Иван БЕДРОВ
Ако в тези дни беше проведено социологическо проучване, то със сигурност броят на ревностните православни християни щеше да се окаже повече от броя на населението на България, пише Иван Бедров в коментар за Vesti.bg
Точно преди 30 години си отиде генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР Леонид Брежнев. На 10 ноември 1982 година държавата смени програмната си схема и всеобща скръб завладя България.
За хората от моето поколение това означаваше следното: в училище ни накараха да почетем паметта на един непознат за нас човек, след което ни разпуснаха. По единствената телевизия излъчваха само спомени за непознатия, а от време на време прекъсваха с класическа музика. Родителите ни изпитваха силна досада от картинката.
Предварително се извинявам на искрено тъгуващите, но четирите дни между смъртта на патриарх Максим и погребението му ме върнаха във времето, когато в рамките на четири години бяхме принудени да съпреживяваме четири тоталитарни траура. Така ги беше подредила съдбата между 1981 и 1985 година – Людмила Живкова, Леонид Брежнев, Юрий Андропов, Константин Черненко.
Тук не става дума за паметта на патриарх Максим, а за нашето лицемерие. Едва ли и той си е представял краят на земния му път да стане повод за толкова грозен маскарад. В един момент се оказа, че всички са осиротели, че всички са живели според каноните, че всички са го обожавали.
Ако в тези дни беше проведено социологическо проучване, то със сигурност броят на ревностните православни християни щеше да се окаже повече от броя на населението на България. Промени се медийният език. В един момент хората се превърнахме в миряни, манастирът се превърна в обител, а телевизионните водещи започнаха да говорят на църковно-славянски.
Бивши комунисти, агенти и офицери от Държавна сигурност окупираха студиата и с изменени лица започнаха да бълват ценни мисли. Журналисти задаваха на гостите си въпроса „Вие вярващ ли сте?“. „О, да, много даже!“, отговаряха театрално покрусените. И никой не се сети да репликира, че такъв въпрос не се задава. Че въпросът за вярата е дълбоко личен и неподлежащ на скандиране.
Свещеници разказваха в национален ефир колко скромен човек е бил патриарх Максим и как е закусвал в малка чинийка. Истина е, че покойният патриарх не е попадал в контекста на митрополитите Кирил и Николай да се обяснява за автомобили и часовници. Но ако е бил влиятелен духовен пастир, както чувахме тия дни, защо не научихме за него нещо и приживе?
В дена на смъртта на патриарха в едно столично училище децата са били принудени да пазят едноминутно мълчание. След това учителка е раздала текстове за патриарха и е карала децата да ги четат пред класа. Учениците са се подчинили, но не са разбрали защо. Вероятно подобни сцени на асистирана скръб е имало и на други места.
Помните ли как се възмущавахме, направо се подигравахме с кадрите на фалшиво ревящи на глас хора заради смъртта на севернокорейския лидер Ким Чен Ир? Не е минала дори и година от тогава, а се постарахме да си създадем същото усещане.
Седмица по-късно доносници и мутри влязоха в открита битка за наследството на патриарх Максим.
Маскарадът рязко приключи, лицемерието отстъпи пред реалността.
И това е единствената добра новина в случая.
ПО ТЕМАТА: УНИКАЛНИЯТ ШАНС ЗА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
Интересен коментар на Иван Бедров въпреки че не е ясно защо е публикуван тук тъй като авторът му е откровен атеист. Друг е въпросът относно богословската ориентация на самият патриарх агент. И въпреки това, наистина че цялото общество стана много християнизирано. Единствено мълчание и солитуда запазиха от щаб квартирата на ОЕЦ!!! Докато Пилев и вождовете от АРЦ вече изразиха грижовна готовност да излъчат свой папа с бял дим от изгаряне на досиета. Единствената опасност била да не изгори някое тяхно досие след като закона вече включват и доносници след 1989.
Малоумният изказва презрение към ближния си, но разумният човек си мълчи.
Притчи гл.11 ст.12
ОСЪЖДАНЕТО Е ПОРОК, КОЙТО МЪЧИ И ВОДИ ДО ГРЕХОВЕ
Голямо изпитание за вярващите е да изпълнят душата си с доброта, с покой, да се покаят, да изживеят истинско пречистване.
