Кризата на римокатолицизма преди ХVІ в.

Тринайсет теологични и социални теми за Реформацията (по случай 500-годишнината от нейното начало)

Д-р Вениамин Пеев

След разделението на Църквата през ХІ в. Римокатолическата църква се опитва да реализира утопичната мечта да обедини християнството на Запад в едно цяло – по подобие на някогашната Римска империя.[1] Стратегията й обаче започва с погрешна стъпка – апологетите на „единството” възприемат неговата проекция в папската институция. Папата – римският епископ – се представя като „викарий” (наместник) на Господ Исус Христос на земята. Това означава, че папският авторитет се отъждествява с Христовия от богословска и политическа гледна точка. Христовото учение за Божието царство обаче се изопачава и се превръща в една имперска идеология. Предпоставката, че духовното трябва да вземе връх над материалното се тълкува в смисъл, че папата има право да претендира за върховната власт в християнството. Това се разбира като власт политическа и икономическа, което е в пълно противоречие с твърдението на Христос: „Блажени нищите по дух, защото е тяхно небесното царство” (Мат. 5:3). Христос подчертава това видимо противопоставяне на човешките критерии за величие, като казва, че дори „най-малкият” в Божието царство е по-голям от такъв духовен великан, какъвто е Йоан Кръстител (Мат. 11:11; Лук. 7:28). Следователно неправомерни от гледна точка на Христовото учение за Божието царство според Новия завет са претенциите на папата да бъде политически овластен. Няма такова духовно и морално правило, което обвързва всеки принц и всяко кралство като подчинени на папата.  Борбата на най-значимите предтечи на Реформацията и на германските и швейцарските реформатори е да изяснят това недоразумение, като отхвърлят всяка друга база за сравнение извън библейската.[2]

Утопията на Средновековната църква за „единството”

Апологетите на абсолютната „папска власт” обаче лансират противоположната на Евангелието теза. Цяла поредица от философи и теолози – най-известният от които е св. Тома от Аквино (ок. 1225-1274) – се опитват да приведат цялото богатство на средновековното знание в рамките на една християнска система от идеи. Тази система представлява еклектичен опит[3] да се примирят Аристотеловата философия и Христовото учение за установяване на такова общество в средновековния свят, което да бъде „царство” от различен тип. Разбира се, св. Тома е повече заинтересован от въпросите за естеството на Бога, естеството и предназначението на човешката душа и придобиването на христоподобен нравствен облик. По своята политическа философия, доколкото можем да говорим за такава томистка система, той се различава, например, от съвременните си арабски колеги, които вплитат аристотелизма в една мощна идеология на нестихващи завоевания, които създават ислямския халифат. До епохата на св. Тома от Аквино все още е меродавна разграничителната линия между сферите на Бога и цезар (срв. Мат. 22:21) – теза, която силно е подчертавана още от блаж. Августин (354-430) в За Божия град. Но постепенно авторитетът на папата, който си присвоява и титлата „върховен жрец” (лат. pontifex maximus), започва да тежи повече в сравнение с който и да било европейски владетел, па бил той и „император на Свещената Римска империя” през Средновековието. Един от най-характерните документи, изразяващи политическите възгледи на св. Тома, е писмото му „За царството”, адресирано до царя на о. Кипър. В коментара му за Аристотеловото съчинение Политика не могат да бъдат установени принципи, свидетелстващи за една завършена политическа идеология. Във фундаменталния му труд Сума на теологията са представени няколко богословско-философски принципи, които се доразвиват по-късно от други средновековни католически автори и концентрират томистката идея за Божия авторитет върху папата. Св. Тома смята, че щом Бог е Творец на всичко в нашия материален свят, Той е и Промислител за всичко. Това означава, че поддържането и съхраняването на материалната вселена е Божият естествен закон, който съдейства „за общото благо” на всички хора.[4] Бог трябва да бъде определен като „Върховен Законодател”.[5] Следователно Божият закон е вечен и непроменим. Предназначението на Божия закон е да се върши и установява доброто, а „злото да се избягва” на земята.[6] Разбира се, някой трябва да се грижи това да се прави непрекъснато. Логиката подсказва, че онзи (или: онези), които са упълномощени, т.е. овластени да съблюдават спазването на Божия закон, трябва да играят ролята на „изпълнителната власт”, която прилага съответните мерки за съхранение на доброто и отстраняване на злото. Само така може да се поддържа единството и хармонията в творението, чийто „настойник” е човекът (вж. Бит. 1:26).

