Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ – място на памет

Съдебните процеси на пастирите „шпиони“ –   място на памет

Атанас Атанасов

Пастирските процеси в същността си са резултат на целенасочени  действия и наложен терор от завзелата властта в България на 9 септем- ври 1944 г. комунистическа партия. Накратко казано, на 5 септември  1944 г. Съветският съюз обявява война на България. Hа 8 септември  Трети украински фронт навлиза в България и я окупира без да срещ- не съпротива от българската армия, което е важна предпоставка за  влизането на комунистическата партия във властта на 9 септември.  Комунистическата партия по това време се ръководи „дистанционно“  от Георги Димитров, който, получил съветско гражданство, се намира  в Москва. Той напуска страната след септември 1923 г. и се връща в  България през ноември 1945 г. Застаналият начело на новата ОФ власт,  небезизвестният Кимон Георгиев, прави обръщение към нацията по  Националното радио в 6 часа и 25 минути на 9 септември 1944 г. В десет  точки се представят приоритетите на новата политическа власт, които  той прочита пред българския народ. Ще отбележа само някои от тях: т. 1.  Пълна политическа свобода; т. 2. Свобода на словото; т. 9. Прочистване  на администрацията от противонародни елементи; т. 10. Прочистване  на дипломатическите мисии от вражески и противонародни елементи.1

На 9 септември 1944 г. от затвора са освободени много затворници,  осъдени за антидържавна и криминална дейност, които бързо стават  част от наказателните формирования в новата политическа ситуация

1 Николова, Р. Медиите в тоталитарната държава. Общоуниверситетски семинар  НБУ. 16.01.2019 г.

31

 

и участват в специалните групи за издирване и залавяне на „народните  врагове“. По предложение на Антон Югов – министър на МВР, е издадено  Постановление № 1 от 10.09.1944 г. на Министерския съвет за създаване  на нова щатна милиция. Изискванията за назначаване са свързани с  вярност към партията, заслуги за установяването на народната власт  и препоръка от ОФ. В тази нова политическа реалност започва масово  записване на нови членове в редовете на комунистическата партия,  съществуваща дотогава нелегално.2 За това явление Георги Марков  пише: „На 9.09.1944 г. БКП броеше не повече от няколко хиляди души.  Една петилетка по-късно нейният брой с кандидат-членовете беше  около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те  станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти?… Мисля съвсем  определено, че най-мизерната част от нашия народ, тинята и мътилка- та, полудегенерати – мечтатели за власт, некадърници, неспособни за  никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи – всичко  това се юрна към партията и властта… Нека сега дебело подчертая, че  според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Една- та – идеологията и другата – лична необходимост от правене на зло  на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и  оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат  на нисши животински инстинкти.“3

Това звучи ужасно. За този период Георги Христозов разказва: „Цве- тът на българската интелигенция във всички сфери на живота е ликви- диран с един замах от болшевиките. Това е „курбанът“ на окупацията,  наречена от комунистите освобождение… Селекцията е страшна – прости  хора не са убивани, бедни хора не са убивани! Убивани са хора с над  гимназиално образование, били са известни в обществото, свещеници,  кметове, секретар-бирници, бакали, журналисти, банкови служители,  участъкови полицаи, адвокати, фелдшери, лекари, учители, средно ниво  интелигентни хора, които са били проводник на интелигентност, на ум,  на разум, на морал… Те са били унищожавани, за да се обезличи този пласт  от населението. Всичко това е организирано от ЦК на БКП.“4

2 БКП е обявена извън закона с решение на Върховния касационен съд през април  1924 г. по Закона за Защита на държавата. През 1927 г. тя се преименува в Българска  работническа партия (комунисти). С това име тя влиза в правителството на ОФ след  09.09.1944 г. На V конгрес през 1948 г. си връща името БКП.

3 Марков, Георги. Нови задочни репортажи за България – когато часовниците са спрели.  София, 1991, с. 211.

4 Признания за червения терор в България – Георги Христозов. Достъпен на: https:// www.vbox7.com/play:0c34060924.

