Петдесятница днес: А после – какво?

100 години ПЕТДЕСЯТНИЦА в БЪЛГАРИЯ – Pastir.org/100

100 статии за Петдесятното движение в България 1920-2020 (научна поредица на Pastir.org)

Д-р Вениамин Пеев

Несъмнено „изливането на Духа” е фундаменталният компонент на цялото харизматично учение. То е началният импулс, двигателят и корективът в живота на отделния вярващ и местната или световната харизматична общност. „Изливането на Духа” е Божият дял и отговорност. То е благодатният дъжд, който пада от небето. То е действието, обещано пророчески и изпълнено прецизно в „края на времето”. То не би било обаче ефикасно, ако срещне камениста или песъчлива почва, в която няма да се роди и развие нищо по-нататък. Ако вярващият или църковната общност останат пасивни след благодатното „изливане”, то резултатът ще бъде също така безплоден, както и преди „изливането на Духа”. В пустинята не се ражда нищо, дори да завали дъжд. Над Мъртвото море птиците дори не прелитат. В една църковна общност, която отрича необходимостта от действието на Св. Дух, цари мъртвило и духовна пустота.[1] Затова, за да се изпълни докрай Йоиловото пророчество за „изливането на Духа”, идва ред на човешката отговорност и положителен отклик. Изключително важният въпрос, който би следвало да ангажира вниманието на харизматичната общност по-нататък, е: „Какво следва после?” Какво трябва да прави Църквата в бъдеще? Как трябва да постъпват вярващите в живот с Духа?

Тъй като съвременното харизматично движение има повече от 100-годишен опит, неговото развитие не само може да бъде проследено, но и да бъде разгледано критично – какво не е постигнато, какви грешки са допуснати или все още се допускат. Минало е времето, когато е можело да се говори само със суперлативи и самодоволни възклицания. Такъв начин на говорене не е признак на зрялост! Има факти и данни, които трябва да бъдат разгледани по-трезво. Самокритиката е характерна само за зрелите вярващи и зрелите църковни общности.[2] За да постигнем една задоволителна представа за изминалия столетен период, би било удачно да направим сравнение между раннохаризматичната концепция за разпространение на харизматичната вест и сегашното състояние на някои от водещите харизматични общности. Такъв сравнителен анализ, колкото и бегъл да е, ще ни помогне да установим къде и в какво състояние се намираме ние, българските харизматични представители.

Изпълнението на „Великата повеля” на Христос

Както посочва Лесли Уигълзуърд – внук на известния английски пионер на харизматичното движение Смит Уигълзуърд (1859-1947), – цялостното благовестителско служение на харизматизма преминава под мотото „Христос за света”.[3] Поради необичайната за традиционните църкви динамика на харизматичната вест, трябва да подчертаем новаторското тълкуване на Христовата повеля: „Идете, прочее, научете всичките народи и кръщавайте ги в името на Отца и Сина, и Светия Дух, като ги учите на всичко, що съм ви заповядал” (Мат. 28:19-20 а). От една страна, пионерите на харизматизма изоставят традиционната методика на благовестие само в рамките на определена сграда и деноминация. Животът на Смит Уигълзуърд може да послужи като подходящ символ за уникалното харизматично разбиране за изпълнението на Христовата повеля „навсякъде”. До своята 48-годишна възраст той не е напускал родния си град Съндърленд, където ревностно служел на Христос.[4] Но когато получава „изпълването с Духа” през 1907 г.,[5] той тръгва като пътуващ евангелизатор не само по градове и села в родната Англия, но скоро продължава успешно служението си в други страни и континенти. Без да блести с особено образование и теоретична подготовка, каквото е било положението с повечето пионери на харизматизма, но притежавайки плам и уникалност на методите на служение, Смит Уигълзуърд се посвещава на грижата към болните и страдащите. За него се знае, че независимо каква е била темата на неговата публична проповед, винаги в края й призовавал хора с различни физически страдания за молитва за изцеление. Към страдалците изпитвал искрено съчувствие и често плачел заедно с тях. Затова той е оставил трайна следа в мисионерската история на харизматичното движение.

