Джихад и “Свещената война”: извращенията на всяка религия

Д-р Вениамин Пеев

Само няколко години след унищожителните атаки на ал-Кайда над Ню Йорк и Вашингтон (11.09.2001) попаднах на малка брошурка, издадена от Ислямския институт в Бирмингам (Обединеното кралство). Тя бе озаглавена “Джихад в исляма” (англ. “Jihad in Islam”). Разхождах се в търговския център на едно от западните предградия на Лондон в един оживен съботен следобед. Вниманието ми бе привлечено от две маси, отрупани с безплатна литература за исляма – от Корана до монографии по различни доктрини и проблеми на тази религия. Зад масите стояха младежи с очебийно тъмно облекло и едва наболи бради. Спрях се пред една от масите, на която имаше и купчинка с брошурката за “Джихад”. Попитах дали мога да взема една брошурка. Един от младежите откликна любезно и така се заговорихме за исляма, за неговото влияние в Западния свят, за случилото се в САЩ на 11-ти септември. Присъединиха се към диалога ни и други млади мюсюлмани. Там получих първата си лекция за … “положителните аспекти на ислямския възглед за джихад”. След като изслушах внимателно аргументите на младите студенти по ислямско богословие, ги запитах: “А можете ли да си представите исляма без джихад?” Те замълчаха за миг, но един от най-разговорливите отсече: “Не, не можем! Джихад всъщност е шестият стълб на исляма, без който другите пет стълба не биха били така динамични”…

Темата за “джихад” – “свещената война” срещу неверието и неверниците – е много деликатна. Бих искал да подчертая, че в настоящата статия ще бъда максимално обективен. Не споделям обаче мнението, че ислямът е “немислим без джихад”! Бившият египетски мюсюлманин, който става християнин и е известен с християнското си име д-р Марк Гейбриел, пише в богатата си на информация и анализи книга “Сблъсък на култури: Ислямската война на Запад”, че като “радикални ислямисти”, т.е. които изповядват “джихад” като необходимо военно (разбирай: терористично) действие срещу другите религии, се идентифицират само 2 % в световен мащаб. Дори в Иран, където фундаментализмът от времето на аятоллах Хомейни е доста засилен, радикалните мюсюлмани не са повече от 10 % (Gabriel, M. Culture Clash: Islam’s War on the West. Front Line, 2007. XV). Това означава, че днес, обективно погледнато, не може да се смята, че възгледът за “джихад” е съществена необходимост на исляма, а представлява само някакво ретуширане на религиозни податки и анахронична интерпретация на коранични текстове.

Религиозни източници на възгледа за “джихад”
Само неосведомен за исляма човек може да смята, че концепцията за “джихад” е измислена от съвременните терористични организации като ал-Кайда. Проблемът е в това, че за “джихад” се говори в Корана, илюстрира се в живота на великия Пейгамбер Мохамед, потвърждава се от някои от авторитетните тълкуватели на Корана и се радикализира в нашата съвременност. Същевременно обаче искам да подчертая още тук, че ако има възглед, по който да има идентичност в историите на исляма и християнството, то това е именно възгледът за “свещената война”. Радикалната концепция за “джихад” и средновековната томистка концепция за “свещената война” си приличат удивително много и еднакво представляват религиозни извращения на исляма и християнството. Следователно, ако осъждаме тази теза в исляма, то трябва да я осъдим и в учението на св. Тома от Аквино за “свещената война”.

В различни сури на Корана се говори за “джихад” като за една тотална битка срещу всеки религиозен и политически враг. Тази битка е постановена от Аллах: “Воювайте вие за Аллах, с достойно за Него усърдие. Вас Той ви избра, но не възложи Той върху вас никакви затруднения във връзка с вашата религия” (Сура 22:78). Истинските мюсюлмани са призовани да водят такива “битки”: “Истински вярващи са само онези, които повярвали са единствено в Аллах и в Неговия Пратеник, които след това изобщо не са изпаднали в съмнение и които с имането и душите си битки водят по Пътя на Аллах. Именно те са най-праведните” (49:15). Не може да има съмнение, че тук не става дума за духовни и морални битки, а за действителни военни действия. Ако направим сравнение с новозаветната позиция по отношение на “воюването”, ще видим диаметрална разлика: “Защото ако и да живеем в плът, по плът не воюваме. Защото оръжията, с които воюваме, не са плътски, но пред Бога са силни за събаряне крепости” (ІІ Кор. 10:3-4). По-нататък ап. Павел обяснява, че под метафората на “крепостите” разбира онези мисли и въобще “всичко, което се издига високо против познанието на Бога”. Следователно постоянната битка на християните в този свят “не е срещу плът и кръв”, а “срещу духовните сили на нечестието в небесните места” (Ефес. 6:12). Християните се сражават срещу духовните причинители на враждата и злините не с древни или модерни оръжия за масово унищожение, а с меча на Божието слово и вярата за щит, като целта е да постигнат с всеки физически враг помирение в Божието име (ст. 16-7).

