Харалан Попов: Изтезаван заради вярата си

Навършват се 70 години от първите съдебни процеси на комунистическия режим срещу евангелските пастири. Църквата в България има своите мъченици и герои на вярата от единичните случаи на преследвания и побоища над първите носители на истината до масовите гонения на християните по време на комунистическото управление в България. Тогава цялата страна бе превърната на огромен затвор, в който никой нямаше право да мисли самостоятелно, да говори свободно, да работи каквото му харесва и да живее където иска. Пастири и ръководители на църкви, роднини и приятели на осъдените, както и специални гости ще се съберат в сградата на Първа Евангелска църква в София, не да правят панахида за починалите, а да си припомнят и да предадат на следващите поколения болезнения спомен.

По справка на ДС от 1948 г. членове на Съюза на обединените евангелските църкви надхвърля 20 000 души, като в него не влизат всички евангелисти”, посочи експертът. По думите му през същата година е открито дело за разработка на съюза, а в документите на ДС е посочено, че евангелистите провеждат „пропаганда по много фин начин”. Те са заподозрени от ДС, че са проводник на американското разузнаване. В периода август – декември 1948 г. са арестувани и разпитани 55 протестанти, а на последвалия политически процес, завършил с присъда през март 1949 г. са осъдени четирима пастори на доживотен затвор и множество други сподвижници на 15 години и 10 години затвор. След основния процес са проведени други четири по-малки политически процеси. С тях комунистическият режим се разправя с протестантите в България, като не престава да ги следи до рухването на тоталитарната диктатура през 1989 г.

“Периодичното обезглавяване на българските протестантски църкви” бе първоначално засегнато около празнуването на 500г. юбилей на Реформацията през 2017, в един кратък обзор под заглавието „Практично богословие без принципност”. Идеята за циклично обезкървяване на евангелската църква в България чрез насилствено отстраняване на истинските им водачи и административно налагане на нови служебни такива не е нова. Всъщност, в последния век, такива процеси на обезкървяване и обезглавяване на Църквата се наблюдават на всеки 30 години., което е и периода на късопаметност наедно съвременно поколение.

Харалан Попове е един от Българските пастори, живяли и работили преди и след Втората Световна Война. Когато комунистите завземат България и инсценират процеса срещу много Български пастори, обвинявайки ги в шпионаж, п-р Попов е един от обвиняемите. Чуйте тази покъртителна история, която разкрива истинското лице на комунизма и най-вече високата цена, която много вярващи в него период са платили, за да бъдат християни.

Харалан Попов е сред 15-те осъдени по първия, най-жесток процес (Пастирският процес), започнал с арести през лятото на 1948 и завършил през пролетта на 1949 г. Заедно с другите проповедници той е абсурдно обвинен в шпионаж в полза на англо-американците.

Откъси от книгата му „Изтезаван заради вярата си“

В 4 часа сутринта на 24.07.1948г. на вратата внезапно се позвъни, след това пак и пак. Бяха трима непознати – двама цивилни и един униформен. „Дошли сме за обиск“, каза водачът, избута ме и нахълта в спящата къща. За три часа те преровиха всичко – книги, легла, скринове, чекмеджета. Когато около седем часа слънцето се показа, ми наредиха да отида с тях за малка справка. Тогава не знаех, че тази малка справка ще продължи 13 безкрайни години в мъчения и затвор. Докато ме изтласкваха, дъщеричката ми Рода се събуди и избухна в сълзи. Тялото й се тресеше от риданията. „Отвеждат татко, отвеждат татко“ – викаше непрекъснато. Сълзите тихо пълнеха очите ми докато целувах Рут и Рода на раздяла със съзнанието, че може и никога повече да не ги видя. (жена му е шведска гражданка-Рут – бел. преп.)

В участъка ме претърсиха и заключиха в килия. В ъгъла стоеше старо спукано гърне, което служеше за тоалетна. То преливаше и вонеше ужасно. В 8 часа вечерта ме заведоха в един мебелиран кабинет, където ме представиха на един млад човек. Той ме попита: „Знаеш ли разликата между полиция и милиция?“ Казах му, че не се занимавам с милиционерски работи и той се ядоса и закрещя. До полунощ стоях с лице към стената и той повтаряше през 5-10 мин същия въпрос. „Знаеш ли разликата между милиция и полиция?“ Около полунощ вече той ми каза: „Работата на полицията е да пази интересите на богатите капиталисти, а работата на милицията е да пази интересите на честните работници.“

ДОБРЕ ДОШЪЛ В „БЕЛИЯ ДОМ“ АРЕСТАНТ ПОПОВ

Изведоха ме навън, където в черна кола ме чакаха двама униформени. Потеглихме и само след няколко минути спряхме пред голяма бяла сграда. Това беше дирекцията на ДС – страшната тайна милиция.
Много от най-добрите мъже в страната влезли в него, не излязоха живи. Дори се носеше слух, че имало собствено подземно гробище, където се отървавали от жертвите си.
За българите ДС означаваше изчезване, страдания и смърт. Над вратата на една килия беше надписан цитат от Божествена комедия от Данте: „О вие, що прекрачите този праг, надежда всяка оставете“.
Колко точно беше!?!?
Говореше се, че минувачите оттам дочували писъци изпод паважа, идещи от лабиринта на подземните килии.После разбрах, че това е вярно.

Когато човек се изправи пред смъртта, той проверява себе си и се замисля за отношението си към Бога. Бях се примирил, че земният ми живот скоро ще свърши и не след дълго ще бъда с Господа. За мен беше очевидно, че бях доведен тук, за да умра. През изминалата седмица бях изгубил всичко най-скъпо на този свят – жена си и семейството си, Църквата, дома, но усещах до себе си Бог, когато влязох в ДС.

(Някои неща ще преразказвам и накратко,за да имам време за съществените. Авторът в следващите страници разказва за детството си, за това как е повярвал в Христос, за служението на Бога в църквата – бел. преп.)

През 1944г. в Отечеството ни пристигна на кон черна заплаха – опасността от комунизма. Комунистите бавно набираха сили докато страната ни лежеше смазана под ботуша на червената армия. За 3 години различните партии бяха забранени, водачите им хвърлени в затвора и комунистическата партия завзе цялата власт.
Започнаха слухове, които клеветяха водещите пастори в страната и това беше първият знак, че е дошъл и нашият ред. Много пастори бяха отстранени и на тяхно място дойдоха хора готови да бъдат марионетки в ръцете на комунистите и да бъдат на амвона – пълен абсурд.

