Вавилон, Гърция, Македония и последните времена

Stater 317-311 BC Babylon Coin, Kingdom of Macedonia, Alexander III, Babylon,  graded AU(55-58) | MA-Shops

 

Вавилон

Небупаласар се възкачва на трона във Вавилон като го освобождава от зависимостта на асирийците, а Ниневия оставя в развалини. Също така, той нападнал и Египет в неговите западни територии като за целта изпратил своя син Навуходоносор II (Даниил 1:1; Еремия 46:2-12). Била спечелена убедителна победа, а Сирия и Финикия преминали под вавилонско владение. Навуходоносор II владеел Сирия, Финикия и Палестина (604 г.пр.н.е.).

Но Египет подбуждал бунт в Юда, за да отвлече вниманието на Вавилон и затова Йоаким от Юда отказал да плаща данъците (IV Царе 24:1). През 597 г.пр.н.е., Навуходоносор II депортирал част от юдеите (IV Царе 24:8-17), а когато дошъл трети път срещу Ерусалим, той отвел със себе си Йоаким заедно с голяма част от населението на града, а на царското място поставил Седекия. Той, без да обръща внимание на предупреждението на пророците, влязъл в съюз с Египет и въстанал срещу Вавилон. Това довело до последната обсада на града, който бил превзет и разрушен през 586 г.пр.н.е. Седекия бил отведен в плен, очите му били избодени, а остатъка от живота си прекарал в затвора. През 581 г.пр.н.е., Навохудоносор II отвел в плен 70,000 евреи.

След тази съкрушителна победа над еврейското царство, вавилонският владетел нападнал Египет. Той създал най-могъщата империя на Вавилон. Но, постепенно, тя започнала да запада, а на сцената се появила една друга световна сила – Мидо-Персия. Вавилон влошил отношенията си с мидяните, които били главните управители на Ниневия. През 606 г.пр.н.е., градът бил превзет от скитите. В 539 г.пр.н.е., Валтасар (Бел Шарпур), потомък на Навуходоносор, завзел властта. През 562 г.пр.н.е., Навуходоносор II умира, а на трона се качва неговият син Евилмеродах, който царувал от 562 до 560 г.пр.н.е. След него, дошъл Нергал-Саресер (560 – 556 г.пр.н.е.). Вижте Еремия 39:3. Неговият син Лабаши Мардук управлявал само два месеца през 556 г.пр.н.е., след което властта преминала в ръцете на зетя на Навуходоносор – Набонат (555 – 539 г.пр.н.е.). Синът му Валтасар царувал заедно с баща си от 553 до 539 г.пр.н.е. (Даниил 5:2,11,13,18).

Под ръководството на Кир, персийците претопили мидяните, а Вавилон бил завзет много лесно и през 539 г.пр.н.е., цар Кир вече владеел Месопотамия. След 60 години вавилонски плен, сега юдеите живеели и под персийско господство.

Вавилонски плен

Попадайки в робство много от юдеите били изкушени да ядат храни, които били забранени от Закона на Стария Завет, което породило напрежение между тях. В живота на юдеите навлязъл окултизмът и мистицизмът, те изоставили Библията. Ето защо започнали да се строят синагоги, възникнала необходимост от учители, наречени „равини“. Молитвата станала централна част от религиозния живот на хората, тъй като нямало храм и жертвоприношенията били преустановени. Тези навици, придобити по време на вавилонския плен, продължили и по-късно, след завръщането на юдеите по родните им места.

Изкуството на Вавилон и Асирия било наситено с военни сцени: разярен лъв е убит от царя, рисуват се картини с умиращи войници или животни. Религиозната система на Вавилон била представена от Мардук – бог на реда, а тази на Асирия – от Асур. Други богове били: Еа – на мъдростта и маг╝осничеството, Син – на Луната, Шамаш – на слънцето и справедливостта, Ищар – на любовта и войната, Адад – на вятъра, бурите и потопа. На всички тези богове имало посветени религиозни празници, принасяли се жертви, кадял се тамян.

