Д-р Вениамин Пеев
В своите теологични трактати Лутер винаги е бил чувствителен към събития и проблеми, характеризиращи неговата съвременност. Както в съчиненията си за юдаизма, така и в творбите си за исляма, реформаторът извежда своите възгледи от съкровищницата на Св. Писание и ги пречупва през призмата на своята епоха. Затова трябва да бъдем много внимателни, когато анализираме Лутеровите концепции и не трябва да допускаме натрапването на постмодерни понятия и възгледи. Трябва да помним, че Мартин Лутер живее в първата половина на ХVІ век! Каквото кажем за него и неговите съвременници, трябва да произтича от непосредствения исторически и културен контекст.
Лутер изразява своите мнения за исляма в различни трактати и проповеди, писани в промеждутък от десетина години. Още през 1518 г. в своето „Обяснение на 95-те тезиси” реформаторът представя военните действия на Отоманската империя в Европа като есхатологичния „бич Божи”, който е бил размахан над грешните европейци.[1] В това отношение Лутер се схожда с оценката на Еразъм Ротердамски. Нещо повече, според двамата всеки опит за съпротива срещу нашествието на османските турци би означавал съпротива срещу Божията воля. Това становище не бива да се смята като „измяна” на християнските принципи, защото то е просто едно богословско схващане в определен момент от европейската история. Най-силно фокусираното съчинение на Лутер по темата за ролята на исляма обаче е малкият богословски трактат „За войната срещу турците” (нем. Vom Kriege wider die Türken)[2], който е започнат през октомври 1528 г. по молба на някои негови съмишленици, но е публикуван през април 1529 г. Лутер произнася във Витенберг „Проповед срещу турците”[3], която съответства на новото развитие на военните действия в самото сърце на Европа.
Обсадата на Виена, 1529 г.
Историческият контекст на Лутеровата позиция спрямо исляма
Ще отбележим в самото начало, че Лутеровата позиция спрямо исляма не е статична. За периода 1518-29 г. тя се променя в някои основни пунктове поради промяната на военните действия и политическата ситуация в Европа. Докато в началото той е напълно убеден, че властта на Отоманската империя изпълнява несъзнателно ролята на „бич Божи”, то през 1528-9 г. той става критичен към застрашителните завоевания на Сюлейман І Великолепни (1494-1566)[4], чиито войски прегазват Унгария и заплашват да превземат Виена.[5] Разликата се състои в това, че Лутер по начало не одобрява папската инициатива за организирането на кръстоносен поход срещу турците.
Написването на апологетичния трактат „За войната срещу турците” предхожда подготовката за голямата духовна битка между римокатолицизма и реформаторите, завършила с изготвянето на „Аугсбургската изповед на вярата” (юни-август 1530 г.). Тя е последният мащабен опит догматическите позиции на римокатолицизма и реформаторската теология да бъдат помирени в името на обединение, което историческата ситуация в Западна Европа изисква.[6] Страните от т.нар. „свещена Римска империя”, която включва и Германия, са изправени пред едно от най-страшните нашествия след хуните през V век – придвижването на османските турци на запад, които през мес. септември 1529 г. спират пред стените на Виена. Могъщият султан Сюлейман І Великолепни е наясно с разделянето и враждите между северните и южните европейски народи и се вклинява точно там, където зее пролуката, предизвикана от религиозни и политически спорове. Самочувствието на отоманските турци се подхранва от завоевателните им успехи на Балканите и в Средна Европа. След прегазването на Унгария нашествениците се заклеват „в брадата на Пророка”, че много скоро молитвите и призивите на мюезините ще се чуят от кулата на Св. Стефан в центъра на Виена, както се чуват в цариградската Св. София. За щастие на християните в Западна Европа тези мераци не се изпълняват и османските турци са отблъснати на юг, претърпявайки тежки загуби с повече от 80 000 убити войници.[7]
