Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: https://pastir.org/?p=95
Д-р Вениамин Пеев
Ролята на харизматичната Църква в обществото е била активна от самото зараждане на харизматичното движение в началото на ХХ век. Пионерът на харизматизма Уилям Сиймур (1870-1922) въвежда в своето служение практиката на някои радикални социални концепции, които днес характеризират петдесетните общности. На първо място, Сиймур премахва разделението на расов принцип в своята общност, преодолявайки правилата на сегрегацията в американското общество. С включването на афро-американци и бели в състава и служението на своята общност пионерът на харизматизма изпреварва законодателните промени в своята родина с повече от шест десетилетия.[1] Още в началото на проповедническите си изяви Уилям Сиймур е подпомаган от две бели сътруднички – Клара Лъм и Флорънс Крофорд,[2] а в църковната сграда на ул. „Азуса” № 312 получават кръщение в Св. Дух и се изявяват с духовни дарби както афро-американци, така и бели хора. Това свидетелства в социален смисъл, че при самото си зараждане харизматичното движение отдава заслуженото място на жените като съслужителки в молитвата и тълкуването на непознати езици – практика, която се възприема от някои харизматични деноминации. Флорънс Крофорд (1872-1936) става основателка на организацията на Апостолската вяра в Портланд, Орегон, която развива свои клонове в цял свят. Можем с основание да кажем, че Сиймур социологизира харизматичното изпълнение на Йоиловото пророчество: „И ето, след това ще излея Моя Дух върху всяка плът” (Йоил 2:28; срв. Деян. 2:16-17). Основните социални нововъведения на ранната харизматична общност изпреварват с десетилетия законодателните промени в много страни, като внасят по-голяма демократичност в обществото като цяло.
Днес можем да кажем със сигурност, че харизматичното учение притежава все по-ясно формулирани социални принципи за активната роля на Църквата като организация и нейните членове като вярващи хора. Тези принципи несъмнено са нюансирани от социално-икономическата действителност, в която функционира харизматичната Църква, но самото им ядро е взето от Св. Писание и представлява адекватна харизматична интерпретация. В епохата на постмодерността, след една повече от столетна история, харизматичното движение притежава добре развита социология, която обхваща както специфична теоретична система, така и утвърдени социални практики. Социологията на харизматизма представя теорията за важността от библейски ориентирана ценностна система на Църквата и нейната роля в обществото.[3] На въпроса как трябва да разбираме това е посветена настоящата статия.
Харизматичното движение и социалното евангелие
Въпреки някои наченки на социална чувствителност и отклик спрямо социалните потребности на обществото, пионерите на харизматичното движение не се ангажират с активна и трансформираща роля в него. Фокусът в зората на харизматизма пада върху личната опитност на вярващия в Св. Дух. Покаянието, новорождението, спасението, кръщението в Духа се разбират като жалони на личната промяна и преживявания. Този индивидуализъм в духовната обхода обаче също има социален тласък, защото в началото на ХХ век отделната личност е ограничавана и мачкана отвън под формата на несправедливи закони, икономически гнет и втвърдени културни традиции. Индивидуализмът – религиозен или психологичен – е израз на бунт срещу неприемливите порядки на обществото.
В сравнение със социологическите концепции на поддържниците на социалното евангелие обаче, харизматизмът се развива като такава религиозно-философска система, която изгражда не само по-стойностна визия, но се оказва по-ползотворен в своята социална роля. Социалното евангелие още през 60-те години на миналия век се определяше като такова „реформиращо” движение, чиято цел бе посреством даден комплекс от законодателни инициативи да се повлияе благотворно на обществото.[4] Това схващане за благотворно влияние на обществото, в което живеем, може основателно да се епредели като „въздействие отвън”. То се схожда с физическата сила или политическия натиск, които се стоварват върху обекта и той ще-не ще се поддава на чуждото влияние. Такова разбиране принципно не се различава от марксистката концепция за трансформиране и управляване на масите посредством деформираните Хегелови обществени закони и още по-деформирания библейски Декалог, титулуван като „нравствен кодекс на комунизма”. Историческите реалности показаха, че резултатите от подобна идеология са плачевни, защото един от най-простите физически закони гласи, че „действието на всяка външна сила предизвиква съответното противодействие”. Не само комунистическата система, но всяка една еклектична идеология, каквато е тази на социалното евангелие, не може да постигне добри морални резултати само чрез инициативи „отвън”.