По-малко от половин век по-късно папата „узаконява” авторитета на „върховния жрец” като абсолютен пълномощник на Божия авторитет в земните дела. Папа Бонифаций VІІІ (ок. 1234-1303) успява за краткия период на своето управление (1294-1303) да наложи папската власт над светската като опит за решение на конфликта си с френския крал Филип ІV Хубави.[7] Най-напред в своята була Clericos laicos (1296 г.) той гарантира запазването на богатите църковни и манастирски имоти срещу посегателства от светските власти. В тази була Бонифаций VІІІ поставя миряните, включително краля и аристократите, в подчинено положение спрямо римокатолическия клир. В една по-късна була Unam sanctam (1302 г.) папата обявява принципа за „пълната власт” (лат. plentitudo potestatis), според който мирската власт е подчинена и трябва да бъде в услуга на папската.[8] Тази тенденция за себеовластяване на папата е подкрепена и от идеолога на абсолютния папски авторитет Жил от Рим (1243/7-1316) в съчинението му De Ecclesiastica Potestate (За църковната власт). Жил е ученик на св. Тома от Аквино и фаворит на Бонифаций VІІІ, който го назначава за архиепископ на Бурже. В трактата си За пълната власт на понтифекса, който стои в основата на папската була Unam sanctam, Жил прилага томистката концепция за „единството на същностната форма” в църковно-политическата сфера. Според Жил папата трябва да притежава „духовната и мирска власт” като богоустановено правило. Той илюстрира своята теза с интересна метафора, която видимо противоречи на обикновените географски представи. Бог е сравнен с „море на силата и властта”, от което произхожда „реката на папството”. Всички земни владетели черпят правото на власт от тази „река” като малки поточета. Жил разбира действието на Божията благодат като индиректна проява към светските владетели посредством папата и клира, основавайки се на оживотворителното въздействие на църковните тайнства, от което никой светски представител не би се ползвал пряко.

„Единството” под егидата на папата преднамерено придобива и външен израз чрез църковни модели, които трябва да внушават в съзнанието на средновековния вярващ източника на сила и власт.[9] Всеки посетител на Западна Европа през Средните векове би бил трайно впечатлен от постигнатата хармония. Църковните сгради и провежданите богослужения в тях са еднакви или подобни навсякъде. Сценарият и концепциите на месата са неприкосновени. Универсалната употреба на латинския език подпомага комуникацията между клир и миряни. Свещениците, монасите и монахините могат лесно да бъдат идентифицирани навсякъде, защото носят едно и също облекло и други атрибути. Статуите на светиите, параклисите, кръстовете, поклонническите пътувания и оброците на обикновените хора подсказват за едно видимо единство на християнството. Но всички тези външни белези не убеждават хората с мислене и анализаторски способности, че християнството е постигнало солидното и стабилно единство, което претендира, че има.  Дълбоко под обвивката на външното единство се забелязват сложни и многообразни различия и надигащи се като лава противоречия. Опитите на папската курия и Инквизицията да запазят на всяка цена това изкуствено поддържано „единство” се оказват напразни.

Политическите и морални проблеми на папството (западната „Велика схизма”)

Политиката на папа Бонифаций VІІІ завършва с пълен крах на неговия понтификат. Той не преценява реалистично степента на политическата и военна сила на Филип ІV Хубави (1268-1314). Недоволни френски и италиански аристократи начело с Уилям дьо Ногаре щурмуват и превземат на 7 септември 1303 г. папския дворец в Анани.[10] Папата е унизен и доведен до психически срив, като умира само месец по-късно. След смъртта на Бонифаций VІІІ папската институция изпада в дълбока политическа криза.[11] След краткия понтификат на папа Бенедикт ХІ, продължил по-малко от година, папската институция губи своята независимост от мирската власт.