Радикалните мюсюлмани, които приемат буквално възгледа за “джихад” като тотална война, смятат, че следват в това отношение примера на своя Пейгамбер. Въпреки опитите на ислямските биографи да тълкуват агиографски живота на Мохамед, едва ли може да се отрече фактът, че той е бил доста войнствена личност. Има данни, че през целия си живот Пейгамбер е провел 26 големи сражения и е осъществил 38 военни похода (Мустафа ас-Сибаш. Житието на пророка Мухаммад. Изд. на гл. мюфтийство, 1999. 67 и сл.). Той насърчавал своите войници така: “Заклевам се в Аллах, че онзи, който падне в боя твърдо вървейки само напред и не отстъпвайки ни крачка назад, него Аллах ще изпрати в Рая” (пак там, 69). Видно е от това обещание, че участникът в “джихад” е подготвен дори на саможертва в името на своя Бог и Пейгамбер, което обяснява психологически самоубийствения аспект в съвременните интерпретации. Според ислямската традиция Мохамед казал при един случай: “Който сред вас види нещо скверно, той трябва да се опита да го промени с ръката си в случай, че има силата да го направи; но ако му липсва необходимата сила, тогава той трябва да използва езика си и ако е безсилен и в това, тогава трябва да го намрази от дълбините на сърцето си и това всъщност е най-слабото състояние на вярата” (Jihad in Islam, 4). Не е трудно да заключим съвсем логично, че щом като “намразването” е “най-слабото състояние на вярата”, то най-силното му състояние е “използването на ръката” срещу сквернотата от ислямска гледна точка, т.е. използването на меч или друго оръжие. Мохамед действително умеел да борави отлично с меч и копие в битките. Но повече от това той се отличавал с непримиримост срещу врага си до последна капка кръв. Според традицията той казал преди прочутото сражение при Ухуд: “На пророк, който е облякъл своята ризница, не подхожда да я сваля, докато Аллах не разреши спора между него и неговия противник” (Мустафа ас-Сибаш. Цит. съч. 71). А това означава победата над противника, която често завършвала с неговата смърт.

Вдъхновени от учението на Корана и личния пример на Пейгамбер, мюсюлманите са подканени да участват самопожертвователно в “джихад”. Такива войници се наричат “муджахидини” и се отъждествяват с “най-верните измежду верните” (вж. Сура 4:124-5). Саможертвата на мюсюлманина се смята за “най-праведното дело” в името на Аллах. В ислямския героичен фолклор е известна историята на една майка на име ал-Ханза, която имала 4 сина. Тя ги изпращала един по един да участват в “джихад” и те загинали последователно. Когато чула вестта за смъртта на последния си син, тя рекла с гордост: “Благодаря на Аллах, че ме удостои със смъртта на моите синове. Ако имах още един син, щях да предложа и него на Аллах” (Gabriel, M., op. cit. 98). Едва ли бихме обърнали такова внимание на патетична история като тази, ако не беше обстоятелството, че през 1994 г. ал-Кайда започна да издава свое списание под името “ал-Ханза”, в което пропагандните материали бяха насочени към млади мюсюлмани по целия свят и трагичните резултати, за голямо съжаление, са вече известни.

Мотивите за “джихад”
В модерната и постмодерната епоха мотивите за “джихад” не са едни и същи, както в зората на исляма и средновековната епоха. Тогава враговете на Аллах са били свързвани с определена територия, която е трябвало да бъде завладяна, с определено влияние, което е трябвало да бъде установено или с борба срещу определена религия, която е била възприемана като “заплаха” за абсолютното господство на Аллах. Обясненията и тълкуванията за “джихад” тогава, каквито и да са те, биха били приети като неизбежна част от историята на исляма, защото трябва да признаем, че такава е била действителността и в християнската история. Кръстоносните походи на Изток, организирани и проведени уж като “благородна освободителна мисия” в светата земя Палестина, всъщност са били една политическа и нехуманна авантюра, от която християнска Европа се срамува днес. Както е известно, в месата на Всеопрощението (12.03.2000) папа Йоан Павел ІІ отправи едно извинение към нехристиянския и християнския свят за жестокостите на кръстоносната агресия. Римокатолическият глава се извини от името на всички католици за извършените грехове срещу “правата на етническите групи и народи” и за демонстрираното “презрение към техните култури и религиозни традиции” (Caroll, R. “Pope Says Sorry for Sins of Church”, The Guardian, 13.03.2000). При други случаи той се бе извинил за изгарянето на Ян Хус на кладата, както и за десетки хилядите съдени и убити от Инквизицията, за религиозните войни, избухнали в Европа след Реформацията и за други прегрешения срещу християнското учение за Христовата любов – списъкът, впрочем, е доста дълъг. И макар че тези извинения не могат да върнат колелото на историята назад, все пак те показват, че християнството притежава активна концепция за разкаянието и прошката, защото то е дадено от нашия Господ, Който никога не би насърчил провеждането на агресия по чужди земи и избиването на хора “в Неговото име”. Учението за “джихад” обаче не допуска извинение пред пострадалите и техните потомци и не търси прошка от Аллах и тях.

