ПРОТЕСТАНТСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ В БЪЛГАРИЯ – МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ, РАВНОСМЕТКА

Вениамин Пеев
По традиция протестантската1 дейност е пряко свързана с обучението и просветата. Това е видно още в периода на Реформацията през XVI в., когато се създават някои от най-престижните университети в западноевропейски страни като Германия и Швейцария. Протестантските мисионери в страни с други религии и културно ниво в по-късни периоди също поставят фокуса на своите инициативи върху образователното дело. Дори там, където офици-алната власт и местното население са враждебно настроени към християн-ството и неговите радетели, мисионерската дейност се изразява в откри-ването на училища и колежи, издаването на учебници и помощни материали и стремеж към ограмотяването на подрастващите. Тази просветна тен-денция се наблюдава на територията на огромната Османска империя и се засилва особено през XIX в. На Балканите и по земите, населявани с българи, се създават нови образователни центрове, които не само се отличават от традиционните православни школи по своите учебни програми, преподава-телски състав и методика на обучение, но си поставят за цел да подготвят кадри в различни области на обществената дейност. По този начин резулта-тите далеч надхвърлят обичайната за традиционните школи цел да се под-готвят предимно служители на църквата с учебни програми, включващи само религиозни предмети. Важно е да отбележим още тук, че различните протес-тантски училища и колежи през XIX в. подготвят основите на „цивилизовани християнски институции”2 в една имперска система, характеризираща се с ретроградност и нежелание да съдейства за повишаване образователното и интелектуално развитие на многонационалното население. Обикновено авторите, които разглеждат темата за протестантската пропаганда на територията на Балканите, свеждат нейните цели до религиозна дейност, отличаваща се с прозелитизъм. Но това е едностранчив подход. Още проф. Иван Шишманов, проследявайки в края на XIX в. доста подробно ролята на мисионерите от Американския борд по българските земи, изразява мнение-то, че акцентът върху религиозните мотиви затъмнява „твърде реалните заслуги на американските протестанти у нас за развитието на учебното дело”. Видният историк на българската просвета и книжовност дава висока оценка на протестантската дейност в епохата на Възраждането като един от двигателите на „дялото на нашата умствена подбуда”3.
В настоящата статия ще отделим повече място на появата, развитието и оцеляването на протестантските духовни училища в България при всички не-благоприятни външни и вътрешни обстоятелства и условия. Разглежданият период обхваща близо два века, но по-специалният фокус ще бъде поставен върху случващото се през ХХ в. с кратко описание на настоящото състояние на най-представителната духовно-просветна школа на протестантите в България4 – Висшия евангелски богословски институт5 в София. Голяма част от посочените данни са почти неизвестни за широката аудитория. Ще бъдат направени и съответните анализи на добрите постижения и неудачи, които са съпътствали появата и развитието на тази образователна институция, съз-дадена да удовлетвори нуждата от просвета на протестантското малцин-ство в нашата родина. Надяваме се един справедливо критичен поглед да спо-могне за получаването на една обективна картина на разглеждания предмет.

Кратък исторически преглед на протестантските образователни инициативи през XIX в. на Балканите
При появата си на територията на Османската империя през XIX в. пър-вите протестантски мисионери заварват вече утвърдени християнски школи, които са плод на католическата пропаганда, продължила около три века в Близкия изток. Има сведения, че френските мисионери в Ливан, Палестина и Сирия се стремят да привличат и обучават деца и младежи от местното население6, които ще бъдат добър пример на своите съна-родници в религиозен и културен аспект. В стремежа си да избегнат ка-толическата конкуренция, макар и да основават свои училища в Близкия изток7, мисионерите на Американския борд8 насочват внимание към тери-тории, в които преобладават представители на православното населе-ние. До края на XIX в. и началото на ХХ в. представителите на Американския борд и Презвитерианския борд основават повече от 470 начални, 54 сред-ни и 4 богословски училища, както и 11 колежа, в които се обучават повече от 32 хиляди деца и младежи. Църковната мисионерска общност9 през съ-щия период отчита отварянето на около 120 училища с повече от 10 000 обучаеми деца и младежи. Интерес представляват използваните учебни програми, които включват часове по история, английски език, литерату-ра, математика и природни науки, икономика, философия и логика, музи-ка и др. Обучението се извършва на местното наречие, което означава, че преподавателите са изнасяли уроците си на арабски, турски, гръцки, арменски и български, а учебниците и помагалата са били превеждани на тези езици. Целта на образователните инициативи не е бил прозелити-зъм на всяка цена, а формирането на умове, характери и добро културно ниво, за да могат младите хора да развият своя потенциал за бъдещи дейности и професии. Учениците се убеждават, че ако постигнат поло-жителни резултати, те ще бъдат полезни на себе си, семействата си и своите сънародници. Протестантските мисионери проявяват подчер-тана предпазливост да не насаждат у обучаемите негативно отношение към представителите на властта и религиозните институции в своите територии.
