Йозеф Ратцингер – опит за богословски портрет

pope2

Д-р Вениамин Пеев

Тази статия е предизвикана от големия интерес, който читателите на Пастир.орг проявиха към неочакваната оставка на папа Бенедикт ХVІ (род. 16.04.1927). Лично аз смятам, че е нужно да погледнем към този почти безпрецедентен акт не с апокалиптични интерпретации, опитвайки се да си обясним защо един папа се отказва от високия си пост, а да го видим като резултат от натрупали се обстоятелства както в неговото служене на римокатолическата Църква, така и в епохата, в която всички ние живеем. Може би трябва да усетим една тъжна реалност в неговото признание, че напуска папския пост и отговорности поради “липса на сила на ума и тялото”. Не бива да се пренебрегва обаче изискването, когато говорим за личност с такъв мисловен потенциал (той е автор на 66 монографии и сборници) и такава световна значимост (признат е за една от стоте най-влиятелни личности на ХХ век), да бъдем по-скромни и умерени в коментарите си, защото така ще покажем нивото на своята християнска култура и усета си за обективност в оценките, които даваме. Дори когато не одобряваме определени аспекти от понтификата на папа Бенедикт ХVІ и се аргументираме при своята критика, е нужно да запазим добрия тон в своите анализи.

Защо Бенедикт ХVІ?
“Духовното” име, което един кардинал приема от мига на своята интронизация като папа, свидетелства до голяма степен за неговата политика и поведение в Църквата и извън нея. Очевидна е връзката най-напред със св. Бенедикт Нурсийски (ок. 480-ок. 550), който е смятан за “бащата на западното монашество” (Cross, F. L., ed. The Oxford Dictionary of the Christian Church. Oxford University Press, 1990. 154; вж. Patrologia Latina 77, 149-430). Известно е желанието на св. Бенедикт да промени морала на западното общество съобразно християнската етическа система. Имплицитно можем да заключим, че новият папа Бенедикт ХVІ (от 19.04.2005) ще да си е поставил за цел да преобрази духовния облик на западноевропейското християнство в началото на ХХІ век. Ратцингер несъмнено се вижда и като продължител на вътрешната и външната политика на своите предшественици папа Йоан Павел ІІ и папа Павел VІ, известни с откритата си социална ангажираност. В този смисъл като папа Ратцингер гледа на себе си като на продължител на влиятелния си съименник от недалечното минало папа Бенедикт ХV (1914-1922), който играе активна роля за прекратяването на Първата световна война. Този папа полага максимални усилия да не позволи Ватикана да вземе страна в конфликта между воюващите сили и осъжда открито жестокостите на бойните полета. Може да се каже, че за първи път в новата ни история Ватиканът се противопоставя така категорично на войната като антихуманно явление. Но папа Бенедикт ХV е известен с още една прогресивна тенденция по времето на своя понтификат. Той не продължава консервативната линия на своя предшественик Пий Х, който е известен с рязкото си противопоставяне срещу модернистичните представители в римокатолическата теология и който е инициатор за публикуването на редица ограничителни за дейността им документи, осъждащи всяка проява на свободомислие и нетомистка интерпретация в християнското учение. Папа Бенедикт ХV още в самото начало на своя понтификат премахва всички комитети и организации в католическите учебни заведения, чиято задача е била да “издирват” и “санкционират” всеки, който е бил “заразен от модернистичната ерес”. По този начин Ватиканът подготвя почвата за развитието на една адекватна за съвременността си политика, която дава относително по-голяма свобода на своите бъдещи кадри да се интегрират в бързо променящата се културна и социална карта на Европа през първата половина на ХХ век.

Доколко папа Бенедикт ХVІ продължава прогресивните тенденции на своите предшественици и съименници обаче е твърде дискусионен въпрос. В своите “Мемоари” Йозеф Ратцингер като че ли се опитва да убеди читателите си в прогресивните си намерения (Ratzinger, J. Milestones: Memoirs 1927-1977. San Francisco: Ignatius Press, 1998). Преминавайки през солидно обучение по теология и философия в Мюнхенския университет, където преподават прогресивно мислещи професори като Михаел Шмаус, Рихард Егентер, Фридрих Майер, Готлиб Зьонген и др., младият Ратцингер се изявява като многообещаващ авангарден теолог. Зьонген го насърчава да напише дисертация в областта на еклезиологията, чиято теза “Хората и Божият дом в Августиновата доктрина за Църквата” предизвиква остър дебат в университетските кръгове (Memoirs. 106-113). Ратцингер е обвинен в прокарването на “опасно модернистични идеи” и субективно представяне на “концепцията за откровението”. Според неговите критици, които очевидно са съхранили в мисленето си сенките на миналото, църковната доктрина трябва да бъде свързана с традицията и всяко индивидуално мнение трябва да бъде задушено. Младият теолог застъпва именно тезата, че папската курия би трябвало “да се вслушва в отделните гласове в Църквата”. Трябва да подчертая обаче, че между младия Ратцингер и Ратцингер, който започва да се изкачва по стълбата на йерархията, зейва огромна разлика.

