Дискусия „Досиетата на ДС – повод за страдание и/или покаяние в евангелските църкви”

ИЗТОЧНИК: Евангелски вестник

Дискусията е проведена по време на Глобалната лидерска конференция 2011 (Willow Creek) в София

Стойко Петков: Вероятно през този месец ще бъдат обявени сътрудниците на Държавна сигурност, които са ръководители и членове на управителните органи на религиозните общности. Възможно е в този списък да има имена и от евангелската общност.

Как Евангелската църква е съществувала по времето на атеистичния режим в България? На какво са били подложени ръководителите на църкви и редови вярващи? Участниците в този разговор са пастор Христо Куличев от Евангелската съборна църква – София, пастор Младен Младенов от Евангелската петдесятна църква – Асеновград, и пастор Николай Стефанов от християнската църква „Сион”. Моите събеседници ще говорят по темата не защото са прочели две книги по този въпрос, а защото са били част от преследваната църква. Не са малко и присъстващите в залата, които могат да разкажат за това време. И така, да започнем с първия въпрос. Какъв е споменът ви от това време? Как вярата в Бога се приемаше от властите тогава?

П-р Христо Куличев: Споменът ми е двустранен. От една страна, мъката–- не само за моята ограбена младост, но и за две поколения, три даже, които 45 години живяха в това време. Аз принадлежа към онези, които имаха „щастливото нещастие” да видят изгрева и залеза на враговете на църквата в България. Това бе време на едно открито гонение на църквата. Църквата винаги е била гонена и страдаща. Но този път целта беше унищожаването й и това беше много болезнено. Но, от друга страна, трябва да кажа, че това беше едно благословено време, в което лично аз израснах много във вярата. Израснах в познаването на моя жив Господ. Можах да видя реално Неговата любов, грижа и закрила към мен, особено след като можах да си прочета лично досието.

П-р Младен Младенов: Аз бих добавил, че през 1961 г. ние с моята жена бяхме готови за младоженци и току-що излезлият от затвора пастор Харалан Попов (авторът на книгата „Изтезаван заради вярата си” – б.р.) ни благослови, преди да замине за Швеция. Няма да забравя думите му. Той каза: „Бъдете верни един към друг.” Неговата жена го чакаше 13–15 години и молеше Шведското посолство да се застъпи за него.

Няма да забравя и едно докосване до брат Натанаил Цанчев от Троян. През август 1981 г. успях да вляза в затвора в Ловеч и да се видя лично с него. Нещо ужасно – пет преддверия, пет тела. Влязох в един огромен зандан, вратата се отваря „кръц” с един огромен ключ и влизайки вътре в затвора, виждаш един надпис: „Ако не желаеш – ще те научим. Ако не искаш – ще те принудим”. През краката на милиционера аз се мъчех да видя брат Натанаил Цанчев, а той се държеше непрекъснато за главата и казваше: „Боли! Боли! Боли!” Десет дни преди да излезе от затвора, го убиха, както убиват прасетата. Това беше един безмилостен, сатанински режим, който не искам никога да се върне в България.

И още един случай: брат Йончо Драганов от Варна – 8 години в затвора (бел.ред. вероятно се има предвид п-р Йончо Дрянов, осъден на на 10г. затвор от първия Пастирски процес, а излежава общо 13г.). Масово народ е извлечен от река Дунав в морето. Масово! Той разказва, че е усетил, че трябва да застане на определено място, и е имал видението къде да застане. „Покрай мен минаваха тела – разказваше ми брат Йончо Драганов, – но аз нищо не можех да направя. Едно тяло се въртеше около мен, в краката ми, аз исках да го отстраня, но то продължаваше. Наведох се и го извадих и това беше брат Харалан.”

П-р Николай Стефанов: Аз имам няколко много ярки спомена от времето на комунизма. Единият от тях е, че от 4- до 7-годишна възраст аз трябваше да живея в Стара Загора при баба и дядо. Причината за това беше, че моят баща беше интерниран в три различни села в България затова, че позволяваше деца да идват в църквата в Шумен.

