Биографичен скеч за Стоян Кръстов Ватралски

“… Щом днешний дух не те разбира
След сто години друг ще те цитира …”

Доний К. Донев

Утре е Денят на благодарността. Пристигнах в Бостън преди три дни посрещнат от гъста мъгла, есенен дъжд и тъмен вятър. Бохемията на Харвард ме поведе по остарелите улици на своята история и аз, загърнат с пътеписите на времето, търсих да намеря това, за което бях дошъл; отговора на един въпрос, разказа за един живот и образа на една забравена, но все пак вечна личност – Стоян Кръстов Ватралски – първият българин, завършил Харвард.

Седя в архивите на Харвард, в подземието, което ги е съхранявало столетия. Пред мен на масата лежи бледа папка, пожълтяла от годините, прекарани в забвение; няколко черно-бели фотографии, обвити в прозрачно фолио и чифт бели памучни ръкавици.

Прочитам краткия надпис на папката: “Стоян Кръстов Ватралски”. Произнасям думите тихо на глас, с благоговение, с което молещият произнася името на светеца, който го пази. А после, с треперещи от вълнение ръце, я отварям. Пред мен разтваря врати историята.

Надявам ръкавиците, повдигам първата снимка към светлината, струяща от прозореца над мен. От фотографията ме гледа около 60-годишен мъж, с побеляла коса и дълга снежна брада. На гърба някои с отчетлив американски почерк е написал: “Стоян Кръстов Ватралски, Харвард, 1894 – Кеймбридж, Масачусетс.”

Прехвърлям няколкото изрезки от бостънските вестници. Едно от заглавията чете: “България се обединява с Германия;” друго: “Борис обяви съюза си с Хитлер.” Датата в карето е 1935. Следва пожълтял от времето личен картон на Ватралски. Годината на раждането му и годината на смъртта. На обратната има залепен малък плик, а в него телеграма. Бланката е на Уестърн Юниън, а избледнелите телеграфни думи гласят: “СТОЯН ВАТРАЛСКИ ВИПУСК ’94 ПОЧИНА ВЧЕРА СЪПРУГА ВАСИЛКА.” Датата на получаване е 31 Август, 1935.

Прибирам телеграмата в пожълтелия плик. След нея следва некролог. Истински, български некролог от тия, дето не се намират в Америка. На него има черно-бяла строфа, име, две дати и стихотворение, писано от покойния приживе. Под стиха има забележка: “Пее се по мелодията на No. 252 от Евангелските Свещени Песни.” Но пожълтелият от времето некролог не е краят на тази история, а само нейното начало, а тя започва така …

В предварителен доклад, попълнен от всички ученици от випуск 1894 на Харвардския Колеж и предаден на секретаря на випуска, Едуард К. Ранд, се съдържа кратък автобиографичен скеч, самолично писан от Ватралски. Той започва с простичките, но знаменити думи: “Аз започнах живота си като овчарче …”

Роден на 7 Март, 1860 г. в семейството на Кръстьо и Ружа Ватралски, които били бедни овчари от Вакарел, Ватралски започва своя поход в търсене на знание от ранна възраст. Самият той казва, че в селото му нямало училище и затова отишъл в близкия Самоков, където за две години завършил Самоковското градско училище. Там го заварило и Априлското Въстание. Но друго въстание започвало в душата на младия Ватралски. Следващите няколко години били формиращи за неговия живот и кариера. По време на Освободителната Война (1877-1878), с дълбоко убеждение и Библейско покаяние той приел протестантска вяра, и с това завинаги се свързал с Евангелската Общност в България..

Години по-късно, Ватралски определя своето покаяние като “най-важния момент” в своя живот. Издържайки се сам, той продължил образованието си в Американското Училище в Самоков. Там прекарал четири години (1878-1882), изпълнени с ревностно търсене на знание и пламенна Християнска вяра. Тези години обосновали и следващата стъпка в неговия живот, която го отвела в Хасково, където той проповядвал за година и половина с “бележити успехи.” Всичко това подготвило младия Ватралски за голямото събитие в неговия живот, а именно, заминаването му за Америка.

