Атеистична цензура и автоцензура в българската поезия от епохата на НРБ: творби и казуси
Пламен Дойнов
Ако в началото на историята на цензурата, според характера на контролираното съдържание, стои религиозната цензура и нейните индекси със забранени книги, издавани в помощ на трибуналите на Инквизицията, тоталитарната комунистическа държава на ХХ век въвежда обратна на религиозната цензура, която може да се определи като атеистична. Казано накратко, атеистичната цензура подлага на контрол и санкция религиозните идейно-тематични и сюжетно-образ- ни особености на литературните произведения; търси и обезврежда следите от религиозна култура в един текст както в догматично-кано- ничен аспект, така и като народностно-обредни характеристики.
В годините на тотална доминация на доктрината на социалис- тическия реализъм в НРБ произведенията на изкуството започват да се преценяват строго от гледна точка на т.нар. научен марксистко-ле- нински мироглед, който не допуска религиозни, мистични, окултни и прочее „ненаучни“ идеи, възгледи и представи. В литературата това се забелязва още на равнище правопис – да се следи за изписването на думите Бог и Господ с малки начални букви – до внимателно взиране в текста в търсене на скрити препратки към библейски образи и сюже- ти, към алюзии с молитвени практики и към прояви на всекидневна религиозна култура. Поезията е по-специфична жанрова зона, в която алегорическата мнозначност и езиковата условност допълнително изострят слуха на цензорите. Още повече че една от базисните харак- теристики на лириката е изповедността, която в епохата на Царството често е обърната към Господ, към съкровения абсолют на божественото.
98
Впрочем едва ли е случайно, че в първите две десетилетия на НРБ тъкмо изповедната поезия (в най-широкия си диапазон – от религиозна до интимна лирика) изпада в особена криза, доколкото адресатът ѝ е под- менен. На мястото на Бога или Любимата/Любимия най-често застава Партията или нейните класово форматирани изоморфни – Родината, Народната република, Народът и пр., стимулиращи една несъкровена екстериорна показна изповедност, предназначена за споделяне с пълен глас.
И ако все пак любовната лирика в НРБ след 60-те години на ХХ век успява да отвоюва отново своя относителна автономност, то ре- лигиозната лирика няма никакъв шанс. Атеистичната цензура, макар и отслабваща през годините, постоянно поддържа своята рецептивна подозрителност към всяка изповедност и молитвеност, дори когато те имат малко общо с религиозните практики и дори да изразяват едни по-скоро богоборчески нагласи, свързани с ботевската традиция от стихотворението „Моята молитва“. Както ни показва един случай от средата на 70-те, описан подробно от Михаил Неделчев, когато при редакторско-цензорската работа върху книгата на Иван Радоев „Един бял лист“ (1975) двадесет и деветото стихотворение „Религиозна пе- сен“ е преименувано на „Атеистична песен“.1 Пълната противополож- ност на цензорския жест всъщност пренаписва творбата – преобръща ключови значения на думите, които започват да излъчват не толкова вяра, колкото скепсис. Дистанцирането от първоначалната речева поза превръща стихотворението в молитва, която не е молитва, или в игра на молитва, изпълнена от атеист. В случая цензурата успява да управлява значението на творбата в друга смислова посока.
Винаги ли е така обаче? Многобройните примери сочат различни изходи.
Първи стъпки на атеистичната цензура. 1946–1948 г.
Като своеобразна първа програма на атеистична цензура в Бъл-
гария след 9 септември 1944 г. може да бъде приета речта на Георги Димитров от 26 май 1946 г. в Рилския манастир по време на обяда по случай отбелязването на 1000-годишнината на Св. Иван Рилски. След
1 Неделчев, Михаил. Текстологически етюд за „Един бял лист“ (1975), стихосбирка от Иван Радоев – В: Неделчев, Михаил. Литературноисторическата реконструкция. София, 2011, с. 130.
99
като първо по време на молебена чува благословиите, отправени от първите архиереи към Нейно величество Царицата-майка и Негово величество Симеон II, Димитров (по това време само лидер на БРП (к) и председател на парламентарната ѝ група) произнася ясно преду- преждение:
„Аз ще поздравя Негово Блаженство, нашия многоуважаем екзарх Стефан и неговите сътрудници, ако те престанат да пеят в църквата за царската династия, за монархизма. („Ура!“, нестихващи ръко- плескания и възгласи: „така трябва да бъде“!) Трябва да се сложи край на едно позорно минало, защото и на днешния тържествен ден се позволи това. С чувство на дълбока болка аз слушах да се пее молитва от амвона на националната българска църква за кобургската династия, която причини толкова тежки нещастия на нашата родина. Това обижда, оскърбява искрените чувства на народа за свобода и народна република в настоящия тържествен момент. Не може това, което народът отрича, църквата да поддържа и възхвалява. (Силни ръкоплескания и викове „Вярно!“, „Браво!“). Да ви кажа откровено, аз не изтърпях до край и напуснах молебена преди неговото завършване. (Нестихващи ръкоплескания).
Нека нашите честни синодални старци и всички служители на българската църква разберат, че е настъпило ново време и по форма, и по съдържание, и по дух и че нашата църква трябва да бъде истински народна, републиканска, прогресивна църква.[…] Аз знам, има синодални старци, членове на Св. Синод, хора честни,
но със закостенели мозъци и крайно консервативни възгледи. Това не е тяхна вина, а тяхно нещастие, тяхна беда. Имайте обаче пред- вид, че човек даже на 80 години може да тръгне с новото време, стига да има добра воля, да се постарае искрено да направи това.“2
Впрочем според близки до Димитров свидетели на една реплика на екзарх Стефан комунистическият водач заканително отвръща: „Вие да се благодарите, че ние сме истински болшевики!“3, т.е. че само заради това все още не сме се разправили с църквата.