Ще споделим мисли за един на пръв поглед незабележим, но пагубен порок – осъждането. Тази черта в характера, а може би по-точно е да се определи като начин на поведение, се практикува от много съвременници. Този порок си поставя обикновено маската на ревност по доброто, истината, любовта. И хората го приемат, свикват с него, практикуват го, без да знаят за гибелните му последици. Човек понякога не знае, че той съществува, че го носи и че трябва да се бори с него. Осъждането на ближните е скрит враг. Облечени в мантията на правдолюбци, често хората одумват другите, намират и подчертават недостатъци. Даже някои си въобразяват, че изпълняват някакъв дълг, мислят се за призвани да изказват, според тях, истината.
Осъждането може да има различни лица. От невинна забележка, през основателно възмущение, шеговита подигравка, прикрит сарказъм, злобен укор, да стигне до тежка обида. Същността му е човеконенавист. Невидимите стени, които осъждането издига между нас и ближните, ни водят до отчуждаване и охладняване на любовта, която Бог иска да изпитваме помежду си.
Кои са причините, които ни тласкат към съдене на ближните?
Гордостта. Тя предизвиква човек да има високо мнение за себе си, неправилно да сравнява своите качества с тези на другите, които винаги подценява. Горделивецът сам се поставя на пиедестал, откъдето съди и сам се издига в собствените си очи. Така губи възможност за реална преценка и изпада в окаяност. Нека припомним – „И тъй, неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш. Защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото.“ (Римляни 2:1)
Веднъж допусната в сърцето, гордостта не остава сама, а ражда и други пороци като злоба и завист. Те също могат да бъдат причина за осъждане. Ако горделивецът търси недостатъците на другите, завистникът се фокусира върху чуждите успехи и достойнства, за да ги омаловажи, да им се присмее и да ги принизи. Злобният и завистлив човек използва осъждането като защитно оръжие за отклоняване на вниманието към себе си.
Други осъждат от незнание, от насадени грешни навици от детство. Те не осъзнават какво вършат и често обясняват поведението си така – не искам да обидя, но той или тя направи това и това…Подобен поведенчески навик влияе гибелно цял живот.
Сред християните се срещат и хора, които осъждат от мнимо желание да помогнат. Вместо да открият своите недъзи, те усърдно следят, откриват и „поправят“ братови слабости. Те не познават разликата между осъждане и изобличение.
Бог ни учи на смирение, но не и на овчедушие. Той ни е дал начин да покажем грешката, без да съдим – „Ако съгреши против тебе брат ти, иди го изобличи насаме;ако те послуша, спечелил си брата си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата;но ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар“(Матей 18:15-17).
Осъждането не търпи компромиси. Изобличението се прави с дълго търпение и любов. То дава шансове за промяна, не спира да се надява и вярва в добрата промяна на другия. Свети Йоан Златоуст казва: „Трябва не да посрамваш, а да вразумяваш, не да обвиняваш, но да съветваш, не с гордост да нападаш, а с любов да изправяш.“
Последиците от осъждането са много и разнообразни. Гордостта може да бъде не само причина, но и следствие от осъждането. Защото колкото повече виждаш чуждите пороци, толкова повече се издигаш сам в собствените си очи.
Осъждането и злоречието ни правят съработници на дявола, защото му помагаме в опозоряването на другите. Постепенно губим любовта си и ни боли още повече, защото нарушаваме и голямата Божия заповед – възлюби ближния като себе си.
Осъждането води до отчуждение между близки. Свети Йоан Милостиви казва – „Братя мои и чеда, не бързайте да осъждате. Защото много пъти виждаме греха на съгрешаващия, а тайното му покаяние не знаем.“
Когато съдим ближния си, прегрешаваме пред Господ, защото отнемаме Неговите права да съди Своите създания.
Всеки може да се бори с осъждането. То е трудно, може да продължи дълго, но когато човек свикне да се смята за еднакво грешен с тези, които би осъдил, нещата за самия него се променят към добро. И ще заслужим Божието велико обещание – „Не съдете, и няма да бъдете съдени;не осъждайте, и няма да бъдете осъдени; прощавайте, и простени ще бъдете.“
С оглед проповедта на сашо стоянов, ми се иска да отбележа няколко контра-пункта на тезите застъпени в нея. „Не съдете за да не бъдете съдени е учение“, което често се извежда и тълкува еднозначно. Мнозина го използват за да се извинят за своя страх и липса на християнска позиция. Заповедта за неосъждане е насочена обаче към ЛИЧНИТЕ ОТНОШЕНИЯ на вярващите, не към тяхната оценка и морална позиция тогава, когато лично те не са засегнати.