И за младежите от църквата в Стара Загора беше много смешно да ме питат: „Кои са твоите родители?” Аз отговарях, че баба ми и дядо ми са моите родители и те се смееха. „А кои са родителите на твоя брат?” (Понеже брат ми живееше при майка ми в Шумен.) И аз казвах, че майка и татко са неговите родители и младежите отново се смееха.

Беше ми много мъчно и се питах защо като дете аз трябва да живея без родители и си спомням, че когато бях на седем години след едно богослужение имахме молитвено в църквата, започнах силно да се моля и да плача моят баща да бъде освободен. И аз не помня момента, но са ми казвали, че само два или три месеца по-късно законът в България се променя и хора, които не са имали присъда от съд, получават амнистия. И за мен най-щастливият момент беше да се върна при двамата си родители и да живея с тях.

Стойко Петков: Лично, п-р Куличев, каква е вашата среща с Държавна сигурност?
П-р Христо Куличев: Те не са една и две. Много са и всяка среща имаше своята особеност. От една страна, те искаха да научат повече за вътрешния живот на църквата, и от друга страна – целта им беше да разберат дали могат да те използват за информатор, за доносник. Спомням си, като четох досието, една лична среща, която се състоя на 19 април 1951 г., доста отдавна. Докладът беше от този, който ме спря тогава и седем часа бях при него. Накрая изводът, който той бе направил, беше: „Куличев се оказа много твърд, много голям фанатик и затова сметнах, че не е необходимо да му предлагам да бъде сътрудник”.

Стойко Петков: Пастор Младенов, на вас предлагали ли са ви да бъдете сътрудник на ДС?
П-р Младен Младенов: Доста пъти, но особено когато влязох в служение за първи път и станах пастор. Една година ме чакаха и ме проверяваха и след това ме поканиха в Окръжния съвет. Излезе шефът им и каза, че иска списъка на църквата, регистъра. Но после каза, че това го знае и не му трябва. Искал трите имена, адреса и къде работят тези, които за първи път са дошли на църква. И каза: „Ти не можеш да работиш само за твоя Бог. Ти трябва да работиш и за нас, ние сме властта. Ние командваме, ние дирижираме всичко”. Но аз не съм изпратен за това. Аз съм изпратен да проповядвам Евангелието на моя Бог.

Забелязах между тях, когато ме арестуваха и ме отвеждаха в окръжното МВР, имаше хора от мундира, чиито сърца бяха отворени за Бог. Те трябваше да чуят. И ние сме вървели заедно не като арестант и този, който те придружава, а като един до друг. И когато е трябвало да отговарям пред главния полковник там, в Кърджали, този човек стоеше отзад и ми даваше сигнал кога да мълча и кога да говоря.

Стойко Петков: Пастор Стефанов, споменахте за този силен личен момент в детските години. След промените вие и вашият брат е логично да търсите някакво възмездие. Как се справихте с новата ситуация? Какво ви донесе тя? Изобщо можем ли да говорим за реабилитация?
П-р Николай Стефанов: Аз имах привилегията веднага след като започнаха промените да бъда един от първите българи, които да заминат да учат в библейско училище в Америка и по това време майка ми и брат ми успяха да получат информация за досието на моя баща.

Бяхме много неприятно изненадани да видим имената на някои хора, които ние сме считали като много близки и верни приятели. И пред нас беше изборът, какво да направим. Труден избор, защото се чувстваш предаден. Това са хора, на които си имал пълно доверие, споделял си живота си с тях, а се оказва всъщност, че са били изпратени от службите, за да докладват всичко. Знаеха всяка проповед на баща ми, кой е бил на богослуженията, какви дрехи са носили майка ми и баща ми, кой е давал свидетелство, колко деца е имало. Всичко това е описано в досието на баща ми. И кой го е казал това нещо. С брат ми – аз мисля, че мога да говоря и от негово име, защото и двамата минахме през този процес – избрахме да простим на тези хора и да оставим това в миналото, защото това е нещо между тези хора и Бог.

