Мека или Йерусалим: истинският “Път на вярата”

15.05.2013

Д-р Вениамин Пеев

В метафоричния език на източните религии често се среща понятието “път” за религиозна система, в която са включени учението, поведението и практиката на вярващите. Така в будизма Сидхарта Гаутама учи за осем степени по “пътя на просветлението”. В Корана често се говори за “Правия път”, който е очертал самият Аллах за своите верни. В християнството обаче Самият му Основател Исус Христос определя Себе Си като единствения “Път”. Това метафорично понятие придобива особена яркост и релефност, отнесено към Христос. То показва, че Богочовекът не е само учител или пророк, каквито са Буда и Мохамед, но и Изпълнител на всяка дума и жест, които е препоръчвал на Своите ученици и последователи. Но Христос предупреждава, че Неговият Път е труден и може да бъде сравнен с “бреме” и “иго” при дадени обстоятелства. Цялата история на християнството, белязана от верността на хиляди мъченици и герои на вярата, показва реалността на тези сравнения, защото верността към Христовото учение и дело често се изявява с мъки, кръв и саможертва.

Настоящата статия ще направи паралел между “пътищата на вярата” в исляма и християнството – две религии, които претендират за уникалност и правдоподобност. Въпреки претенциите на някои места в Корана, че съществува приемственост между християнството и исляма, нашата категорична позиция е, че такава логически не може да бъде установена! Още по-малко пък може да се твърди, че кораничното учение е “коригирало” и “подобрило” християнското. Хронологичното основание, че ислямът се е появил с няколко века след появата на християнството, е, както ще се убедим недостатъчен аргумент за претенцията на исляма за някакво превъзходство над християнството.

Йерусалим и Мека – началото на “пътя на вярата”
Христовата оценка за невъзприемчивостта на Неговите сънародници може да бъде чута в горестния Му вик към светия град Йерусалим: “Йерусалиме! Йерусалиме!… Колко пъти съм искал да събера твоите чада, както кокошка прибира пилците си под крилата си, но не искахте!” (Мат. 23:37; Лук. 13:34). Тук трябва много отчетливо да подчертаем факта, че ако някой би могъл да възприеме правилно Христовото учение, то това биха били Неговите сънародници юдеите – поклонниците на живия Бог. Това би било напълно естествена реакция както в религиозен, така и в етнически аспект! Абсурдно обаче звучат твърденията в Корана, че арабските последователи на Мохамед са се оказали не само по-лоялните от юдеите към Иса (Исус), но той прогласявал онова, което му открил Аллах, и последователите на Мохамед възприели едно учение (ислям=”покорство”), което е по-добро от Исусовото според четирите евангелия в Новия Завет. Ето един красноречив пасаж, в който Иса заявява: “Аллах е мой Господар, но той е и ваш Господар. Щом като е така, молете се на Него и знайте, че именно това е Правият път. Когато пък Иса забеляза, че те са готови да се отрекат, рече им: “Кои са тези, които ще бъдат мои помощници по Пътя на Аллах?” Следващите го отговориха: “Ние сме твоите помощници по Пътя на Аллах. Ние повярвахме в Аллах и затова знай, че ние сме мюслюмани” (Сура 3:51-2). Както е известно, терминът “мюсюлманин” или “мюмин” означава “човек, който приема и вярва в основите на исляма и работи за тяхното осъществяване” (Генджев, Н. Ислямско вероучение. Мюсюлмански духовен съюз, 1997. 23-4). Следователно от гледна точка на исляма Исус Христос, апостолите и всеки, който е приел “Правия път” от Аллах, трябва да се нарече … “мюсюлманин”…