На второ място, разбирането на пионерите на харизматизма за изпълнението на „Великата повеля” е свързано с подготовка за Второто пришествие на Христос. Тази концепция се корени в самия й финал: „и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Мат. 28:20 б). Смисълът, възпламеняването за благовестие и друг вид служение произтича от принципа на есхатологията: „Ето, ида скоро!” Благовремието, дадено на Христовата църква, приключва. Трябва да се действа бързо и ефикасно, за да се разшири влиянието на Църквата в света. Пришествието и „грабването” не са за малцина, нито за дремещи от векове конфесии и деноминации, а за едно огромно мнозинство вярващи, запалени като светилници от действието на Духа в „последното време”. Следователно новият харизматичен фокус не пада вече върху: „Идете, прочее, научете”, а върху: „като ги учите… до свършека на века”. Краят на човешката история предизвиква по-голям ентусиазъм и по-голяма жажда за Христовите истини. Този обрат в християнското тълкуване на „Великата повеля” не е свързан с емоции, а с пълното и ефикасно съприкосновение между Св. Дух и Църквата поради засиленото очакване на Христос. М. Харпър разказва за едно впечатляващо пророчество на Смит Уигълзуърд, което той отправя към южноафриканеца Дейвид Дю Плеси (1905-1987) през 1936 г., цитирано от Холенвегер: „Ще те изпратя до краищата на земята… Ще отнесеш вестта за Петдесетница до всички църкви… Ще пътуваш повече от повечето евангелизатори… Бог ще съживи църквите си през последните дни и чрез тях ще преобърне света наопъки…”[6] За отбелязване е, че това пророчество е дадено в момент, когато харизматичните общности по света вече са се организирали и придобили определен опит, а над човечеството е надвиснала заплахата на хитлеро-фашизма. Но организираните вече петдесетни общности десетилетия наред няма да бъдат готови да приемат фактите, че харизматичните опитности могат да бъдат преживени и от представители на други конфесии – методисти, англикани, католици, които остават верни на църковната си принадлежност. Дю Плеси, въпреки огромните обективни трудности, с които се сблъсква, става действително един от най-успешните евангелизатори в международен мащаб. Той си спечелва авторитет (и противници!) като петдесетен представител, който притежава достатъчно широк мироглед, за да може да общува с християнски дейци от всички конфесии, спечелвайки сред тях почетното прозвище „г-н Петдесетник”.[7] Достигането с харизматичната вест „до краищата на земята” става вече с нови методи, с нови технически средства и с нова визия. Това обаче не изключва постоянното връщане към новозаветните модели. Затова Лесли Уигълзуърд заключава, след като се спира подробно на Павловия модел на мисионерско служение, че и днес „ние се нуждаем от Павловия тип призвание, за да можем да подтикнем някои християни към плодоносно ръководство и авангардно действие”. [8] Тяхното съдържание трябва да остане новозаветно, но методите и средствата трябва да бъдат адекватни за времето, в което живеем.

Поучавайки правилно другите, да не забравяме да поучаваме правилно себе си

„Великата повеля” за „поучаването на всичките народи” обаче не изисква само да поучаваме другите, а да се грижим за собственото си назидание. Това е единствено правилната стратегия и тактика! От историята знаем, че много велики пълководци, покорили чужди територии и разширили по неповторим начин границите на своите империи, са се оказали лоши администратори и скоро техните завоевания са се разпаднали. Такива примери са Александър Македонски и Наполеон. Ап. Павел обаче е прекрасен пример на стратег и тактик в областта на християнското благовестие. Воювайки за нови духовни територии, той не спира да полага грижи за запазване на извоюваните вече позиции. Той упреква галатяните, че са отстъпили от първоначалното благовестие за Христос: „Толкова ли сте несмислени, че като почнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плът?” (Гал. 3:3). Същевременно солунските християни заслужават да бъдат похвалени: „непрестанно благодарим на Бога, загдето, като приехте чрез нас словото на Божието послание, приехте го не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина, което и действа между вас вярващите” (I Сол. 2:13). И днес – трябва да признаем! – има харизматични общности като солунците, които продължават да следват заветите на пионерите на делото, но има и такива като галатяните, които дават повече воля на плътта.

Американският харизматичен апологет Санди Симпсън е един от прозорливите съвремени критици на случващото се в петдесетните среди не само в неговата родина, но и в световен мащаб. Симпсън е автор на десетки критични статии за някои аспекти от служението на Питър Вагнер, Джойс Майер, Джон Бивиър и други съвременни служители, които статии могат да бъдат намерени в интернет пространството.[9] Тук няма да се ангажирам с анализи на отделни служители, чиито имена са възприети като авторитетни от немалко църковни общности у нас. Но ще се ангажирам с някои от принципните постановки на Симпсън, които според мен в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегнати в служението на харизматичните общности у нас.

