Институт за българска протестантска история
Капеланството е служението, извършвано от свещенослужител в сфера, която не е чисто църковна. Капеланът може да служи като свещеник, обслужващ малка църква или параклис, помощник-свещеник в църква, духовен съветник, духовно лице в болница или социално учреждение. Разбира се, най-отявлено присъствие капеланите имат във армията, флотата, полицейското поделение или пожарната команда.
По дефиниция капеланството е надденоминационно служение, което излиза извън стените и структурите на църквата. Служението на протестантски капелани по българските земи съвсем не е новост. То води началото си от зората на българското евангелско движение. Не без значение за това е огромният исторически принос на православните свещеници от зората на българската християнска вяра, както и на представители на други християнски вероизповедания.
През 14 в. имигранти от Дубровник формират диаспора в София, а през 1486 г. построяват своя катедрала. Нейният свещеник служи и като капелан. През 16 в. немският богослов Стефан Герлах пътува през България като секретар на протестантския посланик в Константинопол. Една от функциите му е тази на капелан, като той я използва, за да опише религиозната нетолерантност на властите към българското население. Дейността на Герлах е продължена от друг протестантски капелан, Соломон Швайгер, който прекосява Балканите на път за Константинопол през втората половина на 16 в.
Сър Даниел Харви, посланик на Великобритания в Константинопол, също пристига със свой капелан, Томас Смит който служи там от 1668 г. до 1671 г. Смит широко описва живота в Отоманската империя със специален акцент върху дейността на православната църква. Друг посланик в Константинопол през 17 в. е лорд Чандойс, съпроводен от своя личен капелан Джон Хюз.
В началото на 19 в. преп. Хенри Линдзи, капелан в британското посолство в Константинопол, описва състоянието на седемте църкви от книгата Откровение, докато участва и в разпространението на новогръцкия превод на Новия Завет. По същото време като капелан в британското посолство в Константинопол служи и Робърт Уолш, който по-късно е назначен като капелан в Санкт Петербуг.
Почти всяко военно поделение. минало през България през 18-19 в. е съпроводено от свой капелан. Британски капелани са активни на територията на България по време на Кримската война. През 1860 г. капелан Х. П. Райт, обслужващ източните военни частите, пръв докладва за епидемия на холера във Варна.
Подобна е ролята и на българските протестанти, които оказват духовна подкрепа на лидерите на Априлското въстание. Исторически факт е, че много от протестантските пътуващи книжари често пренасяли и писма по подготовката на въстанието и революционни позиви. Такива сподвижници са били евангелските християни Велико Петранов, Петър Мусевич, Иван Нейков и В. Караиванов, който дори е арестуван в Чирпан заради дейността си.
Васил Левски и Георги Бенковски многократно се укриват в хана на Червен Стоян (Стоян Ангелов), един от първите евангелски християни в Пазарджик. Подобна е ролята и на пастора на евангелската църква в Битоля, д-р Вазазакис. Протестантите от Чирпан, Стефан Балабанов (шивач) и Рад Манев (оръжейник) помагат активно при подготовката на въстанието.
Но вероятно най-силният пример (и същевременно най-непознат за българския читател) е описаната в романа Под игото дейност на един друг български евангелски вярващ, който е зачислен в четата на Панайот Волов и изработва черешовото топче. Когато Георги Бенковски събира четниците в Оборище, преди да обяви въстанието, казва: „Нека протестантинът да произнесе молитва”.
Протестантинът е Стоил Финджиков, историческата личност, която става прототип на цветущия образа на Боримечката, описан от Иван Вазов. Думите на молитвата по спомните на дъщерята на Финджиков, Радка Калоянова, са били: „Господи Боже, Който си създал небето и земята, Който си помагал на мнозина, уповаващи на Тебе, помогни и нам днес събрани, да имаме успех в делото” (ББД: Вестители на Истината).
След Освобождението през 1878 г. мисионерското списание Мишънъри Херълд на Американския Борд, издавано в Бостън, пише: „Пристигна протестантският проповедник в Одрин. Губернаторът на Южна България [Аркадий Столипин], който живее там, е руски генерал и е силен протестант[ски вярващ]. Той държи протестантски служби (водени от личния му капелан), всяка събота в губернаторската резиденция.”
Усилена капеланска дейност продължава и по време на войните за национално обединение (1912-1918 г.) под формата на религиозна просвета и духовна грижа. Над 40 евангелски баптистки вярващи се сражават в българската армия, от които двама загиват. С разрешение на началник-щаба на българската армия се раздават християнски брошури и евангелия на войници и ранени. Баптистки пастири посещават през 1913 г. с разрешение на министър-председателя частите в Свиленград в момента на върлуващите епидемии. В хода на Първата балканска война, с разрешение на сръбското командване, са раздадени и брошури с духовно съдържание сред сръбските войници. Подобни брошури на турски език са раздадени и на турските военнопленници в София. Извършени са и акции за подпомагане на българските бежанци след краха в Междусъюзническата война, а през Първата световна война е водена пропаганда сред руските и сръбските военнопленници.
Това са само няколко примера за историческата роля на евангелските капелани в България. Но капеланското служение съвсем не може да бъде ограничено от деноминационната политиката на дадено вероизповедание. То е истинско единствено тогава, когато е извън стените на църквата. Когато е служение на милосърдие не в центъра, а в периферията на обществено-политическите и църковни динамики. Там, където се ражда истинското християнско богословие и там, където нуждата от истинска духовна грижа е най-силна.