2 Др. Георги Димитров за ролята и задачите на българската църква – Работническо дело, бр. 115, 28.05.1946 г.
3 Вж. това свидетелство в: Ганчовски, Неделчо. Дните на Димитров каквито ги видях и записах. Том първи. София, 1975, с. 198.
100
Такива цензорски указания за църковната служба, разбира се, в контекста на 1946 г. имат по-скоро антимонархически характер. Но в перспектива те дават рамката за намеса и надзор върху църковното и религиозното слово изобщо. Показват, че то трябва да се ограничава – както да се изчисти от монархически имена и символи, така и неговите носители да се преобразят в нови, народно-републикански свещенослу- жители, изоставили своите „крайно консервативни възгледи“.
Това е само началото, при това – само загатнато.
В тази кратка епоха на дирижиран отечественофронтовски плу-
рализъм атеистичната цензура все пак е толкова скромна, че понякога почти не се забелязва. Тя не личи и в художествената литература. Пре- изданията през 1945–1947 г. на класиците и на утвърдените действащи автори запазват своите религиозни следи – цели страници, пасажи, стихове.
Отечественофронтовският режим не само сдържано понася ре- лигиозните традиции и символики, но понякога и охотно ги ползва. Например към Георги Димитров валят телеграми и поздравления за именния му ден на 6 май 1946 г. Печатът отразява посещения като това на 140 жени от Карловска околия, „предимно майки на убити партиза- ни, политзатворници и концлагеристи“, които му поднасят за именния ден специално изработен килим4. От следващата година покровителят Свети Георги постепенно минава в сянка и именният ден на Димитров ще бъде публично подминаван, за да може новият култ към вожда да се съсредоточи най-вече около светско събитие – рожденият му ден на 18 юни.
През този период вестниците продължават да отделят страници за литература по повод големите християнски празници – Рождество Христово и Великден. В пресата могат да се срещнат стихове със за-
главия като „Бъдни вечер“, „Коледна нощ“, „Коледна фреска“, есета с истински християнски плам, написани от Константин Петканов, Георги Томалевски, Илия Бешков и др. От януари 1947 г. обаче се появяват и хибридни лирически текстове, които се опитват да съчетаят коледния празник с новия политически ред. Коледната радост в едноименното стихотворение на Асен Босев се доставя от организацията „Септемврий- че“ – във вид на подаръци като шушони и бонбони5. Николай Марангозов
4 Приветствия до министър-председателя др. Г. Димитров по случай именния му ден. – Работническо дело, бр. 101, 10.05.1946 г.
5 Босев, Асен. Коледна радост. – Отечествен фронт, бр. 721, 6, 7 и 8.01.1947.
101
въвежда децата в работилницата на друг старец – Дядо Мраз, който само след година напълно ще измести Дядо Коледа.6
Както сме отбелязвали вече, върха при изземването и трансфор- мирането на християнско-народностната в държавно-пропагандна символика постига Стефан Станчев в стихотворението „Коледарска песен“, в която „образът на стопанина постепенно нараства – излъчва светлина, която огрява всички; той е „чуен и прочуен“…7 Не толкова изненадващо се оказва, че предводителят на коледарите е бригадир. Но той вече не е говорител на групата или на рода, а на самия народ: наричанията за благоденствие не са отправени към къщата и стопан- ството, а към страната, която си има свръхстопанин:
Станенине, отвори ни порти,
видело е вече по света.
С тебе, Димитров, сме честни, горди,
с правдата, с труда и любовта!8
По това време (януари 1947 г.) Георги Димитров е вече минис- тър-председател. Затова коледарските пожелания се преадресират от малкия свят на дома и къщата към големия свят на новата Народна република. Както сме посочвали:
„Образът на стопанина на дома при коледуването прелива в образа на новия стопанин на държавата. Държавническото нахлуване в света на българина се осъществява като изземване на автономи- ята на родово-семейното пространство. Коледарите всъщност са преоблечени бригадири, които заобикалят частните домове, за да отидат направо в Дома на вожда, но не за да сурвакат, а за да рапортуват и да обещават нови трудови подвизи.“9
Без все още последователно да се провежда атеистична цензура, през 1946–1947 г. сред част от писателската общност протича процес
6 Марангозов, Николай. Работилницата на Дядо Мраз. – Отечествен фронт, бр. 721, 6, 7 и 8.01.1947.
7 Дойнов, Пламен. Изграждане на литературната 1946 година: избрани хроники, сю- жети, персони. – В: 1946. Съст. П. Дойнов. София, 2019, с. 65.
8 Станчев, Стефан. Коледарска песен. – Отечествен фронт, бр. 721, 6, 7 и 8.01.1947.
9 Дойнов, Пламен. Изграждане на литературната 1946 година…, с. 66.
102
на автоцензурна трансформация на тематично-образни конструкти, които превеждат народностната християнска символика и обредност на езика на партийно-държавната власт.
По същото време потеси като Дора Габе изповядват нова секула- ризирана вяра:
Народе смел, народе волен,
днес нова вяра те крепи!
Израснала от твойте мишци,
калена в труд и във любов,
тя носи наше, просто име:
„Другарят Георги Димитров!“10
Новата вяра в това стихотворение може да е предизборна, изпо- вядвана само пет дни преди изборите за ВНС, но ясно назовава новото политическо божество, около което няма да остане място за други.
Разбира се, има различни примери.