В Корана има много резки изказвания за юдеите, които са квалифицирани направо като “неверници” или “заблудени” (2:61, 83, 93; 3:90; 4:155-6 и др.). Кораничното учение разбира като “вяра” само исляма, а юдаизмът и християнството представляват “неверие” и “отклоняване” от “Правия път” (2:108). Затова в Корана се отреждат сурови наказания на онези религиозни представители, включително и на юдеи и християни, които не са се покорили на Аллах, т.е. не са станали “мюсюлмани”. На тях не само им е отказан раят (дженнета) и ги чака хвърляне в ада (джехеннета), както се вижда от Сура 5:73; 23:103, но те могат да бъдат наказани за това свое “неверие” и приживе. Неприелите исляма са подвластни на проклятия, които Аллах отправя (5:13) и иска да се стоварят върху тях (5:78). Любопитното в последния пасаж е, че клетвите са произнесени от Давид (Дауд) и… Исус (Иса). По този начин Коранът рязко противопоставя учението си срещу доктрините на юдеите и християните.

Нека се върнем към новозаветния епизод, в който Христос оплаква пророчески гражданите на Йерусалим. В Неговия кратък монолог не само че няма гняв и намерение за възмездие, но блика болката на родителя, който скърби за неблагодарното отношение на духовните си деца. Читателят остава с впечатлението за безспорната вина на юдеите, отхвърлили Христос като Пророк и Спасител, но едва ли се прокрадва у когото и да било чувството за произнасяне на проклятие и желанието за мъст. Каква обаче е историческата ситуация в зората на исляма? През 630 г. Мохамед се връща в Мека след 8-годишно отсъствие, за да покори там племето на Курейшите, с които има стара вражда, за каузата на исляма. Целта е те да бъдат привлечени към приемането на Аллах на всяка цена. Пред тежестта на тоягата и меча няма алтернативи! Дванайсетхилядната армия, събрана от съмишленици на Пейгамбер, започва да громи всеки противник, който се изпречва по “Пътя на вярата”. Загиват стотици хора: войници, жени, деца. Тези факти са видими дори в такъв агиографски очерк като “Пратеникът” на Тарик Рамадан (Ramadan, T. The Messenger: The Meanings of the Life of Muhammad. Penguin Books, 2008. 176 ff.). Така ислямът подсказва в самия си зародиш за непримиримост към друг тип религиозност, за една специфична войнственост, която ще подготви пътя за светкавичното му разпространение на запад и юг. Любовта действа много по-бавно от меча. Но любовта подсигурява живот, а не сее смърт.

Двата “пътя на вярата”
Съществува огромна и почти неизследима литература, която сравнява двете вероучения на исляма и християнството. Използвани са различни методи за съпоставка и открояване на едната или другата религиозна система. Написани са сложни или много опростени съчинения. Струва ми се, че за нашите скромни цели, които си поставяме чрез тези статии, най-подходящо е да възприемем метода на един от експертите в областта на исляма от близкото минало – проф. Алфред Гийом, който дълги години оглавява Департамента за изследвания на Близкия и Среден Изток в Лондонския университет. Този метод е много прост – проф. Гийом сравнява Апостолския символ на вярата с догматическите учения в Корана по всяка една клауза (Guillaume, A. Islam. Penguin Books, 1961. 194-9). Апостолският символ (Bray, G. Creeds, Councils and Christ. Mentor, 2009. 204-5) е възприет в средите на много протестантски общности и се предпочита пред Никео-цариградския символ на вярата, приет на първите два Вселенски събора на Църквата (IV в.). Поради ограничеността на мястото ще разгледаме накратко само разликите по най-фундаменталните възгледи: за Троичния Бог като Творец, за Христос като Божия Син и за общението на светиите в този свят.