Обърнете внимание, че Антихрист е наречен в Исая 14 глава с името „цар на Вавилон“.

Мидо-Персия. Периодът след пленничеството.

След постепенното западане на най-голямата световна сила, на историческата сцена се появила Мидо-Персия (тя обхваща териториите на днешните Иран и Ирак). През 530 г.пр.н.е., умира един от най-великите царе – Кир. Властта е наследена от неговия син Камбиз II (529 – 522 г.пр.н.е.), който превзема Египет през 525 г.пр.н.е., но когато мидяните вземат надмощие над неговата държава, през 522 г.пр.н.е., той слага край на живота си.

По своя произход персите се отнасят към онези племена, които са населявали руските южни степи, по времето когато други бродещи племена се стремели да се заселят в централна Азия през 2000 – 1800 г.пр.н.е. Племената на мидите и персите се намирали в северен Иран. До 700 г.пр.н.е., въпреки контрола на Асирия, Мидия и Персия вече били населени. През 681 г.пр.н.е., се освободили от наложеното им господство под ръководството на цар Ахеменеди. Но неговите двама сина се скарали и разделили царството на две: Мидия и Персия. Много скоро, обаче, мидяните превзели Персия.

По това време, те все още били скитащо племе под водителството на Фраорт (675 – 653 г.пр.н.е.), който бил убит в една битка срещу Асирия през 653 г.пр.н.е. Неговият син, Кискеар, отново организирал армията и въвел по-добро въоръжение сред войската. Контролът му над Персия нараснал. Когато бил почти спечелил победа над Асирия, трябвало да се върне, за да защитава от скитите източните области на своето царство. Но 28 години по-късно, той атакувал асирийците и превзел Асур през 614 г.пр.н.е. Той се обединил с Небупаласар от Вавилон, който победил Асирия в 626 г.пр.н.е. През 612 г.пр.н.е., двамата превзели столицата на Асирия – Ниневия. През 605 г.пр.н.е., Вавилон победил съюзилите се Асирия и Египет и превзел цялото царство на Асирия. Мидяните преминали през Северна Месопотамия и Вавилон и стигнали до Сирия, Финикия и Палестина.

Докато Вавилон и Мидия се борели за надмощие, се надигнала друга военна сила – Персия. Правнучката на Кискеар се омъжила за Камбиз I, персийския цар на Аншан. От този брак се родил Кир Велики. Той станал цар на Аншан през 559 г. пр.н.е. Кир победил дядо си, Астиаг ─ цар на Мидия ─ превзел столицата и нарекъл себе си „цар на Мидия“. Той завладял територията на цял Иран, гръцките градове-държави в Мала Азия, Армения, Кападокия, Киликия, Лидия. Единствени негови съперници останали Вавилон и Египет. Най-последният управник на Вавилонската империя бил Набонид (555 – 539 г.пр.н.е.). Той се занимавал с литература, религия и история. Свещениците на Вавилон не били доволни от неговите религиозни преобразования и го пратили на 10-годишно изгнание. Тогава на трона се възкачил неговият син Валтасар. През 543 г.пр.н.е., след изгнанието си, когато Набонид се върнал, намерил царството си доста отслабнало (Даниил 5:26-28).

През 539 г.пр.н.е., Кир завладял Вавилон. Той позволил на всички юдейски пленници да се завърнат в страната си (Ездра 1:1-4; 2). В 538 г.пр.н.е., Кир издава декрет и 49 897 юдеи се завърнали по родните си места. През 536 г.пр.н.е., са положени основите на олтара и на храма (Ездра 3:1 – 4:5). През 530 г.пр.н.е., Кир умира и на негово място се появява синът му Камбиз II (530 – 522 г.пр.н.е.). Дарий, далечен роднина на Камбиз, станал цар след самоубийството на Камбиз II и царувал от 521 до 486 г.пр.н.е. Той отстранил Мидия като противник и направил Суса столица на своята империя. Тя се простирала от Египет до Индия и Тракия. Дарий прибягнал до услугите на Палестина (Ездра 4 – 5). Храмът бил завършен през 515 г.пр.н.е.