Започна яростна клеветническа кампания, обвиняваха ни в шпионаж, оръдия на империализма. Така накратко се стигна до килиите на ДС. Първата реакция на човек, когато се срещне със страданието, е да си помисли, че е прекалено тежко, за да се понесе. Страданието беше и огънят, през който трябваше да преминат нашите църкви, за да изгорят сеното и стърнищата и да остане да блести чистото злато. Ще съборят църковната сграда, но ще остане истинската живата Църква, Тялото Христово, Страдащата църква.

Сутринта на 02.08. ме изкараха от килията и ме въведоха в комфортен кабинет. За голяма изненада там беше млад човек, когото познавах, казваше се Велчо Чанков. Зарадвах се, знаех го от дете.
…но колко се беше променил. По-късно научих, че той е човекът организирал процеса срещу евангелските пастори. Разбрах какво може да направи властта от човека.
Когато не са на власт, комунистите са тихи и кротки и склонни към сътрудничество. Но доберат ли се до властта и се разкрива истинската им същност. Затворите бяха пълни с хора, които са смятали, че комунистите са просто „друга политическа партия“. Много от тези, които смятаха така, бяха просто екзекутирани, когато комунистите завзеха върха…

– Какво съм направил, Велчо? – попитах.
Той кресна в отговор:
– Не ме наричай повече Велчо! Аз съм другарят Чанков, а ти си арестант Попов. Никога не го забравяй.
После той ме заля с порой от думи:
– Трябва да се покориш и да признаеш престъпленията си – изкрещя той. – Ще разбереш, че не си играем. Няма да те оставим да станеш религиозен мъченик… Ако те превърнем в такъв, само ще укрепим християнството. За глупаци ли си мислиш? ЩЕ ТЕ КЛЕВЕТИМ И ЧЕРНИМ, ДОКАТО И ХРИСТИЯНИТЕ ЗАПОЧНАТ ДА ПРОИЗНАСЯТ ИМЕТО ТИ С ОТВРАЩЕНИЕ.
Отвърнах му:
– Хората в България ме познават, те ще разберат.
Той се изсмя. Едва по-късно си дадох сметка, че съм изправен пред специалисти, способни да направят черното-бяло и истината-лъжа. КОМУНИСТИТЕ БЯХА И ЖЕСТОКИ И САТАНИНСКИ ЛУКАВИ.

ДИЕТА ГЛАДНА СМЪРТ

Не е възможно да се опише чувството на глад, както е невъзможно и да се опише любовното чувство.
Дневната ми порция беше 2 филии хляб и 6 лъжици супа, която всъщност беше лигава и гадна миризлива вода. Диетата беше внимателно и научно съставена, така че да поддържа живота – не повече. Поддържаха просто един слаб пулс.
Двете филии идваха в 6 вечерта и след това 24 часа нямаше друго. Целта беше да ме пречупят. От недохранване бях като маларичен. Това усещане ме съпровождаше през следващите 5 години.

Комунистите не се опитваха да ми промият мозъка. Наясно бяха, че никога няма да успеят… Целта им беше да пречупят волята ми – с принуда, побой, изтезания, унижения и глад докато се сломи и рухне. Нужен беше жесток, безмилостен бой, глад и мъчения, стигащи до връхна точка, до кресчендо от ужас, където човек вече няма собствена воля. Такава беше тактиката им… и те я прилагаха с ярост и жестокост.
Недохранването, безсънието и стоенето с лице към стената седмици наред бяха инструментите, с които пречупват волята. Всичко това може да превърне един буден и мислещ човек в животно…

КИЛИЯТА ЗА ИЗТЕЗАНИЯ

На 5 август подложен на диета гладна смърт ме затвориха сам в килия и започна 24 часов непрекъснат разпит. Водеха го трима души, които се сменяха през 8 часа. Тази килия имаше една особеност – ослепително бяла гланцирана стена. стоях пред нея на 20 см и със заповед да държа очите си широко отворени. Разпитващият започна да крещи:
– Не мърдай.
– Не затваряй очи нито за миг.
– Не пренасяй тежестта от крак на крак.
– Мускулче да не трепва…

Само след няколко минути очите ми пламнаха, като нажежено желязо. Очите не можеха да се фокусират, но само да мигнех и следователят ме удряше през лицето. Болката в очите стана непоносима.
– Разказвай за шпионската си дейност.
– Пастор съм. През целия си живот съм работил за Христа. Никога не съм бил шпионин.

Пак ме удари по главата:
– Казвай как си шпионирал за американците…
…като ни малтретираха и биеха, те слизаха на все по-ниско стъпало от човешкото, докато се превръщаха в зверове. След време физиономиите им ТРУДНО СЕ ПОДДАВАХА НА ОПИСАНИЕ – СТАВАХА ЖИВОТИНСКИ…
Отекваше ударът по главата – пак въпросът – пак моят отговор и пак ударът по главата…

ЧЕТВЪРТИ ДЕН ДО СТЕНАТА

Дните идваха и си отиваха. Най-тежко беше от полунощ до сутринта. 4 дни не бях нито спал, нито ял. Наблюдаваха ме внимателно, за да хванат, когато главата ми клюмне или очите ми се затворят. Изпитваха особена наслада да удрят по тази причина. Бяха с меки обувки и не можех да разбера дали са точно зад мен или в другия край на стаята.
На 4-я ден гладът ми премина, но ме обзе силна жажда. Краката ми започнаха да отичат. Устните ми се напукаха и кървяха. Тогава следователите взеха да ядат шумно и пият вода близо до мен. Дълбоката изгаряща жажда не можеше да се сравни с нищо преживяно преди. Приличаше на огнена топка лава, която кипеше в стомаха ми и сушеше устните ми. Втресе ме и това ме довърши. И до днес, когато чета за човек, умиращ от жажда в пустинята, отново ме обземат същите мъки и трябва да отпия големи глътки вода.
…и досега не мога да обясня как съм стоял на крака през всичките онези дни и нощи. Сигурно Господ е бил с мен, защото никой човек не притежава тази сила.
…от треската започнах да получавам халюцинации. Петънцата от бялата стена пред мене оживяха. Привидяха ми се лица, на жена ми и на децата ми после и на пазачите… Бях сигурен че полудявам…

ДЕН ДЕСЕТИ

…загубих всякаква представа за време. Отеклите ми крака бяха станали огромни налети с кръв от абсолютното обездвижване. Устните ми напукани кървяха. Не ми бяха позволили да се обръсна и измия. Очите ми бяха огнени кълба…
На 10-тата нощ чух, че следователят захърка. Размърдах схванатия си врат наляво-надясно. На няколко стъпки вляво имаше прозорец. И тъй като навън беше тъмно се видях като в огледало. Отстъпих ужасен, това беше отражение на чудовище, истинско плашило, изпитах отвращение, но се сепнах, това грозно окървавено плашило бях самият аз. Аз бях това чудовище.