През 1887 г. по покана на Американски мисионери Ватралски пристига в Америка. Различни са теориите за неговото пребиваване тук. Почти 50 г. по-късно, главният редактор на Духовна Обнова Павел Мишков пише, че Ватралски учи в три учебни заведения: Академия – курс който не е завършил в Бриджтън, Ню Джързи; Семинария във Вашингтон; и колегията в Харвардския Университет, в Кеймбридж, при Бостън, Ню Ингланд. От друга страна 110 г. по-късно, статията за него във Вестители на Истината описва десетте години на студентство така: “в Кеймбридж следвал колеж, във Вашингтон – семинария и в Харвард университет.” За съжаление и двете описания не са напълно точни.

Ватралски пристига в Америка през Елис Айлънд. За своето пристигане той пише: “Пристигнах без никакви пари и почти никакво знание на английски език.” Скоро Ватралски постъпва в Западната Академия в Ню Джързи, където учи английски. Престоят му там не е дълъг, защото през 1888 той завършва Теологичното Училище при университета Хауърд, разположен в столицата на САЩ, Вашингтон. По онова време Хауърд бил младо образователно заведение с едва двадесет годишна история, предназначено предимно за цветнокожи и имигранти. Вероятно това е и причината Ватралски да бъде приет именно там. За съжаление, архивите на Хауърд не разполагат с информация за Ватралски. Пази се само личният му картон с бележка за приемането му, датата на завършването Май, 1888 и оценката с която завършил – 70%.

От малкото информация, която имаме може да се заключи, че през следващите четири години Ватралски проповядва в различни църкви, държи лекции за България и списва за различни вестници. В това време идва и решението, за което Ватралски ще пише: “След продължително проучване реших, че трябва да замина за Харвард …”

През Юни 1892, в едно ранно неделно утро, развълнуван и със сълзи на очи, Ватралски пристигнал в Кеймбридж, Масачусетс и за първи път в живота си влязъл в “Двора” на Харвардския Университет, за да стане първият българин, завършил Харвард. Молитвата и мечтата на малкото овчарче от Вакарел станали реалност, запазена от историята завинаги.

Следващите две години са феноменални за младия Ватралски. Следвайки като “специален” студент, той постига това, което никой друг българин дотогава не е постигал. Въпреки че през първия семестър срещал твърде много затруднения, особено в областта на английския език и получил средни оценки, Ватралски не се предава. Наред с образователния процес, той продължил да списва за редица ежедневници както и да публикува стихотворения. Заради изключителната му способност да рецитира и ораторства, а и заради дългата му брада и силен европейски акцент, съучениците му го наричали “Българският Толстой.”

Но дори и с явен балкански акцент, Ватралски се славел като необорим словесен опонент. На няколко пъти печелил награди за ораторство в Харвард и околните колежи. Точно преди завършването си през Юни 1894, Ватралки спечелил конкурс за бакалавърски химн на Харвард, който се пее и до днес при завършването на бакалаварския клас.

След дипломирането си в Харвард, Ватралски живее в Кеймбридж, продължавайки да държи лекции за България. Той бил добре познат на Бостънското общество със своите “публични сказки” върху българските народни обичаи и религии. В многобройните си публикации, речи и проповеди, Ватралски бил упорит противник на Бахайската Вяра, която смятал за мохамеданска. Подобно било и по-късното му отношението към Бялото Братство, които смятал за секта.

Освен Бостън, Ватралски бил често канен да пътува в много от източните щати между които: Ню Ингланд, Индияна, Ню Йорк, Охайо, Ню Джързи, Пенсилвания, Кънектикът, Мейн и Ню Хампшиър. Пътувал и до Канада. Работил за East Entertainment Bureau, Ltd. в Бостън и Wade Entertainment Bureau, Inc. в Ню Йорк, чрез които пишел за известни всекидневници като: The Boston Transcript, The New York Tribune, The Forum, and The Chicago Tribune. Известността му била толкова голяма, че всички те поместили неочакваната новина за неговото заминаване за България.