Както е известно10, представителите на Американския борд Блис11, Претиман12 и Лонг13 са натоварени да направят мисионерско проучване в Северна България през месец октомври 1857 г. за възможността да се развие протестантска пропаганда сред българското население.14 През следващите две години в ми-сионерската дейност по българските земи активно се включват Чарлс Морс и Тиодор Байингтън, които основават три центъра в Адрианопол (дн. Одрин), Ески Загра (дн. Стара Загора) и Филипопол (дн. Пловдив). Една от основните задачи на тези центрове е да провеждат просветна дейност сред българи-те, която включва издаване и разпространение на книжнина и отварянето на училища с преподаване на български език. За целта американските мисио-нери се залавят с изучаване на местното наречие и дори издават граматика на западния български език. В смирненската арменска печатница, открита от Британското библейско дружество, около 1837 г. се отпечатва българският превод на Новия завет, който е дело на отец Неофит Рилски и Константин Фотинов като негов редактор.15 Също така в Адрианопол се отваря миси-онерска книжарница, където се продават преди всичко екземпляри на този превод, както и пропагандни протестантски материали. С издаването на Гюлханския хатишериф (1839 г.) и Хатихумаюна (1856 г.), в които се обещават по-големи свободи на различните религиозни и етнически групи в границите на империята, просветната дейност на американските мисионери през XIX в. се улеснява. Сайръс Хамлин (1811–1900) е натоварен от Контролната комисия към Американския борд през 1838 г. да съдейства за повдигане образователно-то ниво на християнските свещенослужители, а миряните трябва да бъдат подпомогнати да се научат „да четат, чуват и размишляват”16. Тази задача е изпълнена през следващите десетилетия с усилена подготовка на български учители, с издаването на учебници и учебни помагала и особено с основаване-то на различни школи. На мисионерите съдействат някои изтъкнати българ-ски книжовници. В Смирна, където има печатница с букви на кирилица, излизат буквар и няколко учебника, преведени на български език от издадените вече на гръцки американски учебници. Сред тях е авторизираният превод „от грече-ский на славеноболгарский” на американския учебник по география на Уудбъри, направен от Константин Фотинов.17 Освен прочутия Робърт колеж, основан от американския индустриалец Кристофър Робърт и с първи директор Сайръс Хамлин,18 по днешните български земи се откриват няколко средни училища за младежи и девойки. Успешно се оказва пловдивското мъжко училище, открито през 1860 г., което имало и пансион.19 В него се преподавали английски език, ес-тествени науки (геология, физика и химия), математика (алгебра, геометрия, тригонометрия)20 и се изучавала Библията. Първият директор д-р Джеймс Кларк (1832–1916)21 притежавал добра геоложка сбирка, с която онагледявал своите уроци. Правели се и лабораторни опити по естествените науки (физи-ка и химия), което несъмнено е било нововъведение в методиката на препода-ване по българските земи.22 Образователната дейност на Американския борд в Пловдив се оценява високо както от местните учители, така и от някои градски първенци: Йоаким Груев, д-р Стоян Чомаков и др.23 Макар и критично настроен към протестантската пропаганда в пловдивския и подбалканския регион, Найден Геров също отчита успеха на мисионерското просветно дело. Откриването на девическо училище в Стара Загора през 1863 г. от мисионера и възпитаник на „Принстън” Тиодор Байнгтън24 също е положителен знак.25 В него се записват момичета не само от града и околността, но и от други места. В определен момент в пансиона към девическото училище се наста-нили около 30 девойки. Учебната програма включвала освен изучаването на Библията и такива общообразователни предмети като: граматика, числи-телница (аритметика) и естествени науки (анатомия, физиология, хигиена).26 Същевременно обаче възникват проблеми на конфесионална основа, за които вероятно имал пряка вина вторият директор на старозагорското училище Чарлс Морс. Някои родители сметнали, че обучението на децата им в протес-тантското училище е вредно за традиционната им вяра, и предизвикват скандал, в резултат на който бил извършен погром27 над дома на Морс и ста-ите на мисионерския център. Намесила се турската полиция, взели отноше-ние към проблема и американският посланик и британският консул и дори се стигнало до съдебен процес срещу извършителите на погрома. Морс простил на виновниците28, но през 1871 г. на годишния събор на Борда се решило бого-словско-пастирският курс на пловдивското мъжко училище и старозагорско-то девическо училище да бъдат преместени в Самоков.29 Така от следваща-та година в Самоков е поставено началото на протестантската семинария, през която преминават някои от най-видните свещенослужители и най-ярки-те представители на евангелската общност в България.
