Шекспир и Библията: Ползвал ли е Шекспир Женевската Библия?

1005988797Д-р Вениамин Пеев

Въпросът какви библейски преводи е ползвал Шекспир е един от най-дискутираните в наше време и отговорите, които изследователите предлагат, са различни. Преди да посочим най-приемливия отговор, ще направим кратка справка за онези библейски издания на английски език, които Шекспир вероятно е познавал. Насиб Шахин проследява подробно историята на английските издания на Библията от Джон Уиклиф (ХІV в.) до Eлизабетинската епоха[1], когато английската драматургия достига своите върхове. Този исторически преглед цели да покаже, че английският библейски текст, достигнал своята кулминация в стандартния за англичаните превод, реализиран с благословията на крал Джеймс І (1566-1625), е продукт на едно постепенно развитие, но във всички издания се наблюдава континуитет на текста. Следователно в изданията на английската Библия се наблюдава една традиция на максимално съхраняване на текста на първите радетели за разпространение на Светото писание на роден език, което напълно съответства на всички патриотични езикови, философски и исторически тенденции, характерни за Шекспировото творчество. Затова според Шахин може да се говори за пряка и косвена връзка с някои от най-популярните английски преводи и творчеството на Шекспир.

Така например, изданието на Новия завет в Библията, направена с благословията на крал Джеймс І, съдържа буквално ок. 1/3 от превода на Уилям Тиндейл (1494/5-1536), който въпреки жестоките преследвания срещу всеки притежател на копие от него, оцелява и оказва огромно влияние не само върху по-късните английски преводи, но и върху голяма част от английската литература. Останалите 2/3 от новозаветния текст в изданието на крал Джеймс І пък следват много близко лексиката, фразеологията и синтаксиса на Тиндейловия текст. Същото би могло да се каже за по-голямата част от старозаветния текст на изданието на крал Джеймс І. Следователно революционният превод на Тиндейл може да бъде определен като градивен камък в английските преводи, радващи се на популярност и превърнали се в литературен и религиозно-философски и нравствен стандарт за колоси в английската литература като Шекспир, Марлоу, Милтън и други автори през ренесансовата епоха на английската култура. Според Шахин в Шекспировото творчество може да се установи наличието на лексикална и концептуална връзка с изданието на Майлс Ковърдейл (1488-1568), който е близък съратник на Тиндейл. Това библейско издание, известно като editio princeps, излиза от печат през есента на 1535 г. и дипломатично е посветено на английския крал. Германският художник на Реформацията Ханс Холбайн е автор на титулната страница, което ясно свидетелства за реформаторската тенденция на това издание. Шахин е убеден, че Шекспир, който проявява особена почит към библейските Псалми, е „силно повлиян” от текстовете им и това може да бъде илюстрирано особено ярко в някои от най-хубавите му сонети (например сонет 91)[2].

Кои библейски текстове е ползвал Шекспир?