Интересното е, позволете ми да разкажа един случай, докато бях в Америка, една жена, умирайки в болницата в Шумен, е помолила да извикат майка ми, за да се запознае с нея. Оказва се, че тази жена е работила в общината в Шумен и е отговаряла за религиозните въпроси. Нейните думи са били следните към моята майка: „Аз искам да ви поискам прошка, преди да умра, за всичкото зло, което съм сторила срещу вас и вашето семейство”.

От друга страна, нито един вярващ, който е направил неща против нас, до този момент не е дошъл да си поиска прошка и да се извини за действията си. Ние говорим тук, на този форум за лидери, а Библията е пълна с примери за лидери, които не бяха съвършени, но моят най-любим пример е Давид. Той правеше много грешки, но бързаше да се покае и да поиска прошка и в крайна сметка Бог го нарече Свой любимец. И аз мисля, че редното е хора, които са направили грешки в живота си и до този момент ги държат в тъмно, да ги изкарат на светло. Смятам, че останалите сме готови да простим. Словото ни учи да даваме втори и трети шанс, както и Бог ни го дава на нас, но мисля, че трябва да има също и истинско покаяние.

Стойко Петков: Обединените евангелски църкви скоро ще излязат с едно обръщение към евангелските църкви по повод този списък. Вие лично какво поведение бихте препоръчали на деноминациите, на местните църкви и на конкретните ръководители, след като той бъде публикуван?
П-р Христо Куличев: Аз мисля, че ние не трябва да излизаме извън рамките на Божието Слово във всяко едно отношение и решение. А то ни казва, че ние трябва да приемаме всеки с любов, да прощаваме на всеки.

Но съм разочарован от друг един факт. Лично познавам хора, които са били служители на Държавна сигурност, изпълнявали са решения на ДС, а все още се спотайват. И чак когато излезе всичко това на бял свят, тогава те ще поискат прошка. Това е болно, защото, от друга страна, ние трябва да знаем, че като църква трябва да бъдем чисти, нашите отношения трябва да бъдат искрени, да имаме нелицемерна любов помежду си. А сякаш се очаква, че понеже живеем в благодатно време, ние трябва да правим каквото си искаме, Бог е любов, Той ще ни прости и хората ще проявят любов към нас, и ще ни приемат.

Това ще бъде една голяма грешка. Защото страданията на нашите бащи и деди, на нашите наставници, на които съм свидетел и аз, ще бъдат сякаш напразно направени. Това е болното за нашата църква. Смятам, че ОЕЦ не трябва да се ръководи само от братската любов, защото Бог е любов, но Бог е и справедлив. И ако погледнем само на Божията любов, а пренебрегнем Божията справедливост, ние ще изградим църкви на много порочни основи.

П-р Младен Младенов (прочит от Деян. 1:15–20): През тия дни Петър стана посред братята, а имаше събрано множество, около сто и двадесет души, и рече: Братя, трябваше да се изпълни написаното, което Светият Дух предсказа чрез Давидовите уста за Юда, който стана водител на тия, които хванаха Исуса. Защото той се числеше между нас и получи дял в това служение. Той, прочее, придоби нива от заплатата на своята неправда; и като падна стремглав, пукна се през средата, и всичките му черва изтекоха. И това стана известно на всичките ерусалимски жители, така щото тая нива се наименува по езика им Акелдама, сиреч Кръвната нива. Защото е писано в книгата на Псалмите: „Жилището му да запустее, И да няма кой да живее в него; и: „Друг нека вземе чина му”.