След освобождението на България (1878 г.) протестантските мисионери про-дължават активната си просветна инициатива и в други части на нашата страна. Открити са мъжка и девическа гимназии в Ловеч (1880 г.), основно учи-лище и прогимназия в София, американска забавачница в София (1900) и в други населени места.30 През 1882 г. американските мисионери откриват богослов-ско училище в Свищов с двегодишен богословски курс, което прекратява дей-ността си през 1893 г.31 Видно е намерението на мисионерите да послужат успешно на различни възрастови групи, спомагайки за издигане на познава-телното и нравствено ниво на подрастващите.
Протестантските мисионери откриват училища и в македонския регион.32 В Банско са уредени мъжко и девическо училища. В Битоля се основава деви-ческо училище с пансион за обучаемите, което обаче се сблъсква с антибъл-гарската пропаганда на сърбите и скоро бива затворено. И при тези образо-вателни придобивки за българите се урежда отпечатването на учебници и учебни помагала на български език, както и брошури в помощ на протестант-ската пропаганда. Тази дейност не е посрещната еднозначно. Докато част от местното население я възприема като добра възможност за просвета на подрастващите, православният клир се опасява от отклоняване на българ-ските вярващи от традиционната им църковна принадлежност.
Въпреки съпротивата от страна на властта и местното население, обектив-но погледнато, образователната и книжовна дейност на протестантските мисионери през XIX в. дават тласък на развитието на просветната дейност в Османската империя въобще. В традиционните училища се правят подобрения на програмите, като се включват някои общообразователни предмети, които се преподават в протестантските училища. Подобрява се и методиката на преподаване, като суровите методи на османските учители се смекчават и се търси такъв израз на преподаването, който наподобява западноевропейска-та педагогика. Прилагането на нагледни материали и лабораторни опити за онагледяване на теоретичния материал несъмнено допринася за по-трайното му усвояване. Протестантските мисионери откриват и печатници, в които освен нови преводи на свещените книги на християнството и учебни матери-али за техните училища се отпечатват и помагала на турски, арменски, гръц-ки и български език. Пастирско-богословските курсове са друга форма на обуче-ние, въведена от мисионерите през XIX в. Те са конфесионално организирани и удовлетворяват нуждите на методисти и конгрешани от свещенослужители в техните църкви. Трябва да се признае обаче, че по съдържанието на учебна-та си програма те значително отстъпват на сродните семинарии в чужбина и
на Робърт колеж. Такъв е случаят с едногодишния методистки пастирско-биб-лейски курс, организиран в Русчук (дн. Русе) през 1874 г. Тук единственият пре-подавател е мисионерът Фредерик Флокен и учебните предмети са свързани с изучаването на Библията по току-що издадения протестантски превод на Свещеното писание с много ограничен брой помагала.33
Протестантското образование през ХХ в.
Тук ще включим някои по-малко известни данни за запознатите с историята на българския протестантизъм. Новите данни се отнасят до появата и раз-витието на два института, представени в хронологичен ред: на петдесет-ниците и на адвентистите. Докато за Самоковското научно-богословско училище, което е приемник на Пловдивското мъжко училище, преобразува-но по-късно в Американския колеж в София34, или за русенското методист-ко пастирско училище35 имаме богат изворов и коментаторски материал, който е изследван задоволително, за т.нар. Библейски институт в Данциг, където се обучава първото поколение петдесетни пастори у нас, данните са бегло отразени в някои статии и истории на петдесетното движение в България, написани от бивши студенти в тази школа. По-долу ще предоста-вим такива факти, които са почерпени от следствените показания на някои от студентите в Данциг през 1948 г. и разкриват една значително по-пълна картина за петдесетния Библейски институт, като при това се дава и кри-тична оценка на образователната система от първа ръка. Също така ще се спрем и на опита да бъде запълнена липсата на богословско образование в петдесетните среди по време на тоталитарния режим в България за пе-риода 1944–89 г.