Библейското издание (1539 г.), известно като „Голямата Библия” (англ. The Great Bible), приключва дългия и мъчителен, но успешен процес в развитие на библейския текст в английското кралство. Наречено е така поради по-големия си формат от предишните издания. Текстът обаче представлявал ревизия на Тиндейловия текст. Важно е да се отбележи, че то е било първото оторизирано от държавата библейско издание на английски език. Реализирано с ръководството на Ковърдейл, то е било одобрено от реформаторски настроените архиепископ Томас Кранмър (1489-1556) и граф Томас Кромуел (1485-1540), първия министър на крал Хенри VІІІ. Следователно „Голямата Библия” придобила статут на официално използваната Библия в английските църкви, което самó по себе си показвало отстраняването на латинския текст от богослужебна употреба. Това е смела реформаторска стъпка, като се има предвид факта, че преобладаващото мнозинство епископи все още били лоялни на Рим.[3] Освен това девтеро-каноничните книги и части на Ст. завет били отстранени и подзаглавието на титулната страница посочвало 66-те библейски книги на двата завета като Hagiographa („Свети писания”). Това издание постепенно се налага в църковната практика и претърпява няколко последователни преиздавания. Второто му издание (1540 г.) излиза с Предговор на архиепископ Кранмър и затова придобива известност в историята на библеистиката като „Библията на Кранмър”. На титулната страница на изданието е изобразен крал Хенри VІІІ, седнал на своя престол, който подава Библията на Кранмър и Кромуел. Това изображение символизира върховния авторитет на краля над църковните и държавни дела, но подчертава и неговата благосклонност към употребата на Библията на английски език. Кромуел постановява всяка една английска църква да се снабди с копие за богослужебна употреба. В края на Предговора на Кранмър обаче е подчертано изрично, че „това е Библията, предназначена за употреба в църквите”. С други думи, не се разрешава частното й използване. Крал Хенри VІІІ забранява с едикт през 1543 г. четенето на тази Библия от лица, които не са свещенодействащи. А три години по-късно се забранява „да се получава, притежава, заема или съхранява Новият завет на Тиндейл или Ковърдейл”.[4] Въпреки кралските забрани обаче, „Библията на Кранмър” се оказва достъпна за по-широк кръг от интересуващи се от нейното съдържание и учение и вероятно Шекспир също е бил запознат с някое от изданията на „Библията на Кранмър”, въпреки че е невъзможно да се прецизира някое от тях. „Голямата Библия” продължава да бъде високо ценена и по време на управлението на крал Едуард VІ, който постановява нейното преиздаване (1549; 1553). Дори враждебната антипротестантска политика на кралица Мария I Тюдор, (1553-1558) не успява да премахне нейната църковна и частна употреба.

Женевската библия и Шекспир

Терорът, упражнен върху реформаторски настроените църковни дейци при управлението на Мария I Тюдор[5] е една от най-тъмните страници за пуританите в историята на английското кралство. Тогава са екзекутирани такива енергични инициатори на библейските издания на английски език, каквито са Джон Роджърс и архиепископ Томас Кранмър. Но опитите за възстановяване на средновековното мракобесие на римокатолицизма се оказват безплодни. Принудените да напуснат кралството реформатори се установяват в протестантска Женева[6], където най-активните водачи на английските емигранти са Джон Нокс (1513-1572) и Уилям Уитингам (ок. 1524-1579). Джон Нокс и неговите сподвижници искат да организират своята християнска общност на основата на учението на Библията. Уитингам подема инициативата да се направи най-напред ново издание на Новия завет, което излиза през 1557 г. в Женева. Калвин се запознава с ръкописа и написва кратък Предговор към него. Всъщност това издание представлява ревизия на последните новозаветни текстове на английски език, но е сверено с изданията на Беза. Междувременно един екип, в който водеща роля имат Ковърдейл, Уитингам, Нокс и Антъни Гилби, подготвя текста на цялата Библия, която е отпечатана в печатницата на англичанина Роуланд Хол през 1560 г. Текстът е разделен на глави и стихове. В лексикално отношение той следва по-голямата част от превода на Тиндейл и се оказва, въпреки някои свои анахронизми, революционен за времето си. Половин век по-късно неговите нововъведения ще бъдат възприети до голяма степен от екипа на новия оторизиран библейски превод, издаден с благословията на крал Джеймс І. Уилям Уитингам и Уилям Кете започват да подготвят през 1556 г. ново издание и на Псалтира на английски език. В първото издание са включени едва 1/3 от всички 150 псалми, но във всяко следващо издание броят им се увеличава. Кете се изявява като човек с подчертано поетична дарба и някои от неговите преводи на псалми веднага се превръщат в църковни химни. Женевският псалтир също придобива изключително широка популярност сред англо-говорящите вярващи през Елизабетинския период. За популярността на Библията при царуването на кралица Елизабет І (1558-1603) има, разбира се, значение нейното благоговейно отношение към Светите писания. Тя възстановява задължителия прочит на Библията не само като религиозен ритуал, но и като дълг на своите поданици. За разлика от баща си, крал Хенри VІІІ, тя е изобразявана  като смирено покланяваща се вярваща, която целува благоговейно корицата на Библията.  Най-голямата заслуга на тази кралица спрямо Библията обаче е нейното благосклонно отношение към Женевската библия. През 1561 г. Елизабет І  упълномощава протестантския търговец Джон Бодли[7] да издава Женевската библия в Англия в продължение на 7 години. Тази идея среща съпротивата на кентърберийския архиепископ Матю Паркър (1504-1575), който не е склонен да приеме реформите, които женевските пуритани биха искали да се осъществят и в Англия. Затова първото пълно издание на Женевската библия в кралството става възможно едва след неговата смърт, през 1576 г. Междувременно в Женева тази библейска версия е преиздадена 3 пъти. След появата на Женевската библия в Англия до първото издание на оторизираната версия на крал Джеймс І тя е преиздадена в кралството повече от 80 пъти. Статистиката показва, че най-големият й съперник – „Епископската библия” – е преиздадена за същия период едва 11 пъти. Женевската библия придобива изключителна популярност както в богослужебната практика на Англиканската църква, така и в обществото като цяло. През следващите три десетилетия (1611-1640) Женевската библия е преиздадена още 10 пъти, което означава, че тя става напълно достъпна за всеки грамотен англичанин. По своята популярност Женевската библия остава през втората половина на ХVІ и първата половина на ХVІІ в. без никаква конкуренция, въпреки опита на английския епископат да наложи за всеобща употреба т.нар. „Епископска библия” (І-во изд. 1568 г.), чиито преводачи са били по-добре осведомени за оригиналните библейски езици от женевските. Така Женевската библия си извоюва заслуженото място на „домашната Библия” за англичаните на острова и тя измества „Епископската библия” от съзнанието на няколко поколения през епохата, в която живее Шекспир.[8] Водещата й роля сред библейските издания напълно съвпада с периода на драматургичното и поетично творчество на Шекспир. Нейната широка популярност в английското общество напълно оправдава хипотезата на Насиб Шахин, че Шекспир вероятно е притежавал собствен екземпляр на Женевската библия, който е бил предпочитан от него пред останалите библейски издания, включително и „Епископската библия”.

