Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: https://pastir.org/?p=95
Д-р Вениамин Пеев
Учението за Св. Троица се е превърнало в лакмус за ортодоксалност в християнския свят. Арий и до днес се възприема като „баща на еретиците”, които не могат да асимилират теологичните тънкости на тази доктрина, а Михаел Сервет завършва своята участ на кладата поради същата причина, което до известна степен би трябвало да оневини обвинителя му Калвин. Днес ние се мръщим, когато чуваме за йеховистите, мормоните или последователите на харизматичното течение „Jesus only” (само Исус) пак поради същата причина, която е предизвиквала неодобрението на богослови като св. Атанасий Александрийски, Калвин, Лутер или местния енорийски свещеник и евангелски пастир. Трябва да отбележим обаче, че обикновено пионерите на дадено християнско течение, отклонило се от традиционната римокатолическа, православна или протестантска общност по различни причини, отначало не е отдавало голямо значение на запазването на тринитарната доктрина в ортодоксалната ѝ форма, поставяйки акцента върху някой друг доктринален аспект. В такива случаи прекомерният наблег върху „новото учение” малко или повече е накърнявало традиционно разбираната тринитарна доктрина, но много скоро е ставало ясно, че връщането към ортодоксалното разбиране на възгледа за Св. Троица е наложително, за да бъде сигурно новото течение, че то е някаква клонка върху вековния ствол на християнската Църква. Тъй като темата на настоящата статия е свързана с харизматичната концепция за Св. Троица, нека кажем, че тази концепция е претърпяла положително развитие в историята на многообразното Петдесетно движение. От една страна, в първоначалния плам на учението за Св. Дух се забелязва прекомерен акцент върху делото на Третото Лице (или: Ипостас) на Св. Троица, което води някои от пионерите към опасността от някаква форма на унитарианство („еднобожие”).[1] Възприемането на Троицата „само” като Св. Дух или Исус е характерно за някои крайни харизматични общности, за които е непостижима диалектиката на Оригеновата и кападокийската формула: „Един Бог в Три Лица (Ипостаси)”.
От друга страна обаче, някои от най-проницателните теолози на харизматичното движение твърде бързо осъзнават, че традиционното схващане за триединството на Бога не бива да бъде просто прекопирано в харизматичната доктрина. Традиционният възглед за Св. Троица е статичен, абстрактен; той се възприема папагалски като аксиома, като книжен догмат. Не е достатъчно той да бъде назубрен от Никео-цариградския или дори Апостолския символ на вярата. Този възглед трябва да стане „плът и кръв”, „дух и живот”; той трябва да се преживее от невярващия като сблъсък, като катаклизъм, за да промени изцяло неговото мислене, житейска посока и цели. Както Савел се сблъска с възкръсналия Исус и ослепя за своето минало, за да прогледне за едно ново бъдеще с духа на Павел, така всеки един, който е преживял благодатното харизматично разтърсване в деня на своята Петдесетница, ще стане вярващ от „нов”, „нетрадиционен” тип! Именно на тази харизматично-богословска теза ще бъде посветена настоящата статия.
Традиционната (статична) концепция за Божието Триединство
Учението за Триединството на Бога си пробива трудно път в християнското богословие. Няма друг възглед, който да е предизвиквал толкова единоборства на остри умове и борби между отделни партии, правителства и църковни разклонения. За уточняването и формулирането на Божието Триединство не винаги е печелел здравият разум или чистата вяра. В много случаи догматът за Св. Троица е бил налаган със сила, а не с убеждение. Но всичко това е част от бурната история на църковната догматика.
