Д-р Вениамин Пеев
Историците на английската литература нареждат по значение „Пътешественика” на Джон Бъниан до Шекспировите велики трагедии и „Робинзон Крузо” на Даниел Дефо в родната си литература, а в европейски мащаб – до Библията, „Подражание на Христа” на св. Тома Кемпийски, „Божествената комедия” на Данте и „Дон Кихот” на Сервантес.[1] Това е особено високо признание, защото посочените образци, сред които достойно извисява ръст и „Пътешественикът”, са градивни камъни в зданието на английската и европейска култура и християнското богословие, духовност и нравственост. Кои са основанията за такава оценка?
„Пътешественикът”[2] се появява 12 години след публикуването на „Благодат изобилна” – през 1678 г. Успехът й е незабавен – за две десетилетия излизат ок. 20 преиздавания. Сюжетът на двете творби на Бъниан е много сходен, защото представлява едно драматично духовно пътуване на главните герои.[3] В „Пътешественика” главният герой Християн предприема едно пътуване от земния Град на разрушението към Небесния град на славата и блаженството. В колосалния си религиозно-философски труд „За Божия град”[4] блаж. Августин противопоставя реалностите на двата града, в които живее човечеството в късната Античност – „земния град” и „небесния” или „Божия град”. Двата града, чиито жители са противниците на Христа („земният”) и християните (”небесният” или „Божият”), са онтологически различни и антагонистични, но техните духовни територии се преплитат, защото християните и техните противници живеят заедно в една държава. „Земният град” се намира „под властта на собствената си страст и господство”[5], а „Божият град” се отличава от него „по великолепие в този преходен бяг на времето”[6]. Джон Бъниан напуска сферата на философията на историята, която предлага блаж. Августин, и представя двата града – „земния” и „небесния” – не само като различни и противоположни, но като онтологически несъвместими. „Земният” и „небесният” град не могат да съществуват заедно, не могат да се преплитат, не могат да се примирят. Единият изисква премахването на другия. Жителството на главния герой не може да бъде едновременно в двата града, а представлява избор на единия и отхвърлянето на другия. Бъниан насища сюжета на своята творба с неповторима динамичност и неговият герой Християн „пътува” от единия към другия град.
Алегорията на „пътешествието”
Литературният жанр на творбата на Джон Бъниан, е алегорията.[7] Използването на алегории е характерно за Средновековието и барока. В средновековната християнска литература т.нар. „йезуитски драми” са били наситени с алегорични образи. Техният разцвет съвпада с периода, когато пише Бъниан (1550-1650 г.). Йезуитските драми също използвали библейски сюжети и идеи, като поставяли фокуса върху персонификациите на религиозните идеи, а не върху майсторството на словото. В тях се представяли картини на мъченичество за християнската вяра с един неподправен език и стил.[8] Характеристиките в „Пътешественика” на Джон Бъниан са сходни – стилът е изключително опростен, почти без литературни тропи, без езикова натруфеност. Но алегорията на Бъниан е по-човешка, стоплена емоционално, непринудена, откровена. Макар събитията да се представят като част от „сън”, фабулата се възприема като напълно реална. Нещо повече, с духовното пътуване на Християн може да се отъждестви животът на всеки грешник, тръгнал по пътя на вярата. Това е една изключително човешка книга, която апелира към всяка възраст и социален слой. Затова големият критик на английската литература – д-р Самюел Джонсън (1709-1784) оценява „Пътешественика” така: „Тази е голямата заслуга на книгата, че културният човек не може да намери нищо, което да похвали по-високо, а детето не познава нищо по-забавно”.[9] Но в „Пътешественика” има религиозно-философски постижения, които далеч надхвърлят възприятията на забавляващия се читател! На първо място, трябва да бъде отбелязан оптимистичният дух, който цари в тази приятна за четене творба. По този аспект тя превъзхожда наситения с драматизъм и богословски размисли шедьовър на Джон Милтън – „Изгубеният рай”, който завършва с прогонването на първата човешка двойка от градината на хармонията: „и двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи / поеха бавно през Едем самотния си път”.[10] „Пътешественикът”, въпреки че е била писана от Бъниан по време на 12-годишния му престой в затвора Бедфорд, следва противоположната посока – от несигурността и съмненията в „град Погибелово” към радостта и блаженството на „Небесния град”. Това е едно насърчително за читателите „завръщане” в „изгубения” от всеки един грешник рай. И макар че то се случва „на сън” и е описано алегорично, съвременникът на Бъниан разбира, че героят Благовест стои на всеки ъгъл и кръстопът и сочи „тясната врата” и пътя към „Небесния град”, който в крайна сметка е достижим. Там пътят е вече равен, въздухът е благоуханен, навсякъде има цветя и пеят птички. Есхатологичните картини на Исаевата пророческа книга и Йоановото Откровение са предадени от автора с пестеливи, но живописни багри. Всеки пасаж е наситен и подкрепен с библейски стихове. Това прави „Пътешественика” колкото литературна фикция, толкова и вид проза, която е вкоренена преди всичко в библейската почва.