Не бива обаче да оставаме с впечатлението, че политиката на Сюлейман и други султани на Отоманската империя са били по начало враждебни към християнството. Не само по политически, но и по религиозни съображения Сюлейман е бил благосклонен към едни и е бил непримирим с други представители на европейското християнство. Има исторически данни, че в границите на империята е била установена религиозна толерантност към различни представителства: юдаизъм, християнство и други неислямски религии.[8] Дори нетрадиционни християнски групи като хугеноти, квакери, анабаптисти, йезуити и други са се чувствали по-комфортно отколкото под юрисдикцията на римокатолицизма.[9] Мартин Лутер не подминава сериозния исторически, религиозен и културен проблем, който се създава с устремното напредване на Отоманската империя към сърцето на Европа. С характерния си остър полемичен стил в трактата „За войната срещу турците” той изразява не само своите анти-ислямски концепции, но в известен смисъл анализира положително онези аспекти на исляма, които сякаш хармонират на реформаторските му идеи. В есхатологичен аспект военните завоевания на Сюлейман Великолепни се разглеждат като заслужено наказание за отстъплението на римокатолицизма и осъдителните действия на „антихрист” в лицето на римския папа. Затова Лутер многократно определя ролята на турските войски като „пръчка на Божия гняв”. Реформаторът е убеден, че нашествието е в изпълнение на предупреждението в Дан. 9:25-26.[10] От своя страна пък, както показват външно-политическите инициативи на Сюлейман и неговите приемници, контактите със западно-европейските короновани глави и общности с протестантска нагласа се оказват по-желани за Отоманската империя през ХVІ в. Така например, самият Сюлейман пише до лутераните във Фландрия, че според него тяхната религия била по-близка до исляма, защото „те не се покланяли на идоли, вярвали в Един Бог и се борели против папата и императора”[11]. Неговият внук султан Мурад ІІІ (1546-1595) също поддържал схващането за „по-голяма близост” между исляма и реформаторската форма на християнството, което личи от кореспонденцията му с английската кралица Елизабет І (1533-1603) и лутеранското представителство във Фландрия и Испания.
Затова е разбираема засилващата се омраза към Мартин Лутер и неговото реформаторско дело в римокатолическите среди, при което Лутер е смятан дори за „по-нетърпим” от турския султан.[12] Император Карл V е силно разтревожен от поляризирането на настроенията в свещената Римска империя в този драматичен момент и напълно логично търси начини за помирение между враждуващите страни, което да бъде постигнато с най-малко сътресения. Като форум за подпечатване на такова помирение е свиканият през 1530 г. райхстаг в Аугсбург, който има огромно значение за формиране лутеранската доктрина като официално установена за населението в повечето германски княжества.
Лутеровата критика към исляма като военолюбива религия
Богословският трактат „За войната срещу турците” показва отличното умение на Мартин Лутер да пише по същество и да се изразява кратко и сбито, но богословски и логически аргументирано. Съчинението има две основни части, като първата е адресирана до всички европейски християни, а втората – до император Карл V. В първата част е представена богословската позиция на Лутер, според която Европа до първата половина на ХVІ в. е допуснала мрежата на много грехове да обърка правилните концепции на новозаветното християнство. Единственият изход е всички да се предадат на тотално покаяние пред Бога, Чийто гняв е предизвикан и изразен чрез „пръчката” на отоманското нашествие. Във втората част на трактата е подчертано, че едва след като се постигнат благотворните резултати от покаянието от всички европейски народи и на всички социални и църковни нива, то единствено законният представител на европейците, който има право да ги поведе срещу нашествениците, е императорът Карл V. Нека подчертаем тук последователността на действията: първо, покаяние; второ, военни действия от страна на светски владетел. Следователно Лутер се противопоставя на вмешателството на папа Климент VІІ (1478-1534)[13] във военния конфликт, който и без това създава тогава доста подли политически интриги срещу Карл V във вреда на християнска Европа.
Макар да определя нашествието на Сюлейман Великолепни като „пръчка на Божия гняв” за европейските християни, Лутер предлага един обективен анализ на същността на ислямската религия. Той е критичен към съдържанието на Корана, към описанието за пророка Иса (Исус), към ислямския религиозно-политически закон (шария), към ислямското схващане за „свещената война” (джихад), към главния пророк на исляма Мухаммад, към ислямското схващане за жената и брака. Същевременно обаче Лутер подчертава и някои положителни аспекти на исляма, като забраната на всякакви изображения на свещени обекти, сходните възгледи за „възкресението от мъртвите”.