Всеизвестно е, че между юдаизма, християнството и исляма съществува почти непреодолима бездна в схващанията за Бога. Юдаизмът и ислямът се придържат към строго монотеистичното разбиране за „абсолютното единство на Бога”. В юдаизма откъсът във Второзаконие 6:4-9, известен като „шема Исраел” и почитан много от ортодоксалните юдеи като вечна повеля, гласи: „Слушай, Израилю: Яхве, нашият Бог, е Един Господ; и да възлюбиш Господа, твоя Бог, от цялото си сърце, от цялата си душа и с всичката си сила. Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно чадата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш. Да ги връзваш за знак на ръката си и да ти бъдат като превръзка над очите ти. И да ги надписваш на вратните стълбове на къщата си и на портите си”. Фокусът тук пада върху върху концепцията за Един Бог. Богословът Ричард Нибур основателно определя юдейския възглед като „радикален монотеизъм”, който се различава от тринитарния възглед за Бога в християнството. Много сходно с юдейското е и ислямското схващане за „единствеността” на Бога, но по отношение на християнския възглед за „триединството” то е по-агресивно и враждебно. В Корана е записано: „Вашият Аллах е единствен Аллах и няма друг Господар освен Него. Той е всемилостивият и най-милосърден” (Сура 2:163; 3:18 и др.). Тази „единственост” на Аллах не допуска „сдружаване” с други божествени субекти и очевидно имайки предвид християнските богослови, Коранът определя „сдружаването” като голям грях (10:18; 31:13 и др.).
Затова християнските апологети смятали за голяма победа убеждаването на мюсюлмани в правилността на възгледа за Божието Триединство. Като илюстрация може да послужи разказът за облога между християнина хаджи Иван и мюсюлманина ходжа Ибрахим.[2] Това е една хубава алегория за пълното разминаване между двата фундаментални теологични възгледа на двете монотеистични религии. Хаджи Иван и ходжа Ибрахим били съседи и добри приятели, но не можели да помирят схващанията, че християнският Бог е „троичен”, а пък Аллах – „един”. За да разрешат постоянния си спор кой Бог е „истинският”, те решили всеки един от двамата да прочете внимателно свещената книга на другия: хаджи Иван да се задълбочи в Корана, а ходжа Ибрахим – в Библията. Речено-сторено. След като изминал определеният срок, двамата се срещнали, но пак не стигнали до единно решение. Тогава се появил един Странник, който помогнал на ходжа Ибрахим да разбере правилно „тайната за Св. Троица”. Странникът се спрял най-напред на Христовото прошение към Отец в Йоан 17:20-23: „И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че ти си Ме пратил. Да бъдат едно, както Ние сме едно: Аз в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство и за да познае светът, че Ти си ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби”.[3] Но тъй като православната концепция за Божието Триединство не се опира само на текстове от Писанието, Странникът цитирал и пояснението на кападокийския богослов св. Василий Велики, което той дал на брат си Григорий в писмо до него: „Ти ме питаш как могат да бъдат Отец и Син и Свети Дух не три бога, а Един Бог, щом три човека, например, Петър, Павел и Йоан, съставляват не един човек, а три човека? – На това отговарям: този израз „три човека” е неправилен, защото човечеството е едно, а различни са само личностите; защото Петър не е повече човек от Павел или Андрей, а никой няма да ни даде друго понятие за същността на човека в Павел, друго в Силуана, трето в Тимотей; но с каквито думи ще се означи същността на човека в Павел, същото ще трябва да се каже и за другите, когато се говори за тях общо като за човеци”.[4] Тази аналогия с общото понятие „човек” и конкретното споменаване на отделни личности като Петър, Павел и Йоан е философска и води началото си от концепцията на древногръцкия философ Аристотел за „усията” като понятие за „общото” и „частното”.[5] Както посочва видният руски православен богослов Владимир Лоски, ранните църковни писатели са „християнизирали” философската терминология и в Никейския символ на вярата се въвежда определението homoousios („единосъщен”) за всяко от Трите Лица („ипостаси”) на Св. Троица.[6] Няма съмнение, че православното теологично формулиране на догмата за Божието Триединство е прецизирано от философска гледна точка и може да бъде подкрепено с философско-лингвистични методи като апофатичното изразяване или използването на антиномии. То може да бъде илюстрирано с различни аналогии. Но все пак, представянето на Св. Троица като философско-теологичен догмат си остава една абстракция, която е почти невъзможно да се възприеме от вярващия човек под средното ниво на интелект и образование. Практиката показва, че в Православието, Римокатолицизма и особено в евангелистките среди има много хора, които не са наясно със същността на този догмат. Вярващият човек не само предпочита теоретичното му опростяване, но изисква екзистенциална „близост” с Бога, „духовно съпреживяване”, което свързва творението с Твореца.