……внезапно се почуствах смазан толкова сам съвсем сам.Почуствах се така,както сигурно се е чуствак Христос когато е казал: Боже мой Боже мой,защо си ме оставил
…. и в този миг на пълна смазваща безнадеждност,чух глас,ясен и отчетлив като всеки друг да ми казва:
Няма да те оставя,нито ще се отрека от тебе.
Така добре се чуваше че бях сигурен че спящия следовател е чул.но той продължаваше да спи.
Божието присъствие изпълни килията за мъчения и ме обгърна с топлинаи вля сили в обвивката която бе мое тяло.Това имаше поразяващо физическо въздействие върху мен.
Следователят се събуди стреснат.Усети че нещо е станало.изтича навън и се върна с още един офицер.опитваха се да разгадаят случилото се.Чуствах се освежен и живнал,изпълнен с нови сили. Никога не се бях чуствал толкова близо до Бога и закопнях да го видя. Това усещане за близостта Му беше така прекрасно,то надхвърляше всички някогашни чувства….
Молех се смъртта да дойде.Копнеех за нея.Тя беше желана врата,отвъд която щях да видя Исуса-Този Когото обичах и Комуто бях служил толкова време….. Божието присъствие задълго повдигна духа ми,но 14 дни на пълен глад,жажда и изгаряща болка в очите бяха прекалено много.Ясно беше че умирам…
…Охраняващият видя,че става нещо и хукна навън,връщайки се след малко с лекар.Той ме погледна и каза:Този човек умира…
…след връщането ми в килията съкилийникът ми каза датата.Не можах да повярвам:бях стоял прав цели 14 дни.
Не съм в състояние да обясня как е възможно това…същия ден ми донесоха храна и вода и ме оставиха да почивам…

следващите няколко месеца преминават при почти същото ежедневие,прескачам и продължавам

…Тормозът,побоищата и ритниците продължаваха.Отслабнах без храна и вода.Кръвта ми пак слезе надолу и краката ми бяха станали два пъти по-големи от обикновено…
Дните се сливаха един с друг.Често губех съзнание,свестяваха ме с кофа с вода и пак ме изправяха под град от удари и ругатни.Не усещах друго освен огън,изгарящия ме от болка и жажда огън…
Водещият следствието Манов дойде и не остана доволен.Процесът щеше да е скоро,а аз не бях сломен и признал се за виновен.
Единият от биячите ме завъртя,стисна юмруци и тогава с мене стана нещо.
И до днес не мога да си го обясня.В онзи момент всеки мускул в тялото ми се втвърди като камък.Предишната слабост напълно изчезна.последиците от трите месеца на мъчения и недохранване бяха забравени за един миг.Остлабналото ми съсухрено тяло се изпъна .Застанах в цял ръст пред димитри.Той се изправи-беше едър и силен.Първите три удара попаднаха точно между очите ми.Носът ми се поду и кръвта бликна,но не усетих болка.
Нито се олюлях нито паднах от слабост.Последваха още удари,ризата ми стана само кръв,но колкото и да е невероятно не усещах никаква болка.Димитри ме удряше жестоко.Лицето ми се превърна в пихтия,бликаща кръв,отворени рани и подутини.Но все още не чуствах страданието.Вместо това у мен се надигна сила и се приближих към димитри.извиках :удари ме,удари ме,тогава ще разбереш,удари ме!
Разтреперан и блед,Димитри бавно се обърна и се строполи тежко на стола.Бях го следвал из цялата стая,тласкан от сили извън мен…
Внезапно свръхестествената сила изчезна…изпитах такава слабост,че не можах да остана прав.свлякох се на пода.лежах там в пълна тишина на стаята пред смутените следователи…
Следващия ден беше 7 ноември,денят в който загубих волята си…започнаха халюцинации.стаята беше пълна със змии,пълзяха по пода по стените…Дупките в стените се превърнаха в лица в ненормални лица,които се хилеха насреща ми.Всичко се завъртя и аз усетих че потъвам все по-надолу.Бях слязъл до границата на безумието.през всички месеци се бях борил достойно.Бях издържал повече отколкото е дадено на едно човешко тяло…
…Ако ми кажеха че съм убил собствената си майка,щях механично да повторя:да аз убих майка си…
…–ти си първокласен шпионин ми каза димитри.
да -казах…
Комунистите подготвиха цяла серия от признания.подписах ги.Бях толкова лишен от воля ,че нямаше накъде…
ДС си беше свършило работата…Бях готов за процеса…

Съдът (прескачам отново малко и продължавам)