По-горе посочихме, че Самоковското научно-богословско училище продължа-ва дейността и опита на Пловдивското мъжко училище. В него преподават отлично подготвени американски и български учители, които използват модерни за времето си методи. Отново педагогическият фокус пада върху прилагане на теорията в практическия живот. В Самоков са изградени нови сгради с просторни класни стаи, кабинети по естествени науки и спални по-мещения. Под вещото ръководство на директора д-р Джон Хаус (1845–1936) в периода 1880–1890 са построени печатница, в която се издават учебници-те и помагалата за учениците, както и християнска литература, изградени са дърводелски работилници, където те изработват различни предмети и след това ги продават на пазара, за да се издържат. По този начин възпита-ниците на училището придобиват и развиват практически умения за цял живот. Учебната програма включва изучаването на двата езика – английс-ки и български, на различни богословски дисциплини и общообразователни предмети. Това спомага за много добрата подготовка на бъдещите свеще-нослужители не само за църковна дейност в различните евангелски деноми-нации през първата половина на ХХ в., но и за реалния живот. В началото на 20-те години възниква идеята Самоковското училище да се трансформи-ра в известния Американски колеж, който бива изграден в кв. „Горна баня”, София. Поради променената социално-политическа обстановка в България мисионерският съвет приема решението, че е налице значително подобря-ване нивото на българското образование и затова „мисионерският тип” училища вече не са актуални за нашата страна. Потърсени са ново съдър-жание и форма на образователната институция.36 Новата философия сре-ща одобрението на тогавашното правителство и Софийския митрополит Стефан.
В Самоковското научно-богословско училище има специализиран пастирски курс, който подготвя кадри за свещенодействие предимно в конгрешанска-та и методистката деноминации. В началото на своята поява петдесетна-та деноминация също изпраща бъдещите си пастири в тази семинария, но скоро търси начини за собствени образователни инициативи. Веднага след учредяването на Съюза на евангелските петдесетни църкви в България (1928 г.) първият му председател Николай Николов37 въвежда практиката на библейски курсове за пастири, библейски работнички и младежи.38 Скоро обаче по негова инициатива няколко групи младежи и девойки се насочват към гр. Данциг (Гданск)39, където в началото на 30-те години на ХХ в. се от-крива петдесетна школа, определяна от основателите ѝ като Библейски институт.40 За разлика от протестантските учебни заведения за българи през XIX в., тази образователна институция е тясно специализирана като богословска школа. По данни на един от студентите по онова време – Йончо Дрянов – преподавателите са предимно чужденци.41 Единственият българ-ски преподавател е Н. Николов. Учебната програма включва изучаването на английски език, библейските книги, догматика, благовестителско служение и др. Основната цел на обучението е бъдещите пастири и библейски работ-нички да бъдат подготвени за духовната си дейност в новата политическа обстановка в Европа след Първата световна война и болшевишкия метеж в Русия, вследствие на който се установява идеологията на войнстващия атеизъм. Преподавателят Густав Шмид напомня на своите слушатели, че те не бива да подценяват атеистичната пропаганда, и пророчески преду-преждава, че „мнозина могат да страдат за делото Божие в страната си”. Друг преподавател, Густав Киндерман, напомня случая с трагичната съдба на пионера на петдесетното учеие в България и Русия Иван Воронаев42, кой-то по това време е заточен в ГУЛаг поради благовестителската си дейност. Този преподавателски подход не цели да уплаши обучаемите, а да им даде ре-ална представа за негативните реакции, които ги очакват, като спомог-не за изграждане на твърди и самопожертвователни характери. Видно е, че философията за духовното образование в тази просветна институция е имала преди всичко практическа насоченост. Без да има претенциите на учебно заведение с висок образователен ценз43, Библейският институт в Данциг предлага в някои отношения полезни духовни знания и развитието на адекватни практически умения. Възпитаниците му се отдават на актив-на и сравнително успешна благовестителска дейност при завръщането си в България. За своето време тяхното богословско ниво е задоволително.
Църквата на адвентистите на седмия ден също чувства необходимостта от създаването на своя образователна институция.44 През 1948 г. сградата на детското летовище в гр. Своге45, открито 12 години по-рано, се предоста-вя на новооснования Духовен институт за подготовка на пастири с 6-месе-чен срок на обучение с пръв директор пастир Стефан Константинов46. През 1950 г. на същото място се събират ученици от горния гимназиален курс на светското образование у нас, които не могат да продължат в държавните училища поради стриктното спазване на съботата като духовна почивка. Освен общообразователните предмети се изучава и Библията. Тази просвет-на дейност на Института и средното училище обаче е преустановена през 1954 г. под натиска на тоталитарната власт в България. Имотът е конфис-куван. Централната административна сграда е върната на адвентистите след политическите промени през 1989 г. Дейността на Духовния институт е подновена едва през 2005 г. с 4-годишен курс на обучение, като първона-чално занятията се провеждат на ул. „Екзарх Йосиф” №64 (София) с пръв ди-ректор пастир Агоп Тахмисян. От 2008 г. Адвентната школа е преместена в новата административна сграда на ул. „Цветан Минков” №11 с 3-годишен курс. Директори са последователно пастир Венцислав Панайотов и д-р Емил Гаджалов. Студентите са от двата пола. Изучават се библейски предмети, библейски и съвременни езици, исторически дисциплини, екзегетика, дог-матика, омилетика и др. Същевременно се подготвят кадри за нуждите на Адвентния съюз в западноевропейски адвентни семинарии като: Фриденсау (Германия), Богенхофен (Австрия) и Колонж (Франция).

