Д-р Вениамин Пеев
Американският богослов и социолог Дейвид Бенсън[1], който седем пъти прекосява границата на „желязната завеса” и живее известно време в бившия СССР, се спира подробно на едно от най-важните несъответствия в комунистическата система. В книгата си „Християнство, комунизъм и оцеляване” (1967) той разглежда подробно, опирайки се на реални примери, заблудата за „правата на религиозните групи под властта на комунизма”.[2] Ценността на неговите разсъждения произтича от факта, че Бенсън не теоретизира, черпейки информация от други книги или устни източници, а както подчертава, неговото изследване е плод на „лично свидетелство – изявление на убеденост – декларация на надежда”. Авторът е свидетел на лицемерието на комунистическите властници и не може да проумее защо заблудата за „религиозната свобода” се повтаря „безкрайно от туристи в Русия” и тя се посреща „с доверие от хора, които живеят на Запад”.[3] Бенсън разглежда реалните измерения на тази вредна заблуда, като я представя в три измислици: 1) че е налице абсолютно отделяне на църквата от държавата; 2) че на всички граждани е гарантирана свобода да упражняват религиозните си вярвания; 3) че е налице свобода на религиозното говорене. Категоричното дискредитиране на тези фалшиви твърдения от страна на тоталитарните политици в СССР и сателитните комунистически държави от западни автори като Дейвид Бенсън е изключително важно да бъде добре разбрано особено от религиозните представители днес, защото всеки опит за замъгляване на фактите и изводите от тях би ни тласнало отново назад към годините на мракобесието.
Настоящата статия е посветена на два вида религиозна дейност, която се свързва с историята на българския евангелизъм по време на комунистическата система. От една страна, западните християни основават мисии, чиито представители самопожертвувателно прекосяват границите на „желязната завеса”, за да носят безвъзмездно Библии, Нови завети, сборници с духовни песни и християнска литература поради невъзможността те да бъдат отпечатвани в комунистическите страни. Те понасят несгоди и се изправят пред арести и конфискуване на специално пригодените за целта коли и микробуси, но са убедени от личен опит в огромната духовна полза на своята дейност. От друга страна обаче, в комунистическите страни идват официални представители на евангелистки деноминации, които политиканстват и възприемат за „истина” лъжите за религиозни свободи. Подпомогнати от внедрените агенти в ръководствата на местните деноминации, те не само че не правят никакъв опит за дискредитиране на комунистическите лъжи, но връщайки се в родината си, както посочва Бенсън, разпространяват тези лъжи сред своите сънародници. Нещо по-лошо, те се противопоставят на западните религиозни мисии, в които работят техни сънародници и духовни братя и сестри и с това нанасят духовна вреда на техните инициативи. Именно с този проблем – за истинското духовно служение и вредното политиканство на западни представители – ще се занимаем по-долу.
Брат Андрю и Библиите за България и Румъния
Дейвид Бенсън коментира заблудата на пропагандата, че комунистическата система гарантира религиозна свобода: „Не трябва ли свободата да се упражняват религиозните вярвания да включва отпечатването на Библии и сборници с химни? – Разбира се, в една свободна демокрация, но в Съветския Съюз не е така. Библиите са толкова оскъдни в Русия, че употребяваните Библии се продават по 50 долара на черния пазар”.[4] В различните комунистически страни положението бе различно. В официалните християнски книжарници в ГДР, Полша или Хърватия, например, бе възможно да се намерят не само библейски издания на местните езици, но и коментари, сборници с проповеди, песнарки и аудиокасети с християнска музика. В България и Румъния обаче положението бе плачевно. Преди падането на тоталитарните режими на Живков и Чаушеску нямаше евангелистки книжарници, нямаше библейски издания, нямаше християнска литература и музика. Затова на Запад християнски мисии събираха средства, за да отпечатват Библии, Нови Завети и други помощни материали, като ги внасяха с огромни рискове за преносителите и ги раздаваха на свещенослужители и църковни общности напълно безплатно. За един такъв самопожертвувателен съвременен герой на вярата искам да разкажа по-долу.
На Запад и на Изток той е известен като „брат Андрю”. Истинското му име е Анне ван дер Бийл, роден в Холандия (1928 г.). В английски говорещите страни е известен като Андрю ван дер Бийл, но в страните „зад желязната завеса” го знаят като „брат Андрю”. Спечелил си е заслужено псевдонима „Божият контрабандист” (англ. God’s smuggler). Този неустрашим мисионер, посветил живота си в разпространяване на Библии на местни езици, е пропътувал стотици хиляди километра от ГДР до Китайската народнодемократична република.[5] Посещавал е няколко пъти България и Румъния. Всички комунистически тайни служби са знаели за него и във всяка една страна му е съставено обемисто досие. След падането на тоталитарните режими в Източния блок един бивш генерал на КГБ му казва следното: „В КГБ „Божият контрабандист” бе задължително четиво. Почти всеки агент имаше копие. Ние знаехме какво вършиш”.[6] Тайните служби нарочно са го пропускали в страните си, защото събирайки информация от внедрените си агенти, са научавали в много случаи крайните дестинации на разпространението на Библиите и едва тогава са ги конфискували. По този начин са се избягвали международните скандали и акциите за обиски и конфискации на милиционерите вътре в комунистическите страни били обявявани за „законни” според комунистическите закони.
„Брат Андрю” посещава като турист България за първи път през 60-те години. На срещите си български евангелисти той посвещава цяла една глава в своята книга, която е озаглавена „Авраам, убиецът на великана”.[7] Като прикрива истинските имена на приятелите си, на които оставя Библии, той разказва за срещите си с „Петров” и „Авраам”. Холандският мисионер веднага разбира, че в България евангелските църкви имат две нива – „официално” или „марионетно”, което се противопоставя на контакти с чужденци и получаване на Божието Слово, и „подземно” или „нелегално”, което само формално принадлежи към известните на властите деноминации.[8] „Петров” осведомява своя гост, че „марионетната” църква „е ехо на гласа на държавата”, т.е. в нея се провежда като огледално отражение антихристиянската политика на атеистичната държава. А тази политика се състои в стремежа да се постигне пълна безпросветност – без Библии, без християнска книжнина, без образование на служителите, без адекватно разбиране и проповядване на библейското учение. Наложеното информационно затъмнение над християнските протестантски общности „зад желязната завеса” има и много коварна деморализираща цел – прекъсването на всяка полезна връзка с християните от Запад води до убеждението, че западните братя напълно „са ги забравили”. Това предизвиква подозрения към чужденците.
Вярно ли е било това, което „Петров” е казал на „брат Андрю”? Холандският мисионер не се среща с официални евангелистки представители на български деноминации, но когато отива в Румъния, иска да се запознае с водачите на една евангелистка деноминация. Затова отива в Букурещ. Ето какво се случва в дома на секретаря на деноминацията, който говори немски. Щом разбира, че „брат Андрю” е внесъл Библии на румънски език, той отговаря остро: „Ние нямаме нужда от Библии! И ти никога повече при никакви обстоятелства не трябва да идваш в дома ми или в дома на който и да било вярващ по този начин. Надявам се, че разбираш това”.[9] „Брат Андрю” не може да повярва на ушите си – секретарят на евангелистка деноминация да забранява внасянето на Библии, след като преди това той се е убедил при срещите си с редови вярващи, че нуждата от Божието Слово в Румъния е крещяща. Затова той настоява да се срещне с председателя на деноминацията. На другата сутрин отива в канцеларията с куфарче, в което носи 6 Библии. Разговорът с председателя е кратък и след като става ясно за какво се отнася посещението, председателят почти го изгонва от канцеларията си. „Брат Андрю” коментира: „И така, аз излязох от сградата, носейки 6-те Библии, с които бях дошъл. Забелязах, че рецепционистката ми зачеркна на излизане името от списъка, където ме бе вписала, сякаш беше на пост във военно поделение. Кой знае, може би и тя бе член на тайната полиция”.[10] Този извод се оказва правилен.
Политиканството на български и чуждестранни евангелистки водачи
За съжаление, такова противопоставяне на официални евангелистки представители срещу внасянето на Библии и друга християнска книжнина се среща, както свидетелстват документите, и в България. Българският евангелистки служител „Петров” споделя с „брат Андрю”, че у нас „има много църкви”, чиито пастири и членове не разполагат с Библии.[11] Това е така, защото евангелистките ръководства пречат за тяхното разпространение. „Петров” го среща с редови евангелисти, които потвърждават неговите думи. Не е такова разбирането обаче на някои известни в онзи период евангелистки водачи.
В едно запазено Донесение на внедрения в ръководството на СЕПЦ (23.Й.1973) аг. „Горанов”, състоящо се от 4 страници, са изложени някои любопитни данни.[12] Донесението е предадено на оперативния работник на ДС веднага след посещението на петдесетния Директор за Източна Европа Робърт Макиш в канцеларията на СЕПЦ, където са присъствали трима пастири, от които един настоящ и двама бъдещи председатели на деноминацията. Макиш заявил, че иска „да има общение с ръководството на българските петдесетни църкви, официално избрано и признато от властите. Той признавал само законното ръководство и държал много то да съблюдава законите на страната”.[13] Дали думите на Макиш са предадени коректно от аг. „Горанов”? Дори това да не е било сторено дословно, по своята същност казаното от Директора за Източна Европа едва ли е било преиначено. Че Макиш е политиканствал, флиртувайки с комунистическите власти, се доказва от мнението, изразено за него в края на Донесението. Там е прибавена следната „забележка” на оперативния работник: „През мес. април 1972 г. изготвих справка за дейността на Макиш, която изпратих на съветските другари. В справката, получена от тях, се потвърждават данните за стремежа му да проявява лоялност по отношение съществуващите в социалистическите страни порядки и отрицателното му отношение към изменниците на родината Харалан и Ладин Попови и пастор Вурмбранд от Румъния”.[14] Според тази ласкава оценка за поведението на Макиш съветската служба КГБ и българската ДС са били изключително доволни от политическата линия на Робърт Макиш. А че той е „заслужил” високата оценка от враговете на Христос, е видно от неговото изказване против мисиите, които са разнасяли Библии и християнска книжнина „зад желязната завеса”. В същото Донесение на аг. „Горанов” Макиш ясно подчертал, че е против хората, които носят от Запад християнска литература в комунистическия лагер. Той предупредил тримата пастири, че „такива, които идват в България от чужбина, правили го с цел след това да говорят измислици и лъжи”. „Тези хора не са отговорни фактори и нямат нищо общо с ръководството на петдесетните църкви в САЩ” – прибавил Макиш.[15] А какво е било становището на „отговорните фактори” по въпроса за внасянето на Библии в страните, където Библии изобщо не се печатат? Ами, просто да няма никакви Библии!… В крайна сметка, нали гражданите на СССР, Румъния и България могат да си купят безпроблемно „Капиталът” на Маркс и „Комунистическият манифест” на Маркс и Енгелс или пък сборниците с речите на др. Живков и др. Чаушеску – защо са им, прочее, Библии? … Затова Робърт Макиш, който се обявява за „отговорен фактор” за българските петдесетни вярващи, който е „признат” за такъв от идентичните „отговорни фактори” в лицето на тримата пастори от канцеларията на СЕПЦ и антихристиянските тайни служби, предупреждава: „ако някой дойде от негово име и по негово поръчение и иска да им даде духовна литература, да не я приемат, защото той никога няма да се съгласи да им съдейства в такава работа”.[16] По-красноречиво изразена политиканска позиция от тази на Макиш едва ли може да бъде направена. Тя е характерна за онези предатели на Христовото дело в чужбина и у нас, които трагикомично гледаха на себе си като на единствените „отговорни фактори” в Христовата църква. Историята на християнството заслужено ги поставя рано или късно в отбора на Юда Искариотски, Юлиан Отстъпник и комунистическите лакеи.
По-страшното обаче е това, че те са толкова безочливи, че не отварят очите на „прегорялата си съвест” (І Тим. 4:2) дори пред фактите, които уличават тяхното предателство. „Брат Андрю” разказва с горчивина за своите неуспешни опити да получи разкаяние и желание за прошка от църковните агенти и информатори, които са предавали сведения за него и са пълнели обемистите папки в архивите на КГБ, Секуритате и българската ДС. На първо място, „брат Андрю” установява, след като се е запознал със съдържанието на своите досиета в различните бивши комунистически страни, че „информаторите са били някога негови доверени приятели” (или поне той ги е смятал за такива).[17] Разбира се, като християнин с истински изграден характер по Христовия образец, той не се изпълва с омраза към тях. Неговото разочарование и болезнено чувство за извършените предателства са огромни, но „нищо не може да се сравни с неговата загриженост за духовното благосъстояние на тези хора”. И тъкмо в това се състои страшният духовен и морален проблем на внедрените агенти в Христовата църква! Когато „брат Андрю” полага усилия да се срещне лице в лице с предателите, почти всички му отказват това. Той е готов „да им даде прошка”, но те го отблъскват. Въпреки това, този достоен Христов служител, пътуващ по 80 000 километра годишно, за да внесе „зад желязната завеса” опасните Библии, които са основата на християнската вяра, рискувайки собствената си сигурност и живот, отново се връща в страните, които е посещавал. Но когато намира и се среща с някои от своите предатели, носейки вестта за своята прошка към тях, „прошката му не е приета”.[18] Може ли да има обяснение такава реакция от християнска гледна точка? Да, може! Според „брат Андрю”, „проблемът си остава техен”. А този „проблем” е ясно категоризиран в Библията, която политиканстващите предатели, отказващи да я приемат от ръцете на мисионери като Анне ван дер Бийл, явно не само че не са познавали, но не са и чели: „За чистите всичко е чисто; а за осквернените и невярващите нищо няма чисто, но и умът им и съвестта им са осквернени. Твърдят, че познават Бога, но с делата си се отричат от Него, като са мръсни и непокорни, неспособни за каквото и да било добро дело” (Тит 1:15-16). „Отговорните фактори” на богопротивната власт не са никакви „фактори” пред Христос и Неговата Църква!
[1] Дейвид Бенсън е възпитаник на Фулър Теолоджикал Семинари и Харвардския университет, където преподава богословие и руски език. Той е основател и президент на християнската мисия „Русия за Христос”, която се ангажира с разпространението на християнското благовестие чрез радиопредавания и литература зад „желязната завеса”.
[2] Benson, D. Christianity, Communism and Survival (Glendale, California: Regal Books, 1967). 73-90.
[3] Ibid., 74.
[4] Ibid., 76.
[5] Годишно той изминава по 80 000 км., за да разнесе своите Библии.
[6] Brother Andrew. God’s Smuggler (Hodder & Stoughton, 2008; 2nd ed. reprinted) 279.
[7] Ibid., 170-183.
[8] Ibid., 176-7.
[9] Ibid., 189.
[10] Ibid., 191.
[11] Ibid., 175.
[12] АКРДОПБГДСРСБНА, ІV-К-9077, 51-54.
[13] Пак там, 51.
[14] Пак там, 54.
[15] Пак там, 53.
[16] Пак там, 52.
[17] Brother Andrew, op. cit., 280.
[18] Ibid.