Харизматичната концепция за Св. Троица и екзистенциалното съпреживяване на Бога
Харизматичната концепция за Бога е също тринитарна, но тя прави една крачка напред спрямо традиционната. Тя е по-динамична поради своята иманентна интерпретация. И макар че отрича възможността за адекватна аналогия между Божието триединство и обекти от тварния свят, харизматичната концепция за Бога се обяснява посредством концепцията за „човешката личност”. Този антропологичен подход създава богати възможности за представяне триединството на Бога като едно реално динамично общение не само между Лицата (Ипостасите) на Троицата, но и между Триединния Бог и човека. Бившият генерален секретар на Елимската петдесетна църква Дж. Т. Брадли пише: „Човешката личност в своята триединна природа е най-близкият подход за сравнение”.[7] С оглед на триединството на човешката личност – дух, душа и тяло (срв. I Сол. 5:23) – става възможно да се разбере адекватно понятието koinonia, т. е. „общението” между Бога като Творец и Промислител и човека като обект на Неговото постоянно търсене. Оттук следва и възможността да се развие харизматичната пневматология (учението за Св. Дух), която също се основава върху понятието за „общението”: „А Бог е, Който ни е образувал нарочно за това и ни е дал Духа в залог на това” (II Кор. 5:5). Следователно Бог търси постоянно „общение” с човека!
Поради тясната връзка между тринитарната концепция за Бога и триединството на човешката личност базисният старозаветен текст на Битие 18 гл. придобива нов, динамичен смисъл. „Тримата мъже” (ст. 2), към които патриархът Авраам се обръща в единствено число „Господарю мой” (евр. Adonai), идват в неговия шатър за едно благодатно общение със семейството. Авраам предлага своето искрено и топло гостоприемство, а Гост-ите (или: Гост-ът) му съобщават неочакваната вест: „Догодина по това време Аз непременно ще се върна при тебе, и ето, жена ти Сара ще има син” (ст. 10). Категоричното обещание за появата на „син” в бездетното семейство свидетелства за особена, уникална милост и щедро благословение. Не по-малко изразителна обаче е и характерната семитска глаголна форма „непременно ще се върна”, която всъщност представлява повторение на глагола „шув” в имперфектна форма и абсолютен инфинитив: „шов ашув”. Този лингвистичен прийом гарантира едно ново и постоянно общуване между Триединния Бог и вярващия човек в лицето на „бащата на вярата” Авраам (вж. Евр. 11:11). В цялото Св. Писание концепцията за постоянното общуване между Триединния Бог и вярващия човек и обществото на вярващите продължава да се подчертава.
Концепцията за „общуването” намира израз във възгледа за Божието провидение. Още в Бит. 18 се вижда, че Авраам разчита на този аспект от взаимоотношенията между Бог и човек, когато задава прямия въпрос на Господа: „Ще погубиш ли праведния с нечестивия?” (ст. 23). От последвалия диалог между „бащата на вярата” и Яхве става ясно, че Божията милост може да бъде по-силна от Божията справедливост и гняв. Най-мощната проява на Божията милост обаче се изразява в реалното приложение на Божието намерение да изпрати Спасител на цялото човечество (не само на Израил). Този висш акт на промисъл и милосърдие е предсказан още от пророк Исайя: „После чух гласа на Господа, който казваше: Кого да пратя? И кой ще отиде за Нас? Тогава рекох: Ето ме, изпрати мене” (Ис. 6:8). Този месиански пасаж намира отглас и на други места – в Исайя 48:16 и Пс. 110:1. В новозаветната епоха Господ Исус Христос свързва такива пророчески изказвания със Своята личност и месианско и спасително дело (Мат. 22:41-47). Той подсигурява храна и питие за хората, изцелява болните, възкресява мъртвите – и всичко това се случва благодарение пълното единство на волята на Лицата на Св. Троица. Висшият израз на триединната божествена воля е „спасението на човека”, което е фокусирано в кръстната жертва на Богочовека. Ап. Павел представя принципа: „Защото, ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш” (Римл. 10:9; срв. ст. 13; Филип. 3:7-14). Но сотериологичната тема произтича от концепцията за динамичното общуване между Триединния Бог и венеца на творението – човека (човечеството). Тя не е абстракция, а висша благодатна реалност!