Лутер признава, че не е имал достъп до пълния текст на Корана. Но от това, което е чел, придобива впечатлението, че свещената книга на мюсюлманите не съответства на истините на Св. Писания на християните. Най-притеснителният аспект на Корана е призивът хората с друга вяра, ако упорстват в нея, да бъдат подлагани на изтребление. Реформаторът също не може да приеме частично положителното отношение към Христос като към „свят пророк” с ранга на Йеремия или Йона без Той да бъде признат като „Божия Син и истинския Бог”. Лутер има сериозни резерви към казаното в Корана за Мухаммад като по-висш пророк от Христос. Ако е вярно това, което Мухаммад твърди, а именно, че е получил всички коранични наставления директно от Аллах, тогава защо иска да налага ислямската вяра с острието на меча? Защо в Корана толкова често се чува „прославянето на меча”? Христос обявява с идването Си царството на мир, любов и хармония (вж. Мат. 6:10; 9:35; Лук. 1:33 и др.). Кое е общото между двете царства – на Мухаммад и Христос? Ако те са сходни, защо се противопоставят? И ако се противопоставят, не е ли основателно да се каже, че „Мухаммад е разрушител на нашия Господ Христос и Неговото царство”? Ако в някоя европейска страна се наложи със силата на меча ислямската религия, то какво ще стане с християнството? „Затова нека всеки, който може да се моли, да се моли – призовава Лутер – тази мерзост да не господарува над нас и да не бъдем наказани с тази ужасна пръчка на Божия гняв”.
Ислямската религия унищожава според Лутер мирското управление в страните, които са били покорени от султана. Всеки цар, крал, принц, който не е приел вярата на Мухаммад, е бил подлаган на острието на меча. Такава религиозна политика не може да бъде сравнена с други явления от Лутеровата действителност освен с бандитизма на крайпътните разбойници, които нападат неподозиращите пътници, ограбват ги, озлочестяват жените, убиват мъжете. В Псалом 76:4-5 е описана според Лутер именно есхатологичната ситуация в Европа през ХVІ век: „Светъл се явяваш, о Славни, от хълмовете с користите. Твърдосърдечните бидоха обрани, заспаха във вечния си сън и никой от яките мъже не намери ръцете си”. Блаж. Августин също определя нехристиянските царства като „грабителски”. Всяка империя в човешката история според Лутер е била издигната „с грабителство, насилие и неправда”. Но нито едно от познатите досега не би могло да се сравни с Отоманската империя.
Основание за този категоричен възглед Лутер намира в самото съдържание на религиозно-политическия закон на исляма. Доведен до буквализъм и крайност, шария действително няма равен на себе си по отношение степента на унищожението и смъртта, които носи със себе си. Едва ли има нужда да се убеждаваме в историческата правота на тази Лутерова оценка, след като сме свидетели на държавния тероризъм и престъпните действия на групировки като „Ал Кайда” или днешната „Ислямска държава”. Съвременна Република Турция в никакъв случай не може и не бива да бъде отъждествявана с Отоманската империя, за която Лутер има сериозни основания да пише такива остри оценки. Но е факт, че в онзи вид на исляма, основан на някои коранични пасажи и хадиси, свързани с военните походи на Мухаммад и халифите, има скрити в зародиш твърде опасни тенденции, които не са престанали да тлеят като живи въглени. Лутер има исторически основания да заяви: „Ислямската вяра не е постигнала своя напредък чрез проповядване или вършене на чудеса, а чрез меч и убийства”. Но това са характеристики на всяка форма на религиозен фанатизъм и безумие. Не можем да упрекваме реформатора в християнско тесногръдие, защото непосредствено след критичната си оценка за исляма той бърза да посочи примери за подобно жестоко поведение, като цитира саморазправата на арианския епископ Луций, който подложил на сеч ортодоксалните християни, приемащи Исус Христос за вечния Божи Син. Също така жестоко се разправили със свои противници и донатистите през IV в.[14] А съвременникът на Лутер, радикалният реформатор Томас Мюнцер (ок. 1490-1525), възбужда бунт срещу своите сънародници, сякаш иска да бъде „нов турски император”. Следователно Мартин Лутер по никакъв начин не одобрява военни действия, които са подбудени на религиозна основа, за да се натрапи една или друга религия.