Какво предлага харизматичното движение като религиозно-социална теория? По своята дълбока философска същност харизматизмът трябва да бъде определен като идеология, която е ориентирана към „създаването на вътрешни ценности”. Учението за покаянието, новорождението, спасението, освещението, изпълването с/в Св. Дух – това са все принципи и преживявания, които свидетелстват за дълбинна вътрешна промяна на ума, характера, духа! Ап. Павел го е казал много образно, но точно: „Или не знаете, че вашето тяло е храм на Светия Дух, който е във вас, когото имате от Бога? И вие не сте свои си, защото сте били с цена купени; затова прославете Бога с телата си, и с душите си, които са Божии” (I Кор. 6:19-20). Той напомня това най-напред на гърците, които са имали много добре развита етическа доктрина. Аристотел установява отлично конструирана система от принципи, които трябвало да водят към постигането на добродетели посредством обучение.[5] Гръцките и римските стоици заляли със своето етическо учение всички слоеве на античното цивилизовано общество. Сенека учел, че човек трябва да обича доброто, като отбягва злото.[6] Тези поучения на древните философи били принципно добри, но те не постигнали желаната промяна на обществото. Напротив, то ставало по-лошо, по-порочно, по-егоистично и по-жестоко. Както констатира блаж. Августин през IV век за нравственото състояние на „великия Рим”, който „от град на справедливостта и добродетелта се промени малко по малко и потъна в абсолютната греховност”[7]. Едва с идването на Христос и разпространението на Неговото учение за възможността човек да се промени „отвътре” – цивилизованият грък или римлянин и дивият варварин могат еднакво да станат „нови човеци”. Затова принципът, че „роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Йоан 3:6), обгръща като пролетен вятър духовната пустиня на античния свят и я променя постепенно в градина.
Харизматичната концепция за установяването на нравствена ценностна система в живота на отделната личност и обществото като цяло се основава на схващането за „вътрешната” духовна промяна. Този вид промяна се изисква не само от църковния член, но от всеки представител на обществото, в което е поставена Христовата Църква. Независимо за кой исторически период става дума или в каква политическа ситуация функционира църковната общност, принципът за „вътрешната” духовна промяна трябва да бъде прокламиран непрекъснато. Не секуларистичното или квазихристиянското общество трябва да влияе върху Църквата, а точно обратното – Църквата трябва да въздейства върху структурата на обществото, като му напомня за изконните нравствени ценности на християнството. Старото сравнение на Църквата с Ноевия кораб се интерпретира в контекста на харизматичната доктрина така: Църквата може да се съпротивлява и да устои на бурните вълни и ветрове, но когато бурята стихне, ако тя остане дълго време неподвижна, опасността от бавното просмукване на влагата и разрушението през нейния корпус е още по-голяма. Плаването срещу вълните и ветровете поддържа тонуса на нейната активност, но люшкането на самодоволството в привидно тихите води е пагубно за Ноевия кораб.
Някои конкретни задачи за изпълнение
Непроменимостта на харизматичното учение за ролята на Църквата в обществото не произтича от упоритост, неадекватност или фанатизъм. В самата му основа стои есхатологичната концепция за необходимостта от обновяване на творението. Ап. Петър пише, че според обещанието на Христос „очакваме ново небе и нова земя, в която да живее правдата” (II Петр. 3:13). Поради това харизматичната Църква трябва да се старае нейните членове и обществото да станат „чисти и непорочни пред Него, с мир в сърцата си” (ст.14). Такава е отговорността на човечеството пред Бога. Следователно есхатологичната надежда е главният импулс за активната роля на Църквата за преобразяване на заобикалящото я общество.
Есхатологичната надежда обаче е пряко свързана с установяването на Божието царство на земята (Пс. 45:6; Ис. 24:23; Мат. 6:33; Марк 1:14-15; Лук. 4:43). Независимо дали обществото и държавата приемат идеологията на Божието царство, харизматичната Църква не само го очаква, но активно се труди то да бъде изградено. Социално-икономическото статукво не бива да влияе върху есхатологичната надежда. Външните пречки и усложнения не бива да спъват движението напред към нейната реализация. Харизматичната Църква трябва да изпълни следните главни задачи в своята трансформираща роля: да бъде постоянен глашатай за царството, да бъде въплъщение на новото творение и да изгражда обществото като ново творение.[8]
