Д-р Теол. Доний К. Донев
Дечица мои, за които съм пак в родилни болки, докато се изобрази Христос във вас…
ап. Павел към Галатяните 4:19
В гръцкия Нов завет има една дума която не може да бъде преведена буквално на български. Няма как. За нея така и не e открит динамичен еквивалент. Това е думата „удино.” Тя означава неизмерима болка, болезнено очакване, неконтролируема тревога, всички описателни на едно дълбоко разкъсване на творението при раждане на нещо ново. Поради липса на друго, ние я превеждаме като „родилни болки”. Нищо че на гръцки е в единствено число. Но тя означава много повече. Особено за църквата.
Рано или късно за всеки човек настъпва момента на раждане без който животът просто не е истински. Не и според Божественият план, който заповядва да се пре-насели земята с живот. С живи хора. И всеки, дори най-кървавият завоевател, дори най-свирепият военен мъж, е спрян в живота си като от невидима стена за да обърне внимание на по-важното от всяка друга война, на по-силното от всяка друга сила – на онова което остава след нас. На онова което оставяме за идните…
Самото естество на творението ни учи, че когато си минал през родилните болки, когато си родил и когато си раждала, имаш право да спреш за малко от воюването си, да се отделиш от битката за оцеляването за да се порадваш на живота с родените от теб. Могъщият кондор прелита разстояния и то по вертикала, нагоре, за да се отдели от този свят с малките си и да се отдаде на родителство. Вълкът убива десетки елени и сърни за да увеличи силата си, когато инстинктът отвътре диктува, че идва време да се грижи за малките си. Лъвицата, гонила стада от бягащи газели, ляга в леговището си с новородените си и става само за да ги премести на ново място с по-сигурна защита. Не се грижат за малките си единствено змиите…
Ако апостолът е писал на младия Тимотей, че в последното време хората ще бъдат „самолюбиви, сребролюбиви, величави, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, немилосерди, непримирителни, клеветници, невъздържани, свирепи, неприятели на доброто, предатели, напрасничави, надути, повече сластолюбиви а не боголюбиви, и ще имат вид на благочестие, а от силата негова ще са отречени” (2Тим. 2:3-5), то той му е спестил тайните заговори за ограбване, оклеветяване, омаскаряване, очерняне и опозоряване граничещи с диаоболичното, проклинане на цели семейства от самите църковни амвони и уж обществено ангажирани, а всъщност арогантни нападки в социални мрежи и виртуални безмислени барикади. Жестокост, която няма прецедент, издаваща страха им от среща лице в лице, както заповядва Библията (Матей 5:23; 18:15) и единствената им цел – да дискредитират духовните родители на едно ново пророческо поколение. В сравнение с тези религиозни врачове и вещаещи врачки, тези безсърдечни мащехи и пастирстващи пастроци, впуснали се в измисления от сами тях „лов на вещици”, законови разпоредби за задължителни предучилищни и други привременни държавнически маневри са само дилетантска маскировка на отдавна падналите стени на духовност в умовете на хората и из основи разрушените храмове на вярата, вътре в душата на един цял народа.
Простата истина е, че онези които се самоинтронизират и самоинициират с такива себепрояви никога не са родили нищо и никого. Не говорим за раждане на църкви и деца, или дори отвличането на вярващи от една общност в друга. Самата тяхна духовност е безпардонно ялова и никога не може да роди нищо друго освен претенции за самодоказване, колкото да покрие с нещо голотата на тяхната бедна бездетност. Те и затова изживяват огромната си нужда за публична изява пред хора и институции, да защитават собственото си его, да нападат другите безразборно. И да наричат това си поведение победоносно, доминиращо, реформаторско, че и християнско.
А които са раждали църкви за поколения, просто тихо се оттеглят като онази жена застанала пред величествения трон в съдебната зала на Соломон, както повеляват Писанията. Те не искат нищо за себе си. Не търсят справедливост или дори правда за самите тях. Това че някой ги обвинява, пък дори и без грам доказателство, не е нищо в сравнение с родилните болки през които са минали, за да дадат едно ново начало на живот. Те са готови и всичко да изгубят, ако вече не са го направили, само и само онова което са родили да продължи да живее. И до сетния си дъх няма да позволят то да бъде разделено.