Префектът на Конгрегацията за защита на вярата
В своята младост – непосредствено след завършване на университетското си образование – Йозеф Ратцингер се формира като прогресивен теолог под благотворното влияние на величия в римокатолическата теология, каквито са Карл Ранер, кьолнският архиепископ Йозеф Фрингс и Ханс Кюнг. С Ранер и Фрингс Ратцингер формулира редица важни документи при подготовката на Втория ватикански събор (1962-5) под егидата на папите Йоан ХХІІІ (1958-63) и Павел VІ (1963-78). С подкрепата на Ханс Кюнг за периода 1966-69 г. Ратцингер става професор по догматическо богословие в Тюбинген, но е неприятно изненадан от ширещите се марксистки идеи както сред професорското тяло, така и сред студентите. Той напуска Тюбинген и се премества в по-непретенциозния Регенсбургски университет, където преподава до 1977 г. Непримиримостта спрямо марксистките идеи ще бъде една от главните причини както за кариерното развитие на Ратцингер, така и за предизвикването на някои от най-сериозните конфликти в църковната му дейност. Така от прогресивен богослов той се превръща в заложник на тази непримиримост и бързо втвърдява своята антимарксистка идеология.

Папа Павел VІ наблюдава отблизо академичната дейност на младия професор по теология (от 1959 г.) и оценявайки високо неговия интелектуален и духовен потенциал, го назначава през 1977 г. за архиепископ на Мюнхен-Фрайзинг. Ратцингер получава още по-висока оценка в самото начало на понтификата на папа Йоан Павел ІІ (от 1978 г.). Той бива призован два пъти да поеме високо отговорната служба на Префект на Конгрегацията за доктрината на вярата, която е пряк наследник на Инквизицията, и се отзовава при повторното настояване на Ватикана през 1981 г. Именно тук е повратната точка в неговото мислене и поведение, когато той се превръща от прогресивен теолог в един от най-консервативните църковници на Ватикана през последното столетие. Той възприема йерархическото си повишение с ясното съзнание, че оттук нататък не трябва да изявява нищо “субективно”, що се отнася до теологически възгледи. Ратцингер заявява, че като висш представител на институция, която трябва да ратува за “чистотата на вярата”, той трябва да бъде “очистен от всичко лично”, за да може да стане изразител на “общото послание на Църквата” (Ratzinger, J. Pilgrim Fellowship of Faith: The Church as Communion. San Francisco: Ignatius Press, 2002. 217-41). С тази висока служба “умира” прогресивният теолог Йозеф Ратцингер и се “ражда” блюстителят на римокатолическата традиция, макар и интерпретирана от Ратцингер като “нетомистка”. Традицията надделява над мисловния потенциал на личността.

Един от най-драматичните конфликти, които префектът Ратцингер създава, е с бразилския теолог Леонардо Боф (род. 1938 г.). Боф е римокатолик, член на францисканския орден и професор по етика, философия на религията и екология в Държавния университет в Рио де Жанейро. Той е един от водещите латиноамерикански представители на Богословието на освобождението. Автор е на повече от 100 монографии и различни по съдържание научни сборници със статии от различни области на философията и теологията. Боф се радва на международно признание както в римокатолически, така и в протестантски страни. Като идеолог на Богословието на освобождението обаче, Боф прави опит да вложи в християнската теология някои от социално-икономическите концепции на марксизма, които според него са приложими в латиноамериканската действителност. Боф има своите дълбоки основания, но тъкмо това предизвиква гнева на кардинал Ратцингер. Всъщност тяхната идеологическа вражда датира от десетилетия, защото Ратцингер е един от научните ръководители на младия докторант Леонардо Боф още по времето, когато той подготва дисертацията си в областта на еклезиологията в Германия. Тази вражда приключва с инициативата, която префектът Ратцингер подема за “смълчаването” на Боф като известен вече професор през 1985 г. Конкретен повод за това сурово наказание, което лишава бразилския професор от всякакъв вид публична изява – говоримо или писмено слово – е неговото съчинение “Църквата: харизма и власт” (1981), базирана на неговата дисертация, която Ратцингер е критикувал остро като научен ръководител. Проблемът на тази публикация на Боф е в това, че той издига принципа на автономност на поместната църква, критикувайки вековната ватиканска традиция на авторитарно властване над всички останали национални църкви.