На какво се дължи огромната популярност на Женевската библия в Англия? На първо място, трябва да се отбележи факта, че нейният текст се базира до голяма степен на придобилите вече популярност библейски издания на английски език. Текстът на Новия завет на Женевската библия в по-голямата си част напомня за текста на Джон Роджърс, но е сравнен и подобрен благодарение на латинския текст на Теодор Беза още в Женева. Авторитетът на Калвин, който препоръчва Женевския нов завет и променената политическа обстановка в Англия казват тежката си дума за доверието на читателите към него. Старозаветните писания в Женевската библия се базират върху текста на „Голямата Библия”, но отново са сверени и коригирани по наличните еврейски и латински издания, което придава по-голяма достоверност на превода за богослови и църковници. Научната прецизност на работата по женевския текст напълно отговаря на по-високите критерии и вкусове през ренесансовата епоха в английското кралство. Статистиката, както подчертава Шахин, предлага изненадващи данни за нарасналия интерес на висши представители на клира в Англиканската църква към Женевската библия. Всички тези представители на епископата са безспорни авторитети в епохата, в която живее Шекспир. Сред тях можем да споменем: архиепископите Джон Уитгифт (1583-1604) и Джордж Абът (1611-1633), които още като епископи показват в проповедите си предпочитание към Женевската библия. Същото може да се каже и за епископа на Ландаф, Ексетър и Уорстър Дж. Бабингтън (1591-1610) и епископа на Лондон Джон Кинг (1611-1621). Името на последния е свързано и с оторизираната версия на крал Джеймс І. Както той, така и някои епископи, взели участие в превода на оторизираната версия, продължавали да предпочитат Женевската библия в своите проповеди.[9] Затова оторизираната версия не измества веднага Женевската библия от църковна и частна употреба в Англия.[10]