Съвременният християнски богослов Джеймс Пакър е напълно прав, когато заявява: „Св. Троица е основата на Евангелието, а Евангелието е декларация за Троицата в действие”. Такова е било разбирането на повечето пионери на харизматичната вест в началото на ХХ век. Статичността на философско-теологичното тълкуване на Св. Троица като „една усия” и „Три Ипостаси” прави традиционното учение да изглежда абстрактно, сухо. Няма по-концентриран и насърчителен израз на библейското учение за Триединния Бог от името „Еммануел” („Бог с нас”), което говори нежно за постоянно активно присъствие сред хората – в тяхното ежедневие, в църковния им и обществен живот. Едва когато възприемем този възглед като реален, Бог ще слезе от купола на храма и ще се влее в личността и живота на вярващия, а невярващия ще подбуди към вяра. Просветените пионери на харизматичната вест са били чувствителни към всеки опит учението за Триединния Бог да бъде стеснено и изкривено. Един от първите студенти в Библейския институт в Данциг – Оскар Йеске – разказва за еретичното учение на полския харизматик от Лодз – Мурашло, който отричал възгледа за Св. Троица. Той възприемал Бога само като „Св. Дух” и твърдял, че получава преки „откровения” от Него.[8] Мурашло си обръснал главата и твърдял, че това е „белег на святост”. Фалшът в претенциите на този самозванец обаче бил очевиден, защото всичко останало, което той учел, противоречало на християнското богословие и морал.[9]
У нас също в началото на харизматичното движение се появяват самозванци – този негативен факт не може да се отрече от обективната история. П-р Николай Николов обаче се противопоставя от позицията на грамотен харизматичен водач, който не иска да прави компромиси с правотата на вярата поради човешки съображения. Документите показват неговата критичност не само към български, но и към чуждестранни лъжеучители. П-р Йончо Дрянов обаче посочва сериозния пропуск, че „някои от самото начало бяха неправилно напътени в основните истини на вярата, а те от своя страна въведоха и други в заблуждения, като например, че не може да добие човек спасение на душата си, докато не получи кръщението със Св. Дух и проговори език”.[10] Богословски грамотните служители осъзнават опасността от прекомерното фокусиране върху пневматологичното възприятие на възгледа за Бога. То не хармонира с учението за Св. Троица.
[1] Вж. Harrelson, W. & R. Falk. Jews & Christians: A Troubled Family. Abingdon Press, 1990. 95.
[2] Архим. Методий. Тайната за единството на Пресвета Троица (разговор между хаджи Иван и ходжа Ибрахим). С., „Благо слово”, 2014.
[3] Синодален превод.
[4] Архим. Методий. Цит. съч. 26.
[5] Аристотел. Категории, V.
[6] Лосский, Вл. Догматическое богословие. Москва, 1991. 212-3.
[7] Bradley, J. T. “The Trinity”. – In: Brewster, P. S. (ed.). Pentecostal Doctrine. 1976. 310.
[8] Вж. Sommer, G. “The Influence of German Pentecostal Churches in Foreign Countries on the Development of Pentecostalism in Germany” (A Lecture at the University of Leuven, Belgium, September 2003). 6.
[9] Мурашло препоръчвал многоженството, позовавайки се на старозаветни случаи.
[10] Дрянов, Й. История на евангелските петдесетни църкви в България. Варна, 1977 (машинопис). 97-8.
Концептуално нищо. Не се разбира какво означава динамичен модел. Старият модел е по метафизичната конструкция на неоплатонизма, а динамичния е под въздействието на хегелянството.
Екзистенциализмът не е психология. Той също има логически предпоставки. Тъй че Троицата не е само преживяване.
Е, г-н архиепископе, много остро се произнасяте! Това не ме изненадва обаче, като се има предвид отношението на другите конфесии – православно-католически – към харизматизма. Предстоят да излязат други статии за ХАРИЗМАТИЧНИТЕ КОНЦЕПЦИИ, като нито една от тях не претендира за изчерпателност.