Духовното образование в СЕПЦ по време на тоталитарния режим
След затварянето на Американския колеж през 1942 г.47 и идването на кому-нистическата власт48 всяка възможност за квалифицирана подготовка на евангелски свещенослужители в родината става невъзможна. „Пасторският процес” (февруари-март 1949 г.) не само обезглавява евангелските църкви, членуващи в духовната организация Обединени евангелски църкви (ОЕЦ), която съдейства активно за обучението на бъдещите служители у нас или в чужбина, но показва нагледно намерението на режима да унищожи всяка форма на духовна дейност, особено образователната. Дирекцията на веро-изповеданията не допуска назначаването на евангелски проповедници със светско висше образование, а желаещите да придобият духовно образова-ние не могат да постигнат това поради липсата на протестантски школи в България. Затова опциите тогава са били главно две: евангелските младежи да се запишат в православната семинария в Черепиш и в Духовната академия „Св. Климент Охридски” в София или да търсят обучение в кратки открити или нелегални курсове, които не дават никакъв ценз.
В Духовната академия в началото на 70-те години на миналия век имаше едва двама младежи евангелисти, които бяха от петдесетните среди. В края на това десетилетие вече се обучаваха един конгрешанин, двама баптисти и трима петдесетници.49 През следващото десетилетие се записаха още ня-колко мъже от евангелски произход. Това показва, че нуждата от просвете-ни евангелисти бе станала твърде осезаема, но тяхното духовно обучение не беше насърчавано от деноминационните им ръководства. В повечето случаи тези студенти бяха взели лично решение да потърсят по-задълбоче-ни духовни знания в една просветна институция, в която преподаваха ви-сококвалифицирани преподаватели, а ректорите и академичният съвет на Академията проявяваха благосклонност към кандидат-студенти еванге-листи. Въпреки пречките, които държавните институции преди 1989 г. по-ставяха пред младежите, завършили Духовната академия, повечето от тях се изявиха впоследствие като мислещи и успешни духовни водачи в своите евангелски деноминации.
Необходимо е да кажем някои неща за опитите да се подсигурят подходящи учебници и да се провеждат библейски курсове по времето на тоталитарния режим. Поради ограниченията от страна на комунистическата власт и липсата на подготвени преподаватели те бяха рядко явление на официал-но ниво. За да бъдат провеждани такива курсове, се следваше сложна про-цедура за искане на разрешение от Комитета по религиозните въпроси към Министерството на външните работи, при което се намесваха и службите на Държавна сигурност. Тук ще цитираме един документ в архивите на ДС, който се отнася до опита на члена на Съюзното ръководство на евангелски-те петдесетни църкви пастир Георги Тодоров50 да подготви преводни учеб-ници по догматика и омилетика за нуждите на петдесетните проповедници. Този факт е донесен на Шесто управление, отдел трети на ДС и инициати-вата е осуетена.51 Едва през 1983 г. бе проведен четиридневен (3–6 октом-ври) библейски курс за пастирите и проповедниците на СЕПЦ.52 Той бе воден само от двама лектори: Иван Зарев (догматика и омилетика) и Вениамин Пеев (библейска херменевтика). На слушателите бяха раздадени циклостилни бро-шурки с изнесените лекции. Отзивите бяха много положителни.
