Д-р Вениамин Пеев
В повечето случаи, когато се говори за делото на Реформацията в Германия, пред очите ни изпъква внушителната фигура на Мартин Лутер. И това има своите основания. Но реформаторските доктрини не биха придобили онзи прецизен и ясен изказ без съдействието на по-младия съратник на Лутер – Филип Меланхтон (1497-1560). Взискателният към формулирането на протестантската доктрина витенбергски герой веднага разбира, че в лицето на дребничкия и крехък на глед младеж Филип реформаторската кауза е привлякла един незаменим титан на теологичната мисъл. Затова Лутер отрано натоварва Меланхтон със задачи, които биха били непосилни дори за опитни теолози в онази епоха. Младежът се ангажира със съставянето на прочутата “Аугсбургска изповед на вярата” (1530) и първия учебник по протестантска теология, станал известен със заглавието “Loci communis” (1521). Тези фундаментални документи стоят в основата на цялата протестантска доктрина, която се изповядва днес от около един милиард християни по целия свят.
В настоящата статия, посветена на деня на Реформацията, ще се се спрем на една от най-важните концепции на протестантската доктрина – “оправданието чрез вяра”. Лутер я определя като цялостно обобщение на християнската теология. За Калвин тя е главната опора на християнската религия. “Оправданието чрез вяра” се разпространява мълниеносно из християнския свят и макар през вековете да се развива и видоизменя, сърцевината й остава непроменена. Протестантският колос в теологията на XX в. Карл Барт отделя на тази концепция такова достойно внимание и място, че неговата интерпретация се възприема като силно предизвикателство към съвременния римокатолицизъм. Големият католически теолог и изследовател на Бартовото творчество Ханс Урс фон Балтазар е принуден да признае, че днешната Римска църква трябва “да преосмисли собствената си доктрина за природата и благодатта и догматите на оправданието, развити от Тридентския събор” (Von Balthasar, H. The Theology of Karl Barth. 1991. 7). За да продължава да бъде все така свежа и динамична концепцията за “оправданието” обаче, важен дял има интерпретацията на реформатора Филип Меланхтон.
Моралният аспект в концепцията за “оправданието” според Меланхтон
Трябва да имаме предвид обстоятелството, че както Лутер, така и Меланхтон отдават всичките си сили за прецизиране, формулиране и утвърждаване на концепцията за “оправданието” в една изключително динамична обстановка. Със своя нестихващ плам, отговорност и трудоспособност двамата съратници показват, че протестантската теология не борави със застинали догматически клишета, които се отливат на някой църковен събор и след това се превръщат в “камъни за препъване” в живота на Христовата Църква. Всяка концепция, всеки възглед, всяка теологична система трябва да стане адекватна на своя зародиш в Св. Писания и социалната действителност, в която се прогласява. Само така християнското учение ще може да диша, да живее, да поправя и назидава отделния вярващ и цялата Църква. Такова е разбирането на Меланхтон за християнската теология изобщо и за концепцията за “оправданието” в частност.
Един внимателен прочит на ранната интерпретация на тази концепция ще установи много близка връзка с разбирането на Лутер. В тезиси 9 и 10 Меланхтон посочва, че Христос е нашата “правда”, която ни е “вменена даром” (StA I.24; IV.173.5 f.). Това твърдение ясно показва пълната духовна неспособност на отделния вярващ или църковната институция да подсигури правда, т.е. да “оправдае” грешника! Нито установените канони, нито политическата и икономическа мощ на Църквата, нито усилията на вярващите да вършат добри дела са в състояние да “вменят правда” на грешника! Меланхтон говори и за “умъртвяването на плътта и чувствата ни”, което е част от оправдателния процес. Следователно “оправданието” води към подобряване на моралния облик на човешкия характер и поведение, т.е. “вменяването на правдата чрез Христа” постига екзистенциално значими резултати. Истински оправданият по този начин човек не може да остане крадец, убиец, блудник, лъжец, сребролюбец и т.н. Известно е, че Лутер обвинява съвсем основателно прелатите и папата на римокатолицизма в аморалност, което ги поставя на една плоскост с непокаялите се грешници и противници на Христа. А това означава, че те никога не са преживели благодатния процес на “оправданието”!