Но Вашето „мнение“ доказва поне следните КОНЦЕПТУАЛНИ НЕЩА:
Първо, Вие не можете да излезете от книжната идея за Хераклитово-ортодоксалния Логос.
Второ, Вие не сте запознат с харизматичните тенденции в другите две трети на християнския свят.
Трето, Вие не сте преживял онова ОБЩЕНИЕ с Лицата на Троицата, което преживяват харизматиците. Вашата представа за Св. Троица, както изглежда, е само абстрактна и дори Вашите пасоми не я разбират.
Четвърто, преживяното общение с Отец, Син и Дух Свети води към различен духовен живот, който Църквата не може да даде.
За теоретичните аргументи вече коментирах. За Троицата се изисква философско ниво, защото теологията е философия на Откровението, а не самото Откровение.(Често не се правят разлики и това е фатално) Но изненадата е, че харизматичните дарове не са ми чужди. Увереността Ви е притеснителна при ясна липса на информация за мен. Явно стереотипите се преекспонират, а не се търсят качествени аргументации. Но, аз се извинявам, защото, щом ще има още материали по темата, ще изчакам аргументациите.
Точно това е различието между християнската теология, която е окована от традицията, и харизматичната теология, която търси „съпреживяването“. Последното много погрешно определихте в първия си коментар като „психологическо“ явление. Харизматизмът го определя като „духовно“.
Също така не мога да се съглася, че когато се говори за Троицата, се изисква „философско ниво“, въпреки че като автор, имам такова. Философската интерпретация на Св. Троица е стара елинистична тенденция, която всъщност е породила безброй проблеми, противопоставяния, взаимни нападки. Философската интерпретация се отклонява пагубно за християнството от текстовете и реалностите на Св. писание. Философската тенденция убива вярата.
Християните нямат нужда от представа за Богочовека като „Логос“, който трябва да бъде разбиран като endiathetos, proforikos и spermatikos. Християните имат нужда от Исус Христос, Какъвто са Го виждали, докосвали и възприемали неговите съвременници. Лутер пламенно е настоявал за Христос“ „Искам Го тук, сред нас“. За християните Христос е Простител, Изцелител, Приятел. Християните имат нужда от реално общение със Св. Дух, за което ще говорим по-нататък. Християните искат да познават реално Отец, не да философстват за Него. Такива са тенденциите на харизматизма. Впрочем, „екзистенциалност“ не значи „екзистенциализъм“.
Всяка дума, термин, теза има смисъл в конкретна логика! Тази кореспонденция загубва смисъла си. Аз не съм привърженик на неясноти по отношение на предмета на разискване. Преживяването е присъщо на всяка християнска теология! Хубаво е да се проследи проблема за анализа на преживяното! В опитите да се отстранят познавателните функции на разума има опасност да се заличи богословието като наука, даже да се обезсмисли! Без познания по Метафизиката,Онтология, Епистемология,Етика, или „философия на морала“, Политическа философия, Психология, Естетика,
Философията на езика, е възможно да си пророк, пастор, евангелист и прочие, но не и добър църковен учител. Това е проследимо в цялата история на църквата. Иначе митовете също стават актуални, като преживявани архетипи! Ако няма разбиране по този проблем, значи няма смисъл да участвам.
„Всяка дума, термин, теза има смисъл в конкретна логика!“ (архиеп. Хр. Писаров)
Г-н архиепископ, само това начално изречение на Вашия коментар показва, че Вие предпочитате абстрактното говорене по богословската проблематика, което е характерно за традиционалистите в елинистичната тенденция. Не се сърдете, но това е отдавна минало. Нещо повече, елинистичните абстракции в християнската теология представляват интерес само за историците на патристиката. Те нямат отношение към коректния анализ на харизматичната теология.