Ксеркс I (485 – 465 г.пр.н.е.), наричан също и Асуир в книгата Естир, станал цар след Дарий. В 479 г.пр.н.е., Естир става царица (Естир 2:17). Известно време след това, царят бил убит в покоите си, след което на негово място, начело на държавата, застанал Артаксеркс I (също наричан Арташастра). Той завзел Персийската империя, която по това време вече била твърде отслабнала. Артаксеркс I (464 – 424 г.пр.н.е.) водил много войни с Гърция и Египет. Той спира строежа на възстановяването на Ерусалим за периода 464 – 458 г.пр.н.е. (Ездра 4:7-23). Но през 458 г.пр.н.е., последвало повторното връщане на около четири или пет хиляди юдеи, за да могат да продължат строежа на храма (Ездра 7-10). В 444 г.пр.н.е., бил издаден указ, с който се разрешавало възстановяването на разрушените стени на Ерусалим (Вижте книгата Неемия). Периодът 450 – 430 г.пр.н.е. е описан в кнлгата Малахия.

Упадък на Персия

Персия била ръководна сила в древния свят, но вследствие на военни поражения, икономически грешки и политически интриги, империята се разпаднала. Последните 70 години били изпълнени със заговори и убийства. Последният управляващ бил цар Дарий III, който бил победен от Александър Велики.

Въпреки вътрешните и международни проблеми, които имали, персийците осигурили на евреите мир и преуспяване. Влиянието на персите върху юдеите било значително. То се отразило в много области на изкуството, архитектурата и дори върху езика им. Така например, думата за „рай“ в еврейския дошла от персийски „паиридеза“. Свещениците на персийската религия се наричали мъдреци [magoi ─ магои на гръцки]. Те били астролози и политеисти, и пътували в групи от 50 до 100 човека (вижте Матей 2:2 и Даниил 1:4; 2:2)

.

В VI в.пр.н.е., един човек на име Заратустра (Зороастър) преобразил мислите на персите, а след това и тяхната религия. Неговото учение поставило основите на известната философско-религиозна система, наречена зороастризъм. По своя характер то било дуалистично – разделяло нещата и явленията на две крайни части: добро и зло. Равините се опитвали да запазят юдеите от влиянието на тази религия. Силното влияние на персийската философия, може да се види в апокрифните книги. Интересно е, че арамейският език ─ стар персийски диалект на Асирия ─ бил възприет като основен в еврейската политика и религия.

Гърция

През последните 70 години от своето съществуване, Персийската империя била в състояние, в което било почти невъзможно да се управлява. Въпреки че последният цар, Дарий III, бил способен водач, той не могъл да обедини страната си и да се противопостави на настъпващия млад и силен генерал от Македония – Александър Велики. В 330 г.пр.н.е., Александър достигнал Персепол и победил Дарий. Така на историческата сцена се появила нова сила, отбелязала възхода на една нация, която по-късно станала известна в цяла Европа – Гърция.

Древните гърци били известни под името елини, идващо от названието на тяхната земя – Елас (или Елада). През 3000 г.пр.н.е., по днешните гръцки острови и на континента вече живеели хора, които се наричали егеи. Тяхното име произлиза от „айгос“, което означава ‘козел’. Гърците започнали да идват след 1900 г.пр.н.е. Те произхождат от Балканските области, и по-точно, от областта на съвременна България. Тези скитащи племена се заселили и в по-вътрешните части на Европейския континент – на север, в Германия, и на югозапад ─ в Италия. Ето защо, в миналото, германските, латинските и гръцките езици нямали голяма разлика помежду си. Част от гърците преминали Хималаите и достигнали до Индия, чийто древен свещен език е известен под името санскрит.