Залата,която побираше 500 души беше претъпкана.Сред специалните гости имаше журналисти от „Ню Йорк Таймс“ и от „Лъндън Телеграф“ и от други големи вестници.
Две седмици преди делото ни се каза да пишем на домашните и да искаме ризи и добре изгладени костюми.Разрешаваше се да изпращат храна колкото могат. Освен това ни даваха храна силна и калорична от затворническата кухня.Всичко се правеше да не остане следа от нанесените страдания,защото щяхме да се явим пред чуждестранната преса и дипломатически лица.Трябваше да изглеждаме добре хранени,добре облечени и добре гледани–комунистическо лукавство в действие.
Съдът се състоеше от трима съдии,но те бяха само марионетки.Истинските решения бяха в ръцете на хората от ДС,седнали на първия ред.
Първи на свидетелското място застана пастор Никола Михайлов-баптист.
Той беше претърпял най-голяма промяна и беше склонен да казва това,което искаха комунистите.Само неговите показания бяха достатъчни,за да ни осъдят на смърт,но тъй като си бяхме „признали“ ни помилваха…
На следващия ден вестниците бяха пълни с ужасните самопризнания в шпионаж от пасторите „продали“ България на англичаните и американците.
Беше очевидно ,че всичко в печата идва от ДС.По-късно разбрахме,че статиите са били написани седмици преди това.
Само брат ми Ладин още не беше пречупен,същата вечер ББС съобщи че от 15 пастори,обвинени в шпионаж,Ладин е единственият отказал да признае.Той беше физически много здрав и можа да понесе многобройните изтезания.
Съдебният процес беше трагична черна комедия,написана и режисирана от ДС
Според комунистическото учение,целта оправдава средствата.Това им позволява да използват измами,умишлени заблуди,убийства и всевъзможни методи за постигането на целите си.
В нашия случай те имаха специални цели.Искаха да унищожат евангелските църкви.Второ с един удар искаха да премахнат преданите на вярата пастори и на тяхно място да дойдат марионетки. Но когато ни изправиха пред съда,те всъщност съдеха Христос и Неговото учение.За пореден път дяволът беше лъжесвидетелствал и беше намерил фалшиви обвинения,за да се отърве от Христа,Светлината на светаТой беше обвинен пред Пилат,чиито заповеди се диктуваха от Рим,осъдиха го на смърт,разпнаха Го и Го положиха в запечатан гроб.
Колкото и проницателен и хитър да беше дяволът, той не успя. Причината ще открием в Божието Слово и в думите на Павел към Тимотей „…но Божието Слово не се връзва…“ (2 Тимотей 2-9)
Божието Слово не може да се унищожи.Точни когато дяволът е сметнал,че ще тържествува,Христос се е надигнал от гроба.Лъжата си остава винаги лъжа.Нито марксистите,нито ленинистите ще успеят да изградят земен рай върху лъжа. Един инженер ,който работеше във фабрика за мармалад,даде признания че с пастор Иванов са разговаряли за това как се консервира мармалад.Инженерът намерил пари в една своя книга.Прокурорът го попита:не смятате ли че пастор Иванов ги е сложил там,за да се отплати за информацията…Свидетелят отвърна…очевидно той трябва да го е направил.–Ето какви обвинения и доказателства имаха срещу нас…
… само двама от защитата се опитаха да кажат истината.Единият от тях не беше комунист.Беше един от най-способните и видни юристи в София.Той каза: Почитаеми съдии,тези хора са преследвани като шпиони.Не е ли наше задължение да открием в какво се състои тяхното шпиониране?
и продължи:
Пастор Мишков е направил скица на пътя от Пловдив до Пещера.Според обвинението,тя е била дадена на американците.
Толкова ли са наивни американците,че да не отидат до най-близката книжарница и да си купят карта на България,която показва не само пътищата в България,ами и железопътните линии.Такива карти се продават свободно.
Прокурорът подскочи като ужилен и изрева: Господин Тумпаров,нямате право да казвате това.Не знаете ли ,че всичко днес в България е секретно?
Тумпаров веднага схвана скритата заплаха в тона на прокурора,затова промени тактиката си и възприе угодническата позиция на другите адвокати.
Пастор Зяпков беше третиран най-зле…
…Когато излезе да даде показания,този човек,когото всички познавахме като непоколебим и решителен Божий човек и служител,избухна в неудържим плач.Той беше преминал през неизказани страдания…
Не пастор Зяпков говореше,а магнетофонният запис,който възпроизвеждаше песента,съчинена от ДС…
След делото не видяхме пастор Зяпков 3 години.Изтезанията го бяха довели до ръба на лудостта и минаха 3 пълни години преди да се пооправи…
Скоро в лицето на назначените от ДС „нови пастори“, комунизмът влезе и в самата църква.Някои от по младите вярващи бяха привиквани нощем в ДС.биеха ги жестоко и то по-такъв начин за да не остават следи.
…Произнесоха присъдите ни на 8 март:Васил Зяпков,Янко Иванов,Георги Чернев и Никола Михайлов получиха доживотен затвор.
Аз и други получихме по 15 години.Пастор Митко Матеев получи 6 години.Брат ми Ладин получи 5 години.Той не се пречупи,затова му скалъпиха друго обвинение. След процеса,бавно излизахме от състоянието на полуроботи и живи магнетофони и възстановявахме сетивата си.
…Един ден ме заведоха в малък кабинет,където ме чакаше другарят Анев,един от най-жестоките членове на ДС.До него стоеше мургав мъж,слаб,сизключително свиреп поглед и с лице на пияница.Почти веднага той се нахвърли да ме бие.Повали ме на пода,като ме риташе с всичка сила и бълваше всякакви мръсотии.Закрешя: Попов знаем те.Ти се опитваш да заговорничиш с другите пастори.
Заповяда да ме заведат в най-влажната килия на затвора.Извика ми:Там долу ще си изгниеш.Няма да видиш повече слънце.Ти си мъртвец Харалан Попов!
Слязох по стръмна стълба в студената тъмна влага.Единствената светлина идваше от джобните фенерчета на охраната.Чуствах се така сякаш слизах в самата преизподня.Беше нечовешки студено и цареше неземен мрак.
По-голяма тъмнина не бях виждал дотогава.
…Блъснаха ме вътре и заключиха.Беше мъртвешки тихо и съвсем тъмно.Не си виждах ръката пред лицето.Опипах наоколо като слепец,намерих канче за вода и почуках по стените,но от никъде не дойде отговор.Бях съвсем сам долу в черните недра на земята.Сетих се за думите на разярения комунист и изстинах от ужас:“Никога повече няма да видиш слънцето!Там долу ще изгниеш.“
…Пипнах стените-те бяха влажни от сълзящата вода.В тази тъмна килия паднах на колене и се помолих:“Господи,знам че няма достатъчно дълбока килия,нито достатъчно здрави решетки,които да ме разделят от Теб.Боже,дай ми сили!“
Подър беше толкова мокър,че не можах да легна.Чрез опипване намерих ъгъла и се сгуших там…
За първи път от година и нещо аз започнах да се боя за разсъдъка си…
Само от време на време се отваряше решетката и на пода изтракваше чиния с малко вода и в нея няколко моркова или гнил червив картоф.Примирих се,че тук ще прекарам остатъка от живота си.Бях приел тази мисъл.Един ден безнадеждността ме връхлетя с всичка сила.Подложен на глад и бой,тук знаех,че няма надежда някога да се измъкна.Този който ми каза че ще изгния беше служител с висш ранг и говореше сериозно.Очите ми се напълниха със сълзи.Седмици наред бях в това състояние.“О Господи,проплаквах“…
И тогава стана нещо,което не беше се случвало по-рано.Появи се слаба светлинка и килията се изпълни с топлина,която обгърна мършавото ми тяло.Около себе си почуствах силни ръце и Самият Христос ме залюля в прегръдката Си.Същият глас,който чух когато стоях 2 седмици до стената,отново заговори.Не бих могъл да го опиша…Христос ми каза:“Сине мой,никога няма да те изоставя.Ръцете Ми те прегръщат.В тях ще ти дам утеха и сила“…
Знам че на някои читатели ще се стори прекалено,но когато бях на границата на лудостта и отчаянието,Хрисотс ме накара да повярвам,че не съм забравен,свит в тъмнината на изоставената килия…
Бях с Христос и чаках смъртта,за да бъда с Него.Той разговаряше с мен и присъствието Му почти осезаемо изпълваше килията.Държеше ръката ми в Своята пробита с гвоздеи длан.Той познаваше страданието и споделяше страданието на чедата си.
Прекрасни бяха тези дни.Общувах с Христос,докато отслабвах все повече и чаках смъртта.
…След доста време чух шум,вратата се отвори и светлина блесна в лицето ми.–Попов излизай оттам,идваш с нас! – изкрещя един глас.
Най-накрая се върнах в килията където бях преди.След като ме хвърлиха в нея,попитах затворника вътре за датата.Бях прекарал долу 35 денонощия и никога нямало да изляза,ако не били преместили служителя ,който беше ме пратил да „гния“ там.
Очевидно Бог все още имаше планове за мен в този живот…