Бих коригирал началното Ви изречение така: „Всяка дума, термин, теза има смисъл в конкретна ИСТОРИЧЕСКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ!“ Живеем в постмодерна епоха, в която трансендентните абстракции трябва да станат иманентни. Точно това се е случило в онова историческо развитие, довело до харизматизма през ХХ век. Тъй като харизматизмът възниква в САЩ на основата на „общностите на светостта“, които имат силно влияние през 18-и и 19-и век, трябва да се запитаме: каква е ФИЛОСОФСКАТА им база? Знаете ли, че бащата на съживителните движения в САЩ, довели до възникването на тези общности по-късно, е Джонатан Едуардс? Знаете ли каква ФИЛОСОФСКА СИСТЕМА вплита той в пламенното си учение за „освещение“? – Това е ФИЛОСОФСКАТА СИСТЕМА НА „ОПИТА“ като ИЗТОЧНИК НА ПОЗНАНИЕТО на европейския философ Джон Лок. Именно ОПИТЪТ е ФИЛОСОФСКАТА БАЗА на последвалата протестантска история на американския протестантизъм, довел до харизматизма в началото на ХХ в. Няма никакъв „неоплатонизъм“, няма никакво „хегелианство“, както пишете по-горе Вие.
Ако ще говорим на философски теми, нека говорим по-коректно, моля! Ще Ви призная, че се занимавам с религиозна философия десетилетия наред и историята и теорията на философията не са ми чужди. Затова твърдя горното за ФИЛОСОФИЯТА НА ХАРИЗМАТИЗМА.
Харизматичното учение последните години изобщо не се практикува по църквите.Когато станах вярващ посещавах едно разклонение на Слово на Живот и всички говореха на езици.
От тогава почти не съм виждал църкви да използват тези дарби на Святия Дух,освен Божията църква но там нещата са по други.
Който няма езици не е спасен и подобни доктрини иначе във сегашните петдесятни църкви в България одавна не се говори на езици в събранията и кръщение в Святия Дух се практикува два пъти-на сарафово и на карандила,които са главно детски лагери.
Нека отговоря най-напред на г-н Пламен Гложенски, че е напълно прав в наблюдението си. Затова нямам намерение да възприемам подхода на църковническата дискусия по харизматичните проблеми, която се върти главно около Деяния 2 гл. и някои мнения на ап. Павел, които са основни за традиционната харизматична доктрина. Петдесятното практикуване на „дарбите“ е характерно повече за представителствата на Божиите църкви у нас и по-новите харизматични общности.
Преминавам към дискусията с архиепископ Писаров. Всъщност, г-н Писаров, струва ми се, че Вие говорите в най-добрия случай като хегелианец. Концепцията за Zeitgeist ми се струва неудачна тук. Носталгията по „универсалност“ на християнството – още повече! Това пък е в духа на мечтите на „цезаропапизмите“, които са характерни за вече отминали епохи.
Отдавна живеем с тенденциите на „разслоението“. Невъзвратими са историческите процеси на разделянето. „Едната света вселенска църква“ е теоретична постановка на късната античност. Отдавна имаме: православие, римокатолицизъм и протестантство и този факт е необратим. Във всяка една конфесия имаме теологични разклонения. Харизматизмът е една от клонките на клона, наречен „протестантство“. Той съществува и дали ни харесва или не, няма никакво значение.
Единственото, което е философски разумно и адекватно да правим, е да го анализираме, не да го отхвърляме. Щом съществува, харизматизмът има свои богословски нюанси. Трябва да се опитаме да ги разберем. Мисля, че двете илюстрации, които съм изпратил на администраторите и които са включени тук, са симптоматични. Иконата на Рубльов илюстрира статичността на концепцията, а картината на Бартоломео Муриньо – антропоцентричното възприятие на Троицата. Първата е абстракцията, която защитавате Вие, а втората – общението с Бога, което изповядвам аз. И двете тези имат своята сериозна аргументация, но аз предпочитам втората!
Без идея за универсалност, християнството се превръща в секта на юдейството. Преходът човек-Бог е гарантиран от средновековието, чрез учението за Св. Троица.(това ще се окаже най-хуманният догмат на църквата) Отчитам като не-дораз-умение да се поставят, още от самото начало на дискусията, определения какъв съм и какъв светоглед представлявам. По темата за адекватността: понятието иманентност изисква прецизна семантика иначе се получава богословско „творчество“, което е добре известно в историята. Никой, в нашата дискусия, не оспорва правото на автентичност и самоопределение на богословските школи. В момента говорим за неща, които не присъстват в изложения от Вас текст за харизматичното учение за Троицата. Ще изчакам търпеливо аргументациите. Между другото: клишетата са обща слабост на много хора. Нека не сме от тази част.