Егеите трябвало да се преместят на изток, към Мала Азия, поради нашествието на различни племена, които дошли на Балканския полуостров в периода между 1900 – 1100 г.пр.н.е. По това време, Израел се изграждал като нация ─ излиза от Египет в 1446 г.пр.н.е., влиза в Обещаната земя и я завладява през 1399 г.пр.н.е. Първият израилев цар, Саул, царува от 1051 г.пр.н.е.

Следващият период от гръцката история е известен като „Векът на царете“ от 1000 – 750 г.пр.н.е. Вълни от нови хора дошли и се заселили из провинциите. Образували се независими градове-държави, наречени „полиси“, сред които най-известна била Атина. Думата „полис“ означавала политическа област с един град, който имал ръководни, функции над цялата държава. Други известни полиси били: Мегара, Коринт, Аргос, Спарта и Тива. Тези градове-държави имали своя самостоятелна политика и ръководство. Те се развивали като независими единици, като давали възможност за общуване и с други държави, най-вече в областта на търговията.

Основен търговски партн╝ор на гърците по това време били финикийците. Тяхното влияние се почувствало и в културната област, като най-трайни следи са останали в писмеността. За основа на гръцкото азбучно писмо е използвано финикийското. Това време съвпада с царуването на Саул през 1051 г.пр.н.е., до падането на Северното царство, Израел, под властта на Асирия през 722 г.пр.н.е.

Скоро Гърция преживяла промяна в начина на управление – царете, които били начело на държавата, били заменени от по-нискостоящите в обществената йерархия богати аристократи. Това наложило и смяна в начина на управление. Социалната система на това общество се изграждала от следните категории свободни граждани: под царя (ванакс) стоял съветът на старейшините и народното събрание, в което участвали всички воини (лавос). Около царя и аристократите живеели техните приближени. Надолу в обществената стълбица идвали: богатите граждани-търговци, занаятчии (демиургой) и наемни работници. На най-ниското стъпало били робите.

Царската власт започнала да упада, като отстъпила на една аристократическа, но значително по-гражданска уредба. Това бил период на несправедливостта, в който властта и богатството били концентрирани в ръцете на благородниците. До 600 г.пр.н.е., те изчезнали и на тяхно място като ръководители на полисите застанали търговците. Развила се една идеология, известна под името „демокрация“, което означава ‘народно управление’. До 500 г.пр.н.е., тя окончателно се наложила като принцип на управление и ограничила властта на богатите. Виждаме, че социалната справедливост била желана от голямата част на обществото, което личи и съчиненията на философите от онова време.

В този период, народът на Южното царство Юда вече бил в плен на Вавилон, а по-късно (в 539 г.пр.н.е.) самият Вавилон паднал под владението на Персия. През 490 и 480 г.пр.н.е. персите се опитали да атакуват и Гърция, но градовете-държави се обединили и през 479 г.пр.н.е. ги прогонили. Скоро след това, обаче, този съюз се разпаднал и започнало съперничество между Атина и Спарта, което довело до т.нар. Пелопонески войни (459 – 446 г.пр.н.е. и 431 – 404 г.пр.н.е.). Това бил златният век на Атина, до момента, когато Спарта я победила през 404 г.пр.н.е. Другите градове-държави ─ Коринт, Аргос, а по-късно и Атина ─ се опитвали да се противопоставят на жестокия контрол на спартанците. Водили се войни, една от които била Коринтската. Тя прекъснала, когато Спарта влязла в съюз с Персия. Според този договор, Персия владеела градовете в Мала Азия. От 378 до 359 г.пр.н.е., следвали нови войни, но нито една от тях не довела определен град-държава до победа, нито до обединяване на Гърция.