От друга страна, текстът и форматът на Женевската библия в английските издания притежават някои преимущества пред другите библейски издания. На първо място, езикът на превода е близък до говоримия английски, като във всички случаи, където буквалният превод би бил неразбираем за читателя и слушателя, преводачите прибавят в курсив думи, които доближават мисълта на библейския автор до съответния английски идиом. Библейският текст на Женевската библия е разделен вътрешно във всяка книга на глави и стихове, като всеки стих е отпечатан в отделен параграф. Що се отнася до техническото изпълнение, още през 1578 г. печатарите започват да изпълняват изданието в готически шрифт успоредно с римския, който придобива все по-голяма популярност в Англия. Консервативно настроените читатели от времето на католическото влияние в кралството предпочитат изданията с готически шрифт. Форматът на изданието е по-малък от останалите версии и това го правело по-удобен.

Изследователите Шахин, Маркс и други са единодушни, че макар Шекспир да е познавал и ползвал и други библейски издания като „Епископската библия” или превода на Роджърс, неговото предпочитание определено е било на страната на Женевската библия. Това се доказва при сравняване лексиката, синтаксиса и идиомите в английските текстове на Шекспировите творби и изданията на Женевската библия от втората половина на ХVІ в. Насиб Шахин посочва около 1040 случая на някакви библейски заемки, които представляват буквалното използване на библейски думи, изрази и идиоми или са парафрази на такива. В 38 комедии, драми или трагедии на Шекспир има около 30 такива случая, които са безспорни. По-долу ще илюстрираме някои от най-характерните заемки от Женевския текст, които касаят преди всичко специфични лексикални форми и изрази. В „Дванайсета нощ” 2.5.188 и „Цимбелин” 3.3.91-2 личи пряката връзка с Иисус Навин 10:24: „Те се приближиха и стъпиха с нозете си върху вратовете им”[11] – идиом, който изразява „пълна победа” над врага. В „Хенри ІV”, ч. ІІ 2.4.57-9 и „Юлий Цезар” 4.3.86 е видима връзката с призива на Павел в Рим. 15:1: „Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите”.  В „Хамлет” 3.3.80 и „Двамата благородни сродници”[12] 1.1.158-9 има реминисценция от Езек. 16:49, където е включен идиомът „пълна с хляб и леност”[13]. В „Отело” 2.3.29-97 неколкократното споменаване, че се „дава място на дявола” напомня за предупреждението на Павел: „нито давайте място на дявола” (Ефес. 4:27). В „Ричард ІІ” 1.1.174-5 е повторена буквално поговорката в Йерем. 13:23, че „леопардът не променя петната си”. В „Както ви харесва” 1.1.37-8 изразът „да гледам свинете ви и да ям трици с тях” е алюзия към притчата за блудния син в Лука 15:16. Тези примери са достатъчни, за да убедят читателя, че Шекспир е познавал отлично съдържанието на женевската библия.

 

[1] Shaheen, N. Biblical References in Shakespeare’s Plays. (Newark, Del.: Univ. of Delaware Press, 2011) 5 ff.; вж. Geisler, N. And W. Nix. A General Introduction to the Bible (Chicago: Moody Press, 1982) 402-12.

[2] Шекспир има десетки алюзии към псалмите и дори съществува хипотеза, че той е превел Псалом 46, чийто текст влиза в оторизираната версия на крал Джеймс І.

[3] Geisler and Nix, op. cit. 409.

[4] Bruce, F. F. The English Bible: A History of Translations (New York: Oxford University, 1961) 79.

[5] Chadwick, O.  The Pelican History of the Church, vol. 3: The Reformation (Penguin Books, 1972) 123 ff.

[6] Английските протестанти според историка А. Дикенс се установяват през 1555 г. в Женева. Отначало те са 48 души, но бързо нарастват до ок. 200 души, след като повечето от тях идват от Франкфурт, Германия (Dickens, A. G. The English Reformation. Fontana Press, 1967. 392 ff.).

[7] Джон Бодли, бивш емигрант в Женева, е баща на основателя на Бодлиевата библиотека в Оксфорд Томас Бодли.