“Благодат” и “оправдание”
В първото издание на своето фундаментално теологично съчинение Loci communes (1521) Меланхтон следва Лутеровото разбиране за “благодатта”, като я представя като “Божието благоволение” (лат. favor Dei) (StA II.86.23-5; 106.20-2). Както видяхме по-горе обаче, Меланхтон се интересува от екзистенциалното, практическото приложение на действието на благодатта в човешкия живот. В това отношение той се различава от своя учител Лутер, който се интересува повече от теоретическото изложение на концепцията за оправданието, благодатта, Божията и човешката воля и т.н. Етическият аспект на Меланхтоновата концепция е видим и в неговото тълкуване на Четвъртото евангелие. Като възприема Лутеровата теза, че личността и делото на Христос изпълняват централната роля в “процеса на оправданието”, Меланхтон настоява за лично единение на всеки вярващ с Христос, но такова единение, което трябва да бъде осезаемо в ежедневния му живот (CR [Melanchton] XIV.1068; 1080). Такава трактовка на темата показва, че християнският живот на вярващия не трябва да се управлява от традиции, черкуване, принадлежност към дадена конфесия, изпълнение на канони и всевъзможни правила, а от приниципа за пълното единение с Христос. Само така могат да бъдат разбрани Христовите думи: “Аз в тях и Ти в Мене, за да бъдат съвършени в единство; за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си възлюбил тях, както си възлюбил и Мене” (Йоан 17:23).
В зрелия период на теологичното творчество на Меланхтон – след утвърждаването на Аугсбургската вероизповед – реформаторът се концентрира повече върху изследване смисъла на Божията благодат. Дискутирайки в по-късните издания на Loci communis теологичния смисъл на “благодатта”, Меланхтон подчертава, че тя трябва да бъде разбирана като “великодушното прощение на греховете” (Loci. 1555. XII). Но това прощение е дар от Бога, а не привилегия на Църквата. Бог приема грешника безвъзмездно, “от милост, заради Господа Христа, без никаква заслуга от наша страна”. За този свой дълбоко евангелски извод Меланхтон се позовава на ключови пасажи в Павловото Послание към римляните (5:2; 6:14; 8:9). Но теологът на Реформацията не се задоволява само с теоретичното изложение на концепцията за “благодатта”, каквото преди него са правили доста подробно и блаж. Августин, и Лутер. За Меланхтон има важно значение какво е духовното влияние върху живота на вярващия. Затова той очертава екзистенциалното отражение на Божията благодат чрез Христа върху простения грешник. “Ние казваме – заявява реформаторът от името на протестантите, – че Христос ни дава Св. Дух в нашите сърца заедно с прощението на греховете и произвежда (там – б.м.) утеха, живот и радост спрямо Бога” (пак там).
“Оправданието” спрямо Закона и Христос
Интерпретацията на “оправданието” у Меланхтон придобива все повече онзи юридически смисъл, който откриваме у Лутер, но Меланхтон показва, че е запознат с перипеттиите, през които преминава неговият учител. Строго юридическият аспект е особено осезаем в мисленето на ранния Лутер. За витенбергския реформатор терминът iustitia Dei трябва да бъде възприет в юридическия му смисъл като “Божията справедливост”. “Бог е справедлив – пише Лутер в един автобиографичен фрагмент през 1545 г. за ранната си теология – и наказва грешниците и нечестивците” (WA 54, 186; Rupp, E. G. The Righteousness of God: Luther Studies. 1953. 122). Така Бог в представите на ранния Лутер е един абсолютно принципен и безпристрастен Съдия, Който следва неотклонно Своите критерии за помилване или осъждане на човеците.