Македония

През 359 г.пр.н.е., един млад човек на име Филип станал цар на Македония. До 338 г.пр.н.е., той контролирал целия полуостров. През 338 г.пр.н.е., гръцките полиси се разбунтували, но били победени. В този момент управлението поел синът на Филип II – Александър. Като следствие от гръцкото влияние, македонците приели тяхната култура и диалекти. Филип въвел атическия гръцки ─ първия общ език на Гърция, който се нарича „койне“ ─ използван по-късно и от сина му Александър. Това е езикът, на който бе написан Новият Завет.

Личността на този човек е изключително интересна. Роден е през 356 г.пр.н.е. и е бил ученик на великия гръцки философ Аристотел, който пък от своя страна бил възпитаник на Платон. Това обучение предизвикало и голямата любов на Александър към Гърция. През 336 г.пр.н.е., Филип II бил убит и двадесетгодишният Александър станал цар. През 334 г.пр.н.е., с една внушителна армия от 40 000 войници, той атакувал Персия и победил. Македонските фаланги били много силни и скоро ─ до 332 г.пр.н.е. ─ Александър вече владеел Сирия, Египет, Палестина и Финикия.

Египтяните се радвали, че били освободени от персийското робство и основали голям търговски център, наречен на името на големия военачалник – Александрия. През 331 г.пр.н.е., македонският цар отново атакувал Персия и я победил. След тази битка, Александър станал цар на цяла Азия. В 330 г.пр.н.е., любопитството отвело Александър в Индия. На път за Индия, в Афганистан, той се оженил за царица Роксана (329 г.пр.н.е.). Това го променило – приел източните обичаи и накарал войниците си да му се покланят като на бог. През 327 г.пр.н.е., той имал тежки битки с индийците; войниците му били уморени и уплашени. По тази причина бил принуден да се оттегли. Александър започнал да пие и през 323 г.пр.н.е. умрял на 33-годишна възраст от малария.

По времето на Александровото управление, юдеите живеели сравнително добре. По това време, възприетият от Филип Македонски койне-гръцки език станал лингва франка – универсален език – до появата на византийския гръцки в 395 г.сл.н.е. Това бил културен и исторически факт, който извънредно много спомогнал за бързото разпространяване на евангелието в една много обширна територия, каквато била империята на Александър.

Четирите разделения на царството

След смъртта на младия император, не останал законен наследник, а огромната държава била поделена между неговите четири върховни военачалници. Те започнали да управляват над различните територии, които се обособили по следния начин: Птоломей взел Египет, а Селевк – Сирия, Израел и Месопотамия. До 197 г.пр.н.е., те се борили помежду си за надмощие, когато Рим започнал да побеждава техни области. Другите двама по-слаби военачалници били Касандър – над Македония и Гърция, и Лизимах – над Тракия и Мала Азия (западна Витиния, Фригия, Мидия и Лидия).

През 175 г.пр.н.е., в сирийската част на Гръцката империя се издигнал един човек на име Антиох Епифан. Той имал желание да обедини Гърция и нападнал Египет, а при една от тези атаки, и Израел. Бил известен със своята жестокост, която се проявила в масовите убийства на евреите в Ерусалим и разрушаването и ограбването на Храма през 168 г.пр.н.е. След това нападение, само неколцина мъже успели да избягат и да се скрият в планините, под ръководството на Юда Макавей. Той организирал бунт на останалите в града евреи, като сключил договор с Рим, за да подпомогне освобождаването на своя народ. Така ръководител на Юдея станал първосвещеникът.

Скоро след това, властта била завзета от садукеите, които привнесли гръцко влияние. То може ясно да се види в архитектурните паметници. Забележете, че Антихрист ще бъде от областта на бившата Гръцка империя (Захарий 9:13) и империята ще бъде „оживена“ (Откровение. 13:1-3; 17:8).