32

 

Отношението на новата власт към църквата 

„Политиката на БКП към БПЦ може да бъде разделена на три  основни периода, които се подчиняват на собствена логика и в най- широки граници следват общата периодизация на комунистическия  режим… Трите основни периода в политиката на БКП към църквата  са маркирани от партийните решения, взети от Политбюро или от ЦК  съответно през 1946, 1957 и 1974 години.“5 Първият период основа- телно се приема, че започва от 1946 г. и не случайно съвпада с речта на  Георги Димитров произнесена на 26 май 1946 г., във връзка с чества- нията на 1000-годишнината на св. Иван Рилски, в която той определя  политиката на новата власт към църквата. „Нашата ПЦ, за разлика от  някой други църкви, има историческа заслуга за съхраняване на наци- оналното чувство и самосъзнание на българския народ… Българската  църква е минала през разни периоди, еволюирала е на дясно и на ляво,  преживяла е много тежки изпитания в миналото… Нека нашите честни  синодални старци и всички служители на българската църква разберат,  че е настъпило ново време и по форма и по съдържание и по дух и че  нашата църква трябва да бъде истинска народна, републиканска, про- гресивна църква… Аз знам, има синодални старци – членове на Светия  Синод, честни хора, но със закостенели мозъци и крайно консервативни  възгледи… Кой от вас, наши синодални старци и църковни деятели, не се  е интересувал от великата руска църква, всеки, който познава нейната  история знае много добре, че ако ръководителите на РПЦ след Октом- врийската социалистическа революция бяха разбрали духа на новото  време, ако бяха действали в полза на свободата на руския народ и не  бяха станали на оръдия на контрареволюцията, руската църква нямаше  да преживее известните нещастия… Драги църковни деятели, бъдете  способни да се поучите от великия руски опит, следвайте примера на  великата руска църква и тогава ще има единство между Българската  църква и българския народ, обединен в ОФ.“6

Днес в посткомунистическото общество за тези исторически фа- кти някой би помислил, че едва ли отговарят напълно на истината.  Но Димитър Пешев пише в своите „Спомени“: „Когато се препрочете  обвинителният акт, човек остава изумен от лекотата и невежеството, с  които се третират въпросите от историята на България след Освобож-

5 Методиев, Момчил. Между вярата и компромиса. БПЦ и комунистическата държава.  София: ИИБМ, 2010, с. 18.

6 Димитров, Георги. Ролята и задачите на българската църква. В: Съчинения. Т. 12.  София: Издателство на БКП, 1954, 186–187.

33

 

дението. Всички средства за пропаганда, използвани в политическите  борби от една партия, известна с безогледността си в своите ежедневни  борби при различни поводи и случаи, са събрани на едно място и са  положени в основата на съдебно обвинение срещу противниците в тези  политически борби, които са поставени в невъзможност да се обяснят  и да доказват каква е била действителността и как в действителност са  се развили събитията, какви са били общите условия, как се е разсъж- давало и са се вземали решенията“7. Оттогава, а и до днес продължава  дълбокото противоречие и неразбиране за това, как е възможно да  бъдат третирани като „врагове на народа“, хора с доказано родолюбие  като синовете на Райна Княгиня, племенника на Бачо Киро, родствени- ците на Иван Вазов, внучката на баба Тонка и още много други, жертви  на масовото избиване на българския елит.8

Като насилие върху българския елит могат да бъдат посочени  съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ по дело № 248 на Софий- ския окръжен съд. Шумният процес е проведен от 26.02 до 08.03.1949 г.  и са осъдени 15 души. Четири месеца по-късно под дело № 1169 от  05.07.1949 г. без много шум са осъдени още 9 души. След това в кра- тък период са арестувани пастири и активни църковни членове и са  изпратени без присъда в лагери и затвори. Звучи странно, но животът  на някои от нас е преминал в една неприемлива и враждебна среда, в  която са изграждани стереотипи и стратегии за живеене и оцеляване,  които са се превърнали във втора природа. Затова след промяната  от 1989 г. не можем да намерим отговор на трудните въпроси: Как да  разберем комунистическото минало, как да го изкажем, как да оценим  това, което е било и това, на което сме свидетели сега, без да бъдем  подвластни на морален и политически релативизъм? Ивайло Знепол- ски пише: „За хората от посткомунистическото общество комунизмът  се явява все още място на работа на паметта, но не и място на памет в  разбирането, което Пиер Норуа влага в това понятие. Резултат на на- ционалната история, превърнато в място, „оказващо мощно влияние  върху формирането на колективната памет и върху способността да  живеем заедно.“9

Ако крайната ни цел е да формираме колективна памет, която би ни  помогнала да преодолеем политическата конфронтация и разделение-

7 Пешев, Димитър. Спомени. София: Гутенберг, 2004. с. 295.

8 Лилков, Вили. Христов, Христо. Бивши хора по класификацията на Държавна сигур- ност. София: Сиела, 2017, 282–350.

9 Знеполски, Ивайло. Около Пиер Нора. Места на памет и конструиране на настоящето.  София: Дом на науките за човека и обществото, 2004, с. 129.

