ШЕРИАТ и двайсет и първи век

Д-р Вениамин Пеев

За „шария” като система от ислямски правила и закони, валидни за бита, поведението и гражданското и криминално право на мюсюлманите, е говорено и писано много. Последните месеци обаче, през които чуваме за нарастващата агресия на т.нар. „Ислямска държава”, чиито идеолози искат да установят шария като общозадължителна за всички ислямски общности по света, подсказват за нуждата от едно сериозно преразглеждане същността на тази древна законодателна система. В чужбина вече се чуват гласове за такова преразглеждане с оглед запазване сигурността на общности, които са се развивали през последните две столетия като западни демокрации. В американския щат Алабама неотдавна бяха направени опити да се осуети възможността от проникване на шария в местното законодателство поради засилващите се имиграционни процеси на различни етноси и култури и най-вече на мюсюлмани в САЩ.  Чрез гласуваната първа поправка на държавната Конституция, която забранява практикуването на чужди закони на територията на страната, в Алабама започна да се подготвя правната основа за противопоставяне на шария. 72 % от гласоподавателите гласуваха в подкрепа на първата поправка и въвеждането ѝ в Конституцията на щата Алабама. Разбира се, тепърва предстоят законодателни действия, за да се формулира съответната клауза и да се намери точното ѝ място в Конституцията. Въпреки острите реакции на мюсюлманите в щата, които биха искали да практикуват безпрепятствено шария като традиционен ислямски кодекс, много юристи предпочитат да постигнат ограничаването на неговите правила за поведение като несъвместими с концепцията за съвременна демокрация и хуманност.

У нас последните събития с повдигнатото обвинение срещу Ахмед Муса за пропагандирането на ислямски фундаментализъм и откритите му симпатии към агресивните действия на „Ислямска държава” проблемът за шария отново стана актуален. Разбира се, категорична позиция от правна гледна точка по този проблем трябва да изразят юристите. Християнските представители обаче също трябва да имат ясна и адекватно изразена позиция, макар и само от гледната точка на богословието и етиката. Затова в настоящата кратка статия бих искал да се спра накратко на най-характерните особености на шария, като посоча своите християнски богословски възражения. Надявам се те да предизвикат градивна дискусия.

Ислямската концепция за шария: позволения
За съвременния християнин обикновено е трудно да асимилира действителната роля на шария в живота на мюсюлманина. Според мен неразбирането идва от факта, че в секуларистично общество като българското според Конституцията религията е отделена от държавата и ние сме възприели това като даденост. Всяка религия се изповядва и практикува в рамките и контекста на дадена традиция – християнска, ислямска, будистка. Държавата обаче инициира законодателната и наказателната система, на която са подвластни както групите на вярващите, така и на невярващите. Пред нашите закони са отговорни както християни и мюсюлмани, така и агностици и атеисти. Нарушителят на даден граждански закон се възприема като нарушител изобщо и трябва да понесе съответните санкции, независимо дали в правилата на неговата религия поведението и действията му се оправдават по някакъв начин. Християните у нас, струва ми се, добре разбират тази роля на гражданския закон. Традиционното ислямско вероизповедание у нас също декларира официално, че приема върховенството на гражданския закон. Не е такова обаче становището на онези, които възприемат шария, а не държавната Конституция като свой водещ закон. Защо това е така?

В исляма животът на отделния вярващ и религиозната общност като цяло се формират единствено под влияние на религиозните правила. Така наречените законодателни системи в ислямската общност произтичат от религиозните. Понятия за правила на живота на мюсюлманина извън религиозните просто не съществуват. Няма такова животно като „религиозен” ислям, който е различен от „гражданския” ислям. Правоверните се призовават да възприемат света около себе си като един теократичен контекст, който е неразрушим. Мюсюлманинът обикновено гледа на себе си като на човек, който спазва обществените правила, норми и закони, защото те са религиозни такива. В ислямската традиция промени на обществените форми на съществуване, които водят до промени в законодателната система, какъвто е случаят със западните общества, – просто няма! Тази е основната причина в различни исторически периоди в ислямските общества да се засилват тенденциите към възкресяване на древната шария.