Римската империя

Около 3000 г.пр.н.е., на Италийския полуостров се появили племена от различни места на Европа и Азия, които се заселили из Апенинските планини и построили малки села и земеделски общества. Тези хора, наричани индоевропейци, постепенно били повлияни от гръцката цивилизация и култура. Сред тях били лигурите (на северозападния бряг на Средиземно море), илирите (от изток, на Балканския полуостров), италите (от крайдунавските области), етруските (от Мала Азия и Апенинския полуостров). До 800 г.пр.н.е., етруските вече формирали първата федерация на градовете-държави, а до VI в. пр.н.е. – завладели град Рим.

В периода VIII – VI в.пр.н.е., гърците имали колонии в Сицилия, Сардиния и южна Италия. Тази област се наричала Велика Гърция (Магна Греция – Magna Graecia). Свои постоянни колонии там имали също и финикийците. През VI – V в.пр.н.е., в процеса на колонизация, между етруските и гърците възникнали борби. По същото време, етруските имали конфликти и с финикийците. Когато се наложило гърците и финикийците да противостоят на персийците, първите изгубили контрол над Средиземноморските области, и Рим, който бил под властта на етруските, се въздигнал.

Религията на етруските била политеистична, т.е. имали много богове. Техният върховен бог се наричал Вертумн, а богът-троица се представял от Тин, Уни и Минерва, които отговаряли на гръцкия Зевс и римския Юпитер (Тин), римската Юнона (Уни) и гръцката Атина (Минерва). Етруските се покланяли на демони, изобразявани като птици, животни и хора с крила. Поклонението включвало и жертвоприношения. От тези именно обреди по-късно се развиват гладиаторските игри. Гадателството заемало голямо място в

етруското общество.

От VIII – IV в.пр.н.е., етруските установили власт над северна и средна Италия, с център Рим. Това е т.нар. царски период на Рим. Етруските царе (рекс – rex) царували в Рим, докато обединените латински племена изгонили последния цар – Тарквиний Горди (510 г.пр.н.е.). При това въстание се установила Римската република. В предходното на нея общество имало два вида граждани – патриции (благородници) и плебеи (низша класа). Рим впоследствие страдал заради борбите между тези две класи, които наследил от етруските. От основаването на Рим до 510 г.пр.н.е., царят бил преди всичко военачалник, върховен съдия и жрец (гадател). Заедно с него власт упражнявал и сенатът (съвет от старейшини). Държавата запазила формата на управление, наречена военна демокрация.

Рим завземал латинските царства около себе си и водел войни срещу етруските на север, и гърците на юг. Когато покорявал други народи, Рим имал практиката да им предоставя гражданство и да се отнася към тях като към съюзници. До 400 г.пр.н.е., Рим вече владеел цяла централна Италия и продължавал да воюва с етруските в южната част на полуострова. От близките си контакти с Гърция, римляните възприели писмеността – преработили гръцката азбука и я адаптирали към особеностите на своя език. Така възникнала латинската писменост, която по-късно заместила по универсалност и степен на употреба широко разпространената гръцка азбука и език. Но силата на Рим била във военната организация и по-точно – в мобилизирането на т.нар. „граждани-войници“. Задължителната казарма снабдявала постоянно държавата с нови войници, които били използвани за строежа на улици, аквадукти (водопроводи) и други граждански обекти. Рим воювал непрекъснато, вследствие на което, до 270 г.пр.н.е., вече владеел цяла Италия. От 264 – 201 г.пр.н.е., Рим воювал срещу Картаген в т нар. Пунически войни. След като завладял Испания, Рим обърнал поглед към изтока.

През 170 г.пр.н.е., сирийският пълководец Антиох Епифан превзел Ерусалим. За да избегне страшното гонение и насилие, които започнали впоследствие, еврейският свещеник Мататия от фамилията на Хасмонеите избягал с петимата си синове към планините. Един от тях бил Юда Макавей, известен като водач на еврейското въстание и издигнат по-късно като национален герой. През 161 г.пр.н.е., същите тези Хасмонеи, които съединили властта на царя и първосвещеника, помолили Рим за помощ срещу Селевките и Птоломеите, за да освободят Ерусалим. През 160 г.пр.н.е., Хасмонеите били признати за водачи на Юдея.