Истинският лидер знае за какво и пред Кого да плаче. И не за ранено самолюбие или гордост, а в болката на един цял Божи народ. Там, Бог Който ражда от Себе си творението, не може да игнорира родилните болки на онези които е сътворил от ръката Си. Защото раждайки едно ново духовно поколение, те стават част от Божественото новораждане на самото творение. Затова и очите на Спасителят от които се проливат сълзи и кръв, няма как да се отвърнат от онези който всяка нощ застават на стражата си и плачат във тайнството не Неговото присъствие.
А кой плаче и кой пости за разорената църква на България днес, така както Неемия плака пред Ерусалимските стени? Не ли пак онези които са градили и раждали? Не ли онези които с глад и жажда за правдата се застъпват за живота на поколението което са родили. Кой днес жадува и гладува за правдата на ближния си…
В Новият завет има и други думи, които нарочно или не, не превеждаме правилно. Оправдаваме се с това, че за тях все още не са открити еквиваленти в езика ни. Което показва, че библейската култура само в малки част е покръстила, възродила или реформирала българската реалност. Поради липса на друго, ние ги превеждаме по някакъв наш, полуизмислен и полуистински начин, който няма нищо общо с реалността на Небето. С което и го пропускаме – кога от части, кога напълно. Сигурно причината е в нашата църковна народопсихология. Докога?
Доний, защо се мъчиш на малки порции да поднесеш темата. Директно си кажи, че сме аборигени и ти с американските бакалавърчета ще донесете „светлината“ по нашите земи. Единствено Вие можете да преведете правилно Библията и така ще украсите текста, че и Славейков няма да го познае. Искаш да реформираш, за поучаваш, да променяш, но в каква посока и на каква цена и ти не си даваш сметка.
„Истинският лидер знае за какво и пред Кого да плаче. И не за ранено самолюбие или гордост, а в болката на един цял Божи народ. Там, Бог Който ражда от Себе си творението, не може да игнорира родилните болки на онези които е сътворил от ръката Си. Защото раждайки едно ново духовно поколение, те стават част от Божественото новораждане на самото творение. Затова и очите на Спасителят от които се проливат сълзи и кръв, няма как да се отвърнат от онези който всяка нощ застават на стражата си и плачат във тайнството не Неговото присъствие“.
За мен този пасаж е изключително силен! Той представя не само основната мисъл на това хубаво и искрено богословско есе, но въобще централната тема на християнството. Първо, Църквата не зависи от присъствието или отсъствието на даден църковен лидер – кощунствена теза, която се лансира напоследък у нас от някои пастори. Църквата е Църква не благодарение на Петър, Йоан или Павел, а благодарение на Христос. Не е опасно някой пастор да слезе от амвона и председателския стол. Опасността идва тогава, когато Христос бива изместен от Петър, Йоан или Павел. Второ, истинското християнство се изразява в преживяването на „родилни мъки“. Всеки кандидат-християнин трябва първо да се „новороди“, отказвайки се от много свои неща, дори от предишното „себе си“. А това боли много! „Родилните болки“ продължават по-нататък с поемането на удари, преживяването на отблъскване, дори страдания заради Христос, ако това се налага. И не на последно място „родилните мъки“ в християнството смиряват, а не възвеличават „раждащия“, защото при раждането родилката е на границата между живота и смъртта, а новороденото получава първото си жизнено вдишване.
Съжалявам, че ще трябва да го кажа, но първият коментар според мен е твърде неудачен и вероятно е продиктуван от настроения на хора, които се намират в мрака на една още неродила утроба!
Статията е много добро обобщение на публичните процеси и дебати в евангелската църква през последните няколко години, доколкото е предизвикана и препраща към тях. Само имената трябва да се сложат и пъзела си идва на мясото. Въпросът е, че общата кратина без конкретиката на съответните лъжеапостоли, лъжепророци, лъжебратя и фарисейски организации е деликатен метод, но подходящ за по-чувствителни култури от българската, в която хората или си говорят сами или си крещят един на друг, за да се чуят. Без конкретика истината остава ялов философски постулат, а не практично проникване на Божието царство тук на земята.
Именно страхът от болката е причината българският християнин да се притеснява да пренесе библейските принципи в ежедневието, което всъщност е смисълът на молитвата – „Да бъде волята ти, да дойде царството Ти, както на небето, така и на земята“.
Ако се върнем на заглавието – просто на християните трябва да ни е ясно, че, както казват американците: No pain – no gain.
Amin