Що се отнася до въоръжената съпротива на турското нашествие в Европа през ХVІ в., Лутер е убеден, че това е право единствено на императора Карл V. „Негово задължение е – смята реформаторът – като законен владетел, назначен от Бога, да защитава своите поданици”. Становището на Лутер в никакъв случай не издава раболепие. От една страна, това изявление показва, че мирската власт законно принадлежи на императора, а не на папата. Лутер се присъединява към всички поддържници на тезата за разделянето на властите, при което на папата и прелатите се признава само духовната власт, доколкото тези духовни наставници се съобразяват с библейските постановления. Средновековната практика папи като Юлий ІІ, Лъв Х или Климент VІІ да се правят на генерали и да участват в бойни инициативи е неприемлива за Лутер. Само мирските владетели имат правото да пазят границите и поданиците на своите владения с оръжие и военна тактика. Но Лутер показва последователност в богословските си принципи, изразени в „За войната срещу турците”. Императорът на свещената Римска империя също трябва да се е покаял от своите грехове и да се е помирил с християнския Бог. Следователно Лутер загатва за християнската концепция за „справедливата война” като отбранителни военни действия.
[1] Brecht, M. Martin Luther: Shaping the Reformation 1521-1532. Transl. by J. L. Schaaf. Philadelphia: Fortress Press, 1994. 364.
[2] WA 30/II, 107-148; LW 46, 157-205.
[3] WA 30/II, 149-97.
[4] Сюлейман, който е единствен син на Селим І, става султан през 1520 г.
[5] Вж. Spitz, L. W. The Protestant Reformation 1517-1559. NY: Harper & Row Publ., 1985. 326-34.
[6] Schaff, Ph. History of the Christian Church. Vol. VII: Modern Christianity. The German Reformation. Oak Harbor, WA: Logos Research Systems, Inc., 1997. 385 ff.; Richard, J. W. Philip Melanchthon: The Protestant Preceptor of Germany (1497-1560). NY & London: The Knickerbocker Press, 1898. 190 ff.
[7] Schaff, Ph., op. cit. 385.
[8] Gooffman, D. The Ottoman Empire and Early Modern Europe. Cambridge: Cambridge Univ. Press, 2002. 110. Френският летописец от тази епоха Жан Боден пише, че султанът позволявал „всеки човек да живее според съвестта си”. Доказателства за тази толерантност са непокътнатите манастирски колонии на полуостровите Атон, Синай и други места в покорените територии (Spitz, L. W., op. cit. 333).
[9] Gooffman, D., op. cit. 111.
[10] В такава есхатологична посока тълкуват турската офанзива Меланхтон и Йонас в тълкуванието си върху Дан. 7 гл. „Относно турските богохулства и убийства” (Brecht, M., op. cit. 366).
[11] Miller, R. E. Muslims and the Gospel. Bridging the Gap. Minn.: Luther Univ. Press, 2005. 208.
[12] Саксонският висш чиновник Ото фон Пак успява да разкрие през 1528 г. таен документ, отразяващ споразумението на католическите принцове за тотално премахване на лутеранството в Германия. Той уведомява за заговора ландграф Филип Хесе (Spitz, L. W., op. cit. 117).
[13] Климент VІІ е папа от 1523 г. и в драматичния период на турските военни действия подстрекава французите срещу императора, с което извършва политическо предателство.
[14] Донатистите са известни със строгите си възгледи за „светостта” на Църквата. Движението им възниква в Северна Африка, когато те се противопоставят на намесата на отстъпилия от християнството по време на Диоклетиановото гонение еп. Феликс от Аптунга в църковните дела. Конфликтът с Римската църква прераства във въоръжени сблъсъци от двете страни.