ЗАПОВЕДТА ЗА НЕСЪДЕНЕ НЕ Е ПОКАНА ЗА ОТКАЗ ОТ МОРАЛЕН КОРЕКТИВ И СЪВЕСТ!
Да напомним, че ние сме християни, тоест хора чиято вяра изисква ежедневно да правят разликата между добро и зло. Ние не сме хиндуисти и пантеисти, или Американската психологическа асоциация, за които всичко е все едно и моралните категерии нямат значение.
Ние сме призвани да съдим хората в църквата – виж 1 Кор. 5:12-13, а не „вънкашните“, които Бог съди. Един ден ще съдим ангели, как не можем да отсъдим за житейски и други работи? Освен това как да „отлъчим нечестивия човек“ (ст. 13), от помежду си, както препоръчва апостола, ако не съдим за да не бъдем съдени?
Христос поучава ясно в Йоан 7:24 – „не съдете по изглед, а съдете справедливо“. Тоест ясно е, че трябва да „съдим“. Критерият за това хората да разпознаят дали неговото учение е истинско бе именно това – дали служи на себе си и своите интереси или на по-висша Личност и кауза – ст.16-17.
Ако няма съд, покаянието и прошката се обезмсилят. Обезмисля се процедурата по това обвинения срещу презвитер да не бъдат разглеждани, освен при двама и трима свидетели. Ако няма съд, защо са свидетели? (1 Тим 5:12)
Ако няма съд – не може да има и обвинение в грях. Обезмисля се и процедурата по Матей 18:15-18 за справяне с греха между вярващи и за църковно дисциплиниране.
Поучението, за което пише сашо стоянов за несъдене касае лични обиди и интерси. Но то не обхваща ангажимента да имаме съвест и да сме в безпомощно състояние да различим добро от зло в защита на истината и евангелието. Ако не можем да отсъдим, що е грях, как да се пазим от него? Как да го изобличим?
Апостол Яков пише да не се одумваме и да не съдим братята, но той говори за съденето, което не е основано на истината. То е съдене безогледно, без процедура, неосновано на факти, а на човешки предразсъдъци. Тоест, Йоан Милоствиви, когото цитира стоянов, е прав, за това че не сме видели ВЪТРЕШНОТО ПОКАЯНИЕ. Но той също казва „не бързайте“, което предполага бавност, но не невъзможност. Освен това „невидимото покаяние“, ако е истинско има и ВИДИМИ плодове, и тези плодове са ДЕЛА. Сам ап. Яков твъди, че вяра без дела е мъртва – 2:26. Закхей бирника върна заграбеното, проститутката спря да проституира, фарисеят се отказа от това да бъде по-духовен от всички други. Все дела, все видими.
Идеята на съда, обаче, съгласни сме, не е осъждение, и това, което може би сашо иска да ни каже. Пример: АРЦистите и Бакалов са хищници, които нямат представа за това, че съдът не е предназначен да погуби човека, за да се издигне друг, по-нахален и с по-голямо самочувствие. Защо нямат представа за целта на съда? Защото ТЕ САМИ СА СЕ ВЪЗПРИЕЛИ КАТО БОЖИ СТАНДАРТ. А истинският съд има за цел откриване на истината, покаяние и прошка. Затова АРЦистите имат поведение на нацистите и комунистите. Те искат да съдят, за да въздигнат себе си. Техните стандарти и поведение при разправа с „агентите-пастори“ са политически и привидно праведни, но библейски не могат да бъдат защитени.
Бог иска да отсъдим, за да се издигне Той, Неговият стандарт, а не светския, и да бъде простено на тези, които се покаят.
Комунистическата власт успешно набиваше в главите на вярващите, че тяхната иденичност на християни изисква да се оперират от морал и да живеят в ъгъла на етичната изолация. Така пророческият глас на църквата се изгуби и в момента почти го няма – 22 години след падане на комунизма. Затова липсата на лична морална отправна точка води до църква, и вяра, които са ирелевантни и неспособни да спечелят никакви души промяна за Христос – в личен и обществен план. Резултатът е съвременното морално загнило и разпадащо се общество, без посока и обречено на бавна и мъчителна гибел.