Понятие за „универсалност“, каквото Вие разбирате, в християнската теология не може да има. „Универсалността“ по отношение на Св. Троица е дотолкова, доколкото дадена конфесия възприема догмата или го отхвърля. Елинистичното тълкуване, което възприемате Вие, е традиционалистко и не е адекватно за нашата модерност. Както е известно, Православието държи на аспекта „византизъм“ в своята теология, което в Протестантизма е отхвърлено. Следователно „универсалност“ в съвременната теология не може да има.
По отношение на философската база на харизматизма – не казахте нищо за „философията на опита“ като източник на познанието. Дали харесвате това или не, няма значение, защото това също е философска схема.
Очевидно не отчитате реалния факт, че съществуват не само конфесионални, но и НАЦИОНАЛНИ теологии в съвременната действителност. Що се отнася до „клишетата“, проявете, моля, по-голямо старание да не ги ползвате, защото ги виждам във всеки Ваш коментар. Посочих вече някои от тях: „концептуално нищо“, „неоплатонизъм“, „хегелианство“, „универсалност“ и др. Тези клишета обаче извират от православна предпоставеност.
Христо, само да вметна, понеже виждам, че се опитваш да наложиш една универсалност на Христовото Учение, т.е. да бъде угодно на тези или онези. С тази концепция може да си навлечеш само беди!
Павел е казал „Защото, чрез дадената ми благодат, казвам на всеки един измежду вас, който е по-виден да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли, но да разсъждава така, щото да мисли скромно, според делата на вярата, които Бог е на всекиго разпределил.“.
С това става ясно, че тялото е едно и Истината е една, и Бог съединява всички части на тялото в едно единство, като не всяка част на тялото Христово е достигнала до познание на Истината в пълнота, а според мярката на вярата, която има. Който си мисли, че иска да угоди с Христовото учение на тези или онези според както ги сърбят ушите е Антихрист(против Христос).
Заради това, Христо, ако не резбираш нещо, моля те да питаш, как да го разбереш, а не да налагаш неразбирането си като разбиране!
Явно синдрома на йезуитската шапка, за който пише Карл Густав Юнг е налице. Всички класически протестантски църкви изповядват или Римския, или Никео-Цариградския, или Атанасиевия символ!!!! Явно заниманията ни по християнство се разминават съществено ,което не отчитам при разговорите си с англикани, лутерани, баптисти и методисти. Съжалявам, че ми казвате какво разбирам и не разбирам! Аз членувам в световни философски и богословски организации и не съм попадал но подобно поведение. Явно монологът в християнството продължава. Напускам дискусията победен и засрамен!
г-н Писаров, моля ви, не напускайте по този начин дискусията, а се опитайте да вникнете в съдържанието на отправеният към вас съвет. Знаете много добре, че Бог не се впечетлява от големите организации, а тази, която даде най-нмого в очите на Бога, беше жената с 2-те лепти.
Да вметна само, всички тези конфесии (англикани, лутерани, баптисти и методисти) напоследък страдат от отлив на хора. В момента в Германия (Лютерани) се разпродават запустели църкви, финансовото състояние, на които е критично и е в центъра на обществените дискусии. В квартала в който живея, една Лютеранска църква стана на Ортодоксална Етиопска църква.
Хората не искат да са вече част от тези конфесии, а обратно харизматичните свободни евангелски църкви се късат по шевовете от наплив на хора. Преди по-малко от една седмица гледах един репортаж по арте, за една италиянска католическа църква, която не се ползва и е дадена на мюсулманите, които са я престроили в джамия.
Аз също не виждам никакви обективни причини г-н архиепископът да напуска дискусията „победен и засрамен“. Тук няма място за емоции, ако претендираме за високо философско ниво. В интерес на истината, г-н архиепископе, Вие влязохте в тази дискусия сам и с ПРЕКОМЕРНО ВИСОКО САМОЧУВСТВИЕ НА АБСОЛЮТЕН ЗНАТОК. Това, че членувате в тази или онази богословска организация, би трябвало да Ви тренира в безпристрастно поведение по време на философска и богословска дискусия.