34

 

то, наложително е да изследваме принципите, практиките и мутациите  на комунизма.10 В това изложение ще посоча някои от тях и ще направя  опит за анализ. Наложително е да не останем в мълчание за комунис- тическото минало, а да се стимулират дискусии и открити дебати като  тази научна конференция. „Свеждането на комунистическото минало  до теоретично точна идея за характера на режима загърбва изцяло  вътрешната му еволюция и еволюцията на хората, съществували в  неговата рамка.“11 Цветан Тодоров е категоричен за моралната оценка  на комунистическото минало. Той я обединява заедно с националсоциа- лизма в едно понятие – „тоталитаризъм“, и заявява, че тоталитаризмът  е „ крайна форма на злото“.12

Идеологията на новата тоталитарна власт  
в основата на пaстирските процеси

Каква е предисторията и идеологическата причината за да се стиг- не до пастирските процеси? Новата комунистическа власт по своята  политическа същност е войнствено атеистична. Тя е с непримиримо  враждебно отношение към всяка религия и най-вече към християн- ството. Това не е случайно, а е част от самото естество на комунистиче- ския светоглед. В тоталитарната държава, диктатурата е повсеместна  и религиозният светоглед е голям враг. „Комунизмът иска да бъде  религия, дошла да замени християнството, претендира да удовлет- вори религиозните потребности на човешката душа, да даде смисъл  на живота. Той е цялостен и обхваща целия живот и не се отнася към  някоя единствена сфера. Затова сблъсъкът му с другите религиозни  вярвания е неизбежен.“13 Комунистическата власт чрез своя инструмент  Държавна сигурност ще се стреми да унищожи вероизповеданията и да  национализира и духовната област. Християнството се явява естествен  идеологически опонент на новата власт, в желанието и усилията ѝ да  създаде „новия човек“. Темата за монопола върху духовното е жизнено  важна, или комунистическата власт или вероизповеданията, и пре- дизвиква и днес интереса на нашия съвременник. Въпросът e къде в  пространството на ежедневния живот да бъдат положени и как да се

10 Пак там, с. 130.
11 Пак там, с. 139.
12 Тодоров, Цветан. Памет за злото, изкушение на доброто. София: Лик, 2002, с. 11.

13 Бердяев, Н. Извори и смисъл на руския комунизъм. София: ИК Христо Ботев, 1994, с. 175.

35

 

мислят и преживяват политическото и религиозното? Този въпрос  продължава да стои отворен.

След 9 септември 1944 г. вероизповеданията влизат в дневния ред  на новоуправляващата власт.14 Дейността на БПЦ се следи много внима- телно и от Москва и при забелязване на отклонения от предварително  начертаната политика се оказва ефeктивна намеса. Както с писмото  от 13 ноември 1944 до Трайчо Костов във връзка с подетата акция на  Главинчев, началник на отдела на милицията, за ареста на всички чле- нове на Светия синод, с изключение на Софийския митрополит Стефан.  Въпросът за отношението към църквата деликатно се преплита със  съотношението на политическите сили в България. БРП (к) смята за  необходимо сътрудничеството с другите партии от ОФ. По политиче- ска целесъобразност Георги Димитров в това писмо разпорежда да не  бъдат арестувани синодалните членове с ясното разбиране, че аресту- ването им ще произведе негативно впечатление, ще бъде използвано  от другите партии и ще има неблагоприятно въздействие за БРП (к).15  В документалния сборник е представен доклад от 4 декември 1944 г.:  „В изпълнение на устната Ви заповед по отношение събиране сведения  за вероизповеданията, разните секти и верски учения в страната, дона- сям следното: От проучванията, които направих се установи, че в стра- ната ни покрай изповядващите официалното исторично-православно  изповедание на българите, съществуват и множество последователи на  разни вредни или безвредни секти и верски учения. Повечето от тези  секти и верски учения се занимават не само с изповедание на изкълчени  християнски идеи, а и с провеждане на пакостни чужди пропаганди,  което вършат в някой случаи много умело.“16 При изследване на архи- вите се вижда все по-голям интерес към евангелските църкви и ези- кът на омразата спрямо тях става по-остър. В друг документ срещаме:  „В докладът за извършена работа по сектора: Евангелско-протестант- ски секти от януари до август 1946 г. се отбелязва, че Американското  разузнаване в България отдава голямо значение на тези евангелски  деноминации, както сега, така и за в бъдеще – разчитайки за полити- ката си в евангелските маси. Американското разузнаване използва в

14 В настоящото изследване, повечето документи са от публикувания на сайта на  Комисията по досиетата „Документален сборник: Държавна сигурност и вероизпо- веданията. Част III. Протестантска църква и религиозни секти“, издаден през 2017 г. 15 Калканджиева, Даниела. Българската православна църква и „народната демокрация.  Силистра: Демос, 2002, с. 60.