Оставяйки перспективна кариера в Америка, през Юни, 1900 Ватралски тръгва обратно за България. Точно преди да отплува, минал през Ню Легсингтън, щата Охайо, където на 16 Юни, 1900 държал реч пред кметството на града, в чест на Дж. А. МакГахан, военният кореспондент, който пръв пише в световната преса за Априлското въстание и с това спомага за освобождаването на България от Турско робство. Посещавайки гроба на известния Американски журналист по-късно същия ден, Ватралски обещал да направи всичко възможно за построяването на подобаващ монумент.

Преди да напусне Американска земя, от пристанището на Ню Ингланд, Ватралски праща до Харвардския вестник Crimson знаменитото си прощално стихотворение, в което той пише:

“Сбогом Америка: Ти майко на по-добрия его – сбогом!

Аз трябва да вървя, – че инак бих изневерил Божествената истина,

Възпята от поети и добрите люде:

Когато Длъжността зове, в човека

Трябва да се чуй отглас: “Небесни сили, ето аз!”

След завръщането си в България, Ватралски купува къща в Красно Село и през 1907 се оженва за Василка. В Америка се връща само веднъж за 30-годишнината от дипломирането си в Харвард. През ранните си години в България, Ватралски основава Българо-Американското дружество, а също е и председател на Българския Национален Y.M.C.A., и член на борда на Дружеството на английско говорящите жители на София.

Той продължил работата си като поет и писател, наред с църковната си дейност като протестантски проповедник. Публикациите му са многобройни. Човекът, Сказки, Речи, Есета (1933), Преведени Работи, Бистра Водица и Пъстра Сбирка (1934) са само някои от известните заглавията. Превел е и голяма част от Евангелските химни, много от които се пеят и днес.

Творчеството и кариерата на Ватралски били високо патриотични. Политическата му насоченост била радикална, но въпреки че често бил молен да заеме политически постове, той не проявил интерес. Многобройните си познанства със световни политически фигури Ватралски ползвал като възможност да популяризира родината си. Например, братята Чарлз и Ноел Бъкстон му помогнали да пътува за Великобритания по време на Балканската Война (1912-1913), където говорил и писал в защита на България.

Въпреки известността си като книжовник и родолюбец, Ватралски живял живот на скромност и отшелничество в имението си в Красно Село. С продължителна ревност и голямо търпение, въпреки многобройните заплахи и противници, той безпрекословно посветил живота си на развитието на Протестантството в България и до смъртта си останал верен на Протестантските принципи и начин на живот, придобити през престоя му в Америка.

Заради религиозните си убеждения, Ватралски остава забравен като религиозен деец, учен и творец. Неговата история остава апокалиптично скрита във слоевете на драстични политически, икономически и културни промени в България, но само до днес когато сто години по-късно неговото поетическо пророчество се сбъдва:

“… Щом днешний дух не те разбира

След сто години друг ще те цитира …”

Вместо епилог
Променен от историята на един Велик Българин, аз затварям пожълтялата от времето папка. По страните ми се стичат сълзи, които служителите в Харвардския архив не могат да разберат дори и ако искат. Те са сълзи на гордост от това, че съм Български протестантин. Те са сълзи на радост, защото съм открил своето минало. Те са сълзи на благодарност към живота и делото на един Български Протестантски проповедник точно като мен; човек, смирено тръгнал от криволичещия Вакарелски път след овчето стадо, за да стане първият Българин завършил Харвард, и за да мога аз днес да кажа, че имам протестантско наследство в България, с което мога да се гордея и че не се срамувам да съм Български протестантски вярващ.

Напускам Архивите променен от откритието на моето минало и разбрал целта на моето съществуване. И докато леденият Бостънски вятър брули със студен сняг лицето ми, аз обещавам пред Бога и хората да не предам своята, Българска вяра във Всемогъщия.

Утре в Америка е Денят на Благодарността и аз имам за какво да благодаря.

Ноември, 1999
Бостън