Докато това не се случи, не стана Петдесятница. Трябваше да зачертае от списъка този човек. Аз бих желал да кажа на всички, ако има такива и тук, на това място, защото беше много силен натискът върху хората в църквите – за служители, към миряните и много от хората се поддадоха. Бих желал да им кажа, че нямам в сърцето си желание за мъст или отмъщение. В моето сърце има прошка. Но покаянието се дава на тия, които желаят да се покаят.

Аз срещнах много закоравели сърца, като болни от рак. И си казвам: комунизмът може да вкара такъв рак в тебе и такова закоравяване в сърцето, че когато Бог те призове да се покаеш, ти да не можеш да го направиш. Това е нещо ужасно. И другото, което желая да кажа, че становището на Алианса (бел.ред. ОЕЦ) ще бъде позиция за изцеление на поколението ни и следващото младо поколение от тази зараза „предателство”. Аз не искам да оставя след себе си съюз, хора, евангелско сдружение, които да носят проклятие от нашето поколение. Позицията на ОЕЦ нека бъде ясна за всички.

Стойко Петков: Пастор Стефанов, като по-млад човек Вие сам споменахте, че прошката е пътят, по който искате да вървите. На ниво църкви как го виждате това да стане?
П-р Николай Стефанов: Аз мисля, че всяка църква и деноминация ще реши за себе си какъв ход ще предприеме. И самият аз осъзнавам, че трябва да бъдем много внимателни да не попаднем в позицията на съдници.

Аз съм твърде млад и никога не съм имал среща с Държавна сигурност и тайните служби и не знам как бих реагирал, ако бях под същия натиск, под който е бил всеки един от тези пастори и служители, които са преминали през тези нечовешки изпитания. Понякога е много лесно да кажем: „Еди-кой си предаде църквата, еди-кой си предаде вярата си”, но ние не знаем конкретните обстоятелства. И мисля, че трябва да бъдем внимателни и мъдри в нашата позиция.

И да бъдем готови да простим. Исус Христос прости на тези, които Го разпънаха на кръста, прости на Петър, който Го предаде, а това бе един от най-верните му служители, от най-верните му братя. Аз вярвам, че Той би простил и на Юда, ако Юда бе поискал тази прошка. Така че това е моята позиция.

П-р Христо Куличев: Ние нямаме право да съдим никого. Така казва Словото. Не съди чужд слуга. Кой си ти, че ще го съдиш? Нямаме право да осъждаме за това, че един човек е отпаднал, че не е устоял, това е човешко за всеки един. Само да благодарим на Бога, че не сме били на неговото място и аз благодаря на Бога, че моите изпитания не могат да се сравнят с изпитанията през 50 година сл. Хр., има голяма разлика.

Стойко Петков: Сега ще дадем възможност за кратки изказвания от залата. Първият, който желае да изкаже мнение по темата, е пастор Тодор Енчев.
П-р Тодор Енчев: От присъстващите тук мисля, че аз съм най-възрастният. Също и като свещенослужител. Ръкоположен съм за такъв на 1 януари 1963 г. Трябва да ви кажа, че едно е да сме чули, друго да сме живели.

Първото ми арестуване бе на 27 септември 1945 г. и тогава се срещнах с Държавна сигурност. След това много пъти са ме викали. Изключиха ме веднъж завинаги от всички училища в България. Изпратиха ме в концлагер, после в затвор. Пет месеца бях следствен в ДС. След това няколко години в лагер и така над 30 месеца имам в концлагери в България.

Брат Харалан Попов говори за Белене, но аз съм бил в Белене, и то няколко зими, скъпи братя и сестри. Дяволът си е дявол. Князът на този свят е Сатанаил, той винаги е гонел под различни форми църквата на Господа Исуса Христа. И през време на тъй наречения комунизъм, когато искаха да построят в България атеистична страна, евангелските църкви бяха под прицела на власите. Те ни гонеха, но дори и в Белене ние се събирахме и там работихме.