На първо място, харизматичната Църква е постоянен глашатай за Божието царство. В това се състои до голяма степен нейното пророческо служение в съвременния свят. По времето на Римската империя и комунистическата диктатура тази роля на Църквата не само бе заглушена, но дори бе узурпирана от нехристиянските власти. Римският император обяви в своята империя лъжливата идеология на pax Romana („римския мир”), според която всички свободни граждани живеят в пълна свобода и благоденствие. Разбира се, тази идеология никога не се е отнасяла за робите и покорените народи в провинциите на империята. Комунистическата идеология пък създаде утопията на „братство и равенство” за всички граждани на държавата, но още по времето на „преходния” социалистически етап стана „безпощадно ясно”, че това не важи за някои етноси, за религиозните хора и особено за критиците на този строй. Прочутата фраза на Джордж Оруел, че в такива общества и политически системи „някои са по-равни от останалите”, показва, че нито едно земно царство не може да установи лелеяните принципи на свобода, равенство и справедливост. Божието царство не прилича нито на Римската империя, нито на комунистическата система, нито на познатите ни и прехвалени демокрации. Д-р Греъм Томлин пише: „Църквата проповядва и възвестява неизбежното изпълнение на ново творение – че има надежда”.[9]
Църквата е самото въплъщение на Божието царство на земята. Основната роля на харизматичната Църква е да бъде модел на бъдещото царство. Ранната църква показа, макар и за кратко време, че това е възможно: „А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа” (Деян. 4:32). Този пример не говори толкова за някаква комунална система на социално-икономическо съжителство, колкото за „единство” във вярата и Духа (Йоан 17:23; Ефес. 4:3, 13). А това означава, че е нужно преди всичко уеднаквяване на доктрините и практиките на многобройните харизматични общности по света. Многообразието не създава проблеми до тогава, до когато различията и нюансите не се използват като оръжия за нападки към другите и отричане на техните достойнства. П-р Николай Николов бързо осъзнава тази опасност у нас в началото на харизматичното движение, когато самозвани водачи са издигали като норматив собствените си приумици и лично духовно невежество. Затова неговите усилия са били преди всичко да ограмоти ентусиастите с библейско познание, за да не рухне петдесетната църква още преди да е била съградена. В световен мащаб някои от характерните слабости на харизматичните общности, които предпочитат самоизолацията от останалите, се обясняват днес с липсата на визия на пионерите на харизматизма за глобалното значение на Христовата църква. Първоначалният акцент върху „местната църковна общност” като поле за действие на Св. Дух и духовните дарби съдейства за такава изолация не само от света, но и от останалите сестрински църкви.[10] През втората половина на ХХ в. обаче се чуват мощни теологични гласове, че макар духовните дарби да се дават на отделни членове на Църквата, „те само се дават чрез отделни лица на Църквата”.[11] Така се напуска тясната сфера на индивидуализма и фаворитизма и се поема правилната посока към разбирането за Църквата като мощен фактор за трансформиране на цялото общество.
На трето място, харизматичната Църква днес все повече осъзнава своята отговорност като строител на обществото, за да стане ново творение. Д-р Греъм Томлин напомня: „Чрез силата на Духа ангажираността на Църквата със социалната трансформация винаги има есхатологичен фокус – тя се старае да се ангажира с такива социални проблеми като: грижа за бездомните, семействата, болните, нехуманното отношение в работата и т.н.”.[12] Бихме прибавили тук, че харизматичната Църква се интересува живо и от проблемите на екологията, защото изповядва възгледа, че Св. Дух е постоянният Творец на живата и неживата природа. Една нова проблематика, с която се ангажират харизматичните теолози в постмодерността, е екотеологията.[13] Разбира се, Св. Дух няма да върши възстановителното си дело в света Сам, без помощници. За да стане земята и обществото, в което живеем, един по-съвършен вариант на избледнялата в далечното предисторическо минало Едемска градина, са нужни нови Адамовци и Еви – с нов ентусиазъм и нова енергия. Ап. Павел ни е завещал тази харизматична характеристика: „Защото сме съработници на Бога, като вие сте Божия нива, Божие здание. Според дадената ми Божия благодат, като изкусен строител, аз положих основа, а друг гради на нея. Но всеки нека внимава как гради на нея” (I Кор. 3:9-10). Отговорността за този възстановителен градеж не е само индивидуална, а обща – на цялата харизматична Църква по света. Тя има дадените й от Духа пълномощия. Остава само да започне да ги прилага по-смело.
[1] Т.нар. „закони на Джим Кроу”, действащи в южните щати за периода 1876-1965 г., установяват в юридически смисъл сегрегацията, която разделя цялото американско общество на расов принцип. Гражданските права на афро-американците са възстановени едва през 1964-5 г. вследствие на засилилите се реакции на борците за граждански права, водени от друг афро-американец – Мартин Лутер Кинг.
[2] Burgess, St. & G. McGee (eds.). Dictionary of Pentecostal and Charismatic Movements (Zondervan, 1990) 561, 229.
[3] Ibid., 796 ff.
[4] Smelser, N. Theory of Collective Behaviour (1962).
[5] Аристотел. Никомахова етика.
[6] Сенека. Към Серен: За спокойствието на духа, VII, XI.
[7] Августин. За Божия град, II, 19.
[8] Tomlin, Gr. The Prodigal Spirit. The Trinity, the Church and the Future of the World (2011) 137 f.
[9] Ibid., 137.
[10] Burgess, St. & G. McGee, op. cit. 214.
[11] Hathaway, W. G. The Gifts of the Spirit in the Church (1963) 20 f.
[12] Tomlin, Gr., op. cit. 138.
[13] Swoboda, A. J. Tongues and Trees: Towards a Green Pentecostal Pneumatology (A thesis submitted to the University of Birmingham for the degree of Doctor of Philosophy, July 2011) 142-147; 273-340.