Около периода на витенбергския диспут по повод разпространяването на индулгенциите обаче Лутер започва да смекчава строго юридическия аспект на iustitia Dei. Като резултат от фокусирането си върху Павловите послания, Лутер се убеждава в превъзходството на “Божията благодат” над “Закона” и “вярата”, доколкото те са свързани с човешката дейност (McGrath, A. Iustitia Dei. 1998. 208). Той възприема фактора на “Божията благодат” като инициативна и динамична реалност, която ръководи целия процес на “оправданието” в живота на вярващия. Успоредно с разработването на концепцията за “оправданието” се появява и интересът на Лутер към “Богословието на кръста”, чиито основни положения се оказват необходими за изясняването й.
Подобно на Лутер, Меланхтон се убеждава, че съвършената проява на “оправданието” е “оправданието на Христос” (Loci, XIII). Христос е “Посредникът между Бога и нас”, без Когото “оправданието” би било немислимо. Не папата, епископът, свещеникът е “посредник”, а – Христос! Неговото послушание към Бога е съвършено и това гарантира съвършенството на Неговото оправдание. Папата, епископът, свещеникът не са съвършени нито по характер, нито в своето послушание към Бога. Лутер има право да коментира човешкото несъвършенство: “Може да твърдите, че Църквата и отците са святи. Но Църквата е принудена да се моли: “Прости ни греховете”. Не трябва да се вярва нито на мен, нито на Църквата, нито на отците или апостолите, или на небесни ангели, ако поучават нещо противно на Божието Слово” (Лутер, М. Коментар върху Посланието към галатяните. ИК CMN. 2002. 33). Меланхтон въвежда по отношение на “правдата” термина “чужда правда” (лат. iustitia aliena), която не е присъща на никой човек (независимо от своя принос и йерархическо положение в Църквата), а “се вменява” отвън. Тази “вменена правда” е Христовата, а не човешката или църковната, защото тя не се дължи на нечия човешка интелектуална, морална или канонична същност (Loci, XIII).
Меланхтон, както и Лутер, са убедени, че повярвалият в Христа човек може да бъде обявен за “праведен” само защото е “възприет” от Бога като такъв заради Христа, а не че е такъв по своята същност или заслуги. Нито една от благочестивите средновековни легенди за “святи хора” не може да се сравни с евангелския разказ за Христовото съвършенство (вж. Римл. 3:24; срв. Изх. 34:33-5; Йов 9:2; Пс. 143:2 и мн. др.). Като блестящ класицист, Меланхтон си служи с илюстрации от историята и културата на древен Рим и ги вплита удачно в теологичните си тези. В своите интерпретации той често прилага картини и образи, които са почерпени от римското право. Един ярък пример е свързан с името на Сципион Африкански (236-ок. 183 г. пр. Хр.). Образът на победителя на Ханибал е особено популярен символ през епохата на Ренесанса и е вдъхновявал такива автори като Данте, Петрарка, Милтън, Макиавели. На Сципион се е гледало като на неповторимо въплъщение на добродетелната храброст, честност и великодушие. Меланхтон обаче вижда в римския герой друг смисъл (CR [Melanchton] XXI.421). Той се вглежда по-задълбочено в историческото сведение, оставено от Тит Ливий в неговата “История” за Сципион (Liv. Ab Urbe cond. XXXVIII.53). Един драматичен епизод от живота на героя от пуническите войни разказва, че вече като генерал в оставка той започнал да губи популярност сред своите съграждани. Тогава срещу него било повдигнато обвинение в “корупция” и “държавна измяна”. В момент, когато политическите му противници понечили да го арестуват, той бил аплодиран бурно от тълпата и политическите настроения в Рим бързо се променили от отрицателно в положително отношение към героя.