16 Държавна сигурност и вероизповеданията. Част III. Протестантска църква и ре лигиозни секти. София: КРДОПБГДСРСБНА, 2017, с. 47. Достъпен на: www.comdos.bg

36

 

разузнавателната си служба евангелските деноминации по следния  начин: 1. За усилена пропаганда сред евангелистите на американизъм,  провеждана най-старателно редовно от пастирите на тези църкви,  които са реакционно настроени спрямо ОФ властта и по-специално  спрямо комунистите. Пастирите, които в болшинство са английски и  американски възпитаници и привърженици невинно, а някой и много  злостно, говорят в религиозните си беседи за „борба против неверни- ците“, за „борба „против тези, които властват с насилие, кръв, терор и  носят нещастия и мрак“… По-нататък разузнавачът, отбелязан с номер  15417, автор на доклада, е самокритичен към дейността си: „Секто- рът „Евангелски секти“ по моя преценка не е добре разработен, няма  никакви положителни резултати и е под всякаква критика. Сътрудни- ците, които са много малко и слаби, могат да бъдат използвани като  посетители в църквите. Сътрудник-агент нямам. Работя върху двама  пастири с цел вербовка за сътрудници. Агентурно-оперативната си  работа отчитам като слаба, под всякакъв минимум, въпреки няколкото  обкръжавания, които направих на някой пастири-агенти. Причината за  слабата ми работа и постижения в поверения ми сектор са обективни и  субективни. Обективни: не е достатъчно обърнато внимание от служеб- ното ръководство и не е оказана почти никаква помощ и инструкции.  Субективни – отрицателното ми и леко поглеждане още от началото на  поверения ми сектор и непохватност в подхода за вербовка на секретни  сътрудници. От наблюденията и впечатленията, които имам за този  сектор и за бъдещата ми работа върху него изказвам следното мнение:  …да се вербуват за главни СС за службата предимно пастирите, дори и  да са агенти на чуждото разузнаване, които в качеството си на ръко- водители и титуляри на църквите са най-добре уведомени и в течение  на работите на тези църкви и цялата работа е концентрирана в тях.“17

В информационна сводка по политическото състояние на СОЕЦ и  отделните деноминации (секти) в България и чуждото политическо  влияние сред тях от 12.05.1948 г. се прави следната констатация: „От  горе споменатите, 50 човека са завършили в различни държави или от  всичко 115 пастири в цялата страна половината са завършили в чужби- на, които са първокласни и квалифицирани чужди агенти.“18 Изреждат  се мероприятия за бъдеща работа. На 21.07.1948 г. е утвърден план  за действие и реализация на предложените мероприятия. Този план

17 Пак там, 54–56. 18 Пак там, 82–83.

37

съдържа коварен сценарий, който се реализира от властта успешно и  се стига до пастирските процеси.

Много скоро след това – на 21.10.1948 г., излиза и последващ до- кумент „План на следствените и агентурно-оперативни мероприятия  по антинародната и шпионска дейност на ОЕЦ.“19 Вече много агенти и  помощници са включени в изпълнението на този план. Следващият  документ от 05.01.1949 г. е „Предложение за приключване на след- ственото дело по антинародната и шпионска дейност на задържаните  евангелските пастири“. Предложението в него е да се организира един  централен публичен процес с участието на около 20 човека от ръковод- ството на сектите. Освен това да бъдат организирани и четири процеса  по линията на отделните секти, в които да бъдат разобличени и съдени  по-второстепенните деятели. В документа са изредени имената на 20  обвинени пастири. Веднага следва едно изречение, което цитирам до- словно: „В случай, че от това число е необходимо да се направят извест- ни съкращения, предлагам да бъдат снети из състава на подведените в  централния процес Александър Георгиев и Стефан Градинаров, които  са сравнително по-слабо уличени“.20

Резултатът от цялата съдебна процесуална дейност е присъда  № 118, София, 8.03.1949 г., в която са осъдени 15 пастири с различна  тежест на присъдите.21 Всъщност не всичко е приключило, появява  се един нов документ: Рапорт за предаване и продължаване на след- ствието на Васил Зяпков от 20.03.1949 г. В него инспектор Панайотов  докладва: „Генералната линия в бъдещето следствие според мен трябва  да бъде съвкупност от следните методи: 1. Създаване убеждение в него  за известността на следствието на голяма част от непризнатите факти;  2. Създаване в него, чрез обстановка, силно желание и влечение към  живота; 3. Даване от следователя убедителна надежда, че единствено  след чувствителни признания в тези области ще може скоро да изле- зе на свобода, спечелил доверието на днешната власт и обратно ще  изгние в килиите или нещо по-лошо… (питам се какво ли по-лошо е  имал предвид) Въобще използване правилно на неговите слаби места;  4. /дописано на ръка/ Твърдост и увереност.“22

Пастирските процеси и отношението на тоталитарната власт към  тях и към църквата могат да бъдат наречени места на памет. В тези

19 Пак там, 93–103.
20 Пак там, с. 135.