Френското представителство на кардиналите избира французина Бертран дьо Го с името папа Климент V (1264-1314). Той е обявен за понтифекс в Лион с благословията на крал Филип ІV. През 1309 г. папа Климент V превръща Авиньон в папска резиденция.[12] Отдалечаването от Рим свидетелства за победа на мирската власт в лицето на френския крал над църковната. Вярно е, че по време на предхождащите два века папите често прекарвали известно време вън от Рим. Но причината за преместването в Авиньон този път е различна. Престоят на папите там продължава 70 години и става известен като “Вавилонският плен” на папата под кралската власт. По онова време Авиньон не е част от Френското кралство, но всички папи, които преместват своя дворец там, са французи, както и повечето кардинали. Следователно се създава впечатлението, че папството доброволно се е подчинило на Франция. Крал Филип ІV предприема някои политически ходове, които демонстрират чувството за спечелване на битката за върховната власт. Той настоява пред Климент V да осъди посмъртно бившия враг на краля Бонифаций VІІІ в ерес и аморален живот. Следващият ход е лишаването на силния орден на темплиерите от техните имоти и богатства. По този начин двете були на Бонифаций VІІІ са фактически обезсилени. Осуетена е и папската амбиция за пълновластие.

Предстои обаче още по-неблагоприятно развитие на нещата за папската институция. Спорът между Рим и Авиньон разсича гордиевия възел на прословутото „единство на Църквата”. На 17 януари 1377 последният френски папа Григорий ХІ (1329-1378)[13] връща отново папския дворец в Рим. Това е политически ход, който въпреки несъгласието на френския крал и много от кардиналите, целѝ да умиротвори разпокъсаната Италия на отделни градове-държави. Папа Григорий ХІ продължава политиката на своите предшественици в ненавистта си срещу делото на Джон Уиклиф, като препотвърждава становището, че учението му е „ерес”. Папа Григорий ХІ е наследен от папа Урбан VІ (1318-1389), който е италианец[14]. Единайсетте френски кардинали, които участват в неговото избиране главно под натиска на италианското население в Рим, скоро се разкайват за своя избор, защото като понтифекс той се оказва напълно неподходящ. Подкрепен от италианското представителство на кардиналите, папата предприема чистка срещу френските кардинали. Затова французите анулират избора на Урбан VІ и се оттеглят във Фонди, където избират през септември 1378 г. друг папа – французина Робер Женевски, който приема името папа Климент VІІ[15]. Той установява двореца си в Авиньон. Така започва т. нар. “Велика схизма” с двама папи, два двореца и две групи кардинали през периода 1378-1417.

Установяването на две папски институции е сериозен удар върху идеала за „единното християнство” на Запад, защото европейските държави подкрепят единия или другия папа, ръководени главно от личните си интереси. Мотивите за това драстично разделение и противопоставяне са политически и нямат нищо общо с духовно-нравствени стремежи на Църквата. Авторитетът на папската курия като „наместничество на Христос” е сринат.