По-значими – с оглед на своята далечна перспектива – бяха нелегалните биб-лейски курсове през 80-те години на миналия век, които положиха началото на две от възникналите протестантски учебни заведения в България след политическите промени.53 Идеята за тяхното провеждане принадлежи на няколко млади евангелисти от баптистката, петдесетната и конгрешан-ската деноминация, които бяха тясно свързани с дейността на Виенската християнска мисия International Literature Associates с управител Марш Мойл. Чрез тази мисия започна интензивното издаване на християнска книжнина, която се превеждаше у нас и ръкописите се отпечатваха в чужбина. Целта беше книгите по актуални за времето си теми54 да подпомогнат провеждане-то на нелегални библейски курсове в България. Първите сбирки с участието на български евангелисти се реализират през 1978 г. в баптистките църкви в Краков (Полша) и Будапеща (Унгария) с преподаватели Стив Олсън и Марш Мойл.55 Следват периодични занятия с тези и други преподаватели (Майкъл Джонсън, проф. Ралф Алекзандър и др.) в частни жилища във Варна (1981 г.), София и Русе (1982 г.). Мисията на Марш Мойл издаде няколко популярни сред българските евангелисти заглавия: Послания към галатяните и към римляните на Пол Помървил, Познаването на Святия Бог на Ейдън Тоузър, Познаването на Бога на Джеймс Пакър и мн. др. Завършилите тези нелегални библейски кур-сове в България бяха сред основателите на евангелските институти в Русе и София, които възникнаха в началото на 90-те години на миналия век у нас. Също така тези хора поставиха началото и на първото протестантско из-дателство „Нов човек” с пръв мениджър Румен Папратилов. Последвалите години, характеризиращи се не само с нарастващ духовен ентусиазъм, но и с разделителни тенденции в религиозната сфера, доведоха до създаването на голям брой деноминационно обусловени духовни училища с по-ниско образова-телно ниво.

Русенският библейски институт и ВЕБИ
В началото на 1990 г. при една от срещите на автора на настоящата ста-тия с Марш Мойл във Виена бе обсъдена идеята за започването на открито обучение на българските евангелисти в България, което да сложи началото на една протестантска образователна институция. От страна на мисията предстоеше да се изпратят преподаватели, които заедно с подготвени за целта българи трябваше да предприемат необходимите стъпки за официа-лизиране на протестантски Библейски институт. При очертаващата се благоприятна политическа обстановка тогава беше видно, че такава идея би получила положителен отклик сред българската общественост и новопо-явилите се политически организации. В Русе, където бе функционирал един от центровете на нелегалните библейски курсове в близкото минало, бе по-дета инициативата за реализацията на този проект.56 В края на лятото на 1990 г. група младежи от местната Евангелска петдесетна църква започнаха да събират подписи на главната улица в подкрепа на идеята за откриване-то на Библейски институт. Бяха събрани повече от 4000 подписа на русенци. Новосъздаденият Форум за демократично възраждане в Русе също подкре-пи тази идея и започна процедура по предоставяне на обществена сграда за редовно и задочно обучение на студенти от цялата страна.57 След като инициативата придоби широк граждански отзвук, въпреки съпротивата на някои представители на Доростоло-Червенската митрополия58 бе подсигу-рена сграда59 за временно ползване от администрацията и студентите на новата богословска школа, която бе първа по рода си в новата история на християнството в нашата страна. От ситуацията се възползва новосъзда-деното сдружение „Нов живот” в Русе, което се ангажира с администриране-то на Библейския институт.
Отначало учебната програма бе определена от преподавателите на Виенското баптистко училище за чужденци, които бяха участвали в нелегал-ните библейски курсове в трите центъра преди 1989 г. Предметите напълно съответстваха на евангелските предпочитания към изучаването на биб-лейските книги и теми. Впоследствие към придобилия известност и в чуж-бина Русенски библейски институт проявиха интерес и преподаватели, при-надлежащи към американската петдесетна организация „Асамблеи на Бога”. Чрез тях, както и от други организации със сродна догматическа система, се осъществи цялостното спонсориране на образователната дейност и по-дсигуряването на преподавателски състав. Поради това преподавателите, партниращи си с Виенската мисия, напуснаха института и с помощта на български баптистки пастири положиха основите на нова богословска шко-ла – Библейска академия „Логос”, която се сдоби със собствена сграда в квар-тал „Княжево” (София).