Меланхтон използва този исторически случай с бързата смяна на настроенията в Рим, за да илюстрира драматичния процес, който протича при “оправданието” на повярвалия грешник. Както римският народ “оправдал” Сципион Африкански “пред съда на трибунала”, който искал неговото осъждане и смърт, така Бог обявява грешника за “оправдан” веднъж завинаги, въпреки заслуженото от него наказание и вечна смърт. Тази смяна на отношението към и участта на грешника става внезапно и неочаквано, но тя е гарантирана от саможертвата на Христос. Ап. Павел е заявил по един категоричен начин: “Христос ни изкупи от проклетията на закона, като стана проклет за нас” (Гал. 3:13). Когато коментира този Павлов израз, който е един от крайъгълните камъни на “Богословието на кръста”, Лутер очертава огромната теологична бездна, разделяща римокатолическата и протестантската доктрина. Ако това Павлово убеждение бъде отхвърлено или дори смекчено по някакъв човешки начин, то концепцията за “вменяването на правда отвън” рухва и грешникът си остава грешник! “Папистите си измислят свое учение за вярата – пише Лутер. – Те казват, че любовта създава и украсява тяхната вяра. Като събличат от Христа нашите грехове, като Го правят безгрешен, те хвърлят нашите грехове обратно върху нас и правят Христос абсолютно безполезен за нас” (Галатяни, 118). Лутер не само атакува с този коментар един от детайлите на римокатолическото “Богословие на прославата”, но показва с жар необходимостта да се запази непокътнат възгледът, че Христос е станал “грешен заради нас”, за да можем да станем “оправдани чрез Него” ние. Този велик духовен и екзистенциален процес на “размяна на ролите”, когато съвършено праведният Христос става “грешен”, а обречените на смърт грешници стават “праведни”, Лутер ще окачестви като “най-сладката размяна”. “Оправданието” на грешниците се осъществява “заради Христа” – убеден е и Меланхтон. Христос е “крайъгълният камък” на спасителната вяра (вж. Деян. 4:12). Само така се спасява човек!
Личността и делото на Филип Меланхтон заслужават много по-голямо внимание от една скромна статия като тази. Българският евангелизъм е длъжник на основоположниците на доктрината си като този реформатор. Този дълг би могъл да бъде посрещнат достойно, ако грамотните и можещи негови представители изследват по-задълбочено заветите на хора като Лутер, Меланхтон, Цвингли, Буцер, Калвин и още десетки действителни новоапостоли на християнското учение, като то се прилага адекватно в нашия културен контекст. Само тогава ще започнат да пресъхват горчивите извори на чуждопоклонничеството и всевъзможните ереси, които ни заливат от Запад. Българските евангелисти трябва да се научат сами да изграждат българска теология, а не да разчитат на този или онзи гост отвън, който да им каже „как трябва да се изучава Библията“, сякаш българските евангелисти са на ниво „предучилищна възраст“…
Полезно четиво и май единствено защото и в интернет не се открива много по въпроса: Колега на Лютер във Витенберг. Систематизира и издава най-ранното богословие на Реформацията. Опонент на Лютер и защитник на библейската доктрина за свободна воля.
-Дори ранните конгреционалисти (Евангелски съборни евангелски църкви) и българските баптисти, исторически винаги са следвали реформаторските тезиси на Филип Меленхтон и Яков Арминий, приемайки доктрината за свободна човешка воля при спасението.
-Филип Меленхтон, открито се разграничава от множество доктринални тълкувания на Лутер като това а зпоробената воля
Бихте ли коментирали?
Вяра поставя един много сериозен въпрос, който се отнася до „участието“ на човешката воля в „процеса на оправданието“. Не бих искал на този въпрос да отговарям само аз, макар че ще направя кратко резюме на възможните отговори. Много полезно би било и други коментатори да вземат отношение по проблема „Божия благодат-човешка воля“.