Трябва да ви кажа, че макар че съм ял 360 грама хляб, малко топла водичка, работил по 16 часа на ден, съм бил щастлив и непрекъснато съм пеел, говорил съм за Бога и съм се молил. И там, в Белене, съм говорил на хиляди. И макар след това да съм проповядвал 15 години в Подуянската църква, по времето, когато бях отговорен пастор, а преди това да съм бил помощник-пастор, но в Белене съм считал, че е била най-плодоносна дейността ми като служител на Бога.

Така че на дявола работата му е да гони невястата на Исуса Христа. И сега гони. Не само в арабските или други страни, той гони и в България и аз не се страхувам и срамувам да изповядам, че има различни форми, чрез които той се стреми да парализира, да омаломощи служението на Божите чада, но дерзайте, братя! Бог е жив. Апостолът пише: „Всичко, що е в света, похотта на плътта, пожеланието на очите и тщеславието на живота не е от Отца, но е от света. Светът със своите похоти преминава, а който върши волята Божия, пребъдва до веки!“

Стойко Петков: Благодарим на пастор Тодор Енчев. Следващият желаещ за изказване по темата е пастор Павел Игнатов.
П-р Павел Игнатов: Няма спор, че темата е изключително трудна и тежка. Аз съм от това поколение, което е живяло дълго време в периода на атеизма. 1980 година бях избран за главен старейшина на Подземната църква (нерегистрираната църква), която беше гонена и всяко нейно богослужение беше нелегално.

Трябва да ви кажа, че това време беше изключително трудно и е имало моменти, в които Божите работници са били смели герои, подобно на Давид, но друг път и в други обстоятелства мъжете, върху чиито плещи са лежали отговорности за делото Божие са показвали слабости, тъй като човек не е съвършен, само Бог е съвършен. Въпреки всичко църквата в България е опазена. Новото поколение наследи здрави основи. Едни разбити църкви, които дадоха възможност за съживление в новото време, за което трябва да благодарим на героите от миналото.

Бил съм само на 14 години, когато за първи път ме арестуваха и това е отбелязано във вестника, имам документ, и в досието ми също го пише. Но днес искам да ви кажа, че не съм съвършен и в последните 20 години с чиста съвест на три пъти публично и пред много хора аз от свое име и от името на старите пастори от времето на служението им преди промените в България сме искали публично прошка, защото, няма спор, църквата в България не е подготвила нито пасторите, нито техните екипи за времето на атеизма.

Самият факт, че българският народ падна под тежкото бреме на атеизма, говори, че църквите не са били на ниво и те са допуснали това отстъпление на нашия народ. Затова аз днес смятам, че старите братя – дали са били предатели, или не – всички трябва да се покаят и да кажат: „45 години търпяхме една безбожническа власт, някои от нас са били герои, други в отделни моменти са били герои, трети не са били достатъчно силни, но ние така или иначе сме били несъвършени и трябва да се покаем, да затворим тази страница, поучени от миналото да вървим напред.”

Ролята на Евангелския алианс днес е да подготви хората за едно всеобщо покаяние, което да отвори пътя за едно всеобщо съживление. Иначе ние няма да можем да прекрачим в бъдещето, което Бог е приготвил за нашите църкви. Така че оттук, от тази Лидерска конференция, без срам и без страх старите водачи, старите пастори, членовете на църквите, активистите от нашите църкви трябва да наведем глави и да кажем: „Не бяхме достатъчно силни и не сме били достатъчно смели”. Чрез покаяние Бог ще ни пречисти.

Стойко Петков: Благодаря на пастор Павел Игнатов. Още едно мнение на пастор Людмил Арсов.
П-р Людмил Арсов: Аз имам въпрос към гостите на дискусията и той е свързан повече с бъдещето, отколкото с миналото. Редно ли е, понеже тук става въпрос за прошка, хора, които по някакъв начин са били уязвими или са сътрудничели на ДС, да продължават да работят на отговорни позиции в църквите? Какво е мнението на участниците в дискусията? Задавам този въпрос, защото в момента в страната ни се водят тези дискусии за такива хора на държавни позиции. В други страни, например в Германия, хора, които са били част от такива служби, нямат право да заемат държавна служба. В други страни въпросът е решен по друг начин, но мен ме интересува какво мислят присъстващите тук? Благодаря ви.