Шария като религиозно-правна система стъпва на четири основания. Първото основание е Коранът като свещена книга, в която са записани повелите на Аллах чрез Пейгамбер (пророка Мухаммад). Второто основание  се търси в хадисите (разказите за това, как Пейгамбер и други свети люде са изпълнявали светите предписания). Третото основание е в съгласието на древни и съвременни тълкуватели на първите два източника. И накрая – установяването на аналогии с древните предписания във всяка следваща епоха, включително и модерната и постмодерната. С други думи, шария се възприема от мюсюлманина като една трайна и непоклатима религиозно-правна система. Ветровете на времето не могат да я отвеят и накърнят, както би била повредена скалата от атмосферните влияния. Шария трябва да остане вечна, както вечно е словото на Аллах. Спазването на шария е уподобено на „спазването на договор с Аллах” (Сура 13:20).

За да добием някаква, макар и бегла представа за съдържанието на шария, което е валидно и за постмодерния правоверен, трябва да се позовем на обясненията на някой съвременен ислямски богослов. Нека се обърнем към Фахд ал-Мубарак, чийто сборник „Ислямската религия” е издаден на български език от Главното мюфтийство на мюсюлманите. След като представя накратко петте стълба на исляма (свидетелството, молитвата, милостинята, поста и поклонението), ал-Мубарак говори за учението и нравите на исляма, които представя като 12 повели и 14 забрани (стр. 61-84). Това е едно интересно обобщение на самата същност на шария. Поради ограниченото място ще се спрем на най-характерните от тях. Сред повелите има добри наставления, свързани с говоренето на истина, реализирането на справедливост сред хората, проявянето на скромност, щедрост, великодушие и т.н. Например, хадиската препоръка: „Аллах ми разкри, че вие трябва да сте скромни, никой от вас да не се възгордява пред друг и никой да не потиска друг”. Или пък друга хадиска препоръка на Пейгамбер: „Който вярва в Аллах и в Сетния ден, да не огорчава своя съсед”. Проблемът обаче се състои в това, че тези хубави препоръки са дадени в контекста на мюсюлманската общност. Мюсюлманинът не бива да потиска други мюсюлмани. Дали така стоят нещата по отношение на хората, които са представители на други убеждения? Деветото наставление изпъква с неочакваната си агресивност, защото се отнася до „свещената борба по пътя на Всевишния Аллах за подкрепа на угнетените, възцаряване на правата и разпространяване на справедливостта”.

„Разпространяването” и „възцаряването” на мюсюлманската справедливост няма да стане по мирен път, а чрез воюване. Импулс за това предоставя самият Коран: „Воювайте по Пътя на Аллах с тези, които са ви обявили война, но не започвайте вие, защото Аллах не обича войнолюбците” (Сура 2:190). Разбира се, агресията, която днес определяме като „фундаменталистка”, се основава на субективното тълкуване, че правоверните „са предизвикани” от Запада – в исторически, икономически, културен, религизен смисъл. „Воюването” на идеолозите на „Ислямска държава”, колкото и нехуманно и опустошително да е то, се определя като „справедливо действие”, защото както посочва ал-Мубарак, „целта на свещената ислямска борба е да се възцари правдата, да се разпространи справедливостта сред хората и да се води битка срещу онези, които потискат рабите, угнетяват ги и ги възпират от служенето на Аллах” (стр. 69). Колкото и общо да звучи това пояснение, не е трудно да се досети човек, че под „угнетители” трябва да се разбират немюсюлманите, а под „раби на Аллах” правоверните от гледната точка на исляма.

Ислямската концепция за шария: забрани и наказания
По-голямата част от теологическите забрани на шария звучат приемливо за християнското разбиране за  религиозни отклонения. А това е така, защото те произтичат от един общ религиозен контекст за трите монотеистични религии: юдаизъм, християнство и ислям. Например, такива са забраните за практикуване на магьосничество, гадателство и всякакви претенции за знания от неведомото. Само Аллах е „знаещ на неведомото” и никой човек не би го узнал (Сура 72:26). Забранени са прояви като: надменност, високомерие, самодоволство (Сура 39:60). Забранени са редица аморални действия като: ругатни, хулителство, клевети, завист, шпиониране, подигравки (Сура 49:11-12).Забранено е производството и вземането на алкохол или наркотици; забранена е всяка форма на хазарт (Сура 5:90-91). Забранени са прелюбодейството и хомосексуализмът (Сура 17:32). Тези категорични забрани са подкрепени с изявления в хадисите. Забраните на шария включват и социални аспекти. Забранени са скъперничеството и лихварството, защото от тях произтичат много неправди. Те са „зло” пред очите на Аллах (Сура 3:180).