През цялото буферно време на 1944–1947 г. режимът едва търпи
творчеството на Константин Петканов, защото е близък на съюзниците от НС „Звено“, има репутация на антифашист и като такъв е директор на Народната култура между есента на 1944 и края на 1947 г. Писането му е пронизано от православни идеи и християнска етика. Правосла- вието на Петканов, особено ярко изразено в публицистиката му, поня- кога влиза в пряка конфронтация с „историческия материализъм“ на авторите около БРП (к), но скандалите сравнително бързо се тушират в името на единството на ОФ.
С наближаването на края на 1947 г. обаче търпението на комунис- тическите критици се изчерпва. Петканов скоро ще бъде съкратен от служба заедно с целия състав на Министерството на информацията и изкуствата и неговите възгледи най-после ще могат да бъдат подло- жени на безкомпромисна марсистко-ленинско-сталинска преценка. Пантелей Зарев доизяснява „тия възгледи на писателя, наречени хрис- тиянски“, за да ги квалифицира като „мъдрост, обаче на вълка, облечен в овча кожа“. И добавя: „Със своята етика Петканов обезоръжава народа идейно в неговите усилия да изчисти вредните остатъци на миналото
10 Габе, Дора. Нова вяра. – Отечествен фронт, бр. 655, 22 октомври 1946 г.
103
и да построи новия живот в нашата страна.“ Специално анализира ро- маните „Дамянова челяд“ и „Белите извори“:
„авторът силно изтъква своята основна теза, заложена и в двете произведения: изход и спасение от трудностите в живота се пости- гат чрез търпение и християнска покорност.
И в двата романа целта на автора е била да подчертае, че „спокой- ствието“ на „духа“ и имотното благополучие са във връзка само с християнското поведение в живота. Само чрез християнския све- тоглед героите преодоляват злините и намират изход от трудните положения. […]
Изобщо със съдържанието си тези художествени творби се явя- ват реакция срещу обществените изменения в страната ни след 9 септември. […]
Петканов бързо се отклонява от правдивото изобразяване на действителността към проповедничество, християнско идеализи- ране на хората и своеобразно импресионистично-приповдигнато изобразяване на обстановката, придържайки се неизменно в основ- ния си фалшив и тенденциозен замисъл. С посочените тенденции неговите произведения се отклоняват от здравото реалистично направление в нашата литература. Те не обслужват народа, а вра- говете му, заинтересовани от връщане надире на общественото развитие у нас.“11
Статията на Зарев е един от сигналите за настъпление на атеистич- ната цензура. Офанзивата потвърждава и статията на Стоян Каролев „За социалистически реализъм в литературата“, в която към „реакци- онното“ Петканово творчество е прибавено и това на Боян Болгар, а примери за упадъчност и липси на научен мироглед се откриват при Димитър Талев и в текстове на принадлежащи към Комунистическата партия автори като Емилиян Станев, Павел Вежинов, Божидар Божилов, Невена Стефанова, Александър Геров.12
Официалният идеологически обрат се случва на Петия конгрес на БКП от декември 1948 г., когато първо в доклада на Вълко Червенков
11 Зарев, Пантелей. Вредни тенденции в съвременната ни литература. – Ново време, кн. 12, 1947, 1131–1134.
12 Каролев, Стоян. За социалистически реализъм в литературата. – Работническо дело, бр. 297, 17.12.1948 и бр. 298, 18.12.1948.
104
и накрая в приетата резолюция по марксистко-ленинската просвета и борбата на идеологическия фронт марксистко-ленинската идеология се обявява за валидна във всички области на науката, изкуството и културата, а социалистическият реализъм се въздига като „единствен правилен творчески метод“ в литературата и изкуството. В доклада си Червенков спестява критиките си към православната църква, но затова пък размахва философски юмрук към онези среди, в които се разпространява „най-див мистицизъм“, защото от такива места се правели опити „да се даде даже „теоретическо“ оформяване на мрако- бесническите настроения“:
„Такива опити идват както от средите на някои български бого- слови, така и от всевъзможни протестантски, католически и какви ли не още религиозни спекуланти.“13
Емблематични за новия поход на маркистко-ленинската идеология остават няколко редакционни статии, сред които блести „За войнства- ща болшевишка партийност в изкуството“.14 Атеистичната цензура се разгръща тъкмо след призива на Петия конгрес.
Насоки на атеистичната цензура
Атеистичната цензура върху художествената литературата в периода на НРБ се осъществява в четири основни насоки. Тук ще ги резюмираме.
Първата е ретроспективна цензура върху публични библиотеч– ни фондове, върху антикварни книжарници и лични библиотеки. След Петия конгрес на БКП от декември 1948 г. започват да се съставят нови списъци, които се стремят да опишат подлежащата на изземване „фашистка упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реак- ционна и малоценна литература“. Очевиден е стремежът за тематично разширяване на цензорската санкция. Ако в първите списъци след 9 септември 1944 г., афиширани като съдържащи заглавия с „фашистка литература“, почти изцяло липсват религиозни книги, новите списъци
13 Червенков, Вълко. За науката, изкуството и културата. Съст. Божидар Божилов. София, 1953, 169–170.
14 За войнстваща болшевишка партийност в изкуството. – Работническо дело, 21.11.1948.