21 Пак там, с. 156.

22 Пак там, с. 173.

38

места на памет може ясно да се видят стилът и методите на работа на  тоталитарната държава и силата на човека да отстоява своите религи- озни убеждения независимо от високата цена, която е платена. Местата  на памет живеят от усещането, че „няма как днес да се поддържат и  утвърждават принципи на свободата като валидни принципи, като  принципи, в които искрено вярваме и които наистина сме готови да  следваме, ако не се помни и ако не се осъди морално несвободата вче- ра.“ 23

Пастирските процеси като места на памет имат морално и  политическо измерение и перспективи, свързани със злото в новата  политическа система. „Злото в последна сметка се свежда до еписте- мологическа „грешка“ – вижда се като плод на ограниченост, грубост,  невежество и в края на краищата – като не-знание.“24 Калин Янакиев  пише още за злото „като просто погрешно предизвикано (отвън) дейст- вие. То пак е „грешка“, само че грешката му се пренася от (не)способ- ността за сдържаност и мъдрост у подбудителя му – овъншностява се  съвсем“.25 Представителите на тоталитарната власт, участници в целия  този процес, са показателни не толкова за моралната същност на човека  изобщо, колкото за моралните последици от участие в злото на систе- мата, потискане и насилие върху другия и различния в тоталитарната  държава. Мисля, че всички тези хора не са лишени от добродетели  изобщо. Но къде, как и за каква кауза ги проявяват е важният въпрос.  Дали не са подведени и впоследствие излъгани? Понеже политическата  реалност за която те се борят – братство и равенство, е невидима за  момента. И се налага да се вярва и разчита на обещания за светлото  бъдеще. Диктатурата на пролетариaта налага откриване и залавяне  на виновните за злото в онзи момент – „врагове на народа“, пастири  „шпиони“, фашисти и др. Надявам се тези хора, поне в личния си живот,  да не са били толкова зли, колкото са в публичния си живот. Въпросите  могат да продължат. Възможно ли е в публичния живот да си един и в  частния живот – друг?26 Сигурно е възможно, чрез поставяне на маски.  Но каква е перспективата на такъв двойствен начин на живот и какво  е наследството от него? Предполагам – една неустановена и размита  идентичност.

23 Янакиев, Калин. Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди  от християнска перспектива. София: Алтера, 2012, с. 138.

24 Пак там, с. 139.

25 Тодоров, Цветан. На предела. София: Народна култура, 1994, 160–161.

26 Тишнер, Ю. Дебат за съществуването на човека. София: Панорама плюс, 2005, с. 244.

39

Липсата на публични дискусии върху въпроси от всеобщ интерес  за времето на комунистическото управление е причина за непълни  и изкривени описания на комунистическото минало. Недостигът на  самопознание се превърна в един от факторите за бавно протичащата  промяна във всяка област на обществото. Как да разберем и осмислим  комунистическото минало? Това е въпрос, който все още очаква отгово- ри. Мисля, че желанието за власт и слава на всяка цена, получаването на  властта и удържането ѝ с насилие, се превръща в религия за атеизма.  Това може да бъде отправната точка за разсъждение. „Ключ към раз- бирането на движещите механизми на комунистическата система на  власт е значението на думата „имам“ – „имам хляб“, „имам власт“, „имам  човека“. „Има власт“ този, който „има човека“. Но как може да се „има“  един човек? Като се разполага със средства, без които човекът не може  да живее. Самата привързаност на човека към живота – инстинктът за  самосъхранение, трябва да се предаде в ръцете на властта.“27 Сега може  по-лесно да си обясним защо БКП бе наричана „партията майка“, а дик- таторът Тодор Живков „Тато“. Новата власт афишира премахването на  частната собственост и комунистическата власт става притежател на  средствата за производство и управляват от името на пролетариата.  От нея зависи кой ще има хляб, дом, жителство, образование. Отива се  по-далече, „новият човек“ не е зависим от политическата власт само за  физическото си оцеляване, но от него се изисква ревностно да вярва и да  се покланя единствено и само на майката партия. Показаното съмнение  и неверие в партията „майка кърмилница“ се наказва с проклятие за  отцеубийство. И това се обявява като акт на историческа справедливост.

Стил и методи на работа на комунистическата власт

Предложението на инспектор Панайотов за бъдещите действия  и методи на работа на новата власт е: „Генералната линия в бъдещето  следствие според мен трябва да бъде съвкупност от следните методи: 1.  Създаване убеждение в него за известността на следствието на голяма  част от непризнатите факти; 2. Създаване в него чрез обстановка силно  желание и влечение към живота; 3. Даване от следователя убедителна  надежда, че единствено след чувствителни признания в тези области  ще може скоро да излезе на свобода, спечелил доверието на днешната  власт и обратно ще изгние в килиите или нещо по-лошо… Въобще из- ползване правилно на неговите слаби места; 4. Твърдост и увереност.“  Желанието за власт на инспектора явно е толкова голямо, че е проме-

27 Тишнер, Ю. Дебат за съществуването на човека. София: Панорама плюс, 2005, с. 244.