Но каква формулировка дават днес радикалните идеолози на съвременната форма на “джихад”? Най-напред те се основават на някои коранични текстове като този: “Тези, които вярват, битки водят в името на Аллах, а онези пък, които не вярват в Аллах, битки водят в името на Шейтана. Сражавайте се срещу сподвижниците на Шейтана, защото силата на Шейтана е слаба” (Сура 4:76). Видимо е, че “воденето на битки” се възприема като заповед “в името на Аллах” срещу “сподвижниците на Шейтана” – категория, която обозначава всички, които не принадлежат към ислямската религия. Радикалните ислямисти включват в тази категория преди всичко представителите на юдейската и християнската култура, в която се включва и съответната религиозна принадлежност. Анализаторите на идеологията на “джихад” са единодушни, че борбата срещу “сподвижниците на Шейтана” е предизвикана най-напред от “европеизирането” и “американизирането” на ислямските страни (Esposito, J. Islam: The Straight Path. Oxford Univ. Press, 1988. 169-71; Gabriel, M., op. cit. XIII-V). В Египет, Либия, Ливан, Сирия, Пакистан и т.н. непрекъснато избухват недоволства срещу влиянието на западната култура, например, срещу еманципирането на жените и тяхното навлизане в обществения живот. Радикалните ислямисти реагират заплашително срещу собствените си правителства, ако заподозрат, че те водят прозападна политика, поради което биват определяни като “предатели” на исляма. Идеолозите на “джихад” се основават и на предполагаемото пренебрежително отношение към мюсюлмански малцинства в западните страни поради тяхната религия. Водените от САЩ и техните съюзници войни в Афганистан и Ирак, както и обтегнатите отношения с Иран, се смятат за безспорни и достатъчни основания за воденето на “джихад” дори на територията на християнски страни и Израел. Инциденти като случилите се в затвора Гуантанамо, които несъмнено са осъдими, се раздуват в радикалните ислямски медии и се представят като “цялостно отношение” на християнската цивилизация към представителите на исляма. Има обаче и ислямски интелектуалци, които наливат допълнително масло в огъня на радикалната идеология. Д-р Юсеф Карадауи заяви публично, че “джихад е задължение” за всеки мюсюлманин по повод Сура 9:71, където се казва: “А една част от вярващите мъже и от вярващите жени са настойници и последователи на другата част от тях, повеляват им те да вършат добро, да ги възпират да не вършат зло, да кланят те намаза както трябва, да дават зекят и да се покоряват на Аллах и Неговия Пратеник. Именно тях Аллах ще надари със Своята благословия, защото велик и премъдър е Аллах”. Ако този ает се възприемаше само като указание за следване “Петте стълба на исляма” (покорство, молитва, милостиня и добродетелен живот), лично аз не бих възразил срещу мнението на който и да било ислямски тълкувател. Проблемът обаче възниква в интерпретацията на д-р Карадауи, който смята, че аети като този дават право на мъже, жени и дори деца да участват в “джихад” като “задължение” със самоубийствени действия както “в страната на исляма”, така и “извън страната”, което явно е в противоречие с едно от основните средновековни разбирания за “джихад”, че родината трябва да се защитава само от нашественици и тирани (вж. 9:13-15; 21:80 и др.). Нещо повече, Коранът предупреждава, че евентуалното повреждане на невинни хора е осъдително: “Хей, вие, които повярвали сте в Аллах, ако вест някаква донесе ви на вас отцепник някой, разследвайте добре дали е тя истинна. Иначе без да знаете, може да навредите вие на някои хора и да съжалявате после за онова, което сте извършили” (49:6). Този ает красноречиво показва, че самоубийствените атентати срещу невинни мъже, жени, деца и възрастни хора е религиозно и морално престъпление! Радикализмът не може да бъде днес част от исляма!