(със съкращения)

С друг пастор ни сложиха в празна килия.Намерихме няколко дъски,от които си направихме легла,и не се налагаше да спим повече на циментовия под.Още първата нощ ни атакуваха дървеници.Падаха от тавана като дъждовни капки.Лазеха навсякъде и най-вече върху нас.Не можеше да се спи,и затова спяхме на смени.Единият спеше,другият го пази и избива дървеници.След третата нощ значително броят им намаля.
В средата на юни ни преместиха в голяма триъгълна килия,в която имаше още 20 пастори.Някои бяха участвали в друг процес след нашия.
Сега за пръв път ни позволиха кратки ежедневни разходки навън.Беше великолепно да дишаш свежия въздух,да гледаш синьото небе и слънцето.Един ден откъснах мъничко зелено стръкче трева,поникнало в някаква пукнатина в цимента.Зелено и живо,то беше първата ми връзка с външния свят след повече от година.
…“Културно-просветното дружество“ беше кръжок основан от тайната милиция.Целта беше да ни „превъзпитават“,но всъщност да ни „промие мозъците“ и да дава информация на ДС за всички затворници.ЕДИНСТВЕНОТО КОЕТО ГИ ИНТЕРЕСУВАШЕ БЕШЕ ОТНОШЕНИЕТО НА ВСЕКИ ЕДИН КЪМ СТРОЯ.В края на обучението ги разделяха на „поправили се“ и непоправили се“
Най-важни бяха курсовете по комунизъм.Говореше се за двете главни комунистически фигури Маркс и Ленин.Капитализмът е обречен:той е непоносим и трябва да се отрече.Комунизмът обаче е най-великата и най-хуманната политическа система,която е съществувала.Всичко беше толкова налудничаво и фалшиво,че даже и лекторът не го вярваше.Думите му звучаха отегчени,вяли и празни и го превръщаха в грамофонна плоча.Същите думи,същите изречения и изрази ,същите доклади се повтаряха пак и пак.Беше отвратително ,но трябваше да издържим.
Волята ми беше пречупена за 6 месеца,през които ме биха до пълно изнемощяване,докато стигнах до предела на силите си и рухнах физически.Това беше временно.
„Промиването на мозъка“ – това е постоянно да убеждаваш някого ,че комунизмът е добър.
За 2 месеца затворническите власти разбраха,че не могат да ми промият мозъка и се отказаха от мене.
„Пропаднах на курса“ и бях определен за каторжен труд. Редът ми дойде на 1 декември. С още 30 затворника ни натовариха в камион и ни откараха в Сливенския затвор. ..
Килията беше с размери четири и половина метра на метър и осемдесет.Вътре бяхме 15 души,а трябваше да се намери и място за неизменната кофа.Бяхме наблъскани като сардели.Падаше ни се по стъпка на всеки за спане.Сред затворниците беше известният български поет Трифон Кунев.Той беше прекрасен човек и голям добряк.Беше много едър,беше невъзможно да спи само на една стъпка,затова всеки му отстъпи по 2см ,за да има повече място и за Трифон.Така ни се паднаха по 28см ширина за спане.Нощем спяхме на една страна.Ако някой искаше да се обърне на другата,трябваше всички да се обърнат едновременно.Денем седяхме на местата си и бездействието даде прекрасна възможност да се разговаря с хората за Бога.Почти всички искаха да чуят повече.
Имаше един прозорец,който беше на тавана.Винаги беше отворен,но вътре бяхме 15 мъже,които се потяха през лятото. Потта се стичаше по нас.Единственото облекчение половиначасовата разходка веднъж дневно…
Отново ни подложиха на диетата „гладна смърт”.Получавахме само 250 гр хляб и супа,която беше по-гадна даже и от предишната.
…Лежах буден в моите 28 см и си мислех за жена ми Рут и двете ни деца.Къде ли бяха те? Какво беше станало с тях? …Бяхме разделени 2 години,а се задаваха още 13…Господи,молех се ,пази ги ,закриляй ги,помагай им…
…През следващите години в Сливен,най-тежки бяха нощите.Времето от 23 до 03 беше за побои и изтезания.Виковете и псувните на мъчителите отекваха по-силно от писъците на измъчваните…
Именно нощем много хора полудяваха…….Чувах как буйстваха,когато мозъкът щракнеше и откажеше да работи,а пазачите идваха и ги отвеждаха.Такива бяха нощните звуци на затвора…
Дойде времето когато ДС трябваше да ни категоризира.Първа група бяхме политически затворници,свещеници,пастори.Втора група бяха убийците и изнасилвачите.След това бяха другите.Най-големите и опасни бяхме ние първа група.Изглеждаше странно,че бях квалифициран като по-опасен и от рецидивистите убийци.
Но на мен ми беше ясна гледната точка на комунистите.Моята вяра и свидетелстването ми бяха наистина по-опасни за тях.Те разбират че вярата в Бога е най-злият им враг. 13 години трябваше да слушам лекции по марксизъм и комунизъм.Никога не преминах,оставах си в същшата група.Изглежда че бях неспособен да се науча как се строи комунистическо общество.
Имаше една голяма група хора,които направо се предаваха и се съгласяваха с всичко.Тях не само ги местеха в по-добра група,но и ги освобождаваха много по-рано.Те се бяха „поправили“ и ги смятаха за „обучени“
Скоро ме изместиха в затвора в Коларовград -днешен Шумен.

(със съкращения)

Mалко преразказвам:

В следващите месеци Харалан Попов получава всичките бельо и ризи по пощата.Когато това се е случвало,обикновено е означавало че е починала съпругата.В продължение на 3 месеца не е узнал дали е жива или мъртва. Един ден обаче затворник,който работел в канцеларията на затвора му казал,че касиерът не бил комунист и познавал пастор от Коларовград.Той му предава,че жената на Харалан Попов Рут е заминала за Швеция заедно с децата.А скоро след това получава и писмо от тях. По-късно разбира,че шведското правителство е осигурило свободата на жена му.Тя имала шведско поданство и била омъжена за българин.Само това я спасило.