Освен в политическата сфера папството в предреформаторския период изгубва моралния си авторитет пред вярващите. Висшият клир става известен със своя ламтеж за земни блага. Еразъм Ротердамски (ок. 1469-1536) описва една абсурдна картина във Възхвала на глупостта, представяща достоверни наблюдения през този период. „Папите, кардиналите и епископите – пише саркастично Еразъм – не само усърдно съперничат на князете по начина на живот, но и почти ги надминават… Те не си спомнят дори, че самото им звание „епископ” значи труд, грижа, безпокойство. Но в печеленето на пари се показват наистина епископи и бдението им не е напразно”.[16] По-нататък Еразъм посочва, че „цялата тази огромна тълпа … позори римския престол”.[17] Сред нисшия клир цари страшно невежество, примесено с окултизъм и суеверие. Малцина от действащите свещеници в епархиите са получили образование. Правени са опити за подобряване качеството на обучението на тези служители, например с опита на кардинал Николай Кузански през ХV в. за реформи, но като цяло те се оказват безполезни. А пък онези, които завършват университетите, вземат дипломи по изкуствата и правото, вместо по теология. Това образование е подходящо за хора, заемащи административни и юридически постове, но не и за духовната просвета на свещениците. Епископският контрол над кандидатите за ръкоположение се оказва слаб. Така, например, папската курия в Рим бърза да проведе голям брой ръкоположения на 31 декември 1471 г., когато на 105-има кандидати се дават различни църковни санове без да е направено проучване дали кандидатите са годни за съответната служба.[18] Разбира се, по цяла Европа има високообразовани мъже, които са отдадени на високи идеали, но те са изключения и много рядко тяхното служение оказва благотворно влияние върху ежедневния духовен живот на енорияшите. Ето защо суеверието се шири навсякъде и то се използва от полуграмотните, но алчни клирици като инструмент за бързи и огромни печалби. Английският църковен историк проф. Артър Дикенс посочва, че дори такъв високо образован и енергичен крал като Хенри VІІІ участвал лично в прословутите „поклоннически пътешествия” до Кентърбъри[19], на чието безсмислие и меркантилен дух Джефри Чосър посвещава своите саркастични Кентърберийски разкази. Тези поклоннически инициативи създавали празната надежда на участниците в тях, че ще получат отговори на своите нужди (любов, пари, придобиване на наследник) срещу съответната такса. Свещениците, които не знаели нищо друго за същността на св. Евхаристия, учели миряните, че вземането на хостията (евхаристийната хапка хляб) можела да предпази от ослепяване и внезапна смърт.[20] А плащането на определена такса по време на католическата меса гарантирало прошка на греховете. Иронията на това суеверие показва, че бащата на крал Хенри VІІІ – Хенри VІІ, който поръчал 10 000 меси за опрощение на душата си, ще да е имал поне такъв брой сериозни прегрешения.

Църквата също така била разядена отвътре от безнравственост, която била в драстично противоречие с препоръките на Св. Писание (І Петр. 5 гл.; І Тим. 3 гл.). Папската курия и кардиналите се славели с ужасяващи стандарти на поведение, белязани от разврат, алкохолизъм, коварство, военнолюбие, жестокост. Става все по-ясно, че целибатът на свещениците, особено сред онези, които не желаели това, пораждал морални скандали. Така статистиката показва, че към края на ХV в. само в диоцеза на Констанц се раждали годишно ок. 1 500 незаконни деца на римокатолически свещеници.[21] Папите, кардиналите и епископите често не се свенели да демонстрират пред обществото връзките си с жени със съмнително поведение или да облагодетелстват незаконните си деца. Еразъм Ротердамски, който сам е незаконороден син на католически свещеник, описва тази порочна действителност: „Дори обръснатото теме на главата не напомня на свещенослужителя, че трябва да бъде свободен от всичките мирски страсти и да мисли само за небесното”[22]. Древната максима, че „животът на свещеника е евангелието на народа”, е напълно пренебрегната. Църквата показва снизходително отношение към аморалното поведение на своите служители, като въвежда дребна такса (глоба) за всяко новородено дете при такива случаи и такса (глоба) за наложница на всеки свещеник нарушител. С тези такси обаче порочните практики не намаляват. По времето на кардинал Франсиско де Сиснерос (1436-1517), който се опитва да подобри моралния облик на испанските свещеници, ок. 400 Божи служители напускат кралството със своите наложници и незаконородени деца и в Африка преминават към исляма, който разрешава многоженството.[23] В крайна сметка, Римо-католическата Църква и самата християнска вяра се изправят пред огромна и тотална криза към края на ХV век. Сякаш езичеството не само е останало неизкоренено през вековете, но дори е покорило християнството.

[1] Jones, R. T. The Great Reformation. IVP, 1991. 9 ff.

[2] Cunningham, W. The Reformers and the Theology of the Reformation. Edinburgh: The Banner of Truth Trust, 1979. 2 ff.

[3] Вж. Brown, C. Philosophy & the Christian Faith. Downers Grove, Ill.: IVP, 1968. 55.

[4] Сума на теологията І-ІІ, 90, 4.

[5] Пак там, 91, 1.

[6] Пак там, 94, 2.

[7] Fischer, G. P. The Reformation. NY: Charles Scribner’s Sons, 1887. 36 ff. Може би главната причина за конфликта между папата и краля е фактът, че Филип облага с тежки данъци свещениците в кралството и забранява износа на злато и сребро, което накърнява папските интереси.