105
включват в себе си като „вредни“ голям брой заглавия с християнска или изобщо духовна тематика. В кумулативния списък от 1952 г., съдър- жащ по-малки списъци със забранена литература15, се срещат издания от 1945–1948 г. като „Акатист на св. Иван Рилски“ (1947), „Св. Иван Рилски. Живот и дело“ (1946), „Св. Иван Рилски и неговият монастир Св. Рилска обител“ (1948), „Пътя на монаха“ (1947) и „Езикът божий дар“ (1946) от йеромонах Иларион, „При извора“ (1945) от митрополит Кирил, книгите „Вражда и помирение“ (1946) и „Свети Иван Рилски и значението му за българския народ“ (1946) от йеромонах Серафим, „Истинското и фалшиво богослужение в миналото и настоящето“ (1947), „Пътят към Христа“ (1947) от Е. Г. Вайт, „Ключът на Библията“ (1947) от К. Л. Възвъзов, „Старият завет, обяснен за народа“ (1947) от Григорий Гайдаржийски, заглавия като „Св. Великомъченик Георги Победоносец“ (1948) и „Св. Великомъченик Георги Софийски“ (1948), книги на Христо Гяуров – „Евангелски синопсис“ (1946), „Живот и дей- ност на св. ап. Павла“ (1946) и „Послание на св. Йакова“ (1945), книги на Хр. Димитров – „Вероучението в училищата на най-демократичните, свободолюби и съседни държави“ (1947), „Енорийският катехуменат в най-ново време“ (1947), „Психология на молитвата“ (1946), „Све- щеникът като катехет“ (1946), книги на А. Дюлгеров – „Адвентизъм“ (1946) и „Единство в църквата Христова“ (1947), няколко православни календара, специалния брой на вестника за християнска култура и възпитание от 1946 г. „Християнска младеж“, „Отбрани духовни песни и химни“ (1947), издадени от Арфа сионска на евангелизаторските служби, „Християнски песни“ (1948), „Еврейски празници и традиции“ (1946) от Даниел Цион, три книги на екзарх Стефан I, общо 25 издания от и за Петър Дънов и т.н.
Сред книгите с художествена литература за изземване са посочени изданията на Станислав Ваклинов „Божиите очи. Разкази за деца и юно- ши“ (1946) и „Гласът на ангелчето. Разкази и легенди за деца“ (1945), „Коледни приказки“ (преиздание на книгата от 1943 през 1946) от Йо Данаилов, сборникът с религиозни разкази за деца „Християнче“ (1946), няколко сборници с религиозни песенни и молитвени текстове – „Зов към Бога. Сборник от молитви и песни за православните християнски братства“ (1947), съставен от архимандрит Мирон, „Отбрани духовни
15 Вж. І списък на фашистка, упадъчна, реакционна и малоценна литература, издадена в периода ат 1944 до 1951 година, подлежаща на изземване. София, 1952.
106
песни и химни“ (1947), издадени от Арфа сионска на евангелизатор- ските служби, „Християнски песни“ (1948) и др.
Ретроспективната атеистична цензура не подбира вероизповеда- нията. В списъците с литература, подлежаща на изземване, попадат издания на всички конфесии, като цензорите проявяват особена бди- телност да не се промъкне нищо религиозно в литературата за деца.
Втората насока е ретроспективна цензура върху преиздава- нето на литературното наследство.
През филтъра на идеологически избирателното съставителство и интерпретационната цензура на предговорите преминават нови издания на Стоян Михайловски, Елин Пелин, Кирил Христов и др. Ми- хаил Неделчев посочва, че религиозната тема е „всред задължително санкционираните в изданията на класиците – особено в първите две десетилетия на социалистическата епоха“.16
Специално внимание заслужават преизданията на творби от Пенчо Славейков, Николай Лилиев и Теодор Траянов. В тях Бог и Господ не просто се смаляват чрез начални малки букви, а по същество техните съчинения няма как да бъдат събрани, а представляват нещо като раз- ширени избрани съчинения заради отпадането от тях на най-релиозните текстове.
Третата насока е цензурата и автоцензурата върху преиздания на утвърдени поети, чието творчество е получило признание до периода на НРБ.
Тя задава границите на влияние върху (пре)моделирането на по- черците на почти всички активно пишещи поети, които се стремят да преактуализират предишното си творчество. Разбира се, тази цензура не е просто атеистична, а цялостна, понякога тотална, обхванала всич- ки идейно-тематични равнища на поезията и задаваща соцреалисти- чески норми, според които се изрязват цели пластове от лирическото наследство и принадлежащи към него творби или поне отделни строфи, стихове, фрази и думи.
При по-подробно изследване примерите могат да бъдат десетки и стотици. Нека тук ги сведем до няколко.
Асен Разцветников оставя през 1949 г. проект за книга с избрани стихотворения, където няма и следа от заглавия като „Великден“, както
16 Неделчев, Михаил. Цензурираните класици. София, 2011, с. 13.
107
и от още няколко подобни лирически текста, също великденски, но пък и свързани с темата за обединението на Царство България.17
При късните преиздания на поезията си Атанас Далчев изобщо изоставя триптиха, известен като „Мистическа вечер“ от сборника „Мост“ (1923), свеждайки го по-късно до стихотворението „Вечер“ в стихосбирката си „Прозорец“ (1926). Последната строфа с образа на Христос, който „низхожда с риза от звезди“, за да „сложи въз ранените гърди / на страдната земя ръка предвечна“, прави цялото стихотворе- ние невъзможно за цензурата в НРБ поне до смъртта на поета.18 Впрочем до това решение авторът е доведен от редакторско-цензорските внуше- ния в издателство „Български писател“ при подготовката на първата си следдеветосептемврийска книга „Стихотворения“ (1965), издадена след 20-годишна пауза в печатането на поетически книги от Далчев.
Нови соцреалисти след 1944 г. като Людмил Стоянов включват автоцензурата на паметта и окончателно забравят както за отделни свои религиозни и мистични стихотворения, така и за цели творчески периоди от живота си – било то символистични или милитаристични (за стиховете, посветени на участието на България във войните от началото на ХХ век).