Русенският библейски институт започна своята образователна дейност с голям ентусиазъм. В местната преса последваха възторжени статии за но-вото духовно учебно заведение, което се представяше като „гордост” за ру-сенската общественост, защото в него преподават изтъкнати чужденци с международна известност. Във в. Утро можем да прочетем гръмкото обе-щание, че „създаването на Библейски институт в Русе ще доведе тук едни от най-изтъкнатите европейски умове, които ще спомогнат за духовното пробуждане на народа ни”.60 Привлечени от шумната реклама, отначало в Библейския институт се записват около 250 души в редовна и задочна фор-ма на обучение, защото администрацията обещава постигането на „бака-лавърска” и „магистърска” степен на духовно образование.61 Един обективен поглед на учебната програма обаче не би подкрепил оптимизма на реклама-та. Главната книга на Русенския библейски институт за периода 1990–1994 година62 показва, че курсовете са провеждани хаотично, без никаква систем-на организация. По едно и също време студентите са слушали дисциплини по Стар завет, Нов завет, музика и т.н. Не е спазено нормалното изисква-не учебните предмети да се групират по богословска област, придвижвай-ки се от теоретичното поле към придобиването на практически умения. Причина за това безредие е пристигането на някакъв преподавател от чужбина, който може да бъде използван само за времето, което е отделил да пребивава в Русе. Налице е голямо и безконтролно текучество. Хорариумът на преподаваните дисциплини е недостатъчен. Самото съдържание на кур-совете, водени от чужденци, се намалява с 50% поради необходимостта от превод на български език, който не може да бъде определен като напълно ко-ректен, защото се прави от неспециалисти в богословската област. Между темите и тезите на преподавателите понякога липсва синхрон. Някои пре-подаватели робуват на догматическата си предпоставеност и това лиша-ва съответния курс от академичност и безпристрастност. Претенциите за придобиване на висок ценз от възпитаниците на Библейския институт не намират оправдание поради факта, че тази образователна институция не получава статута на ВУЗ, а и самите чуждестранни преподаватели в огромната си част не са хабилитирани. Само няколко души от тях имат док-торски степени в своите области63, а от българските преподаватели никой няма квалификацията за преподавател във ВУЗ64. Видно е, че при такъв не-квалифициран преподавателски състав не може да се получат качествени резултати в обучението.
Поради факта, че администрирането на Библейския институт в Русе за краткия период от неговото съществуване е било несъмнено некомпетент-но и неоправдано претенциозно, бързият му крах се оказва неизбежен. За това обаче има не само субективни, но и обективни причини. Политическата обстановка в страната и на местно ниво бързо се променя. С падането на СДС от власт в края на 1992 г. в общественото пространство се очертават неблагоприятни тенденции за дейността на евангелските църкви изобщо. Надига се грозната вълна на хули и закани срещу „сектите”, чиито активисти са обвинявани в липса на патриотизъм, в корупция и нанасяне на щети върху здравето на младежи и възрастни. Дори публично са порицани действия на православни представители, които се тълкуват от фанатично настроени дописници като несъвместими с идеята за патриотизъм и лоялност към пра-вославната вяра.65 Русенският в. Утро, който доскоро е рекламирал дейност-та на Библейския институт със суперлативи, в периода 1993–1994 г. дава на драго сърце платформа за злостни публикации срещу местните евангелски църкви и учебното заведение. Открито се апелира за „забраната на секти-те” като най-неотложната политическа задача на новото правителство.66 Тази атака съвпада с радикални промени в Русенската митрополия, където постепенно е сломена съпротивата на алтернативната митрополия и се утвърждава новият митрополит Неофит.67 Укрепването на епархията, коя-то от няколко години е разкъсвана от вътрешни вражди, като че ли е пред-поставка да се формира у русенската общественост нарастващо критично отношение спрямо всякакъв вид дейност на евангелистите в крайдунавския град. Това се отнася както до църковните богослужения, така и до инициа-тиви на новосъздадените благотворителни дружества, изявили се с мащаб-ни евангелизации, благотворителна дейност и др. Парламентът приема нов Закон за лицата и семействата, по който са били регистрирани редица хрис-тиянски дружества и фондации и според чл. 133, ал. 1, пар. 1 повечето еванге-листки организации не могат да се пререгистрират. Под ударите на новия закон попада и Библейският институт в Русе.68

Изгубил авторитета си на „общополезна” образователна институция, Библейският институт се превръща в прицел на унищожителна критика. Дори журналисти на в. Утро, които са подкрепяли идеята за него, сега пос-тавят под съмнение неговата легитимност и полезност. Особено силна по своето звучене е статията на П. Иванова, озаглавена „Библейският инсти-тут предаде Богу дух”.69 Авторката посочва като причини за краха на духов-но-образователната институция авторитарното управление на дирек-тора В. Димитров и неговата некомпетентност да провежда сполучлива финансова политика. Нейният извод е, че директорът е причината „една след друга да се разпадат всичките институции, в които той бе обсебил ръководните постове”. Както посочихме по-горе обаче, освен субективния фактор са налице и обективни неблагоприятно развиващи се обстоятел-ства, довели до преустановяване на дейността на Библейския институт в Русе през 1994 г.