[8] Загубила конкуренцията с Женевската библия, „Епископската библия” не е преиздавана от началото на ХVІІ в. и напълно бива изместена от библейското издание на крал Джеймс І (Hills, M. A Ready-Reference History of the English Bible. New York: Amer. Bible Soc., 1962. 19; Geisler and Nix, op. cit. 411, n. 28).

[9] Такъв е случаят с преводача еп. Ланселот Андрюс, както и с епископите Хол, Лауд, Карлтън и др.

[10] Последното издание на Женевската библия в Англия излиза през 1616 г., когато Джеймс І снема благоволението си от тази версия поради новия оторизиран от него превод.

[11] Всички библейски цитати са по: Библия, сиреч книгите на свещеното писание на Ветхия и Новия завет. С. СИ, 1995.

[12] Тази пиеса е в съавторство с Флетчър и не е включена в последното издание на Шекспир с преводите на Валери Петров.

[13] В новия превод на ББД: „преяждане и нехайно безгрижие”.

5 comments for “Шекспир и Библията: Ползвал ли е Шекспир Женевската Библия?

  1. „Освен това девтеро-каноничните книги и части на Ст. завет били отстранени и подзаглавието на титулната страница посочвало 66-те библейски книги на двата завета като Hagiographa („Свети писания”).“
    В името на истината нека споменем, че „Голямата Библия“ съдържа девтероканоничните книги и части от СЗ, които там са обособени в отделна част (четвърта, последна в съдържанието), наречена „The books of hagiographa“. Ето линк към съдържанието на оригиналното издание на „Голямата Библия“, 1540 г. archive.org/stream/GreatBible1540/1540GreatBible#page/n8/mode/1up

    Изобщо, повечето „бащи на Реформацията“ се отнасяли с голямо уважение към девтероканоничните, превеждали са ги в своите библии и са ги цитирали.

  2. Г-н Стамболов, прав сте, че т.нар. „девтероканонични книги“ са предизвиквали и предизвикват изследователски интерес, но бихте ли пояснил кои „бащи на Реформацията“ са се отнасяли с уважение към онези старозаветни книги, които днес са по-известни като „апокрифни“ в протестантската библеистика? Тъй като проблемът с тези книги и части от някои книги е догматичен, а не е точно свързан с библеистиката, отношението към тях традиционно е негативно в протестантизма от самото начало.
    Лично моето отношение е положително към повечето от тях, напр. Макавеите, Сирах, Премъдрост Соломонова. Не мисля обаче, че това може да се каже за реформатори като Лутер, Меланхтон и Цвингли. (За вметката Ви по отношение на първото издание на „Голямата библия“ също може да се оспори по същество, но за това – по-нататък).