Творчеството на поети като Йордан Стубел и Йордан Стратиев също е минимализирано до нерелигиозна лирика и най-вече – до стихове за деца. Да не говорим за Иван Грозев – поет и богослов, който няма шанс да публикува свой представителен том до смъртта си през 1957 г.
Съвсем показателни в своята конкретност са случаите с атеис- тичното (само)цензуриране при Елисавета Багряна и Дора Габе. Те преминават през степени на преобразяване, след които творчеството на всяка от тях е очистено за десетилетия от религиозни мотиви и символи. Какво се случва?
Вярно е, че преизданията на книгите на Багряна от 1945 г. в изда- телство „Хемус“ – „Сърце човешко“ и „Звезда на моряка“ – все още не са подложени на цензурен натиск.19 Както отбелязахме, през „отечестве-
17 Вж. този проект за книга в: Неделчев, Михаил. Стихосбирките и стихотворните ци- кли на Асен Разцветников и тяхното социално битие. – В: Разцветников, Асен. Събрани съчинения в четири тома. Първи том. Лирика. Под редакцията на Камен Зидаров и Михаил Неделчев. София, 1981, 340–342.
18 Стихотворението „Вечер“ е публикувано отново едва в посмъртния двутомник на А. Далчев. Вж. Далчев, Атанас. Съчинения в два тома. Том 1. Поезия. Под редакцията на Здравко Недков. София, 1984, с. 162.
19 Вж. Багряна, Елисавета. Звезда на моряка. Трето издание. София, 1945, както и Багряна, Елисавета. Сърце човешко. Трето издание. София, 1945.
108
нофронтовската ера“ атеистичната цензура е почти невидима – огра- ничава се до неотпускане на хартия за отделни религиозни книги и периодични издания. Но като цяло българските поети имат творческата свобода да разговарят с Бога, да препубликуват творбите си, в които Рождество и Великден са големите празници на българите.
След 1948 г. обаче картината е съвсем различна. Най-видимо атеистичната (авто)цензура поразява книгата на Багряна „Избрани стихотворения“ (1955). От изданието изчезват някои стихотворения, а отделни цикли се преобразуват и преименуват. От „Вечната и святата“ показателно са отстранени стихотворения с характерни заглавия – „По- слушница“, „Святата“, „Вечерня“, „Утринна“ и т.н., от „Звезда на моряка“ – „Коледарска песен“, „Maris Stella“ и пр., а в „Сърце човешко“ напразно ще търсим циклите „Коледа“ и „Рождество над Родината“. Те са премахнати, като с няколко стихотворения от тях е оформен несъществуващ преди цикъл – „Ден утрешен“.
Можем да повторим вече направените другаде заключения за тази книга на Багряна:
„На първо място е подложен на изличаване почти целия правос- лавен, обреден и молитвен пласт. На второ място – покрити или туширани са следите от християнско-народностно възприемане на битието. На трето място, изключени са епизодични, противо- речащи на коректното поведение и философията в НРБ, лириче- ски сцени, като например слушането на циганската песен, която отпраща лирическата героиня в непрестижни топоси (в самотата на тъмния ѝ дом или в „ориенталски задимено кафене“), както е в стихотворението „Радио“; или декларираната вяра в Случая (стих. „Случай“) в пълно разминаване с марксистко-ленинската филосо- фия, отхвърляща случайността за сметка на строгата историческа и битийна каузалност.“20
Цензурата и автоцензурата изтриват почти всеки християнски знак. Стихотворението „Ден Божий“ сменя заглавието си на „Ден пър- ви“, а в него вместо „бездънното око на благославящ Бог“ проглежда друг стих: „бездънното око над нашия оброк“. Последният стих „бъди
20 Вж. повече за това в: Дойнов, Пламен. Дора Габе и Елисавета Багряна: преобразуване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ. – В: Неслученият канон. Български писателки от 1944 година до наши дни. Съст. Милена Кирова. София: Алтера, 2013, 81–127.
109
благословен – ден Божий – първи ден“ се преобразява в „бъди добре дошъл, мой светъл, първи ден“. Сходни промени се срещат навсякъде в книгата от 1955 г.
В по-късни преиздания Багряна постепенно възстановява голяма част от отстранените през 1955-а текстове. В тритомника „Избрани стихотворения“ (1988) тя реконструира почти изцяло старите варианти на творбите от първите си три книги. Същевременно обаче някои от „атеистичните“ промени остават. Така пренаписването от средата на 50-те години на ХХ век се утвърждава като трайна (последна?) автор- ска воля.
Почти същата траектория на срещи с цензурата описва лириче-
ското творчество на Дора Габе. В книгата „Поеми“ от 1946 г. към „Лу- натичка“ и „Добруджа“ е добавена новата поема „Внуците“, посветена „на светлите воини от Червената армия“. Но цензурата тогава не се интересува от еврейските и религиозните места в старите поеми. В по-късните преиздания обаче творбите са драматично преобразени.
Например в „Избрани творби“ (1958) на Дора Габе не могат да бъдат открити ключови части от поемата „Лунатичка“. Липсва ембле- матичната част „Друговерка“, в която еврейската изгнаническа участ проговаря в напрегнат историко-религиозен диалог:
– Зная те, ела.
И сне от лавицата тежка
стара книга
и я отвори.
Тогава изведнъж си спомних как повтори
баща ми преди смърт:
„Да не забравиш, че си внучката
на Цар Давида.“
А продавачът рече:
– В твоето сърце лежи
две-хиляди годишната обида,
а в твоите очи останаха
звездите на Обетованата.