Ратцингер и протестантизмът
За нас като представители на многообразното братство на протестантизма би било особено интересно да видим какво бе отношението на папа Бенедикт ХVІ към протестантизма като християнско явление. Тук отново се изправяме пред противоречиви оценки от негова страна. През 1976 г. той пише, че “Аугсбургската изповед на вярата”, формулирана от Меланхтон и Лутер, би могла вече да се приеме като “католическо изложение на вярата” (вж. Dulles, A. “The Catholicity of the Augsburg Confession”, The Journal of Religion 63, 1983. 337-54). Като Префект на Конгрегацията за защита на вярата обаче кард. Ратцингер променя диаметрално своята позиция. Неговата еклезиология вече представлява един опит да се възкреси и адаптира към нашата съвременност древният римокатолически принцип на св. Киприан Картагенски (ІІІ в.), че спасението може да се постигне “само” в рамките на римокатолицизма. Любопитно би било да отбележим мимоходом, че по времето на Втория ватикански събор Карл Ранер, с когото Ратцингер работи, подготвя почвата за едно разчупване на фундаменталисткото разбиране на сотериологията. Бихме заключили, че Ратцингер не е бил твърде далеч от възгледа на Ранер за “анонимното християнство” поне в рамките на многолюдното и многообразно християнско семейство в световен мащаб. Но Префектът на Конгрегацията за защита на вярата заявява в документа “Dominus Jesus” (6 август 2000), че Римокатолическата църква трябва да бъде възприемана като “единствената истинска Църква”. Православната църква е определена като второстепенна и това предизвиква незабавна реакция от православни клирици. Християнството според Ратцингер е разединено, но за това римокатолицизмът няма вина. Виновни са онези, които са се “отделили” от “единствената истинска Църква”. Критиката към протестантизма в еклезиологията на Ратцингер всъщност започва по-рано, когато той обвинява Лутер за въвеждането на индивидуалистичния принцип на вярата. В съчинението си “Принципите на католическата теология” (1969) той подчертава, че днешното християнство е достигнало до “крайното разединение на персоналистичната ориентация” (Ratzinger, J. Principles of Сatholic Theology: Building Stones for a Fundamental Theology. San Francisco: Ignatius Press, 1987). Според Ратцингер Реформацията е виновна за противопоставянето на Стария и Новия Завет, за разделянето на концепциите за “закон” и “евангелие”, за философското опорочаване на “онтологията” от хегелиански тип и т. н. Естествено, тези пагубни вреди могат да бъдат компенсирани според Ратцингер само от действията на католическите представители.

Видно е, че кардинал Ратцингер се опитваше да изгради една широка идеологическа платформа на съвременния римокатолицизъм, която едновременно да стъпи върху фундамента на древната традиция и да бъде адекватна на динамиката на съвременния свят. Тази платформа бе твърде амбициозна и се оказа непосилна за реализация в един толкова кратък понтификат. Въпреки оказаното доверие на неговия предшественик папа Йоан Павел ІІ, Ратцингер не можа да продължи докрай неговата политика на успешно справяне с външните идеологически врагове на Ватикана и заздравяване вътрешните устои на хилядолетната Църква. Въпреки несъмнените си качества на мощен мислител и теолог, Ратцингер не съумя да излезе от сянката на своя велик предшественик и не можа да реши адекватно съпътстващите Църквата проблеми. Дали само умствената и физическата немощ е принудила папата да се откаже от престола на понтифекса е въпрос, който ще продължава да търси отговори днес, утре и в необозримото бъдеще.

4 comments for “Йозеф Ратцингер – опит за богословски портрет

  1. Като опит за богословски портрет,на базата на данни и инфирмация от медиите,може би е сполучлив.Но имайки в предвид противоречивата информация относно този папа и папската институция,по-скоро бих останал пасивен в моят коментар,освен да следя коментарите на по-запознатите от мен.Ето още един : http://www.168chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1789558

  2. Колега Добрев, този портрет не е писан „на базата на данни и информация от медиите“. Разполагам с част от съчиненията на Йозеф Ратцингер, които съм цитирал. Също така и с авторитетни коментари за съвременни богослови, включително и католически. Препращам към: Kerr, F. Twentieth-Century Catholic Theologians (Oxford: Blackwell, 2007) и Ford, D. (ed). The Modern Theologians: An Introduction to Christian Theology since 1918 (Oxford: Blackwell, 2005). По проблема за конфликтите с Шилебеекс и Леонардо Боф съм писал в „Съвременни богословски системи“. Така че проблематиката ми е позната още преди абдикирането на папата.

    Освен това съм подчертал тезата си, че Йозеф Ратцингер е ПРОТИВОРЕЧИВ НА СЕБЕ СИ ТЕОЛОГ именно поради смяната на позицията си в йерархията на римокатолицизма, а не като личност. Това наблюдение обаче не пречи да го изпратим като странични наблюдатели на 28-ми февруари – в деня на прекратяване на неговите правомощия на папа – ПОДОБАВАЩО. Това събитие е от голяма обществена значимост!