След убийството на Мататия и Юда, през 135 г.пр.н.е., Йоан Хиркан превзема Галилея и Идумея. Той карал насилствено всички хора да станат юдеи. След смъртта му, неговият най-голям син, Аристобул, наследил властта за една година (104 г.пр.н.е.). Неговата жена, Саломе Александра, се омъжила за по-малкия брат на Аристобул – Александър Янай, който станал цар и разширил границите на Юдея. Той преследвал усилено фарисеите, вследствие на което предизвикал война, продължила шест години. След седемгодишно царуване, Саломе отново започнала да подкрепя фарисеите и разделила властта на царя и първосвещеника. Саломе умряла през 69 г.пр.н.е.

До този момент, Рим се интересувал предимно от царството на Селевките и Птоломеите. След победата над Картаген, Рим завладял всички бивши семитски колонии – Акад, Вавилон, Асирия, Финикия, Ханаан. От отношенията си със своя противник Рим възприема две пунически традиции – да използва роби за работата в големите земеделски стопанства и разпъването на кръст като средство за наказание и контрол. Много от големите земевладелци започнали да напускат своите имения и да отиват в Рим. Така римското правителство не можело повече да контролира своите нови колонии и се появила необходимост от едно по-силно ръководство. След хаоса, който настъпил за един продължителен период от време, управлението на Рим преминало в ръцете на диктаторите (130 – 60 г.пр.н.е.). Пълководецът Юлий Цезар (100 – 44 г.пр.н.е.) завзел цялата власт. Той бил способен ръководител, който успокоил тълпите и разширил границите на империята от Британия до Рейн.

Главният римски водач на изток бил генерал Помпей (104 – 48 г.пр.н.е.), който освободил Средиземно море от пиратите и превзел Сирия. Атакувал Ерусалим и се обявил против водачеството на Хасмонеите. Разделил Юдея на пет области – Ерусалим, Гадара, Аматус, Ерихон и Сефарис.

През 59 г.пр.н.е., Цезар, Помпей и Крас (Лициний) обединили силите си в Първия триумвират. Водачът на Идумея, Антипатър, търсейки благоволение от римските ръководители, ги насъсквал един срещу друг. През същата година, Крас влязъл в Ерусалим и откраднал съкровището от храма. Между Помпей и Цезар възникнала война. Атипатър се съюзил с Помпей, но бил победен от Цезар през 48 г.пр.н.е. След този неуспех, Антипатър се обединил с Цезар (47 г.пр.н.е.) и станал прокуратор на областта Юдея. Бил убит през 44 г.пр.н.е.

Приятелят на Цезар, Антоний, победил враговете на Цезар в северна Гърция и призовал синовете на Антипатър – Ирод и Фасаел – като четверовластници на Галилея. През 40 г.пр.н.е., родът на Порфионите атакувал Сирия (Палестина) с цел да помогне на Хасмонеите отново да дойдат на власт. Ирод избягал в своята крепост в Масада, а Фасаел бил взет в плен, след което се самоубил. По-късно, оцелелият Ирод отишъл в Рим, където бил признат от Сената за цар на Юдея, а Антиохий победил Порфионите (37 г.пр.н.е.) и се установил в Ерусалим. По това време започнал своето управление Вторият триумвират, чиито членове били: Антоний, Лепида и Октавиан (осиновен син на Цезар). През 63 г.пр.н.е., Антоний се оженил за царица Клеопатра – една жена, която била много хитра като политик в желанието си да запази своето царство ─ Египет. При войната, възникнала между Октавиан и Антоний, победата спечелил Октавиан.