  3. Здравейте, д-р Пеев!
    Като казвам, че се отнасяли с уважение към тях имам предвид точно това – че са ги превели и включили в съответните протестантски издания на Библията. Естествено, това предполага, че са познавали добре тези книги и са преценили, че са полезни за четене от вярващите. Същото са направили и издателите на „Голямата библия“ – включили са второканоничните наред с останалите. Наистина, накрая, като отделна част, но НЕ като притурка. Нарекли са ги „Свещени Писания“ (hagiographa), а не „апокрифи“. Нима това е малко? Такова ли е отношението на днешните протестанти към второканоничните?
    Как е гледал на тях Лутер? Той ги включил в направения от него немски превод на Библията (1534 г.) с пояснението, че тези книги „нямат същата стойност като Св. Писание, но са полезни и добри за четене“ («Das sind Bücher, so der Heiligen Schrift nicht gleich gehalten, und doch nützlich und gut zu lesen sind»). Включени са също и в „Цюрихската библия“ (1529 г.). Да, Лутер ги определял като „апокрифи“, но Вие знаете за пренебрежителното му отношение и към някои канонични книги, в частност Посланието на Яков, което нарекъл „сламеното послание“ (stroherne Epistel) и отказал да приеме за боговдъхновено, защото оборвало тезата му за оправдание само чрез вяра.
    Първоначално калвинистите също приемали второканоничните (вкл. III и IV Ездра и III Макавейска), макар да смятали, че нямат същия авторитет като каноничните. Те били приети като полезни за нравствения живот на вярващите и в чл. 3 и 4 на Френското изповедание на вярата (Confessio Gallicana) от 1559 г., (наречени са „utiles, non sunt tamen ejusmodi, ut ex iis constitui possit articulus fidei“), чл. 6 на Английското изповедание (Confessio Anglicana) от 1562 г., чл. 1 на Второто швейцарско изповедание (Confessio Helvetica ΙΙ) от 1566 г. и т.н. Тяхното решително отхвърляне, първоначално от калвинистите, започнало чак на Събора в Дордрехт (1618 г.), продължило на Събора в Уестминстър (1643/1653 г.) и особено по време на т.нар. „спорове за апокрифите“ (1825-1827 и 1850-1853 г.), предизвикани от шотландските пуритани, в резултат на което тези книги били окончателно изхвърлени от състава на Библията. Нека отбележим и че до 1836 г., по искане на някои лутерански църкви в Европа, Британските библейски дружества отпечатвали второканоничните в свои издания на Св. Писание. Тази практика била прекратена по настояването на други, по-крайни, протестантски изповедания, които си сътрудничили с Библейските дружества.
    Тези факти са нито нови, нито тайни и Вие сигурно сте наясно с тях. Ако е така, не се бойте и да ги напишете, защото това е истината и тя трябва да се казва. Знаете, че историята на библейския канон е достатъчно сложна и не подкрепя по никакъв начин опростенческото мислене и еднозначното характеризиране на тези книги като „апокрифи“ (?).
    Освен това, не виждам смисъл да спорим за съвсем очевидни неща, като това дали второканоничните са включени в „Голямата библия“ и как те са наречени там.
    И да, принципно имате право, че „проблемът с тези книги и части от някои книги е догматичен, а не е точно свързан с библеистиката“, защото изхвърлянето им от състава на Св. Писание не може да бъде оправдано нито с библейски, нито с исторически аргументи, а единствено с догматически: тези книги не се „връзват“ с някои от тезите, постулирани от протестантизма. Друга причина няма и това предполагам Ви е също добре известно.
    Написаното по-горе беше и единствената ми забележка към Вашата иначе хубава и информативна статия, която ми беше интересно да прочета!
    П.П. В телефонен разговор с мен д-р В. Пеев ме помоли да напиша в отговора си и годината, в която Лутер е написал цитираните по-горе думи за второканоничните, защото, по думите му, впоследствие той бил променил отношението си към тях. Всъщност, цитатът е взет от неговия превод на Библията (1534 г.). Но аз си мисля друго: ако Лутер действително е променил позицията си след това, то какво внимание и доверие заслужава, щом си мени мнението по такива важни въпроси, какъвто е канонът на Св. Писание? И имат ли думите му богословско значение, ако впоследствие той се отрича от тях?
    И още нещо. Задайте си въпроса: възможно ли е отношението на ранните протестанти към второканоничните да е „негативно“ и въпреки това те да ги включват в своите библейски преводи? Ако аз имам негативно отношение към дадена книга, няма да искам дори да я виждам, камо ли да я чета, че отгоре на това и да я издавам като част от Свещеното Писание.

  4. Благодаря Ви, г-н Стамболов, за изключително богатия на иинформация и коректен коментар по темата за „девтеро-каноничните книги“ на Ст. Завет. Аз също не харесвам обозначението „апокрифи“, защото днес то е придобило друго значение. Вашият коментар е особено ценен поради обстоятелството, че отделихте от времето си, което Ви е нужно за по-важни задачи. Нека обаче уточним някои аспекти по темата, за да не останат читателите с погрешна представа за нашата сериозна дискусия.