  3. Желая да поздравя д-р Пеев за статията. Особено ценно е сравнението между младия богослов Ратцингер и настоящия.

    Спомням си когато разбрах, че през 2000 г. е издаден документът, в който католическата църква се обяви за “единствената истинска Църква”. Толкова ми се стори невероятно, че се допитах до един вещ в богословието католически свещеник, защото предположих, че погрешно е разпространена информацията. Вече бях запознат със съдържанието на папската енциклика „Ut Unum Sint”, която прокламираше екуменизма и спрямо нея документ, в който се заявява католическата църква като “единствената истинска Църква”, ми звучеше като заявление отпреди Втория ватикански събор. Така че се съгласявам, че за добро или зло, прогресивният богослов Ратцингер действително е умрял.

    В „Диалектика на секуларизацията” – диалог между Ратцингер и Ю. Хабермас от 2004 (година преди първият да стане папа), Ратцингер говори за това, че взаимно трябва да се допълват и ограничават християнската вяра и „западната секуларна рационалност”. Струва ми се, че чрез този текст Ратцингер ни подсказва какво е решил преди години да се случи със самия него като богослов. Отчел е, че „западната секуларна рационалност” (характерна за ранното му прогресивно богословие) и консервативната католическа мисъл (която е заставен да поддържа при високите си постове), би трябвало взаимно да се допълват и ограничават. Резултатът, обаче е, че Ратцингер е ту прогресивен, ту консервативен, дори и когато става дума за едно и също нещо, както е при становището относно протестантите (което д-р Пеев е посочил в статията си). Дали този сблъсък у него има нещо общо с оттеглянето му от папския престол – може би никога няма да узнаем със сигурност. Но за разлика от Йоан Павел II, Бенедикт XVI си остана повече богослов, отколкото социален реформатор, както и се очакваше. Каквито и да са причините за оттеглянето му, вероятно са по-скоро свързани с богословските му разбирания, отколкото с всичко друго.

  4. ПАПА ФРАНЦИСК БИЛ ЕКЗОРСИСТ
    Гонил демони от момче
    Папа Франциск бе хванат да извършва очевиден акт на екзорсизъм. Видеоматериал, заснет на площад Свети Петър, показва папата да извършва ритуал по прогонването на демоните от момче, приковано към инвалидна количка. Папатата поставя ръцете си върху главата на момчето, което няколко секунди седи с отворена уста и се тресе. След това то се отпуска, докато Франциск се моли над него.
    Видеото, заснето на 19 май, бе показано по програмата „Vade Retro“, излъчвана по телевизионния канал TV 2000, собственост на италианската конференция на епископите. Репортерите на TV 2000 г. констатират, че в този момент „без съмнение или папата се моли за освобождаване от дявола, или извършва акт на екзорсизъм“. Ватикана опровeрга твърденията на TV 2000, че папа Франциск се занимава с екзорсизъм. Това става ясно от изявлението на говорителя на Светия престол Федерико Ломбарди. Според него папата просто се е помолил за това момче с увреждане, както винаги го прави, когато вижда болни хора.
    За това, че папите се занимават с екзорсизъм, телевизионния канал TV 2000 е съобщавал и преди. По-специално в ефира му се твърдеше, че екзорсизъм са практикували и предшествениците на Франциск- папа Йоан Павел II и Бенедикт XVI. Бенедикт XVI никога официално не е участвал в екзорсизъм, но за Йоан Павел II е известно, че по време на неговия понтификат, той е извършвал най-малко на три пъти акт на екзорсизъм.
    Екзорсизъм е процес на изгонване демони чрез специални молитви и ритуали, които имат дълга традиция в християнските църкви. Въпреки скептицизма на някои вярващи, Католическата църква продължава да развива тази практика. През 1999 г. Ватикана за пръв път от 1614 г. представи обновена версия на екзорсисткия ритуал за прогонване на дявола, отбелязвайки че случаите на обладаване от злите сили са крайно редки, а по-голямата част от хората, вярващи че са обладани, всъщност страдат от психически заболявания и се нуждаят от специализирано лечение. През 2004 г. в Университета на Ватикана бе открит 10-седмичен курс за екзорсисти.
    Главният екзорсист на Ватикана, 87-годишният отец Гейбриъл Аморт е извършил повече от 70 000 екзорсизма. Свещеникът гони демони и зли сили вече 26 години, след като бил нает на работа от покойния папа Йоан Павел II. Въпреки че мнозина считат похватите му за зловещи, преди години той разкри, че най-близките до Дявола творения са йогата и Хари Потър.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.