П-р Христо Куличев: Аз бих казал открито, че не е редно. Любовта покрива много грехове, но Бог избира свои чисти служители. Не може да говорим за едно всеобщо покаяние. Покаянието е лично. Аз казах на един служител, който причини много зло на нашата църква, без да ми иска прошка, аз му казах: „Прощавам ти всичко, което си направил на мен, но това, което ти си направил на Божието дело и църквата специално, аз не мога да ти простя. Трябва да искаш лично прошка от църквата и от Бога.”

П-р Младен Младенов: Заразата не се отстранява с любов, а с хирургичен нож!

П-р Николай Стефанов: Аз мисля, че всеки случай е много различен и трябва конкретно да се гледа. Много зависи дали човекът се е покаял и дали е поел отговорността за това, което е било в неговото минало. Петър бе възстановен напълно и знаем колко успешен бе той като Божи служител в делото, така че не мисля, че можем да заклеймим и да кажем, че всички, които в миналото са сътрудничели на ДС, нямат право да служат. Ние не сме Бог. Бог го е избрал този човек и го е помазал, и му е простил. Кои сме ние да не простим и да не му дадем шанс, ако той има лидерските качества да води?

Стойко Петков: Благодаря ви. Още изказвания и въпроси.
Мъж от публиката: Аз съм от Ботевград, служител. Много пъти сме били арестувани и понякога с цялото ми семейство. Аз искам да кажа на тези братя, които са навредили на делото Божие, които са станали причина за голямото разделение в България, което ние днес претърпяваме, да се покаят и да отидат там, където са направили големите пакости. И ние страдаме в Ботевград. Нека за тяхното спасение има достойно разкаяние.

Стойко Петков: Говорим за една информация някак много обобщено. За един списък. Но в този списък много хора няма да бъдат показани. Няма да бъдат показани пастори, които са сътрудничели, но не са били част от ръководствата; няма да бъдат показани миряните, които са били във всяка църква поне по 4–5 сътрудници на ДС. Тоест коректно ли е според вас да стоварим тази отговорност, и то в еднакъв размер, върху тези, които ще бъдат изписани в списъка?

П-р Христо Куличев: Братя и сестри, вече съм завършил книгата, която писах с много голяма болка и много сълзи, за процесите в България. И имаше случаи, в които аз пишех и плачех, защото страдах с всеки един, който е страдал. Болно ми беше за всеки един, който не е устоял.

Въпросът е вече дали той се е покаял, или е продължил в своето падение. Така че Библията и Бог ни дават примери за индивидуален подход към всеки един човек. Както Бог работи с личността на всеки един отделно, самостоятелно, Той няма универсално поведение към нас, така и църквата трябва да постъпи.

Ще споделя с вас един реален пример. Когато в Белене са събрали повечето пастори, един от тях не издържал. Съгласил се да сътрудничи. Той събира всички пастори и им казва за своето падение. Днес никой не знае неговото име, защото пасторите са го приели като брат. Вие не можете да си представите какво е било това решение и колко тежко е било то. Тоя човек, който нямал никакви други близки, това са били неговите близки – пасторите, и той обрича себе си на една пълна изолация, на една пълна самота в това тежко време в Белене, но любовта го обгръща, любовта Христова.

Кое е характерното в случая? Искреността на този брат. Неговото доверие в своите братя и сестри. Именно това трябва да се възроди в нашите църкви, а не тези, които знаем, че са били сътрудници, да се спотайват, дано не ги открият. За Бога всичко е открито. И аз много пъти, пишейки тази книга, се учудвам тези хора не са ли знаели, че Бог знае всичко? Какво са проповядвали и какво ще проповядват за в бъдеще? Ако ние искаме за нашето бъдеще да изградим една жива, истинска Христова църква, ние трябва да се поучим от това, през което е преминала църквата, и да видим пътя, който Бог сочи за нас.