Още преди публичното оповестяване на провала на Библейския институт централното ръководство на СЕПЦ прави анализ на случващото се там. На своето заседание на 19–21 януари 1994 г. в присъствието на представи-телите на американските „Асамблеи на Бога” Боби Бирд и Джери Маккала са установени редица слабости в администрирането на института. Взето е решение просветната дейност в крайдунавския град да бъде преуста-новена и студентите от редовната програма на Библейския институт да се преместят в сградата на ИПКК „Пушкаров” (София), а курсовете по задочната програма да се провеждат в гр. Хисар.70 След построяването на масивната сграда на ул. „Паскал Тодоров” №2 в София Библейският ин-ститут се установява там. През 1999 г. той се обединява с други евангел-ски школи, за да се образува Висшият евангелски богословски институт (ВЕБИ), в който Библейският институт фигурира като Петдесетен фа-култет.71 Понастоящем ВЕБИ се състои от два факултета – на СЕПЦ (в София) и ОБЦ (в Банкя). Институтът е член на международната образо-вателна организация European Council for Theological Education (ECTE). От своето създаване досега тази протестантска образователна институ-ция е била алма-матер на около 400 мъже и жени, които в една или друга степен са се включили в църковни и обществени дейности. Учебният план на ВЕБИ е приготвен от квалифицирани евангелски преподаватели и бе одобрен от Министерския съвет през 2000 г. От 2004 г. стартира задочна форма на магистърската програма „Пастирско консултиране”. Преподавателският състав е сформиран от малко на брой чужденци и група от български преподаватели с докторски степени в своите богос-ловски области. Академичният съвет на ВЕБИ издава годишник с научни публикации на своите преподаватели в сътрудничество с колеги от бъл-гарски и чуждестранни университети. Организират се и научни конферен-ции по актуални теми и годишнини: 95-годишнината от създаването на СЕПЦ, 500-годишнината от началото на Реформацията в Германия, 70- и 40-годишнината от съдебните процеси срещу видни български евангелис-ти и др. Докладите от тези конференции бяха публикувани в специални юбилейни издания. Преподаватели на ВЕБИ направиха и критично издание на История на евангелските петдесятни църкви в България (1920–1976) на пастир Йончо Дрянов.
В заключение трябва да подчертаем, че от самата си поява по българските земи до днес протестантската дейност е тясно свързана с просветата. Приносът на мисионерите на Американския борд в сферата на образова-нието за Османската империя през XIX в. се отчита от немалко съвременни изследователи. Ханс-Лукас Кизер смята, че те „са ускорили промотиране-то на западните модели в образованието, здравеопазването и стандар-та на живот”72. Положителното влияние на чуждестранните мисионери се отчита и от сериозни историци на родната ни култура в епохата на Възраждането. Проф. Иван Шишманов е един от първите коментатори, който признава положителното въздействие на Американския борд върху просветното дело преди Освобождението, като дори упреква в прекомер-на скромност д-р Илайас Ригс за неговата оценка по тази тема.73 Според А. Цанов просветната дейност на американските мисионери има и положи-телна социална роля. Тя се изразява не само в допринасянето „дух за напре-дък в науката”, но и „в по-правилен социален живот към истинска полити-ческа свобода”.74 Покойният професор по църковна история в Богословския факултет на Софийския университет Христо Стоянов въпреки някои ос-нователно критични забележки към протестантите подчертава в своята студия Протестантските мисии в България през XIX в., че учебно заведение като Робърт колеж оказва благотворно влияние върху много важни сфери на българското общество през XIX в. Интерконфесионалният колеж изиграва ролята на „Alma Mater на българските държавници” след Освобождението. В него се обучават някои от най-успешните бъдещи педагози, писатели, юр-исти, лекари”75. Девическото училище в Стара Загора изиграва ролята на инкубатор на учителки в много граждански училища по българските земи. Те отнасят със себе си семената на западното знание, умения и морални прин-ципи. Разбира се, с новите политически промени и образователни тенден-ции в новата българска държава влиянието на протестантските училища постепенно намалява и те се превръщат в тясно конфесионални школи, подготвящи преди всичко духовни служители в обсега на евангелските де-номинации. Примери за такива средища имаме в Самоковската семинария и Библейския институт в Русе, чийто приемник е ВЕБИ днес. Затова трябва да подчертаем, че всеки опит протестантските училища в по-късен етап да се представят като значими изобщо за образователното дело в България е неоправдано претенциозен и дори манипулативен. Правилният подход за една обективна преценка според нас се състои в чувствителността към дадения исторически, политически и културен контекст, в който се поя-вяват или продължават да функционират протестантските учебни заве-дения. Необходимо е коментаторите да се съобразяват и с неоспоримия факт, че протестантската дейност през последните два века се осъщест-вява като изява на религиозно малцинство в нашата страна и затова само-оценките трябва да бъдат скромни и справедливи. Обективността изис-ква не само посочването на положителните аспекти, но и равнозначната доза самокритичност.