40

нило неговата същност, като че ли злото се е вселило в него. От една  страна това зло застрашава, но същевременно съблазнява, отблъсква  и привлича, създава усещане за надежда в безнадеждната ситуация и  едновременно заплашва – ще изгниеш в килиите или нещо по-лошо.  Злото се проявява в контекста на двузначност. Когато инспекторът  пише предложението за бъдещи действия, се представя за добронаме- рен и това, което предлага смята за добро. Но за кого е добро? За него  самият и новата власт, пред която той иска да се докаже верен. Той и  властта изглеждат едно, имат еднакви цели. За претърпелия цялото  насилие и получена осъдителна присъда пастир Зяпков сега се пред- лага нов план. Злото се явява условие, че единствено след не какви да  е, а след чувствителни признания би могъл да получи желаното добро,  правото да живее, което се държи здраво в ръката на новата власт. И  още нещо важно. Злото изкушава и обещава на пастир Зяпков, че може  да спечели и доверието на днешната власт. Много интересно – това,  което е благо и ценно за инспектор Панайотов, това той предлага, а с  него и изкушава – „ще спечелиш доверието на днешната власт“. Обеща- ние за добро бъдеще от новата власт, която може да е „благосклонна и  добронамерена“, при изпълнение на нейните изисквания. Зависи само  от личния избор. Накратко предложението на инспектора е ако пастир  Зяпков признае нещо, което не е направил, го чака добро – освобожда- ване от затвора и доверие от властта. Ако не признае, няма да получи  свобода и доверие от властта, а ще изгние в килиите. Ще обобщя. Изку- шението ражда надежда, а заплахата я убива. Нищо не се получава, на  изходно ниво сме. Това само изглежда така, но всъщност става въпрос за  борба на две перспективи на надежда. Надежда, която има по-далечна  перспектива от видимия свят, която достига до невидимата реалност  и прави човека да бъде и отстоява съзнателно своя избор. И надежда с  временна перспектива, за тук и сега, която превръща човека в конфор- мист. Това е стара борба, да имаш или да бъдеш. „При притежателния  модус щастието се изразява в превъзходство над другите, във властта  над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява,  ограбва, да убива. При битийния модус то се изразява в обичта, грижата  за другите и самопожертвувателността.“28 Това са двата основни начина  на съществуване при човека – притежанието и битието. Склонността  да се приеме едно от тях и да се практикува, по-често влияе върху взаи- моотношенията и социалното единство в обществото. Това са морални  дилеми на личността.

28 Фром, Е. Да имаш или да бъдеш. София: Кибеа, 1996, с. 133.

41

 

Подчинение на властта чрез заплаха със смърт 

Предложението на инспектора: „Даване от следователя убеди- телна надежда, че единствено след чувствителни признания в тези  области ще може скоро да излезе на свобода, спечелил доверието на  днешната власт и обратно – ще изгние в килиите или нещо по-лошо…“  Тук способът за получаване на предварително режисирани самоприз- нания е чрез заплаха със смърт. Естественият природен завършек на  човешкия живот е смъртта. Но в конкретния случай заплахата със  смърт е използвана за постигане на предварително набелязани цели,  свързани най-общо с подчинение на всяка цена и смяна на авторите- тите–господари за пастир Зяпков. Хегел във „Феноменология на духа“  показва връзката между робство и преживяването на подчинението  свързано със смъртта – страх от смъртта.29 Поробеният човек според  Хегел вярва, че смъртта отнема всички ценности и живота на човека,  като най-висока ценност. И така страхът от смъртта го превръща в роб.  А господарят не е страхливец, той е способен и готов да даде живота  си в битка за голяма кауза и става господар по дух. Един въпрос няма  как да се отмине. Кой всъщност тук е господарят – пастир Зяпков или  инспектор Панайотов?