“Вярвам в Бога, всемогъщия Отец, Творец на небето и земята”. Този християнски възглед синтезира казаното за Бога като “Творец” в редица библейски стихове (Бит. 1:1 и сл.; Ис. 44:24 и мн. др.). В Корана също има наглед сходни твърдения. Например: “Как може да не вярвате в Аллах?… Той създаде за вас всичко, що е на Земята. После се възправи към Небесата и ги подреди в седем реда едно над друго. Той е всезнаещ” (Сура 2:28-9; срв. 3:47; 6:73; 7:54; 13:16; 64:3 и др.). Странно впечатление прави мнението, че “всяка жива твар” била сътворена “от вода” (24:45), което повече насочва вниманието към някои древногръцки възгледи (напр. Милетската школа) и подсказва за по-късна редакция. Макар че има загатнат и аспект на “творчество ex nihilo (от нищо)” (6:101; 18:99), който видимо е повлиян от библейския, кораничният възглед за Аллах като “Творец” е подчертано волунтаристки. Често срещана коранична фраза е: “Аллах сътворява каквото пожелае” (5:17; 28:68; 31:54). На библеиста не може да не направи впечатление обстоятелството, че “творческата дейност” на Аллах се разбира преди всичко като “подредба” според “желанието” му.

“Вярвам в Исус Христос, Неговият Единствен Син, нашият Господ”. Коранът е последователен обаче в категоричното си отричане на християнското определение “Отец” за Бога. То не се приема нито в буквалния, нито в преносния смисъл, защото представлява “заплаха” за буквалистичното разбиране, че “Аллах е един”. В ключовия кораничен ает Аллах забранява на мюсюлманите да вярват в “Троица”: “Защото Месия е само синът на Мерием Иса, а той пък Пратеник е на Аллах, плод от Словото, което той пося у Мерием, Духът негов. Ето защо повярвайте в Аллах и в Неговите Пейгамбери. Не казвайте “Три в едно са”, по-добре за вас ще е, ако се откажете от това. Един единствен е Аллах, не се нуждае Той от това и син да има” (4:171). Според Корана самият Исус (Иса) нарича Бога не Свой Отец, а “моя Господар” (5:72). Само “неверниците”, т.е. християните биха отъждествявали Аллах с Христос (пак там). Св. Дух според кораничното учение не е Личност, а по-скоро – еманация на Аллах (2:291; 15:29; 16:104; 19:17), която или може да се персонифицира в ангел (Джибрил), или да приеме формата на човек. Следователно кораничното учение за Аллах няма абсолютно нищо общо с християнската доктрина за Триединния Бог. В някои страни, като Малайзия например, е забранено на християните със специален закон да използват името “Аллах” за Бога (Sookhdeo, P. A Christian’s Pocket Guide to Islam. Isaac Publ., 2010. 16).

“Вярвам в … общението на светиите”. Християнството не е абстракна религия, внушена от покорство към един невидим, неконтактен, метафизичен Бог. Като активна вяра, християнството се актуализира в общението на вярващите, които са равнопоставени братя и сестри. Христос очертава същността и параметрите на “общението на светиите”: “Защото гдето двама или трима са събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). Това единство в Христа дава големи гаранции и сила, защото ако “светиите” са съгласни или поискат “каквото и да било нещо”, ще го получат от небесния Отец (ст. 19). Доразвивайки тази еклезиологична предпоставка, ап. Павел представя идеята за “единството” и “общението на светиите” в образа на “тялото”, чиято Глава е Исус Христос (І Кор. 12-14 гл.). Обединени само от Христовата любов, “светиите” биха могли да изпълняват Божията воля и да съдействат за установяване на Божието царство по цялата земя! В Корана липсва такава концепция за “общението на светиите”. Наистина, терминът “умма” (Сура 2:143; 3:110) говори за “общността на правоверните”, които трябва да живеят в абсолютно единство и да показват солидарност едни с други (Еърхарт, Б., ред. Религиозните традиции на света. “Изток-Запад”, 2006. 931). Но този термин е колкото религиозен, толкова и социално-политически. Той носи в себе си семитското разбиране за пирамидално-йерархическа структура с някаква фигура на върха, притежаваща абсолютна власт и права. В религиозния смисъл за мюсюлманите такава фигура е Аллах, а в политическия – Мохамед, халифът или друга политическа фигура като аятолахът. Доскоро в повечето арабски държави се наблюдаваха отгласи от ислямската концепция за “умма”, при което т. нар. “президенти” като Саддам Хюсеин, Хосни Мубарак или Муамар Кадафи бяха установили типични за исляма религиозно-политически диктатури. Социално-психологическата структура на “умма” се гради на основата на страх от и абсолютно покорство пред фигурата на върха, подхранвани от суровите заплахи за наказания. Аллах постановява: “Хей, хора, наистина сътворихме ви Ние от един мъж и от една жена. И разделихме ви Ние вас на народи и племена, за да се знаете вие едни други. Безспорно, най-благородният от вас пред Аллах е онзи, който най-много се бои от Него” (49:13). За разлика от кораничното внушаване на екзистенциален страх от Аллах, Новият Завет представя образа на Исус Христос, Който е въплъщение на любовта, състраданието и грижата за вярващи и невярващи. Христос не стои като недосегаем пейгамбер, халиф или фараон на върха; Той винаги е “сред” Своите последователи. Христос сам определи Себе Си като наш “приятел” (Йоан 15:14-5). Авторът на Посланието към евреите дори сочи Христос като наш “брат” (2:11; срв. Пс. 22:22). Следователно християнската еклезиология проявява подчертана тенденция за хоризонтално установени взаимоотношения на любов между Христос и Църквата, докато в исляма е налице непроследима вертикална линия между Аллах, Мохамед и “обществото на верните”.