На първо място, според Симпсън харизматичната общност не бива да изоставя фундаменталните библейски доктрини.[10] Историкът на Петдесетното движение Валтер Холенвегер подчертава обстоятелството, че пионерите на харизматичното движение са се придържали стриктно към онова, което се твърди в Библията. Той пише: „Критиците на Петдесетното движение, които го обвиняват в пренебрегване на Писаното слово в полза на индивидуалните просветления от Духа, не са запознати с ролята, която Библията играе в Петдесетното движение. Петдесетниците живеят с Библията. Те я четат всеки ден и знаят много пасажи наизуст. Словата на Библията са втъкани в молитвите и писанията им. Мнозина от тях едва ли четат други книги освен Библията, тъй като често те произхождат от обществени прослойки, в които практиката да се чете е необичайна”.[11] Историкът на Петдесетното движение прави тази оценка за английските петдесетници от първите две десетилетия на ХХ в. Същото може да се каже и за голяма част от първите български петдесетници, което е засвидетелствано както от очевидци като п-р Дрянов, така и в Протоколната книга на Изпълнителната комисия на СЕПЦ. Ревността по четене на Писаното слово и неговото правилно разбиране се засилва с всяка измината година не само в развитите страни, но навсякъде, където се разпространява харизматичната вест. Днес обаче с особена сила стои въпросът да не се допускат отклонения в поучението на основните библейски доктрини, които са характерни за ортодоксалността на Христовата църква. Симпсън посочва пет основни библейски доктрини: 1) за Св. Троица; 2) за Личността и делото на Исус Христос; 3) за Второто пришествие; 4) за спасението чрез благодат; 5) за непогрешимостта и вседостатъчността на Библията. Тези фундаментални доктрини са свързани и с други концепции, които ги подкрепят и поясняват.

Стриктното придържане към библейския текст като база за петдесетното учение гарантира духовното узряване на вярващите. Симпсън е обезпокоен, че „днес толкова малко християнски учители хранят своето стадо с твърда храна”. Според него служителите по амвоните „сервират мляко и поради това хората гладуват”, без дори да осъзнават, че са поставени на „гладна диета”.[12] Авторът има предвид лековатите, незадълбочени теми и въпроси, които се предлагат на слушателството с гръмогласен патос без съдържание и с шоуменските прийоми и трикове. Подиумите на говорителите се превръщат в сцени, по които се ходи, тича, подскача, танцува, гримасничи. Слушателителите се превръщат в зрители, които се смеят, викат и ръкопляскат като деца в детската градина и не напускат залата на своето тържество възмъжали и екипирани за реалните трудности и сблъсъци, които им предстоят навън, в света. Писанието обаче предупреждава за опасните последствия: „Защото всеки, който се храни с мляко, е неопитен в учението за правдата, понеже е младенец; а твърдата храна е за пълнолетните, които чрез упражнение са обучили чувствата си да разпознават доброто и злото” (Евр. 5:13-14). Липсата на зрялост у много харизматични проповедници и благовестители днес е породена от много причини: слаба или никаква богословска и общообразователна подготовка, неосъзнаване отговорността на истинския Божи служител, слабост на характера, липса на призвание и т.н. Голямо число харизматични служители днес разбират погрешно параметрите на духовната си дейност само като някаква форма на църковничество. Те избягват да анализират или се намесват активно в обществено-политическите проблеми, сякаш Божието царство е вече настъпило на земята и такива проблеми не съществуват… Симпсън е прав, когато подчертава, че истински „добрият пастир” трябва да притежава развитата способност да разпознава потребностите на вярващите. Той трябва да може да осъзнае кога да премине при духовното хранене от „мляко” към „твърда храна” и какви други грижи да полага за Христовото стадо: поене, чистене, стрижене, водене към по-добра паша и т.н.[13] „Добрият пастир” не трябва да се занимава с развличане на стадото, а с духовни грижи, които помагат всеки един член на харизматичната общност да расте и узрява.