Исторически погледнато, този проблем взривява богословската атмосфера още в епохата на блаж. Августин и Пелагий (5-ти в.). Пелагий поставя акцента върху важната роля на „човешката воля“ при „оправданието“. Пелагий се позовава на Бит. 2:15-17 (срв. Второз. 30:19 и др.), като заявява, че Бог е дал на човека „свободна воля“ и дори го е насърчил сам да „прави избор“. С тази интерпретация Пелагий се оказва предтеча на религиозния екзистенциализъм и хуманизма изобщо. Освен това, Пелагий обичал да цитира Мат. 5:48: „И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен и вашият небесен Отец“, като сочел, че вярващите могат да се „самоусъвършенстват“ със собствени сили. Известно е, че блаж. Августин се противопоставя на пелагианството с всички сили и написва 14 съчинения, в които дискутира всички проблеми, свързани с благодатта, Божията воля, човешката воля, Христос, съвършенството, вярата, добрите дела, оправданието и т.н. Лутер следва много стриктно тезите на блаж. Августин, защото реформаторът израства и се развива в Августиновата философско-теологична традиция. Разбира се, Лутер заявява неведнъж, че поставя ап. Павел на по-високо стъпало от Августин. Ето защо Лутер влиза в яростен дебат с Еразъм по въпроса за „човешката воля“. Самите заглавия да двамата опоненти говорят за различната им гледна точка. Еразъм публикува съчинение „Слово за свободната воля“ (1524), а Лутер веднага се противопоставя с „Робството на волята“. Хуманистът Еразъм дава сериозно предимство на ролята на човешката воля в „процеса на оправданието“, докато реформаторът Лутер дава предимството на „Божията благодат“, която не може да се заслужи или спечели по никакъв начин от действията на човешката воля. Човешката воля е „поробена“ от времето на Адам. Висшата проява на „Божията благодат“ е Христос – безгрешният, съвършеният, но направен „грешен заради нас“. Христос умира и възкръсва „за оправданието ни“ (Римл. 4:25) – любим стих на Лутер.
Меланхтон в някои отношения стои по-близо до Еразъм, особено що се отнася до юридическото разбиране на „Божията правда“ като „справедливост“. Това обаче не означава, че той се противопоставя на Лутеровата концепция за „благодатта“ и „волята“. Най-голямата разлика между Лутер и Меланхтон по въпроса за „оправданието“ е в моралистичния аспект на последния, което също е характеристика на хуманистите. Меланхтон обаче не въздига значението на „човешката воля“, както прави това Еразъм. Затова не бих казал, че по въпросите за вярата, оправданието, спасението има драстични разлики между Лутер и Меланхтон. Различни са методите на богословските им търсения, не същността на ученията им.
Недопустимо е този смел реформатор да бъде наричан титан!Това са уродливи и зли „божества“от гръцката митология-плод на човешка фантазия на хора с болни мозъци!
Също така недопустимо е да се играят сатерични сценки в църквите и пред Християни!
„сатир“е пак от гръцката митология и е горско,грозно,уродливо и перверзно“божество“
Нека да търсим и се изявяваме по Библейски и Христов Начин!
Г-н Господин Влаев, Вие май сте позабравили българския език и българската стилистика, пътувайки насам-натам из чужбина.
Когато един велик човек е наречен „титан“, това е МЕТАФОРА. Това няма нищо общо с древногръцката митология. Ето защо често в историята хора и дела се наричат ТИТАНИЧНИ.
Аз бих казал, че е недопустимо човек да прави квалификации на неща, които не разбира достатъчно добре. За сведение, в Ст. Завет има някои действително митологични метафори, например Бехемот (напр. Йов 40:15), което е превеждано като „хипопотам“, „крокодил“, „слон“ и т.н., но действителното му биологично значение не е уточнено. А какво да кажем за митологичния термин „ад“ (гр. хадес), който е така широко възприет в християнството? Да не би християнската догматика да е „митологизирана“?
Г-Н пеев напълно съм съгласен с вас.Човек не може сам да спаси сам себе си нито може да се усъвършенства сам защото вярвам че,няма по силно от Божията благодат.Аз бих нарекъл Лутер и Меланхтон Великаните на вяра защото това са хората които са допринесли много за Бож.народ днес.И това би трябвало да ни радва много.Дали ще бъдат наречени великани или с други имена,за мен е важно да се изграждам във вярата.
Благодаря за коментара, г-н Красимир Иванов!
Който разбира „титаничността“ на подвига или „“великанските“ измерения на резултатите от вяра „колкото синапово зърно“, разбира. А който не разбира, си остава винаги „джудже“.
Впрочем, дори да използваме определението „герои на вярата“, което обикновено отнасяме към имената в Евреи 11 гл., пак си служим с митологичния термин „герой“ (гр. heros), който означава „юнак“ и „полубог“. Но това не ни прави езичници, нали?