Подчинение на властта се постига със заплаха за страдание

Ако за смъртта косвено се подразбираше, страданието е картинно  представено: „Ще изгние в килиите“. Спокойно може да се каже, че ако  спечели доверието на днешната власт, пастир Зяпков няма да изгние в  килиите. Тук въпросът от екзистенциален отива на морално и религи- озно ниво. Методът на работа в ДС е свързан със свободната и поробе- ната съвест. Достоевски в „Братя Карамазови“ пише: „Но свободата на  хората завзема само онзи, който успокои съвестта им. С хляба на тебе  ти се даваше безспорното знаме: даваш му хляба и човекът се прекла- ня. Защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време  някой завземе съвестта му независимо от тебе – о, тогава той дори ще  захвърли хляба ти и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта  му.“30 Да се откажеш от собствената си съвест и да повярваш на друг  поради заплахата със страдание, е промяна на чувството за собствено  достойнство и личностна идентичност. Великият инквизитор казва

29 Хегел, Ф. Феноменология на духа. София: Наука и изкуство, 1969, с. 176.
30 Достоевски, Ф. Братя Карамазови. София: Издателство НК, 1984, с. 269.

42

 

„човек е по-слаб и е създаден по-нисш отколкото си мислил за него…“31  „Спокойствие и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор  и опознаване на доброто и злото.“32 В този случай – при пастир Зяпков –  Великият инквизитор греши.

Подчинение на властта чрез заклеймяване

Заклеймяването цели да формира убеждение у заплашваните, че  нямат право да съществуват, че те са „врагове на народа“, „шпиони“,  „бивши хора“. Заклеймяването се пренася и върху близките хора на за- клеймените. Те се превръщат в неблагонадеждни и нямат същите права  както на благонадеждните. Това засяга възможността за образование,  професионална реализация и са белязани за цял живот. Заклейменият  няма право да мечтае, след като са блокирани всички възможности  поради това, че е наследник на заклеймения от властта, независимо от  личните му качества и способности. Да бъдеш заклеймен означава, че  продължаваш да съществуваш, да живееш с другите хора, но същевре- менно с това се внушава на хората, че нямаш право на това съществуване.  Самото съществуване се изисква да се възприема от заклеймения и за- обикалящите го като благодеяние и милост от властимащите. Внушава  се убеждението, че това отношение е заслужено. Със заклеймяването  властта се опитва да достигне до дълбините на човешката личност и  цели да промени личната самооценката на индивида и да му вмени  вина. Киркегор описва схващането си за заклеймяването като „болка за  умиране.“ „Да си болен до смърт, това е яко же да не можеш да умреш,  но не яко би имаш надежда за живот, не, безнадеждното тук е, че дори  сетната надежда смъртта, не съществува. Когато смъртта представлява  най-голямата опасност, се надяваме на живота: но когато познаем по- страшната и от най-страшната опасност, се надяваме на смъртта. Когато  значи опасността е така голема, че смъртта е станала надежда, то отча- янието е безнадеждността да не можеш дори да умреш.“33

Животът на християнина по време  на тоталитарната система е съпротива

Животът на евангелските църкви по времето на комунизма след  пастирските процеси и до падането на комунизма е живот в държава

31 Пак там, с. 270.
32 Пак там, с. 269.
33 Киркегор, С. Болка за умиране. Варна: Сенто, 1991, с. 18.

43

на несвободата.34 Понятието държава на несвободата е на Хр. Тодоров.  Това важи за всички граждани, който мислят различно и особено за  евангелските християни. Ограничени са свободата на сдружаване, сво- бодата на словото, свободата на съвестта и вероизповедта, ограничено  е придвижването. Когато се опитваме да говорим и да пишем за живота  на евангелските християни по времето на комунизма, мисля, че най- точно този живот може да бъде дефиниран с понятието „съпротива“.  След арестите на пастирите, съпроводени с шумни съдебни процеси и  оказвания натиск върху църквите, как да си обясним, действията на  членовете им. Една част от тях, продължават редовно да посещават еже- седмично богослуженията. Това всъщност е съпротива срещу властта.  „Съпротивата не е състояние или обикновена мисловна нагласа, а преди  всичко – действие. Тя не принадлежи към света на идеите – казва Фран- соа Марко – а започва с действието. Човекът не е борец в съпротивата, а  осъществява съпротивата.“35 Участниците в тази съпротива са мотиви- рани от убеждението, че правото на вероизповед е изконно неотменимо  човешко право и християнството като вероизповед и практика може да  донесе социална справедливост и равноправие между хората, а в личен  план е неотменима потребност на човекa християнин, а не на „новия  човек“ да има общение с Бога в общността на Другия. Британският  историк Х. Р. Кедуърд предлага четири елемента на разбиране, общи  за антропологията и историята на съпротивата: „Съзнание за съпро- тива, наследени ценности, предаване и обръщане на нормите“.36 Тези  елементи присъстват и в съдържанието на евангелската съпротива.  Примерите на съпротива са много, през целия тоталитарен период. Ще  се огранича и ще цитирам само два документа: „Докладна записка от  неделя 10.02.1974 г… се провежда молитвена сбирка от привърженици- те на религиозната секта „Свободна Христова църква“ (Тинчевисти)…  Разтурихме сбирката и съставихме точен списък на присъстващите  39 членове… Заслужава да се отбележи, че почти всички писмено пре- дупредени членове на сектата без колебание подписаха протоколите,  обаче устно добавиха, че не могат да живеят без да се молят и това те  ще правят, каквато и угроза да ги заплашва. По-определено казано, те  подчертаха, че са съгласни и с изселване от столицата и с всички дру- ги съдебни и административни мерки, включително и с най-тежкото  наказание – смърт. Всеки от тях декларираше, че е съгласен сам да

34 Знеполски, Ивайло. Около Пиер Нора…, с. 152.
35 Пак там, с. 295.