От концепцията на двете религии за “обществото на вярващите” произтичат редица социални и морални приложения, които се тълкуват по коренно различен начин. В християнството е премахната етническата, социалната и религиозна бариера за общуване с другите. Ап. Павел декларира: “Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, нито женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса” (Гал. 3:28). Затова Христовата Църква е мултинационална и непреходна във времето. В Корана обаче “Правият път” е определен само за правоверните: “Ей, вярващи, недейте да вземате за другар евреите и християните! Другари и приятели са те един на друг, а като тях са и онези от вас, които тях вземат за другар. Аллах без съмнение не сочи Правия път на народ от неправедници” (Сура 5:51). В този ает е направено категорично разграничение на мюсюлманина от юдеина и християнина, които са прокудени от “Правия път”. Затова, за съжаление, дори и днес се затруднява създаването на смесени религиозни бракове и дори нормалното приятелско общуване между мюсюлмани и християни. Немюсюлманите остават в белязаната и нежелана категория на “кяфирите”, с чието име се свързват суеверно много злини. А това създава опасни предпоставки!

Tags: , , , ,

8 Responses to Мека или Йерусалим: истинският “Път на вярата”

  1. petina on 16.05.2013 at 10:49

    stana qsno,vsichki sme bratq.

  2. Veniamin Peev on 16.05.2013 at 15:04

    Уважаема „Петина“!

    Как така Ви стана ясно, че „всички сме братя“? Кого имате предвид – че мюсюлманите и християните са „братя“ ли? Така ли да Ви разбирам? Като автор, Ви заявявам, че ТАКОВА НЕЩО в статията не съм казвал, а ТЪКМО ОБРАТНОТО!

    д-р Вениамин Пеев

  3. Георги Грозев on 16.05.2013 at 15:46

    Пишат си хората без да се замислят за какво става въпрос. Какви братя можем да бъдем с онези които не са ни братя и не искат да бъдем? Войнстващ атеизъм (комунисти), джихад (мюсюлмани) и лъжеучители (лъжебратя) които разяждат църквата отвътре. Брат е човек който търси да живее с теб в мир. Обратното се нарича братоубиец!

  4. Veniamin Peev on 16.05.2013 at 18:49

    Г-н Грозев, Вие сте прав, че не може да се говори за „братство“ между представителите на исляма и християнството. Не може да се говори и за „побратимяване“! Моята теза се основава на дълбоките богословски различия между двете религии.