Стойко Петков: Пастор Младенов, преди да започнем този дискусионен панел, няколко души изразиха мнение и опасение, че ще бъдем доста крайни тук на платформата. Крайни ли сме?
П-р Младен Младенов: Поставяме за основа в разговора Божието Слово. Ако Божието Слово е крайно и ние трябва да заемем тази позиция, ако искаме изцеление на евангелизма въобще от всичко, което е нанесено върху него. Важна е позицията и аз призовавам във всички по-нататъшни събирания ние да изясним каква позиция заемаме. Бог казваше: ако се пролее някъде кръв, в двата града старейшините трябва да се съберат и да разсъждават откъде е дошло това проливане на кръв и ако, казва, старейшините не предприемат нищо, Аз ще застана срещу тоя човек, а това е страшно – Бог да застане срещу теб.

Стойко Петков: Пастор Стефанов, младото поколение не знае за тези процеси. Ще чуе едни имена, може би дори и на близки хора, как пасторите, как вие – хората от служението, ще се грижите за тези млади хора, които ще имат много въпроси? Къде виждате ролята на днешната църква в този процес?
П-р Николай Стефанов: Аз мисля, че отговорността на всеки един лидер е много голяма – да даде правилния тон в църквата си и на хората, които води. И наистина имаме много голяма нужда от Божията свръхестествена мъдрост, защото не можем с лека ръка да кажем: „Така трябва да стане. Тези хора не са наши братя” и т.н.

Ситуацията е наистина много сложна и аз вярвам, че ще бъдем отговорни към това, как ще реагират младите хора, и когато видим, че има наистина крайни реакции, ние да даваме баланса. Да си задаваме въпроса, какво направи Исус в тази ситуация, защото и Той беше предаден, което Го доведе и до смърт на кръста?

Стойко Петков: Можем да чуем още двама души от залата. Таня Петрова.
Таня Петрова: Моят въпрос и коментар, на който не очаквам отговор сега, всъщност е по-скоро свързан с работата на Обединените евангелски църкви за в бъдеще. Аз също съм била родена в онези години като част от голям евангелски род. Моят въпрос е до каква степен системата, в която сме живели тогава и която е била идеологическа за нас като общност, която държи на свободата, защото сме християни? Как идеологията и свободата са имали взаимодействие едно с друго и как неща от старите практики, които са формирали манталитет от времето на комунизма, са преминали в този период, в който се намираме сега? Ако може една работна група да се занимае с този въпрос.

Стойко Петков: Това е предложение към ОЕЦ. Още едно мнение, отново пастор Павел Игнатов.
П-р Павел Игнатов: Простете, че отново вземам думата, но трябва да кажа, че трябва да се прави сериозна разлика между доброволни сътрудници, които са приели да бъдат служители или офицери в тайните служби, и пастори или членове на църквите, които под натиск или чрез хитрост, или с други прийоми, за които те не са били подготвени, са били въвлечени в такава дейност, която по-късно се е оказала, че не е подходяща за един вярващ.

От ДС имаха начини да привлекат хора да им станат сътрудници и без те да го желаят. За такива хора казвам, че на тях трябва да им се даде възможност и за тях да има покаяние и това трябва да се подготви от ръководствата на църквите или от ОЕЦ на национална или всеобща служба за покаяние, на която старите братя и пастори да станат и да кажат: „Живяхме във време, в което дяволът използваше тези прийоми, някои от нас не ги разпознаха и станаха лесна плячка на врага. Днес ние съжаляваме, покайваме се и предупреждаваме младото поколение да бъдат внимателни.”

В същото време моя призив за младите е, че днес отново има сътрудници, които могат и да не са от Държавна сигурност, могат да бъдат сътрудници на различни тайни организации, които събират информация за случващото се в църквите. Пасторите имат задължението да образоват членовете и да зная докъде се разпростира нашата свобода да споделяме, да казваме или да сътрудничим.

Смятам, че по онова време българските вярващи не са били подготвени за атаката. Така че да гледаме назад с покаяние и напред с надежда. И не трябва да допускаме това, което всъщност дяволът цели – да се използват тези неща за разделение и противопоставяне в църквите. Ако има между двама братя или две сестри нещо, нека да го решават помежду си. Ако някой е направил предателство спрямо някого, да се покае. Но аз смятам, че онова време беше време на герои и са много повече героите, отколкото ние можем да си представим. Благодарение на тях днес имаме здрави евангелски църкви и с увереност гледаме напред.

Стойко Петков: Благодаря на п-р Игнатов. Надявам се, че този разговор, който го проведохме днес е началото на тази образователна за нашите църкви инициатива. Ще се радвам, ако сме послужили по този начин. В никакъв случай не в ролята на обвинители, не и в ролята на оправдатели. Чухме няколко пъти по време на сесиите, че това е между конкретния човек и Бога. Ние трябва да говорим от позицията на знаещи хора, интелигентно да дискутираме тези въпроси. Това беше и идеята да поканя хора, които са били тогава, а не по някакъв начин сега да разсъждаваме голословно кой е бил прав и кой крив.

Редно е една такава дискусия да завършим с молитва и аз искам да се молим за България и за евангелското дело в нашата страна. И като че ли най-подходящ за една такава молитва не заради административната йерархия, а все пак заради отговорността и служението, което носи, е председателят на Обединените евангелски църкви пастор Николай Неделчев.

Молитва на п-р Николай Неделчев за Евангелската църква в България: Владико Святи, в Твоето присъствие отново Ти се покланяме. Ние Ти благодарим за това, че Ти Си имал, имаш и ще имаш, докато съществува църквата, Свои верни, силни, Свои посветени служители, Свои герои.

Същевременно Ти благодарим, че Ти представяш моментите на уязвимост, откриваш голота, падение и срам. Но даваш възможност чрез покаяние за ново възстановяване. Ние ти благодарим, Господи, че Ти Си умрял заради нас, но не само веднъж Ти проля за нас кръвта си. Ти ни и съветваш и ако изповядваме греховете си, Ти Си верен и праведен да ни ги простиш и да ни очистиш от всяка неправда.

Ние не можем да се молим за други, молим се за себе си. И за мъдро смирение, дързост и смелост да поеме отговорност всеки един, чиито дела, мисли, постъпки и падения Ти знаеш. Господи, дай смелост! Ние имаме тук сред нас такива, които не се уплашиха да застанат и да се изповядат и Ти благодарим за любовта, с която Ти ги приемаш и възстановяваш.

Благодаря Ти за това, че те са пример чрез своето смирение и поемане на отговорност. Господи, помогни на тези, които се спотайват и които се прикриват. Ние не знаем какви са били условията, натискът, страхът, че те да се съгласят да подпишат или да сътрудничат, но им помогни. Някои от тях са били или са на високи позиции, помогни им колкото и да им е тежко и болно, и мъчно, че ще загубят престиж, позиция, авторитет, да направят тази стъпка, преди да е късно.

А на нас помогни да не бъдем съдници и да се молим за тях. И Ти благодарим, че Ти Си ги определил да са част от Твоята църква. Помогни ни да ги приемаме с любов. И както Ти ни съветваш: този, който стои, нека да внимава да не падне.

Ние Те молим, Господи, благослови делото на ръката Си. И знаейки колко е отговорно нашето поведение и отношение, Господи, помогни да бъде изкоренен този горчив корен. И дай, Господи, покаяние, за да има и изобилие от Твоята благодат и благословение, и ново съживление на църквата в страната ни. Благослови народа ни! Благослови страната ни, благослови църквата Си в името на Исус Христос. Амин.