вече цитирам:
Никога не бях изпитвал такава върховна радост в живота си.Дългите ръце на ДС не можеха да стигнат в Швеция.Тежкото време,което смазваше и убиваше мнозина затворници-грижите и безпокойствата за близките им-беше паднало от мене.
Всички килии ликуваха с мен.Не мога да опиша какво означаваше това.Щях да понеса по-леко останалите години в затвора.Вече не се страхувах от комунистите.Какво можеха да ми направят? Жена ми и децата бяха на свобода.Можеха да ме изтезават,но не можеха да засегнат единственото ми уязвимо място-съпругата и децата…
Около мене имаше стени и решетки,но никой не можеше да отнеме вътрешната ми свобода.Сега щях да обучавам,да проповядвам,да свидетелствам за Христовата кауза,в който и затвор да ме сложеха.

Скоро след тази чудесна новина,аз и още 400 затворници заминахме за Персин-Остров на Дунава със затвор за каторжен труд. Скоро разбрахме,че Персин е остров за извънредно тежък труд. От 6000 затворници оцеляха само няколкостотин.Дошлите преди нас бяха ожънали фуражните посеви.Ние трябваше да ги приберем и овършеем.Ежедневно нормата беше 700 кв м. макар,че малцина бяха вършали през живота си.Работехме от 3 сутринта до девет вечерта -по 18 часа на ден.
Затворническата управа беше недоволна,че не изпълняваме плана и намаляше дажбите ни.Завъртяхме се в порочен кръг.От намалените дажби слабеехме още повече и вършеехме още по -малко.Тогава за наказание отново намаляваха порциона.Много хора около мене измряха от прекомерната работа и оскъдната храна.По-малкото храна означаваше по-малко работа и в резултат още по-малко храна.Накрая смърт.Поделяхме си продуктите с умиращите,но въпреки това мнозина си отидоха.Пазачите се движеха между нас и биеха всеки,който не работеше достатъчно усърдно. Няколко затворници избягаха,но двама бяха хванати до гръцката граница и ги върнаха обратно.Пазачите бяха жестоки и НЕ НОСЕХА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ВЛАСТИТЕ АКО ЗАСТРЕЛЯХА НЯКОЙ.ЧЕСТО УБИВАХА НАСЛУКИ-ПРОСТО ЗА ДА СПЛАШАТ НЯКОЙ.Никога не знаехме кой ще е следващият.Докато работехме,щом му скимнеше,пазачът си набелязваше някой измежду нас,ПРИБЛИЖАВАШЕ СЕ, ОПИРАШЕ ПИСТОЛЕТА ДО ГЛАВАТА МУ И ДЪРПАШЕ СПУСЪКА.На няколко пъти това се случи до мен.Един път охраняващият беше се запътил с насочен към главата ми пистолет,когато друг от охраната го повика и отвлече вниманието му.Той се отдалечи и не се върна.
Когато приключи вършитбата ни накараха да копаем в полето.Всеки трябваше да прекопава дневно по 10 ара с плевели.С плуг щяхме да се справим,но само с мотики беше невъзможно да се изпълни нормата.
Горещините в края на юли изсушиха земята и водата силно намаля.Жегата безмилостно ни съсипа…
Полето където работехме беше на около 5-6 км от помещенията и всяка сутрин и вечер изминавахме това разстояние с маршова стъпка,охранявани от двете страни.Понеже се закъсняваше с плана,директорът на затвора нареди да се ускори работата.Вместо да маршируваме ни заповядаха да тичаме 5-6 км а пазачите на коне,ни гонеха и дългите им кожени камшици плющяха по гърбовете ни.Вечерта същото в обратната посока.ТЕ ИЗПИТВАХА ГОЛЯМО УДОВОЛСТВИЕ ДА БИЯТ ОЛЮЛЯВАЩИТЕ СЕ РЕДИЦИ ПОЛУМЪРТВИ ЗАТВОРНИЦИ.И ТЕЖКО НА ОНЯ, КОЙТО ПАДНЕШЕ.ОХРАНАТА ЯРОСТНО СЕ СПУСКАШЕ ВЪРХУ НЕГО И УДРЯШЕ ,ДОКАТО ПЛЪТТА УВИСНЕШЕ НА ПАРЦАЛИ ПО ГЪРБА,ЛИЦЕТО И РЪЦЕТЕ МУ.
Това продължи до прибирането на слънчогледовата реколта.Твърде скъпа реколта,ако се измери със страданията,които костваше.Тя още веднъж показа ниската цена на живота,когато на човек се гледа само като на „материя” без душа.
Един ден докато работехме в слънчогледа,с подскоци дойде малко зайче.Бяхме заприличали на скелети от глад.Мислехме само за едно-да отскубнем стръкче трева и да го изядем.И сега изведнъж цял заек.Наобиколихме го един го уби и го скри,за да го занесе вечерта в помещението.
Вечерта при нас пристигнаха трима пазачи и заповядаха този който е убил заека,да си признае.Когато разбраха,че никой няма да признае,ни наредиха да се върнем на бегом в помещенията.Докато се промъквахме между ударите,някой доносник сигурно беше казал на надзирателите кой е убил заека,защото извикаха нещастника да излезе напред.Той беше на около 55 години и много слаб.
Започнаха да го налагат яростно с дебел прът.Виждал съм аи самият аз съм бил жертва на жестоки побои,но този клетник го биха така свирепо,че не издържах,когато го гледах и слушах да пищи.Крясъците му бяха ужасяващи пронизващи,чак невероятни.
В сравнение с тях виковете на родилка са радостни звуци.Биха го докато не изхвръкна окото му.Никога в живота си не съм виждал такъв жесток и безсмислен побой.Пазачите продължиха да удрят възрастния човек по главата,слабините,ръцете,краката,гърба,докато загуби съзнание.Не можехме да сторим нищо,освен да стоим и да се опитваме да сдържаме чуствата си.Някои плачеха от ярост и безсилие…
…Когато човек е безбожник,НЯМА ПРЕДЕЛ НИТО НЕГОВАТА ГРЕХОВНОСТ,НИТО БЕЗДНИТЕ,В КОИТО ЩЕ СЕ ПРОВАЛИ.Тези пазачи слизаха на все по-ниско стъпало на човешката природа,докато у тях не останеше никаква милост или хуманност…….

(следва )

През онова лято на Персин много затворници бяха убити.Застреляха двама,които стъпаха в забранената зона.Само на 2 крачки от мене простреляха едно момче в крака,защото се беше спряло да откъсне един житен клас.Падна на колене,молейки пазача да пощади живота му.Но той дойде до него и го застреля в главата.
При друг случай мой близък приятел,като мислеше,че никой не го гледа,се наведе,отскубна стръкче трева и го пъхна в устата си.Изпищя куршум и той падна в краката ми с огромна зееща дупка в главата… Убиваха ей така,без повод и причина.
С приближаването на зимата ни прехвърлиха да работим на строежа на една дига,която щеше да предпазва острова от наводняване.Висока 5 метра и широка в основата си 27 метра.Отново пробягвахме разтсоянието от бараките до обекта с празни стомаси и под ударите на камшиците от пазачите на коне след нас.
Минималната дневна норма беше 1-2 кубика на човек пръст,превозвани с колички.
Мнозина припадаха от усилията и ние ги връщахме в бараките на гръб или в количките. Понякога бяхме толкова изтощени,че не можехме да помръднем падналите и пазачите ги оставяха там,докато умрат.
Един човек,който прие Христовата вяра в затвора чрез мене,се строполи и аз с големи мъки се опитах да го пренеса до бараката.С много труд се справих за едно късо разстояние,но не можах да продължа.Нямаше кой да помогне.Всички бяха на косъм от смъртта.Моят приятел и брат в Христа,умря там където го оставих.Ако само го бях пренесъл…И досега не ми излиза от ума.
В затвора се раждаха големи приятелства между хора,които бяха в една и съща яма и деляха общи страдания.Най-много се сближаваха християните.Отнасяха се помежду си с топлота,внимание и загриженост.Беше нормално да видиш как хранят някой затворник с челюст,премазана от охраната,като му чупят хляба на съвсем дребни залъчета,за да ги преглъща по-лесно…
През това лято ,сухо и горещо всеки,който се наведеше да откъсне стрък трева или зелен лист-каквото е за ядене или дъвчене-го застрелваха веднага,без предупреждение. Но много от нас поемаха риска, за да живеят.
(следва) През есента,докато се трепехме от работа, се лееха поройни дъждове.Дрипите ни прогизнаха.Почти целия остров беше залят с вода.Бараките ни се оказаха в огромна кална локва дълбока 70 см.Седмици наред живяхме в ледените води на реката.В края на ноември заваля сняг.Мокрите ни дрехи замръзнаха.Стана минус 6 градуса,но въпреки това продължавахме работа по снегозадържащите огради.Мокри със замръзнали дрехи вадехме лук изпод снега или го скубехме от ледената вода,в зависимост от времето.През нощта водата замръзваше,но лукът трябваше да се прибере,затова чупехме леда с ръце и продължавахме да работим.Няколко умряха от пневмония този месец.
„Потъвам в дълбока тиня,гдето няма твърдо място да застана,стигнах в дълбоки води,гдето потопът ме покрива“ (69 псалм)
Взеха мерки за евакуацията на животните,в случай че водата продължи да се покачва.Животните бяха по-важни от нас.Звучи невероятно,но видяхме ,че се готвят да ни зарежат и да евакуират животните и надзирателите…
…Мислех си за мъчениците от миналото,за майките,чиито деца Ирод бе избил,за светците пребити с камъни до смърт,за хилядите изгорени на клада,за стотиците хвърлени на лъвовете.Християнската история бе опетнена с кръвта на хилядите мъченици християни,защото бяха приели Божия Син…
Това не бяха слепи фанатици,а мъже и жени,чиято вяра продължаваше до смъртта.Вярата ,която побеждава смъртта ,не познава страха…
…Божият глас проговори в сърцето ми: „Това са правили с чедата Ми през годините,това правят и с теб заради Мен“!!!
…Една нощ се събудихме от викове.Някой крещеше: реката е пробила преградната стена,бягайте ис е спасявайте.300-400 мъже се мъчеха да се доберат до двете помещения горе през ледената вода,която непрекъснато прииждаше.Нямахме пазачи,защото те ни бяха изоставили от другата страна на по-високото.Ако реката продължаваше да се покачва,щяха да загинат няколкостотин човека.Започнах да се моля и казах и на другите християни да се молят.Постепенно водите спряха да прииждат и видяхме че сме спасени.Благодарих на Бога…
Понеже пазачите ги нямаше сега при нас,доносниците останаха без закрила.Невярващите затворници,които си бяха патили токова време от тях,намериха сгоден случай да си отмъстят.Това,което последва беше жестоко.Биха ги цяла нощ и много от доносниците бяха окървавени и ранени.
Когато водите спаднаха,пазачите се върнаха.Щом директорът на затвора разбра за случилото се побесня и се закле да не ни се размине.Избра 14 човека и ги качиха на лодка и ги закара до средата на реката.Беше кучешки студ.А те по едни тънки дрехи ,без храна и само речната вода за пиене.Оставиха ги там 14 дни в ужасен студ и мъки.На 5 ден директорът на затвора взе една моторница и започна да обикаля около лодката с 14 те премръзнали и умиращи мъже и им се подиграваше с най-вулгарните думи,които можете да си представите…
Останалите ни бяха наредили на брега и 10 дни ни пазеха с щикове без храна без вода и без възможност за почивка.Един човек издъхна до мен,замръзналото тяло лежа в нозете ми няколко дни,преди пазачите да дойдат и да го махнат.
След 2 седмици върнаха хората в помещенията.Краката на много бяха премръзнали и с черни петна.На един се наложи да му отрежат измръзналите пръсти на краката…