[…]
– Ще кажат „друговерка“
и ще се отвърнат…
– Ще спра тогаз над цялата земя,
110
за да ме види от едно небе
единственият Бог…
– Ще се отвърне Бог от тебе, тъй както се отвърнаха ония и както се отвръщам аз…21
Еврейската идентичност е религиозно фундирана. Цензурата от 50-те години не може да допусне дори намек за това. В същото преизда- ние от 1958 г. стихотворението „Добруджа. Химн 1940“ е преименувано просто като „Химн“, а от първата му строфа е премахнат поздравът, с който се поздравяват българите при възвръщането на Южна Добруджа в пределите на България: Христос възкресе!22
Не само предишни, но и съвсем нови творби на Дора Габе се под- лагат на цензура, при това – на границата между 60-те и 70-те години. Вече на солидна възраст, поетесата се връща към темата за еврейската си идентичност чрез цикъл стихотворения „Писма до никого“, публи- куван в сп. „Септември“ през 1969 г.23 Там в стихотворението „Писмо № 10“ могат да се прочетат стиховете:
Не ме търси!
Зрънце съм
от стар библейски род,
сестра съм на Исус!
Две хиляди годишен е животът на духа ми!
Но моята съдба – орлицата,
когато е летяла
над ведомите и неведоми
предели на света,
от своя клюн ме изтървала.
[…]
Не ме търси.
21 Габе, Дора. Лунатичка. – В: Габе, Дора. Поеми. София: Книгоизд. „Лиляна С. Стайкова“, 1946, с. 32, 34.
22 Габе, Дора. Добруджа. Химн 1940. – В: Габе, Дора. Поеми. София: Книгоизд. „Лиляна С. Стайкова“, 1946, с. 123, както и: Габе, Дора. Химн. – В: Габе, Дора. Избрани творби. София: Български писател, 1958, с. 42.
23 Габе, Дора. Писма до никого. – Септември, кн. 6, 1969, 10–16.
111
На два народа дъщеря съм,
доведена – отведена…
Къде ще ме намериш?
Дора Габе именува ръкописа „Писма до никого“ и го предлага в издателство „Български писател“. Там обаче настояват конфликтното стихотворение да отпадне, за да отпечатат книгата. Еврейското поте- кло и религиозните му артикулации смущават официозните литера- тори. Паролите сестра на Исус и на два народа дъщеря предизвикват разпознавания на автобиографичния лирически герой, които през 1969–1970 г. в НРБ отвеждат към политически неудобни тълкувания. Тогава традиционната антиизраелска позиция на НРБ се съчетава с последователно проведен задкулисен антисемитизъм в цялата тота- литарна държава.
Дора Габе първо отказва да направи компромис и изтегля ръко- писа си. Опитва се да ангажира вниманието на партийни инстанции, но безуспешно.24 Накрая все пак предава в същото издателство друг ръкопис, публикуван под заглавие „Невидими очи“ (1970), без цикъла „Писма до никого“. Стихотворението „Писмо № 10“ не влиза приживе на Дора Габе в авторска книга.25
Цензурата е толкова по-ефективна, колкото по-преобразен е един поет. Така дори след колебания и моментни откази той все пак откликва на изискванията на редакторско-цензорските увещания.
Четвъртата насока е цензура върху творчеството на нови книги на поети, дебютирали през 50-те и 60-те години на ХХ век. В тези случаи атеистичната цензура упражнява специфична бдителност и подозрителност при четенето. Самите поети, формирали почерците си в годините на Народната република, не вплитат открито религиозни мотиви в своята лирика. По-скоро използват знаци, имена и символи, рядко загатват за идеи и сюжети от Светото Писание. При повечето от тях става дума за секуларизирана употреба на библейски кодове, за да се постигне по-обемно словесно изображение, да се изтегли все- кидневното съществуване към високия хоризонт на универсалното
24 Вж. за това информация на сътрудника на ЦК на БКП Владимир Голев в: ЦДА, ф. 1Б, оп. 40, а.е. 289, л. 1–3.
25 Повече за този случай в: Дойнов, Пламен. Дора Габе и Елисавета Багряна: преобра- зуване, адаптация, инкорпориране в литературата на НРБ…, 81–127.
112
и божественото. От една страна, имената на Христос, Юда и Пилат, символите на Кръста и Голгота възвръщат една от възможностите на българската поезия да влезе в диалог с хуманистично-религиозните традиции на поезията отпреди 1944 г. и на други чуждоезични лите- ратури, а от друга страна, изграждат алтернативни на доминиращия соцреализъм образи и идеи.
Поети като Константин Павлов и Иван Динков, като Николай Кънчев и Борис Христов разчитат на интертекстуални връзки, на ре- интерпретации и на различно лирическо дешифриране на библейските кодове, за да изведат свои контракултурни и контраидеологически послания.
Константин Павлов е уникален с това, че без да проявява склонност към пряко използване на религиозни мотиви в стиховете си, също става обект на атеистичната цензура. Той я предизвиква не защото възпява Бог или християнските добродетели, а защото открито атакува атеизма, превръща го в символ на циничност и бездуховност.
В ръкописа си „Спомен за страха“ от 1962–1963 г. Павлов включва цикъл, в който се откроява стихотворението „Първа тема – атеистите“. Ето
Аз вървя към братските могили,
стари мъдрости си приповтарям
и съм щастлив.
Лошото е само,
че и тук не съм самичък –
крачат неотлъчно по петите ми
десетина върли атеисти.
Спъват се от петолъчки
и знамения,
но това съвсем не ги смущава.