36 Пак там, с. 297.

44

понесе наказанието, вместо останалите… Заявиха многократно, че за- напред ще спазват поетите задължения да не участват в многочислени  сбирки, като последната, но ще си ходят на гости и без да крият от нас  това, ще извършват религиозни обреди.“ Изводът на подп. Д. Китов е:  „Раздробяването им на съвсем малки групички, към която тактика сега  те се ориентират, несъмнено ще затрудни още повече контролирането  им от наша страна.“37 Необходимо е да отбележа, че тази евангелска  църква е извън закона. „Да оказваш съпротива означава да твърдиш,  че си носител на истинския дискурс на правото, който противопоста- вяш на този на една извратена власт. Така съпротивата би могла да се  схваща като сблъсък между истина и реалност.“38 Само след два месеца,  представителите на тази извън закона църковна общност отправят  официална молба на 24.04.1974 г. до председателя на Държавния съ- вет на НР България и първи секретар на ЦК на БКП Тодор Живков: „С  дълбоко уважение се обръщаме с молба към Вас, за да намерим във  Ваше лице един безпристрастен ръководител, който мъдро ще отсъди  и ще даде ход на просбата ни… Ние очакваме след Вашето решение да  бъдем сложени под търпимост като останалите Църковни общества.  Ако това стане така, стотици християнски български сърца ще си от- дъхнат с голяма благодарност, а по такъв начин ще бъдат пресечени  пътищата на нежелателните настроения, които се образуват по повод  на нашето неузаконяване.“39 В края на този интересен документ се  виждат имената и подписите на 22 духовни представители на Църква  Божия, като възрастовата група е от 25 до 78 години. Съпротивата тук  е едновременно съзнание за нещо, което ти принадлежи, но властта не  ти го позволява. От него има нужда сега и в бъдеще. А убеждението, че  ти принадлежи, те мотивира за борба и съпротива.

Изводите, които могат да се направят и да намерят приложение  и днес са:

  1. В личностен план и в морална перспектива човекът е субс- тратът, почвата, върху която се култивира добро или зло, в зависимост от личния избор. Злото се проявява чрез заплаха,  която е отправена към друг човек. Злото съществува и като  политическо явление когато е отнета свободата от една по- литическа система.

37 Държавна сигурност и вероизповеданията. Част III…, 696–697.
38 Знеполски, Ивайло. Около Пиер Нора…, с. 300.

39 Държавна сигурност и вероизповеданията. Част III…, с. 698.

45

  1. Желанието за власт у човека е принцип на действие и подчи- нява цялата му същност. Реализацията на желанието за власт се практикува в две посоки, еднолично – чрез насилие и дик- татура, или чрез споделена отговорност за властта с Другия.  Местата на памет се свързват със злото, което проявява тен- денция към персонификация, затова, когато говорим за злото и  местата на памет, обикновено търсим личности и политически  събития, към които да ги прикрепим.
  2. Тоталитарната система управлява чрез насилие – „терорът е същността на тоталитарното управление“40 – и погазва сво- бодата на личността, като в същото време се формира впечат- лението, че се поддържа политическия морал. Властимащите  се интересуват от създаване на убедително впечатление, че  стандартите се постигат. Те се изявяват като търговци на мо- ралност.

Съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ и съпротивата на  християните по време на комунизма са места на памет. Това е дилемата  на човешкия избор. И не трябва да се забравя как комунистическата  власт се е намесвала във всяка област от междуличностните отношения  в живота на човека. Тя изграждаше верноподаническа обвързаност, с  която ревниво искаше да разруши традиционните, семейните, при- ятелските и религиозните връзки в обществото. С местата на памет,  „генералната цел несъмнено е извличането на морални поуки от ми- налото, с цел да не се допусне под каквато и да е било форма неговото  повторение; …правното и моралното реабилитиране на жертвите,  възстановяването на неправомерно отнети материални ценности,  обезщетението на жертвите за понесените от тях неправди и страда- ния, моралното оздравяване на обществения климат, възпитание на  младите поколения в дух на хуманизъм, ненасилие и пацифизъм.“41

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *