100 години ПЕТДЕСЯТНИЦА в БЪЛГАРИЯ – Pastir.org/100
100 статии за Петдесятното движение в България 1920-2020 (научна поредица на Pastir.org)
Д-р Вениамин Пеев
Неведнъж е посочвано, че призмата на харизматачната доктрина е есхатологията, с поставен акцент върху футуристичния премилениализъм.[1] Но не само това. Харизматичната есхатология се отличава от другите християнски интерпретации за събитията при „свършека на времето” със своята спешност и неотложност. Любимият стих и мотив са Христовите думи: „Ето, стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той – с Мене” (Откр. 3:20). Затова Великата повеля на Христос за благовестие „по целия свят” се практикува по-динамично от останалите християнски конфесии. Всеки трябва да чуе за Христос като Единствения Изкупител и Спасител, преди да е станало късно, когато Той дойде при Второто Си пришествие. Много петдесетници са убедени, че Христос бави идването Си, защото евангелската вест не е достигнала до всяко земно кътче.[2] Затова често чуваме от харизматичните амвони да се отправя апел към вярващите да не пропускат нито един – в семейния кръг, между съседите, на работното място, на когото да не е казано да повярва, защото, ето, Христос идва. Пионерите на петдесетното движение в САЩ подчертавали своята увереност, че „изливането на Св. Дух върху всяка плът” е един от най-сигурните белези за „свършека”. Чарлс Парам смятал, че кръщението на Св. Дух „ускорява” Христовото пришествие.[3]
Но харизматичната есхатология днес има много по-широк обхват от неотложното благовестие. Тя касае необходимостта да се отговори по-категорично на много от най-болезнените социални, политически, икономически, културни и нравствени проблеми на нашата съвременност. Харизматичният есхатологичен интерес отдавна е излязъл извън рамките на тясно конфесионалното говорене за проблеми, свързани само с бъдещето на Църквата, което трябва да бъде обрисувано в светли и оптимистични краски – в контраст със заобикалящия я свят, който е обречен на жестока, но заслужена гибел. Харизматичните теолози в наше време показват много по-голяма чувствителност към обществено значимите проблеми, имащи глобално историческа важност. В настоящата статия ще разгледаме някои от най-характерните аспекти на петдесятната есхатология, свързани с характера и съдбата на Църквата и заобикалящия я свят. За проблема на „грабването” на Църквата като есхатологично очакване ще говорим подробно по-нататък.
Концепцията за „изливането на късния дъжд”
Харизматичният възглед за „изливането на късния дъжд” във финалния период на църковната история е свидетелство за юдео-християнската тенденция всеизвестни природни явления да се интерпретират по богословски начин. Сухият палестински климат включвал в библейски времена и два дъждовни периода, по време на които падали обилни дъждове.[4] След дългото и сухо лято от средата на октомври се очаквали с нетърпение т.нар. „ранни дъждове”, които понякога продължавали до началото на януари. Въздухът се насищал с влага и ситните капчици заблестявали ослепително, което сякаш говорело за Божието присъствие над палестинската земя (Йов 37:21-2). Още по-благодатен за природата и живите обитатели на Палестина бил периодът на „късните дъждове”, който обхващал месеците март и април до началото на май.[5] Тогава растителността се развивала бързо и обилно и се потвърждавали очакванията за богат урожай. Затова палестинските жители свързвали падането на дъждовете със специалните благословения на Яхве, Който единствен дава дъжд: „Не си ли Ти, Който даваш, Господи, Боже наш? Затова Тебе чакаме, защото Ти правиш всичко това ” (Йер. 14:22). Благодатното слово, в което струи насърчение и оптимизъм, се оприличавало на изобилието на „късния дъжд” (Йов 29:23). Ето защо не е чудно, че темата за „късния дъжд” (евр. milkosh) става любима за библейските пророци (Дан. 11:14; Ос. 6:3; Йоил 2:23; Зах. 10:1-2), като някои от тях я разширяват и влагат в нея есхатологични нюанси. А новозаветният автор Яков свързва „ранния и късния дъжд” директно с „Господното пришествие”: „И тъй, братя, останете твърди до Господното пришествие. Ето, земеделецът очаква скъпоценния плод от земята и търпи за него, докато получи и ранния и късния дъжд. Останете и вие твърди и укрепете сърцата си; защото Господното пришествие наближи” (Як. 5:7-8).
Пионерите на петдесетното движение в началото на ХХ в. актуализират есхатологичните нюанси на Йоиловото пророчество за „изливането на късния дъжд” чрез метафората за „изливането на Духа”: „И след това ще излея Духа си върху всяка плът” (Йоил 2:28 а). Според тяхната интерпретация явлението на „ранния дъжд” на „изливането на Духа” се е случило в деня на новозаветната Петдесятница (Деян. 2:17-20), а „късният дъжд” е бил излят в случаите, свързани с Топека, семинарията на Парам и на ул. „Азуса” № 312 в САЩ, след което благодатният порой залива целия свят.[6] Бог е сключил „нов завет” със Своята Църква и по този начин й се открива в есхатологичната епоха на историята. Така петдесятната доктрина още в зората на своята история се самоопределя като есхатологично изпълнение на пророческата концепция за „изливането на късния дъжд” над всяка плът и по цялата земя. Както обилните пролетни дъждове в Палестина изпълвали коритата на пресъхналите потоци и те се втурвали към жадната за вода земя, съживявайки полумъртвата природа, така „късният дъжд” на Св. Дух „облял” мъртвеещата Църква в различните й части и конфесии, за да я съживи отново. Младоженецът не би искал да дойде и да види Своята невяста легнала в агония на смъртното си ложе.
Един от любимите текстове на пионерите на харизматичното движение в САЩ била „Притчата за десетте девици” (Мат. 25:1-13). „Маслото” (гр. elaion) на светилниците, което давало възможност те да бъдат запалени и пламъкът да бъде поддържан, символизирало огненото „изливане на Св. Дух”. Затова наличието на маслото свидетелствало за истинската Църква, очакваща „наближилото” пришествие на Христос. Уилям Сиймур акцентувал по особен начин върху различието между „петте неразумни девици”, чиито светилници били угаснали при идването на Младоженеца, и „петте разумни девици”, които се потрудили да намерят масло за своите свестилници, та да поддържат пламъка на чакането. Липсата или наличието на „маслото” като символ на „изливането на късния дъжд” разделяло Църквата на две части: „неразумните” християни без „масло” няма да видят Господното пришествие, а „разумните” християни – онези, които са приели „изливането на Духа” върху себе си, ще участват в него. Сиймур проповядвал следното: „Скъпи възлюбени, единствените хора, които ще срещнат нашия Господ и Спасител Исус Христос и ще отидат с Него на сватбената вечеря на Агнето, са разумните девици – не само спасени и осветени, с чисти и невинни сърца, но имащи кръщението на Св. Дух. Другите няма да бъдат приготвени. Те имат малко масло в светилниците си, но нямат двойния дял на Неговия Свят Дух”.[7] Днес тази позиция звучи крайно и неприемливо. Ние не можем да отречем присъствието на Св. Дух в живота и служението на представителите на други християнски конфесии през вековете. Св. Дух има различни и богати начини да се изявява в различните поделения на Христовата църква. Същевременно обаче не бива да се отрича и факта, че харизматичният акцент върху теми като „изливането на Духа” като „късен дъжд” има своите богословски, исторически, социални и морални основания.
Критични предупреждения в харизматичната есхатология
Харизматичната есхатология посочва редица негативни характеристики в живота на Христовата църква и заобикалящото я общество преди господното пришествие. Те касаят социално-политически, културни, морални и други проблеми. Нека започнем с портрета на Църквата, който в харизматичната доктрина се обрисува с доста тъмни краски. На фона на мрачния еклезиологичен портрет изпъква само онази част от Христовото тяло, която се отъждествява с „петте разумни девици”.
Есхатологичният аспект на еклезиологията се базира преди всичко на пасажи от посланията на ап. Павел, ап. Петър, ап. Йоан и др. Тези базови пасажи се свързват в една обща концепция за „противопоставянето” и „отричането” на юдео-християнските ценности в „последното време”.[8] Най-напред прави впечатление, че редица представителства на Христовата църква ще отричат Христовото пришествие (II Пет. 3:3, 4). Това е много важно наблюдение, защото днес забелязваме, че дори служители на протестантската общност отричат „грабването” на Църквата като библейски обосновано, но има и такива, които изобщо отричат пришествието на Господа като реално есхатологично явление. От гледна точка на харизматичната доктрина такива отрицатели принадлежат към групата на „петте неразумни девици”, които няма да участват в благословението на Христос в есхатолотичния момент. Затова такива псевдовярващи основателно са определени от Господа като „неверни”.
Непосредствено преди Господното пришествие ще има християни, които ще отричат дори Бога (Лук. 17:26; II Тим. 3:4, 5) и Xристос (I Йоан 2:18; 4:3; II Петр. 3:6). Тези прогнози не са абсурдни! Днес ние виждаме в опитите на поддържниците на плурализма да размият разликите между юдео-християнския Бог като уникален и божествата на другите световни религии. Стремежът на либерално настроени учители да представят Бога като Аллах или изобщо като някаква „божествена Реалност”, която няма точните характеристики на християнската Св. Троица, попада под критиката за богоотрицание. Също така и отричането на Христос като единствен Спасител на човечеството, каквато е християнската позиция (Деян. 4:12), отваряйки вратата за други средства за спасение, води към есхатологичното „отхвърляне” на Христос. Особено днес трябва да се помни Павловото предупреждение към Тимотей: „ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение… и като отвърнат ушите си от истината, ще се обърнат към басните” (II Тим. 4:3, 4). Едва ли можем да отречем факта, че през последните 25 години в България станахме свидетели на всевъзможни изопачавания на здравото християнско учение. Възстановиха се отдавна дремещи езически възгледи и практики. Суеверието стана особено агресивно и порази традиционни и нетрадиционни църковни общности. Йоги, гурута и екстрасенси нахлуха като мътни порои и замъглиха съзнанието на мнозина, включително и на подрастващите. Ако по времето на тоталитарната атеистическа система казвахме, че народът ни е невеж в духовно отношение, то сега той е напълно объркан. Народът ни не се научи Кой е истинският Бог и какво е значението на Исус Христос за него. Пуританският богослов Стивън Чарнък (1628-1680) пророчески е предвидял днешната ситуация: „Когато не вярваме в Бога, трябва неизбежно да се доверим на дявола”.
Американският богослов Луис Чейфър (1871-1952), който е един от пионерите на диспенсационализма и често бива цитиран от петдесетни автори, обрисува есхатологичната картина така: „Значителна част от Писанието е посветена на последните дни за Църквата… Макар че този период непосредствено предшества голямата скръб и в известна мярка е подготовка за нея, тези два периода – на отпадане и объркване, които са несравними в историята, са напълно отделни един от друг. Онези пасажи, които представят последните дни за Църквата, не обръщат внимание на политически или световни условия, но са концентрирани върху самата Църква. Тези пасажи изобразяват как хората се отдалечават от вярата (I Тим. 4:1, 2). Ще има прояви на характерни черти, които принадлежат на неновородени хора, въпреки че това представлява едно „външно благочестие” (II Тим. 4:2-4). Индикацията е, че след като са отрекли силата на Христовата кръв (срв. II Тим. 3:5 с Римл. 12:16; I Кор. 1:23, 24; II Тим. 4:2-4), водачите на тези външни форми на праведност ще бъдат неновородени хора, от които повече не може да се очаква нищо духовно (I Кор. 2:14)”.[9] Това описание може да ни даде и куража да посочваме с пръст неновородените псевдодуховни водачи на Църквата, като отказваме да слушаме техните лицемерни наставления и да следваме техния лош пример.