със съкращения

Падна дълбок сняг в Персин и се настани тежката зима.Виждаха се само сломени, прегърбени мрачни хора да се движат под тежестта на трупите.Мислех си,Каква глупост,ако искат повече работа,трябва да хранят затворниците.Но те не помислиха никога за това.
Онези,които загубеха съзнание,оставаха там,където се бяха строполили,телата им почерняваха и от студа ставаха на камък.Когато после ги вдигнеха оттам,вкочанените им ръце и крака запазваха позата,в която бяха издъхнали.Ние живите им завиждахме,че са се отървали…???!!!
После дойде пролетта и се посъживихме. Копривата и другата зеленина ,започна да се появява под снега в гората.Ядяхме жаби ,змии,костенурки и полски мишки.
На 5 март 1953 г видяхме,че пазачите носят черни ленти на реверите си.Сталин беше починал.За нас това беше повод за ликуване.Един възрастен човек се разсмя,щом чу новината и се смя като луд през цялото време докато го биеха зверски.След смъртта на Сталин охраняващите бяха станали по-зли.Причината за това беше собствената им несигурност.За тях Сталин беше висше същество,което боготворяха.Ние им станахме жертва.За всичко обвиняваха нас,сякаш ние я бяхме причинили смъртта му…………
Барака номер 2 беше оградена с бодлива тел.На източната и западната кули имаше денонощна охрана.Близо до входната врата видяхме надпис:“Човек-това звучи гордо“ М.Горки. Бях поразен от иронията на този цитат тук,където хиляди хора бяха третирани като животни.Но сами по себе си,думите му носятголяма истина.Божието Слово ни учи,че човекът е венецът на сътворението.Няма по-велико от него по лицето на земята.Странно е,че хора които отказват да приемат Създателя и за които човеците нямат никаква стойност,бяха написали тези думи на стената.
Когато вратат се отвори и влязохме вътре,имаше друг надпис от Горки:“ Ако врагът не се предава,той трябва да бъде унищожен“
По него човек можеше да прозре пропастта между теорията и практиката на комунизма.Първия цитат показва усилията на комунистическата теория да създаде земен рай,а другия показва грубата действителност.От една страна човекът е нещо с което трябва да се гордеем,а от друга е враг,който трябва да бъде унищожен.Това им е разликата на комунизма между теория и практика.Комунизмът изисква пълно подчинение и раболепие.Ние оптказахме да се подчиним и станахме най-злите врагове.
Видяхме,че започнаха да копаят затворници от други бригади една яма,която ставаше все по-широка и по-дълбока.После се разбра,че тази яма ще бъде специална за наказаниена дисциплинарната бригада-сиреч нашата.След всичката жестокост,която бях видял и понесъл от себеподобните си,все още се изненадвах,когато сатанинската изобретателност откриваше нови начини за изтезание на ближния.13 години бях свидетел на трагедията в какво низко положение,може да изпадне човек без Бога

ИЗТЕГЛИ: ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ и ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА (IIIч.): Протестантска църква и религиозни секти (1944–1991)

В първият съдебен процес са включени 15 пастири по дело № 248 на Окръжния съд. Процесът продължава 11 дни  – от 26 февруари до 8 март 1949 г., когато четат присъдите.

1. П-р Васил Зяпков – 48-годишен, религиозен представител на Обединени евангелски църкви (ОЕЦ) в България, ръководител на Евангелските съборни (конгрешански) църкви и пастир на Първа евангелска църква в София, с присъда “доживотен строг тъмничен затвор”.
2. П-р Янко Николов – 48-годишен, заместник религиозен представител на ОЕЦ и върховен надзирател на Евангелските методистки църкви, с присъда “доживотен строг тъмничен затвор”.
3. П-р Никола Михайлов – 49-годишен, председател на Върховния съвет на ОЕЦ и секретар на съюзното настоятелство на Баптистките църкви, с присъда “доживотен строг тъмничен затвор”.
4. П-р Георги Чернев – 46-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ и председател на Петдесятните евангелски църкви, с присъда “доживотен строг тъмничен затвор”.
5. П-р Ламбри Мишков – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда “15 години строг тъмничен затвор”.
6. П-р Георги Васев – 48-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда “15 години строг тъмничен затвор”.
7. П-р Харалан Попов – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда “15 години строг тъмничен затвор”.
8. П-р Йончо Дрянов – 41-годишен, член на Върховния съвет на ОЕЦ, с присъда “10 години строг тъмничен затвор”.
9. П-р Иван Ангелов – 44-годишен, с присъда “10 години строг тъмничен затвор”.
10. П-р Здравко Безлов – 28-годишен, с присъда “15 години строг тъмничен затвор”.
11. П-р Захари Райчев – 50-годишен, с присъда “10 години строг тъмничен затвор”.
12. П-р Ладин Попов – 36-годишен, с присъда “5 години строг тъмничен затвор”.
13. П-р Митко Матеев – 39-годишен, с присъда “6 години и 8 месеца строг тъмничен затвор”.
14. П-р Ангел Динов – 40-годишен, с присъда “1 година условно”.
15. П-р Александър Георгиев – 65-годишен, с присъда “1 година условно”.

Само 4 месеца след този шумен процес по дело № 1166 от 5 юли 1949 г. на Софийски областен съд са осъдени още 9 души:

1. П-р Стефан Градинаров – Съборни (конгрешански) църкви
2. П-р Симеон Илиев – Съборни (конгрешански) църкви
3. П-р Илия Илиев – Методистки църкви
4. П-р Спас Милушев – Методистки църкви
5. П-р Симеон Попов – Методистки църкви
6. П-р Атанас Георгиев – Баптистки църкви
7. П-р Христо Нейчев – Баптистки църкви
8. П-р инж. Милан Костов – Баптистки църкви
9. П-р Дико Мавродиев – Петдесятни църкви

Протичат и много единични съдебни процеси, при които пастири и активни членове на църквите са изпратени по концлагери и затвори, както следва

От Баптистките църкви:

1. П-р Иван Игов
2. П-р Георги Васев
3. П-р Константин Бранков
4. П-р Трифон Димитров

От Методистките църкви:

1. П-р Марин Глухарав
2. П-р Васил Маринов
3. П-р Никола Пулев

От Конгрешанските църкви:

1. Тодор Шопов
2. Никола Кьосев
3. Никола Костов
4. Любомир Цанов – баща
5. Никола Цанов – син
6. Максим Абаджиев
7. Игнат Проданов
8. Стефан Янчев
9. Георги Ушев
10. Борис Арабаджиев
11. Марин Маринов
12. Данаил Бумбаров – син на п-р Крум Бумбаров

От Петдесетните църкви:

1. Димо Димов
2. Илчо Господинов
3. Калмукови – баща и син
4. Тодор Енчев
5. Венеамин Чернев – син на п-р Георги Чернев

През декември 1979 г. по следствено дело № 208 на Софийския районен съд са осъдени 6 души от Петдесятните църкви, от които само един пастор:

1. П-р Георги Тодоров
2. Натанаил Цачев
3. Димитър Сивов
4. Петър Янев
5. Банчо Колев Банчев
6. Димитър Жеков

Георги Сивриев е първият осъден пастир от т.нар. Народен съд през 1945 г. с присъда “доживотен строг тъмничен затвор”.

В единични процеси са осъдени още:

1. П-р Гавраил Цветанов – преподавател по икономика в Софийския университет.
2. Неофит Цаков – най-дългогодишният редактор на в. “Зорница”, с присъда “доживотен строг тъмничен затвор”.