По тези причини идеята за съдене, за да не бъдеш осъден, трябва да бъде поставен в баланса на истинското християнско учение. Не бива личността да съди другите по своя собствен стандарт и обида, а стандартът да бъде Божият закон и Неговото Слово.
Ако трябва да се покаем всички от нещо е именно от това че не съдим справедливо, а съдим по външни белези. Трябва да се покаем от това, че не мразим злото и не обичаме доброто. Не можем да различим черно от бяло, сладко от горчиво, и ги наричаме с обратното им значение – Исая 5.
Да си припомним Пс. 45:7, който съдържа пророчество за Исус: „Възлюбил си правда и намразил си нечестие; Затова, Боже, твоят Бог те е помазал С миро на радост повече от твоите събратя.“
Евреи 5:14 „а твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото“.
И ако живеем без морални критерии – то нищо чудно, че Бакалов (просто един пример) и подобни нему лъжеучители, ще могат да правят буквално каквото си искат и ще експлоатират стадото без сериозна обратна връзка от Божиите люде. И под предлог „да не съдим“ ние се самоосъждаме, защото вместо да изобличим лъжеапостолите и лъжеслужителите ние ги каним да рушат църквата и човешки души – вж. Откр. 2:2. Такава вяра не е вяра а сеуверие, която „търпи злите човеци“.
Едва ли е нужно да се каже нещо повече по въпроса за популисткото разбиране на принципа „не съдете, за да не бъдете съдени“ от казаното от адв. Виктор Костов. Добре би било г-н Сашо Стоянов, ако е проповядвал тази елементарна проповед пред паството си, да му се извини за заблудата, в която го е въвлякъл, и да прочете пред него написаното от адв. Костов още следващата неделя. Крайно време е да бъдат отстранени всички тълкувания на библейски текстове, които са грешни, манипулативни и са продукт на комунистическата идеология.
Ще си позволя да прибавя само едно екзегетическо уточнение по темата за „съденето“. Глаголът, който е преведен в нашия текст като „съдя“, неправилно насочва вниманието на некомпетентните читатели към глагола „осъждам“, т.е „произнасям присъда“. Гръцкият глагол „крино“ е многозначен и има следните значения в Новия Завет: 1.избирам, отделям; 2.одобрявам, оценявам; 3.изразявам мнение, мисля; 4.решавам, определям, постановявам; 5.съдя, осъждам, произнасям присъда; 6. управлявам; 7. довеждам на съд (Abbot-Smith, G. A Manual Greek Lexicon of the New Testament, p.157-8). Ясно е, че щом новозаветните автори използват „крино“ при толкова различни случаи, повечето от които са в положителната му форма, то няма никаква забрана за действия като избор, оценка, изразяване на мислене, вземане на решения и т. н. Адв. д-р В. Костов правилно посочва, че популисткото тълкуване на текста в Мат. 7:1 е продукт не на християнско разбиране, а на комунистическото натрапване на мнението, че редовите граждани нямат право „да съдят“ Политбюро, Партията, Властниците, Комунистическата политика – обекти все с „главни букви“. Оттук такива псевдосмирени писачи като Сашо Стоянов натрапват мнението, че не трябвало да се оценява, мисли, квалифицира и т. н. постъпката и поведението на Висшестоящите в Църквата, защото и те са с „главна буква“. Всъщност забраната за основателна и справедлива реакция на християните срещу осъдителните постъпки на властимащите е забелязана още от Тертулиан през ІІ в.: „А единствено на християните не е разрешено да кажат нещо, за да отхвърлят обвинението, за да отстоят истината, за да попречат на съдията да бъде несправедлив“ (Апология на християнството, ІІ.3). Следователно тази „забрана“ не е новозаветна, не е християнска, а принадлежи на римския Цезар и неговите магистрати-лакеи. Принципът на „несъдене“ не свидетелства за „смирение“, а за „усмиряване“ на християните! А това означава – тяхното „обезличаване“!
Едва ли има по-силна илюстрация от унищожителната критика на Господ Исус Христос срещу Първенците в религиозния и социалния живот на Неговите съвременници в Мат. 23 гл.! Добре е всички Сашовци в българското християнство по-често да препрочитат този текст!