Църквата е крепост, която се намира под постоянните атаки на враговете на Бога.  Тя трябва да бъде бранена с тактически умения и прозорливост. Ханк Ханеграаф написа едно тревожно изследване за еретическите залитания на немалко съвременни църковни общности на Запад, сред които и харизматични такива.[14] Базирайки се на редица съвременни примери, Ханеграаф разглежда опасни отклонения по проблемите за религиозната истина, вярата, Бога, обожествяването на човека, влияния на източните култури, възгледите за рая и ада и т.н. Авторът е силно обезпокоен: „Вечните истини от Словото Божие се извращават в лоша митология и понастоящем християнството  се втурва със самоубийствена скорост в една криза с несравними пропорции”.[15] Не е ли твърде пресилена тази констатация? Ако ни е трудно да я възприемем, нека се огледаме около себе си. Да се опитаме да преценим трезво какви са темите, които ни предлагат от амвоните нашите проповедници – особено онези, които току-що са се върнали от някоя чуждестранна конференция на Запад. А колко шумни конференции у нас са били реализирани без чуждестранен представител и то – без американец? Да се опитаме да преценим от християнска гледна точка дали има някаква духовна полза от плуралистичните инициативи на „общи молитви” с представители на други религии. Прочее, на кой Бог се молим при такива случаи – на християнския Триединен Бог, на ислямския Аллах, на аморфния хиндуистки Брахман или на апатичния Буда? Да се огледаме как протичат нашите харизматични богослужения. Да се фокусираме само на новия тип песни, които искрят по екраните на шрайбпроекторите и се набиват в подсъзнанието ни поради мантричния начин на безкрайното им повтаряне. Тук бих искал да се позовем отново на мнението на Санди Симпсън, който е специалист в областта на християнската музика. Той пише: „Музиката е мощно средство. Тя е нещо, което влияе дълбоко върху тялото, ума и емоциите. Доказан факт е, че музиката често остава с човека по-дълго, отколкото онова, което се проповядва и поучава… Това, което често се пренебрегва, е сериозното въздействие, което музиката оказва върху хората и учението, което те възприемат непрекъснато, допускайки песента да се повтаря в умовете и на устните им. Музиката много по-коварно учи на неща, защото понякога е далеч по-ефикасна”.[16] Ще призная с горчивина, че често чувам да се пеят мантрично в харизматичните ни общности  куплетчета, които не само издават нескопосан превод от английски или друг чужд език, но натрапват някаква вулгарна форма на богословие. Нима е допустимо вярващият да пее, например, че бил „влюбен” в Исуса? Най-меко казано, подобно изразяване на християнската обич свидетелства за религиозна патология, която е била характерна за Средновековието. Днес обаче – в постмодерната ни епоха! – се предполага, че християните, претендиращи да бъдат „водени от Духа”, имат прецизирано богословие, по-богата поетическа и музикална култура и по-добър усет за опасността от смесване плътското с духовното, чуждото с библейското. В крайна сметка – нали самото Писание ни предупреждава, че ако останем верни „в най-малкото”, ще бъдем верни „във всичко” на Христа и вярата си в Него!

[1] П-р Йончо Дрянов посочва, че „в 1920 г., когато се появиха първите кълнове на едно мощно съживление в страната, тогава съществуващите евангелски църкви в страната бяха в упадък” (Дрянов, Й. История на евангелските петдесетни църкви в България. Варна, 1977. 6).

[2] В най-авторитетните съвременни западни публикации за харизматизма от харизматични автори се включват критични елементи в оценките.

[3] Wigglesworth, L. “The Great Commission”. – In: Brewster, P. S. (ed.). Pentecostal Doctrine (1976) 393.

[4] Burgess, St. and G. McGee (eds.). Dictionary of Pentecostal and Charismatic Movements (Zondervan, 1990) 884.

[5] Смит Уигълзуърд получава „кръщение в Духа” в англиканската църква в Съндърленд благодарение на харизматичното служение на викария Алекзандър Боди (Hollenweger, W. The Pentecostals. SCM Press, 1972. 184).

[6] Harper, M. As at the Beginning. 51 (Hollenweger, W., op. cit. 346).

[7] Burgess and McGee, op. cit. 250-4.

[8] Wigglesworth, L., op. cit. 399.

[9] Sandy Simpson Articles – Deception in the Church www.deceptioninthechurch.com/simpson.html

[10] “The Five Basic Doctrines” http://www.spiritual-research-network.com/basicdoctrines.html

[11] Hollenweger, W., op. cit. 321 f.

[12] “Those Who Do Not Lead Christians to Maturity” http://www.deceptioninthechurch.com/maturity.html

[13] “The Responsibilities of a Good Shepherd” www.deceptioninthechurch.com/agoodshepherd.html

[14] Hanegraaf, H. Christianity in Crisis (Harvest House Publishers, 1993).

[15] Ibid., 10.

[16] “The Attack of the Enemy on the Churches” www.deceptioninthe church.com/theattackoftheenemyonchurches.html