През 30 г.пр.н.е., Ирод се срещнал с Октавиан, за да се опита да запази трона и живота си. През тази година той се отървал от всички възможни претенденти за властта в своето царство. Той въвлякъл в играта и по-младия си зет – Аристобул, наказал със смърт чичо си Йосиф и продължил да брани властта си. Ирод се борел с обзелата го депресия и параноята, но въпреки това убил много свои приятели и роднини, дори и любимата си съпруга. След това изпаднал в още по-голямо отчаяние. Имал десет жени, а синовете си убил от страх да не го премахнат от власт. В Библията множеството убийства на този цар са описани в Матей 2 глава. По време на своето управление Ирод, нарушил много еврейски закони, въвел гръцки спортни игри, построил гръцки храмове, много крепости и палати. Най-големият му проект бил един нов храм в Ерусалим, който той започнал през 20 г.пр.н.е. Ирод не бил евреин, но се опитвал да угоди на евреите и да спечели тяхната привързаност.

През 27 г.пр.н.е., Октавиан нарекъл себе си Август, издигнал на власт и положил основите на Римската империя. Този период, от 30 г.пр.н.е. – 100 г.сл.н.е., е известен под името Пакс Романа (Pax Romana), което означава Римски мир. Това е период на мир, преуспяване и добро правителство – Римският златен век.

Преди да умре, Ирод заповядал да бъдат избити еврейските свещеници, за да накара хората да изразяват скръб. След като убива сина си Антипатър, Ирод умира през 4 г.пр.н.е. Другият негов син – Архелай – наследил трона, но поради бунта на евреите, бил свален от Рим. Другият син на Ирод станал тетрарх (или четверовластник) на Галилея и Пирея през 4 г.пр.н.е. и управлявал до 39 г.сл.н.е. Той е човекът, който заповядал да бъде обезглавен Йоан Кръстител.

При Цезар Август, Рим поддържал мира чрез своята армия. Империята набирала войници отвсякъде като им давала гражданство и други облаги. Броят на войниците в армията бил 24 легиона, което прави около 144,000 мъже. Онези, които не били римляни се наричали „ауксиларте“. Разделението на армията било следното: контуберниум (8 войника), живеещ на палатки в полето; полуконтуберниум, който бил предназначен за патрул; центурий (10 контуберниума); кохорта (6 центурия); легион (10 кохорти). Един легион наброявал около 6000 души и такива войскови части били разположени в Самария и Кесария. Те марширували и в Ерусалим по време на празниците, за да пазят реда в града.

Юлий Цезар и Август дали свобода на Израел, но през I век отношенията между двете страни се влошили. Основната причина за това били високите данъци, които евреите трябвало да плащат. Римляните използвали местни хора за събиране на таксите, така че недоволството на хората да се насочи срещу бирниците. Юдеите плащали три основни данъка: трибутум соли (за земята), вестикалиа (общи данъци за стоката) и трибутум капитис (на глава).

Тиберий (14 – 37 г.), зет на Август, станал император и назначил за управник на Юдея Валерий Грат. Грат избрал нови първосвещеници – Анна и Кайафа (18 – 36 г.) През 26 г., прокуратор на Юдея станал Понтий Пилат. По време на неговото управление е разпънат на кръста и убит Исус Христос. Следващите римски императори, които имат отношение към историята на християнството, били: Калигула (37 – 41 г.), който провъзгласил себе си за бог и обявил любимия си кон за член на Сената; Клавдий (41 – 54 г.), който изгонил юдеите от Рим; най-жесток, обаче, бил Нерон (54 – 68 г.), който стигнал дотам,че убил майка си и съпругата си. Той преследвал Църквата, изгарял християните живи като факли, които осветявали градините на двореца му по време на различни увеселения. Следващият римски император, Веспасиан, се възкачил на трона през 69 г. Той бил пълководец от края на Юдейската война (66 – 70 г.). Неговият син, Тит, е военачалникът, който през 70 г. запалва Храма в Ерусалим и унищожава града след отчаяната съпротива на евреите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.