Не всички забрани обаче са приемливи за християните и съвременното цивилизовано общество. Интерес представлява единадесетото наставление, което на пръв поглед изглежда естествено за религиозното мислене: усвояването на законодателните знания и тяхното преподаване. То препоръчва горещо изучаването на правилата и законите на шария. В един от хадисите Пейгамбер казва така: „Предимството на учения, който изпълнява пред покланящия, който не е учен, е като предимството на луната пред останалите планети, и ангелите  полагат крилете си за търсещия знания от доволство за онова, което той върши”. Под изучаване на закона обаче се смята изучаването на Корана. „Най-добрият от вас е онзи – заявява Пейгамбер, – който е усвоил Корана и го предава”. А какви закони произтичат от Корана? Звучат ли те винаги „справедливо” от гледната точка на днешния постмодерен човек? Философията на шария се корени в твърде остарели, средновековни, жестоки принципи на „справедливост”. Шария изключва всякакви демократични и хуманни интерпретации на дадено престъпление и наказание. В Корана е казано: „Предписахме им Ние в Теврата така: душа за душа, око за око, нос за нос, ухо за ухо, зъб за зъб, а възмездяват се и раните. Но който прости и откаже се от възмездие срещу милостиня, това за него е едно изкупление. А който не съди според това, което отпуснал е Аллах, именно те са несправедливи” (Сура 5:45). В духа на тези нехуманни наставления и до днес кражбата се смята за тежко престъпление, което се наказва с отрязването на ръцете на крадците (Сура 5:38).

Нека се спрем на четвъртата забрана, която гласи: „убиване на човек, което е възбранено от Аллах освен по право” (ал-Мубарак, стр. 76-77). Още в самата формулировка личи подтекстът, че убийството на човек не е изобщо забранено, а подлежи на интерпретация през призмата на исляма. На първо място, за непростимо престъпление се смята убийството на мюсюлманин. В Корана е записано: „Който пък напълно умишлено убие един вярващ, то неговото наказание е Джехеннемът (т.е. Адът – бел.м.), където той ще остане навеки” (Сура 4:93). Но не само в отвъдния живот има наказание за убиеца на правоверния. Ал-Мубарак пояснява, че „в земния живот има най-жестоки последствия – убиване на убиеца, освен ако близките на убития дадат прошка” (стр. 76). Следователно не гражданският съд отсъжда каква ще бъде съдбата на убиеца, а традиционният закон за кръвнината, който е бил валиден в източните общества преди християнската ера. В Сура 5:32 отново се потвърждава разрешението да се убиват хора „като отплата за друга душа или пък … против бунт и размирици по земята”. Следователно действия от страна на военна сила, която следва повелите и забраните на исляма, има оправданието да убива всеки бунтар или размирник. Няма съмнение, че джихадистите на „Ислямска държава” са си присвоили това право да палят, грабят, убиват и озлочестяват всички, които в техните очи са „бунтари и размирници”. Сериозният проблем обаче се състои в това, че ако подобни възгледи са били неконтролируеми в Средновековието, когато е властвал принципът на грубата сила и жестокост, днес нито отделни лица, нито законни или незаконни правителства имат право да се разпореждат със съдбата на хората, които не са съгласни с тях. След Втората световна война се формулираха международни закони и се създадоха международни икономически, политически и военни международни организации, които се противопоставят на всяко своеволие спрямо други групи, общности и държави. Едва ли е нужно да се припомня на читателите как приключиха авторитарни правителства като тези на Саддам Хюсеин или Муамар Кадафи. Въпросът вече не стои кой е по-силен във военен или икономически смисъл, макар и това да има значение при международни конфликти, а дали дадени военни действия съответстват на международни закони и споразумения.