Още веднъж за славянският превод на Библията (Част 2)

Д-р Теол. Доний К. Донев

Следващият проблем при разглеждането на славянските преписи на Библията и изучаването на техните прототипи е историческата незавършеност на превода на славянската Библия. Малко известен е фактът, че въпреки усилията на Солунските братя, техните многобройни ученици и създадените от тях школи, пълен превод на Библията не е завършен. Това, което е преведено и преписвано, са части на Писанията, практически необходими за литургия между които са: Четвероевангелието, Деяния на Апостолите, Посланията и Псалмите заедно с неголям брой от Старозаветните книги, главно Петокнижието. Някои изследователи предполагат, че преводът на целия Стар Завет е завършен по-късно, а книгата Откровение почти не присъства в ранната славянска текстова традиция.

Дори ако това е така, цялостният превод на Библията на славянски в този ранен период е имал само локална реализация и е бил малко познат и използван. Ето защо, опитът на епископ Генадий през 1495 г. да състави славянски превод на Библията от наличните славянски ръкописи, завършва неуспешно. В следствие на това, той се наема да преведе сам книгите на Летопис, Ездра, Неемия, Естир, по-голямата част от Еремия и апокрифните книги. Колкото и да е чудно, базовият текст, който използва е латинската Вулгата. Този превод става основата за първата печатна славянска Библия, издадена в Прага през 1570 г. Следващото печатно издание през 1581 г. в Острог включва нов превод на някои от книгите, направени от гръцката Септуагинта.

Като се изключи почти митологичното от житията на Кирил и Методий, също неясно остава кои приоритетни гръцки, налични еврейски и вероятни латински източници са следвани при превода на протославянските текстове. Неясно е и кой славянски диалект е бил избран за базов за превода на Библията. Това е от изключително значение, защото по-късните ревизии на текста са обосновани единствено и само с лингвистичното развитие на определените диалекти. В резултат, много старославянски ръкописи съдържат вариации от текстови типове, които не само остават непознати за западните изследователи, но и остават некласифицирани до днес.

Този фактор е изключително важен от гледна точка на съвременните ревизии на Библията на български език. Следвайки гръцката граматика, писменият славянски език може да превежда текста буквално с минимални усилия (освен в някои редки случаи на време на глагола, специфични думи или определителен член). В същото време, използваните гръцки източници в повечето случаи са късни византийски преписи, които като цяло не са предпочитани от излседователите заради многобройните вариации, промени и допълнения. Дори в пасажите на евангелията, които съдържат по-ранни характеристики, е явно западното влияние върху текста. Павловите послания следват основно византийската текстова традиция, съчетана с някои необикновени вариации, неприсъстваща в никои от познатите текстови семейства. Ето защо, изследването на славянските текстове в западен контекст, винаги е представлявало и езиково предизвикателство. Това е особено вярно в ранното развитие на библейския текстов критицизъм, с което славянските преписи исторически остават в периферията на изследователския интерес.

Вместо заключение може да се отбележи, че примитивната славянска текстова традиция изконно и естествено налага своя собствена теория на превода, в която почти всички граматически правила, глаголни времена, значения на думите (дори такива, които не присъстват в славянския език), словоред, текстова традиция и дори богословската и литургична употреба на текста, се предават от гръцкия буквално (а в някои случаи дори буквалистично). Това дефакто личи във всеки мажоритарен препис до времето, в което три различни български автора: Теодосий Бистрицки (1820 г.), Петър Сапунова (1928 г.), Неофит Рилски (1940 г.) се наемат с направата на нов български новозаветен превод. Елементарно сравнение на тези три текста показва, че буквалното (дума за дума) превеждане на Писанията, като теория на превода не само присъства в тях, но и е наследствено предадена и приета от тримата преводачи, за да доведе до Неофитовия превод на Новия Завет, който утвърждава тази законно българска методология на превода. Именно тази буквална теория на превода използват повечето от българските преводачи при издаването на Цариградската Библия през 1871 г.

Кога, как и по какви причини тази методология е заменена в българската текстова традиция е неясно. Промените са явни обаче, както в по-късните ревизии на Протестантската Библия под западно влияние, така и в подобните Православни ревизии, направени на базата на старославянските преводи в сравнение с Протестантската Библия и под нарочно руско влияние. Навлизането на либералната вълна от богословие в България в началото на 20 век, неминуемо оказва влияние и върху методологията и развитието на българските ревизии на Библията, което води до съвременното състояние на библейския текст на нашия език. Явно е, че е нужно мисията на славянският превод на Библията да продължи и днес в България, довеждайки свещенослужители, богослови, преводачи и издатели до едно обновено приемане на мисията на Кирил и Методий, а имено: да се предаде текста едновременно точно и разбираемо, без компромиси спрямо оригинала, дори ако това означава нова езикова реформа на говоримия език.