Разговарят помежду си атеистите:
– Трябва да сме извънредно бдителни,
този пак замисля нещо мръсно…
Ние питаме:
„Защо ще разговаря с мъртвите,
като може с нас да разговаря?“
Аз не искам с тях да разговарям.
113
Като шамандури
над скали подводни
светят петолъчките
над всеки гроб.
[…]
– Добър вечер! –
казвам на героите.
(Въпреки предупредителния надпис:
„Забранено разговарянето с мъртвите!“)26
Картината напомня съвременен филм на ужасите. Подобно вър- колаци, няколко атеисти преследват лирическия герой към братските могили през гробищата, подслушват го, обсъждат помежду си дейст- вията му, приписват му намерения. Да припомним:
„Натежалите от алегорически снопове разговори с мъртвите свързват в обща смислова мрежа загиналите за победата на ко- мунистическата революция до 1944 г. с жертвите на същата тази тоталитарна революция след това. Несправедливо и насилствено убитите се превръщат в най-желания събеседник за лирическия герой, докато той е преследван и предупреждаван от „десетина върли атеисти“.27
Атеистите, или невярващите, придобиват очертания на погра- нични същества между Тук и Отвъд, които се опитват да контролират опасното общуване на живите с мъртвите. Безмилостното им назо- ваване именно като атеисти уязвява басизен концепт в марксистко- ленинската идеология. Затова цензорската ръка в издателството се намесва и заменя „атеистите“ с „фарисеите“ – зачерква първата дума и над нея изписва втората. Това рязко променя посланието. Фарисеите са лицемери, изповядващи същата вяра, но и отклоняващи се от нея; говорят едно, а вършат друго. Така стихотворението се тласка към ед- ноизмерния патос на „нравствения максимализъм“, в който фарисеите
26 Стихотворението се цитира по частичното фототипно издание на ръкописа, отра- зяващо цензорската намеса на редакторите: Павлов, Константин. Спомен за страха. 1963. Плевен: Изд. „ЕА“, 1998, 15–16.
27 Дойнов, Пламен. Литература на случаите: от „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси в литературното поле на НРБ. София, 2017, с. 139.
114
се превръщат в скромна алегория на негативните отклонения от ко- мунистическата вяра. В нецензурирания вариант е съвсем различно. В него атеистите са самото зло – цинични и войнствени безверници, преследващи лирическия герой и разговарящи с него от позиция на силата; те представляват реда в гробището-държава.
Константин Павлов не се договаря с цензурата. Стихотворението не е публикувано нито в „Стихове“ (1965), нито в друго издание на поета до края на Народната република.
Между края на 60-те и края на 80-те години на ХХ век можем да извлечем редица примери за предизвикателни спрямо атеистичната цензура лирически текстове. Те постепенно разширяват своите те- матично-образни пространства с религиозни сюжети и християнски символи, въвлечени в многостранни философски лирически контексти. Без да са християнски поети, някои автори развиват особена чувстви- телност към библейската образност, чрез която постигат метафизични обеми на езика. От своя страна цензурата все по-рядко реагира, съгла- сявайки се престорено, че възприема християнските знаци и символи като имена на общочовешкото. Друг път се прави, че не ги вижда. Или наистина не ги забелязва.
Такъв е случаят с втората книга на Николай Кънчев – „Колкото синапеното зърно“ (1968). Самото заглавие би трябвало да предизвика атеистичната цензура, но тя сякаш е сляпа или по-скоро необразована. Като че ли остава сляпа и за няколко стихотворения като „Твоят живот“, „Страх“, „Кантата“, „Постскриптум“ и „Ако щете, вярвайте…“. Можем да потвърдим:
„Това са виртуозни лирически интерпретации, характерни по- скоро за традициите на други – западноевропейски и централ- ноевропейски – литератури. В българската поезия от епохата на НРБ тези Кънчеви стихотворения формират цяло алтернативно поле, уж неразпознато и тенденциозно неразбрано от критиката и публиката, макар и разположено насред лирическия пейзаж от 60-те, пък и след това. Точно тук трябва да търсим един от цен- тралните алтернативни идейно-тематични акценти в поезията на Николай Кънчев, рязко противопоставящ я не само на официалната соцреалистическа лирика, но и на други, също така алтернативни „атеистични“ почерци.“28
28 Дойнов, Пламен. Името на поезията: Николай Кънчев. София, 2016, 128–129.
115
Николай Кънчев не създава „типична „християнска“ или „рели- гиозна“ поезия“, а по-скоро „внимателни реформаторски лирически прочити на Библията, обиграващи сложната употреба на християнската символика, задаващи модерни и постмодерни алегорически възмож- ности за разночетене на библейските кодове“.29
Тук само ще припомним стихотворението, което дава заглавието на книгата „Колкото синепеното зърно“ – „Ако щете, вярвайте…“:
Мама се откройва в равнината. Планината е на юг преместена, ако щете, вярвайте, от мама.
Оттогава има толкова години,
но за мама си оставам малък
колкото синапеното зърно!
Атеистичната цензура не реагира, защото възприема стихотво- рението само като посветено на майката. Николай Кънчев наистина е написал текст, в който детският спомен се разлиства в приказка за силата на майчината любов, но и в който „проговарят заедно личната памет и паметта на библейския текст“.30 Стихотворението се състоява като пренаписване на онзи момент в Евангелието от Матея, когато един баща моли Христос да помогне на болното му, обладано от бяс момче. Спасителят изцелява момчето и изрича думи към учениците си, че ако имат вяра колкото синапово зърно, могат да накарат планината да се премести. В стихотворението на Н. Кънчев на мястото на бащата е майката. Тя е обладателка на вярата и закрилник на детето си:
„Любовта на родителя е въплъщение на Божията любов, която винаги го пази. Така стихотворението излъчва някакъв крехък, интимен магнетизъм, проектиран във вселенски мащаб – личната човешка любов под небесния купол на вярата.“31
29 Пак там, с. 129. 30 Пак там, с. 131. 31 Пак там, с. 131.