[8] Тази була е изгорена в Парижката „Нотр Дам” на 11 февруари 1302 г.

[9] Jones, R. T., op. cit. 10 f.

[10] Ullmann, C. Reformers before the Reformation, Principally in Germany and the Netherlands. Vol. I. Transl. by R. Menzies. Edinburgh: T & T Clark, 1874. 170. Cross, F. L. (ed.). The Oxford Dictionary of the Christian Church. Oxford University Press, 1989. 187 f.

[11] Вж. Дюрозел, Ж.-Б. и Ж.-М. Мейор. История на католицизма. „Кама”, 2005. 60-2.

[12] Cross, F. L. (ed), op. cit. 300.

[13] Истинското му име е Пиер Роже дьо Бофор. Кариерата му е изумителна – става кардинал едва на 18-годишна възраст, но това е резултат от непотизъм, а не от доказани качества.

[14] Истинското му име е Бартоломео Приняно. Преди да стане папа създава впечатлението на строг и принципен клирик, но след като слага папската тиара, се променя изцяло. Съществуват подозрения, че е страдал от старческа деменция.

[15] Cross, F. L. (ed), op. cit. 591. Тъй като този папа е обявен по-късно за „анти-папа”, той е изваден от списъка на папите и под името Климент VІІ става известен друг папа (1523-1534), който е съвременник на германската Реформация.

[16] Еразъм Ротердамски. Възхвала на глупостта. С., „Народна култура”, 1984. 115.

[17] Пак там, 117.

[18] Jones, R. T., op. cit. 14.

[19] Dickens, A. G. The English Reformation. Fontana Press, 1967. 18.

[20] Ibid., 28.

[21] Jones, R. T., op. cit. 14.

[22] Еразъм Ротердамски. Цит. съч. 121.

[23] Hughes, W. Western Civilization: The Earliest Civilization through the Reformation. McGraw-Hill, 1993. 152 f.

Вениамин Пеев е завършил ДА „Св. Климент Охридски” (София) и Лондонския теологичен институт с бакалавърска и магистърска степени по изкуствата. Специализирал е в Лайпциг и Оксфорд в областите на Библейската екзегетика, История и богословие на реформацията и Руската религиозна философия (ХІХ-ХХ в.). В Оксфорд подготвя докторска дисертация под ръководството на видния английски теолог митрополит д-р Калистос (Уеър). Защитава успешно дисертацията си в НБУ (2009 г.) с български научен ръководител проф. дфн Калин Янакиев. В България работи като преподавател и главен редактор на годишника на ВЕБИ (София). Той е автор на следните книги: Бог, Вселената, човекът. С., „Нов човек”, 1992; Съвременни богословски системи (от Просвещението до наши дни). С., „Бъдеще и надежда”, 2009; Жан Калвин: философско-теологични аспекти на Реформацията. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2011; Християнство и философия: проблемът за сътрудничеството. В. Търново, Изд. “Абагар”, 2012; Библейски еврейски език за духовните училища. С., Изд. „Нов живот”, 2014; Павел, Августин и Лутер: екзистенциалност на оправданието. Велико Търново, „Абагар”, 2014; Мъдростта на християнството. С., Изд. „Слънце”, 2015; Библейска екзегетика с фокус върху Стария Завет. С., Изд. „Нов живот”, 2016; Социални и богословски аспекти на Реформацията. С., Комунитас, 2017 (под печат). Предстои публикуването на сборника Християнство, наука, изкуство, култура е продължение на Мъдростта на християнството, публикуван от издателство „Слънце”.

Очаквайте в поредицата:

2.Дейността на валдензите през ХІІ в.

3.Богословието и социалните възгледи на Джон Уиклиф

4.Учението на Ян Хус за Христовата църква

5.Предпоставки за реформаторското движение в Германия

6.Мартин Лутер преди 1517 г.

7.Мартин Лутер като библеист

8.Мартин Лутер и Томас Мюнцер

9.Мартин Лутер и анабаптистката есхатология

10.Филип Меланхтон като теолог

11.”Аугсбургската изповед на вярата”

12.Лутеровият характер

13.Историческата оценка на реформаторските движения в България