    Най-напред искам да поясня какво разбирам под „отстраняване“ на „девтеро-каноничните книги“ и обособяването им в отделен раздел както в английските, така и в реформаторските издания през ХVІ-ХVІІ в. Това означава, че те са извадени от състава на каноническите писания според реформаторското разбиране на канона по догматически причини, защото в повечето от тях се съдържат католически доктрини, които реформаторите отхвърлят. Именно затова Лутер не е харесвал и каноническото послание на Яков, определяйки го като „сламено“, защото според него подкрепяло възгледа за „добрите дела“ срещу възгледа за „вярата“ като основа на спасението. Лутер виждал противоречие с Римляни-Галатяни. (Преднамерено не цитирам извори и вторични източници, за да не обременявам текста)

    Известно е, че Лутер е бил критикуван от радикалните реформатори в лицето на Мено Симонс по няколко пункта, един от които е разбирането му за канона. Менонитите не били съгласни с „отстраняването“ на „девтеро-каноничните книги“ като „втора ръка“ писания, т.е. със статут на „небоговдъхновеност“. Затова до днес американските амиши, които са автентични наследници на учението на Симонс, продължават да четат книги като Сирах, Премъдрост Соломонова и Товит за богослужебни цели. Особено при църковните си венчавки те задължително използват текст от неканоничната за протестантите книга Товит, напр. 6 или 8 гл. – нещо, което днешните евангелисти не биха направили.

    Нека кажем обаче, че реформаторите Лутер и Цвингли, които са подготвили цели курсове за своите студенти богослови, както и са писали коментари, са се фокусирали върху каноничните, а не върху „девтеро-каноничните книги“. Лутер още в периода 1517 и сл. години подготвя курсове върху канонични книги, които отговарят на реформаторските му идеи (Псалми, пророци, Римляни, Галатяни). Цвингли през периода 1526-7 г. се концентрира върху тълкувания на Битие, Изход, Псалми, Йов, големите и малките пророци. Следователно, ако говорим за отношението на „бащите на Реформацията“ към „девтеро-каноничните книги“ на Ст. Завет, трябва да кажем, че догматически те са виждали две категории от гледна точка на боговдъхновеността. Когато се установява тълкувателният принцип sola scriptura или по-точно tota scriptura, той касае каноничните книги по въпросите, свързани със спасението, благодатта, вярата и т.н.

    Въпросът дали „девтеро-каноничните книги“ могат да се използват като база за доктринални възгледи е деликатен за протестантските (респ. евангелските) служители, но не е табу за квалифицираните библеисти. В едно изречение ще изповядам, че моята дисертация е базирана преди всичко върху софиологическите текстове на Йов, Притчи, Сирах, Премъдрост Соломонова и много от църковните отци и писатели от ІІ в. нататък. Но нека признаем, че литургиката и библеистиката са две различни области: първата има своите конфесионални ограничения, а втората ги няма. Аз ще продължавам да чета и „девтеро-каноничните книги“, но не бих изграждал проповеди върху техни текстове.

    Благодаря Ви още веднъж за прекрасния коментар, г-н Стамболов! Убеден съм, че дискусия може да се води по този начин.

  5. И аз благодаря за отговора Ви, д-р Пеев!

    От това, което съм чел преди и което Вие пишете сега, стигам до извода, че по въпроса за библейския канон възгледите на ранните протестанти и на православните до голяма степен съвпадат.

    В Православната църква преобладава мнението, че „второканоничните“ също не могат да се използват „като база за доктринални възгледи“, но са полезни за четене и назидание за вярващите.

    Ще си позволя да цитирам следната констатация от един православен сайт за догматически изследвания:

    „Протестантството в началото приемало тези 10 книги като свещени писания, като „полезни за четене“, но без да смята, че те притежават същия авторитет и боговдъхновеност както останалите 66 книги на Светото Писание. Нещо, което не се различава много от православната позиция по този въпрос.“(преводът е мой, източник: http://oodegr.co/oode/grafi/biblia_grafis/kanonas/bibl_etairies_1.htm)
    Православната църква също така смята едни от тези 10 книги просто за „полезни“, други – за „боговдъхновени“, а трети – за „божествени“. Но такова разделение е налице и при останалите 66 книги на Светото Писание – не всички от тях са боговдъхновени (пак там, също и на: http://oodegr.co/oode/grafi/biblia.grafis1.htm и http://oodegr.co/oode/grafi/pat.diak.bibl1.htm).

    С колегиален поздрав,
    АС

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.