116
Предварителната цензура не може или не иска да види скрития библейски пласт в „Колкото синапено зърно“. Но пък следпубликацион- ната цензура се разправя с книгата чрез други обвинения и аргументи, които могат да бъдат сведени до формулата за поезията на Николай Кънчев, дадена в годишния доклад на партийната организация на СБП, прочетен от Николай Зидаров на 31 януари 1969 г. – „стихията на самонадеян индивидуализъм“.32 Макар и да не привежда атеистични аргументи, цензурата допринася за отстраняването за дълго време на поета от литературната сцена.33
При други поети ефектите на библейските имена и образи водят до различни реакции. В унищожената веднага след отпечатването ѝ стихосбирка „На юг от живота“ (1967) от Иван Динков стихотворението „На поета“ завършва с дръзка лирическа сентенция:
Всеки Юда си има Христос,
но всеки Христос
си няма
Юда.
Трудно е да кажем кои редове от книгата най-силно ожесточават следпубликационната цензура. Факт е, че в същото стихотворение Динков пише, че „няма истини без вяра“, а лирическият му герой вика срещу „ония/ истини чужди,/ дадени в равенство с вечността,/ зорко охранявани от служби“. Сентенцията накрая обаче обърква бързото тълкуване – всеки Юда (всеки предател) си има Христос (има Бог или праведник, когото да предаде), но пък всеки Христос (всеки Бог или праведник) няма Юда (няма си предател), но това щастливо допускане дали не разваля библейската история, защото пътят от предателството към смъртта и възкресението може да се окаже отказан. Един Христос, останал абсолютно самотен без Юда.
32 Идеологическата борба и дългът на писателя. Доклад на Николай Зидаров. – Ли- тературен фронт, бр. 6, 6.02.1969. Вж. и други негативни отзиви за книгата на Н. Кънчев: Танев, Димитър. Нестоплена от живо човешко чувство. – Пулс, бр. 3, 4.02.1969; Наимович, Максим. Истински и мними измерения на съвременността. – Литературен фронт, бр. 14, 3.04.1969.
33 На Николай Кънчев негласно му е забранено да печата стихотворения за възрастни в продължение на 5 години (в периодиката) и 12 години (в авторска книга).
117
Разбира се, книгата е унищожена не само заради тези стихове. Но те остават в нея, по-скоро в пепелта след изгарянето ѝ, за да се появят отново в книгата „Антикварни стихотворения“ (1977) – в стихотворени- ето „Репортаж“, провокирайки отново все по-обезсилената атеистична цензура.
А че тя е неефективна, проличава тъкмо в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век, когато не посмява да спре стихотворенията на Борис Христов, които лирически реинтерпретират християнски мотиви, като „Молитва“ от „Вечерен тромпет“ (1977), като „Библейски мотив“ и „Знак от небето“ от „Честен кръст“ (1982).
Към тази инертност и липса на реакции можем да прибавим и други пропуски на атеистичната цензура в края на НРБ. Ще ги илюстрираме само с един случай. Починалият без време от масивен инфаркт през 1986 г. Йордан Кръчмаров приживе не успява да пробие със стихосбирка. Година след смъртта му – в самия край на НРБ – публикуват първата му самостоятелна книга „Нощен залив“ (1987)34, където включват няколко стихотворения, които дотогава атеистичната цензура държи настрана от публиката. Особено се откроява „Риза за Христос“ – лирическа сцена на среща между несретния човек и Бог, едновременно безутешна и самоотречена, в която говорещият моли: „Не си отивай, Господи. Не си отивай!“, и се опитва да даде единствената си риза на премръзна- лия Христос. Както сме посочвали и другаде, „лирическият герой на Кръчмаров често е обърнат с лице към Господ, към един особен, пове- че природен и народностен Бог и все пак християнски – милосърден, велик и всеопрощаващ“.35 Цензурата позволява на мъртвия Кръчмаров такова откровение.
* * *
Това са просто примери – за натиска, за успехите и провалите на
атеистичната цензура в литературата на НРБ. Сблъсъците или надхи- трянията с нея допринасят за проясняването на онова, което назовахме алтернативен канон в българската поезия.36 Това личи в социалния
34 Кръчмаров, Йордан. Нощен залив. Съст. Сашо Серафимов. Варна, 1987.
35 Дойнов, Пламен. Изчезналите, изчезващите. Фрагменти. – Литературен вестник, бр. 23, 21–27.06.2017.
36 Вж. повече за това в: Дойнов, Пламен. Алтернативният канон: Поетите. София, 2012.
118
критицизъм на Константин Павлов и Иван Динков, в алегорическата мощ на библейския пласт във философската поезия на Николай Кън- чев, в овсекидняването на християнската етика в екзистенциалната лирика на Борис Христов и неговия последовател Йордан Кръчмаров. Те добре илюстрират тенденцията, че словото започва да ерозира и да губи смисъла си, когато престане да бъде слово на вярата. Именно с устояване и лирическо изповядване на вярата, макар понякога с при- видно нерелигиозни думи, българската поезия се опитва да възвърне автономията си и да се противопостави на насилието срещу човека и срещу словото. Впрочем това е най-ефикасното противопоставяне на всяка цензура – чрез съпротива на вярата.