Българска Библия Онлайн
Смисълът на историята
За повечето нас, протестантите, историята на християнството и историята по принцип е нещо или много второстепенно (макар и интересно за слушане) или нещо, което излишно “затлачва” и пречи на директното познаване на Исус, Духът Му и Словото Му в тяхната чистота и простота. Е, разбира, се знаем за Лутер и Реформацията, чували сме за Уесли, за някои духовни съживления от последните 2-3 века, знаем за водещите проповедници от XXв. – т.е. информирани сме, “образовани” сме, че освен нас и нашето ниво на познаване на Писанието и Духът на Господа е имало и други хора, живели векове преди нас в други обстоятелства, но вярващи в същия Исус Христос, в Който вярваме и ние. Повечето от нас напълно погрешно схващат историята като набор от факти, данни, някаква информация взета от хронологичните записки – нещо което трябва да знаем от обща култура, но то никак не ни ползва в сегашния живот – както от духовна гледна точка, така и в самото ни ежедневие. Да се занимаваш с история означава да напълниш главата си с огромно количество данни и факти за неща които са се случили много преди теб. Безполезна работа.
Не. Не е това.
Или пък историческото знание е полезно, ако много държиш да убедиш другите в истинността на това, което проповядваш, удобен инструмент, който може да манипулира умовете на твоите последователи да повярват, че нещата които им говориш са истина и са “доказани” исторически. За целта, разбира се, твоите последователи трябва съвсем нищо да не знаят, а “в страната на слепците и едноокият е цар”. Така множество съвременни ереси и секти използват “исторически доказателства” за да “докажат” как най-ранната църква на Исус и апостолите е била досущ като тяхната, но след тях нещата рязко се сменили, направо в противоположна посока, така че сега традиционното християнство е заблудено, а те са “истинските”. Едни от тях ползват стихове от библията с тълкувание, което да докаже тезата им, а други директно атакуват и библията, като твърдят, че по-късната църква (от IVв.) е изхвърлила автентичните думи на Исус и е създала канон, който да отразява желанията на първият про-християнски император – Константин.
А така ли е наистина? Е, тук нещата стават по-сложни и преплетени, но истината е, че въпреки смесването с политиката и светското управление, основите на християнската вяра са постановени още от апостолите и винаги Бог е издигал хора, които да отстояват истината, независимо дали ще бъдат гонени или подкрепени от светските управници. Не говоря за всички доктрини, а за фундамента на християнската вяра – Кой е Бог (триединството), Кой е Исус (двете природи в една личност), Кой е Святия Дух и какво е Църквата като Тяло Христово, спасението чрез вяра в Исус и т.н.
И все пак – какво е историята за вярващите – излишно натоварване на умовете с информация за отминали събития и факти, инструмент за манипулиране на незнаещи и невежи слушатели или….поглед върху собствените ни корени, отпечатък на Божията работа на тази земя, като филмова лента чрез която Творец говори на творението си по същия начин както ни говори чрез природата, материалната вселена. А Той говори сега, защото за Него и вечността, която Той обитава винаги е сега, винаги е “днес”. Чрез историята Бог ни запознава с “Облакът от Свидетели”, които ни очакват на небето, които ни подкрепят в нашето бягане по нашето поприще, които ни разказват за тяхното бягане и тяхното поприще, но над всичко друго самият Бог ни разказва за Своите дела, за педагогическия Си подход към Своя народ, за Своето прогресивно откровение като се почне от “първият Адам и се стигне до “вторият и последен Адам”, богочовекът Исус Христос и после за опазването, реализирането и развитието на това последно откровение, което е Новият Завет. Нов и последен завет. За Неговото Тяло, което расте като плод през християнската история. За смисълът на историята, за нейният логичен завършек, за “последната жътва” за окончателния Съд, за битката за душите на хората тук на земята преди да е изтекло даденото ни по благодат време.
Затова за нас е важно да познаваме историята – не знанието на хронологични данни, а начинът по който гледаме на всичко, което Бог е поставил да се роди, развие и приключи във времето. Нашите братя и сестри обитаващи небесната църква са едно с нас, едно семейство, а ние след като приключим мисията си на земята ще се присъединим към тях и ще гледаме отгоре бъдещите поколения да бягат на своето си поприще, да воюват за името Христово. За тях ние ще сме вече история, но жива история, а не сухи факти, ако те гледат с мъдрост и са разбрали смисълът на историята. Разбираме ли това, че ние сме част от историята, жива част? Когато за пръв път ни се роди дете може би се замисляме, че това е плодът ни, който ще остане след нас на земята и, дай Боже, ще върши Божиите дела тогава, когато ние вече няма да сме тук. Но ние ще гледаме отгоре и ще подкрепяме тези, които са след нас – нашите духовни и физически деца. По същият начин ние самите сме духовен плод от молитвите и духовния труд на някой преди нас. Ние сме деца на тези, които са ни родили в Христос. Ние сме част от веригата, призвани да изпълнят Божията воля с своето си поколение, вървим по път утъпкан от тези преди нас, но и сами утъпкваме непознати пътеки, за да подготвим пътя за следващото поколение. Разбираме или не – това е Божият промисъл за историята и за времето като цяло – да реализира постепенно своите намерения и планове за вечността. Времето е средата, в която всяко Негово намерение може да се роди, да расте и се развива, като накрая стигне до краен резултат, до плод, който Бог иска да пожъне от нас, да ни прибере при себе си като узрял и сладък плод, като победители в множество битки, като осветени, които прилежно “са избелвали дрехите” за да блестя през вечността. За всичко това се иска време. Бог ни води за ръката през времето и ни възрастява – ние не сме родени завършени, т.е. съвършени (забележете, че думата “съвършен” идва от “завършен”). За разлика от ангелите, всичко при нас се дава във формата на семе, което расте и се развива, а после дава плод. И физически и духовно – плодът расте с времето. Това е вярно за нас като личности, вярно е и за цялата църква и за Божиите избрани като цяло – това е историята – узряването, изпълването на пълнотата, израстването. Ако не гледаме “исторически” и отрежем корените си, ние “увисваме във въздуха”, режем себе си като част от историческата църква, отлъчваме се от Облака от Свидетели и започваме да се мислим за център на всичко, да си мислим, че нашето време непременно е “последното време” защото не виждаме да има нищо след нас. А не виждаме след нас, защото не виждаме преди нас. Който е сляп за историята става заблуден и за бъдещето си, защото “не знае откъде идва и накъде отива”. От друга страна “колкото по-далеч в миналото можеш да видиш, толкова по-далеч в бъдещето ще можеш да видиш”. Казал го е Уинстън Чърчил. Историята е затова, за да имаме правилен възглед и мироглед, цялостно разбиране за нещата, и когато четем историческата драма, да виждаме зад събитията и фактите, какво иска да ни каже Авторът, Творецът на историята. А това, което Той иска да ни каже е нещо което ще ни помогне днес, стига да не закоравим сърцето си.