    Същевременно обаче подчертавам, че това НЕ Е ОСНОВАНИЕ за омрази и вражди между нас. С мюсюлманите можем да бъдем без проблеми съученици, съседи, колеги, съпартийци и т.н. От страна на християните няма пречки дори да се държим приятелски с мюсюлманите, защото Христовата заръка е да имаме любов и към „далечните“ в религиозен смисъл дотолкова, доколкото не се прекрачва границата на нашите убеждения.

    Ние можем да бъдем БРАТЯ И СЕСТРИ с хора от ислямски произход едва когато те приемат Христос за свой Спасител и Господ! Не преди това! А има хиляди случаи днес на бивши мюсюлмани, които са станали прекрасни християни.

  5. Марин Петров on 11.07.2016 at 22:33

    Здравейте, Прочетох новина в началната страница на сайта Ви, която свързва поста Рамадан, с убийство на християни. Според мен проповядвате омраза между религиите. Не е ли по целесъобразно да се търсят допирни точки и диалог? Такива има. И мюсулманите ни уважат и уважават светините ни. Поздрави.

  6. Господин Влаев on 12.07.2016 at 0:54

    Е,виждам,че и тук имам селендурска цензура!
    Кои печели от това?
    Явно простаците и тези които носят бесовски учения са по-важни и ценни за аудиторията!

  7. Veniamin Peev on 12.07.2016 at 5:55

    Тази сутрин след сутрешната си молитва отново прочитам поредния неприятен и нехристиянски „коментар“ на господин Влаев.
    Отново вместо да каже нещо по темата, както са направили всички коментатори до тук, въпреки че изразяват различни становища, той бълва шофьорски обиди и търси улични свади. Гърми като онзи шофьор в Пловдив, дето го арестуваха за стрелбата преди една седмица – ядосал се човекът, че имало задръстване…
    В други „коментари“ бълва расистки обиди, говори за пиячка като дегустатор в някоя селска кръчма. Нарича „простаци“ останалите коментатори, говори за „бесовски учения“ и продължава да беснее без причина. Дали е от юлската жега или от това, че е непокаян човек?…

  8. Дан Ангелов on 12.07.2016 at 20:45

    Марин Петров, прочетох коментарът ви. Като главен участник в превеждането и разпространяването на информацията за гонените християни (която се публикува в различни сайтове), бих искал да дам коментар. Можете ли да посочите в тези съобщения и един конкретен ред, където се проповядва омраза между религиите? Целта на тези съобщения е молитвена подкрепа за гонените християни и често също се апелира към молитва тези, които ги избиват, за да се покаят.
    Разбирам, че сте доста откъснат от реалността в много страни в света. В Северна Корея повече десетки християни са в работническите лагери на комунистите. В комунистически Китай също не е лесно да си християнин. В Индия също се пребиват и убиват много християни от хиндуистите. В много преобладаващо мюсюлмански страни християни биват жестоко измъчвани, а на всеки мюсюлманин МУ Е ЗАБРАНЕНО да променя вероизповеданието си със заплаха от смъртно наказание. Само в Нигерия са избити хиляди и хиляди християни в последните няколко години от терористични мюсюлмански групировки – обезглавявани, изгаряни живи… Чух, че в Ислямска държава ги погребват живи. Можете ли да си представите това?
    Всъщност, като сумирам, в (почти) половината свят християните са постоянно и жестоко гонени от власти и групировки. МЕДИИТЕ МЪЛЧАТ. Не е ли правилно някой да защити тези хора? Съзнателното мълчание по въпроса е престъпление! Каква толерантност е това да не се защитават гонените християни? Няма друга религиозна група, която да е дори сравнимо толкова гонена.
    Аз защитавам гонените християни и затова не мълча. Едновременно с това никога не съм проповядвал омраза, но напротив – любов към техните гонители. Надявам се в крайна сметка да разберете, че именно ЛЮБОВТА ИЗОБЛИЧАВА. Омразата само наказва… или мълчи!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.