Едно от най-сериозните предупреждения на Св. Писание и харизматичната есхатология касае стремглавото нравствено падение на обществото и Църквата преди Христовото пришествие. В посланието на Юда, което е наситено с есхатологични аспекти, е предсказано: „В последно време ще има присмивачи, които ще ходят по своите нечестиви страсти. Тия са, които правят разцепления, плътски, които нямат Духа” (Юда 18-19). Едва ли може да има по-удачен пример от политическия натиск по проблема на хомосексуализма, който се оказва напоследък върху християнското общество като цяло. Въпреки че библейската позиция по този въпрос е ясно изразена като неодобрение и категорично определя хомосексуалното поведение като „грях” (Второз. 23:17; III Цар. 15:12; 22:46; I Тим. 1:10), политици и дори църковни водачи се опитват да натрапят на днешната Църква разбирането, че хомосексуализмът трябвало да бъде тълкуван като нещо приемливо. Нещо по-лошо, изготвят се закони, които правят опит да установят хомосексуалното поведение като нормативно в сферата на брака и възпитанието на децата. Предупреждението на Библията обаче е недвусмислено и изисква остро внимание и противопоставяне: „А Духът изрично казва, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, и ще слушат измамителни духове и бесовски учения, чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла, които запрещават жененето и заповядват въздържане от ястия, които Бог създаде, за да се употребяват с благодарение от ония, които вярват и разбират истината” (I Тим. 4:1-3). Христос предупреждава всеки един от нас, който иска да се причисли към компанията на „петте разумни девици”: „И тъй, бдете, защото не знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде” (Мат. 25:13).
Важно е да отбележим, че пионерите на харизматизма създават една твърде интересна философия на историята в есхатологичен план. Мнозина от тях очаквали още в началото на ХХ в. възстановяване на Римската империя, начело на която ще застане Антихрист.[10] А това означавало връщането на политическата, културната, религиозната и нравствената сцена на всичко онова, срещу което се е съпротивлявала Ранната църква. Тертулиан определя законите и правилата на Римската империя през II в. като „светотатствени”, защото се противопоставят на Божиите изисквания за „правда” и „святост”. В безсилната си злоба римските магистрати наричали християните „врагове на човешкия род” вместо „врагове на човешкия грях”.[11] Блаж. Августин два века по-късно не само че не променя негативната представа на християните за Римската империя, но дори я атакува с още по-остра критика. Независимо дали властта в Рим е била консулска или тиранична, тя винаги е страдала от едни и същи недостатъци: жажда за власт, користолюбие, безчестие, демагогия. Нравственото падение на поданиците на Римската империя е резултат от противопоставянето на Божията воля за истина и правда. Блаж. Августин цитира мнението на Цицерон, който още през I в.пр.Хр. пояснява защо моралът в Рим е бил потъпкан: „Моралът загива поради битийната бедност на великите личности. Бедност, за която ние не просто трябва да открием причина, но и за която трябва да понесем вината си и да поемем своята отговорност като престъпници, обвинени в углавно престъпление”. [12] Такова ли „римско” статукво искат да възстановят днешните европейски и български политици? Ако това статукво е било отречено като зло от Цицерон, Тертулиан и блаж. Августин, привлекателно ли е то за нас днес? И ако първите харизматични учители са предвидили тази голяма опасност, не трябва ли Църквата да й обърне сериозно внимание и да я избегне на всяка цена?
[1] Faupel, D. W. The Everlasting Gospel: The Significance of Eschatology in the Development of Pentecostal Thought (Sheffield Academic Press, 1996) 91-114.
[2] Burgess, St. & G. McGee (eds.). Dictionary of Pentecostal and Charismatic Movements (Zondervan, 1990) 267.
[3] Goff, J. Fields White Unto Harvest: Charles F. Parham and the Missionary Origins of Pentecostalism (The University of Arkansas Press, 1988) 15.
[4] Douglas, J. D. The New Bible Dictionary (IVP, 1978) 1074 f.
[5] Gesenius, 479.
[6] Myland, D. W. “The Latter Day Covenant and Pentecostal Power”. – In: Three Early Pentecostal Tracts (Garland Publishing, 1985) 121-146.
[7] Seymour, W. “Receive Ye the Holy Ghost”. – In: The Apostolic Faith, 1:5 (January 1907) 2.
[8] Smith, J. C. “The Signs of the Times”. – In: Brewster, P. S. (ed.). Pentecostal Doctrine (1976) 384.
[9] Ibid.
[10] Burgess, St & G. McGee, op. cit. 267. Половин век по-късно това пророчество се подхранва от редица политически значими събития като създаването на НАТО (1949 г.) и Общия пазар (1958 г.).
[11] Тертулиан. Апология на християнството, ХХХVII.8.
[12] Августин, Аврелий. За Божия град, II.21; срв. II.26.
https://pastir.org/?p=15083