Ако държите на ВИСОКО ФИЛОСОФСКО НИВО, трябва да продължите дискусията докрай! Не стана ли явно, че Православието и Католицизмът имат абстрактна доктрина за Бога, която е АНАХРОНИЗЪМ за съвременното общество? Г-н Бисер Данев представи една автентична картина на случващото се в западните църкви и аз я подкрепям, защото съм живял на Запад. На какво се дължи продължаващият наплив на харизматичните общности, които не са само петдесетни, но и англикански и католически? Ще Ви отговоря по философски: на АДЕКВАТНАТА ФИЛОСОФИЯ НА ОПИТА. Би трябвало да си признаете, че не познавате историята и теологията на харизматизма. Няма нищо лошо човек да не знае всичко!
Тук не става дума за „йезуитски шапки“ и не знам защо се позовахте на протестанта Юнг, след като сте толкова традиционалистично ортодоксален.
Eто какво казва Моят Господ – Исус Христос, за думите, които говорите.
24 А фарисеите, като чуха това, рекоха: Тоя не изгонва бесовете, освен чрез началника на бесовете, Веелзевула.
25 А Исус, като знаеше техните помисли, рече им: Всяко царство, разделено против себе си, запустява; и никой град или дом, разделен против себе си няма да устои.
26 Ако Сатана изгонва Сатана, той се е разделил против себе си; тогава как ще устои неговото царство?
27 При това, ако Аз чрез Веелзевула изгонвам бесовете, чрез кого ги изгонват вашите възпитаници? Затова, те ще ви бъдат съдии.
28 Но ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесовете, то Божието царство е дошло върху вас.
29 Или как може да влезе някой в къщата на силния човек и да му ограби покъщнината, ако първо не върже силния? – тогава ще ограби къщата му.
30 Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.
31 Затова ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости.
32 И ако някой каже дума против Човешкия син, ще му се прости; но ако някой каже дума против Светия Дух, няма да му се прости, нито в тоя свят, нито в бъдещия.
33 Или направете дървото добро, и плода му добър; или направете дървото лошо, и плода му лош; защото от плода се познава дървото.
34 Рожби ехиднини! Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата.
35 Добрият човек от доброто си съкровище изважда добри неща; а злият човек от злото си съкровище изважда зли неща.
36 И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден.
Господинчото, който „бръщолеви“ от форум на форум, отново не е разбрал смисъла на горната статия. На него често е невъзможно да му се обяснява, защото има сериозни проблеми с разбирането.
Статията касае харизматичната доктрина за Св. Троица, а не говоренето на езици под действието на Св. Дух.
Amin
Е щом познавате европейската философия, знаете, че монистичната онтология, върху която се изгражда и класическото християнство, започва своя грандиозен разпад през 19-ти и завършва в началото на 20-и век. Това означава отхвърляне на всякаква обективация на идеализма. Това означава свеждане до опитност, или аргументация, които остават в областта на личностните преживявания и светогледност. В този смисъл християнството губи обективната си аргументация и
става част от плуралистичната онтологема- всеки си има своята обективност! Нима не съзнавате, че тези процеси въвличат християнството в отказ от аргументация за универсалност! Християнството се връща към аврамическия период на волунтаристичните прояви (трупане на болшинство)което е слабокултурен, или поп-културен(примитивизъм) проект на идеята за личността. И затова се охвърлят всички опити за извеждане на общокултурни достижения. Клопката е, че може да се повтори юдейският период преди Вавилонскиа плен, където без универсални концепции еврейският волунтаризъм налагаше богоизбрания си статут. Този статут определяше евреите като единствени представители на Божията воля (древна форма на холокост) И тук проблемът е , че се определя особен статут на харизматите в епоха, където не може да обосновеш статуса си , а само да си вярваш. Нали така си вярват и мюсулманите и те по съшия начин нарастват?! Тъй че, добре е да се помисли, или да се познава „духа“ на епохата.