В класическата литература „пътешествието” е често използван образ, който символизира човешкия живот – „Одисеята” на великия Омир или „Енеидата” на по-късния Вергилий. В тях началото на пътешествието се корени в разрухата на славен град (Троя) и преминава през различни перипетии, опасности, разочарования и уплаха, за да се стигне отново до спасителен бряг – родната Елада („Одисеята”) или новата родина Италия („Енеидата”). Но докато класическите образци не напускат рамките на митологията и все пак остават някак си абстрактни, в „Пътешественика” героите са отъждествими с мнозина християни не само в епохата на Бъниан, но и в последвалите векове. Християн, който търси отговор на Павловия въпрос: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римляни 7:24), може да бъде всеки един от нас. А нима нямаме между съседите си такива хора като Приспособим и Упорен, които са изпълнявали партийни и ОФ-задачи да ни вкарат в „правия път” на безбожието? Не се ли сблъскваме ежедневно с псевдохристияни като Мъдромир от „град Плътоугоден”, които днес се опитват да ни натрапят изопачено разбиране за „Божията благодат” без съзнанието за грях и нуждата от покаяние и духовна промяна? Не чуваме ли често от църковните амвони апела „да се наслаждаваме на Божията благодат” без никакво чувство за вина? Не чувстваме ли нужда от един истински Благовест, който да ни обясни по-добре, че горните активисти изпълняват трояката цел на Дявола: първо, да ни отклонят от пътя Христов; второ, да ни внушат да намразим кръста Христов; трето, да ни пренасочат към друг път, който отново да ни върне в „град Погибелово”?
Литературният похват на „пътешествието” в Бъниановия „Пътешественик” би бил едно повторение на класическия похват в „Одисеята” и „Енеидата”, ако се свеждаше само до срещи и сблъсъци с външни противници. Замисълът за „духовното пътешествие” на Християн включва и е едно вътрешно измерение,[11] което да ангажира вниманието на читателя, за да стане съпричастен с драматичната съдба на героите в „Пътешественика”, да извърви техния труден път, да се пребори с техните противници и затруднения и да стигне до блаженството на „Небесния град”. Във философски аспект това двуизмерно пътешествие-живот е вървежът към познание и себе-познание. Всяка картина, всеки герой, всяка ситуация в творбата на Бъниан представлява частичка от динамичния пъзел на духовното пътуване от „град Погибелово” към „града на Бога”. Това пътуване е непрестанна битка за духовно себе-утвърждаване. В един от финалните епизоди на творбата авторът, загатвайки за Дантевата „Божествена комедия”, съпоставя успеха на Християн и Надежден с провала на Невежко. Докато първите двама герои са се сдобили с валидното „свидетелство”, за да влязат легално в „Небесния град”, Невежко напразно се опитва да се легитимира със самохвалната реплика: „Ял съм и съм пил пред Царя и Той е проповядвал по нашите улици”.[12] Викът му обаче не е чут и се отварят портите не на рая, а на ада. Джон Бъниан показва с този епизод на своите съвременници и бъдните поколения, че истинският духовен подвиг, който заслужава небесната награда, не се корени във външната църковна позиция, а в трансформирането на човешката душа, в отхвърлянето на греха, в приемането на Христовата прошка на кръста и в успешното извървяване на житейския път докрай.
Уникалните графики на Крикор и Мъгардич Касапян към двете части на „Пътешественика”
„Пътешественикът” на Джон Бъниан е претърпяла досега седем издания на български език, като първото датира през далечната 1866 г. Алегоричният характер на творбата е затруднявал както преводачите и издателите, така и родните ни художници, затова обикновено в различните български издания са включвани илюстрации на чуждестранни художници. Малцина читатели знаят, че известните пловдивски графици – братята Крикор и Мъгърдич Касапян – са автори на 15 уникални графики,[13] които украсяват двете части на „Пътешественикът” в едно румънско-унгарско издание.
През 2003 г. братя Касапян участват в международен семинар за християнско изкуство, проведен в град Вишеград (Унгария) с инициативата и спонсорството на американската скулпторка г-жа Естер Аугсбургер. В този семинар вземат участие известни творци християни от Америка, Европа и Африка в сферата на различни видове изкуства, както и дейци от областта на галерийната и издателска дейност. Братя Касапян участват в международния семинар със свои оригинални графики, изпълнени в класическа графична техника „суха игла”. Техните графични творби веднага правят впечатление на ценителите на изкуството. Представителят на румънско-унгарското издателство за християнска литература „Koinonia” изразява възхищението си от майсторското изпълнение на графиките и предлага на пловдивските художници да изработят 15 графични илюстрации на предстоящото издание на „Пътешественикът” на Джон Бъниан. Издателството тогава е в процес на подготовка на двете части на алегоричната творба на унгарски и румънски езици, което е първото й издание в историята на двете страни. Според изискването на издателя на братя Касапян е предложено да изработят 8 графики за първата част и 7 – за втората. По повод това предложение Мъгърдич Касапян споделя: „Познавайки съдържанието на тази алегория от XVII век, ние с огромно удоволствие приехме предложението. Това щеше да бъде едно истинско предизвикателство за нас, предвид огромната популярност на автора с това негово произведение. Стилът на повествованието до голяма степен съответства на подхода, който ние прилагаме в графиките си. А може би и тъкмо по тази причина се обърнаха към нас”.[14]
Трябва да се отбележи, че братя Касапян са отлично запознати с илюстрациите на наличните оригинални и български издания на „Пътешественикът”. За новото издание на „Койнониа” обаче те решават да приложат оригинален подход. Мъгърдич Касапян подчертава: „Произведението е наситено с богата символика, духовна дълбочина, метафорични препратки и аналитичен синтез на идеи и послания”. Несъмнено само един дълбоко вярващ творец може да „усети” спецификата на авторовото слово и да я предаде в художествени графични измерения. Следователно подходът, избран от пловдивските графици християни, не е „просто илюстриране на конкретни случки и събития”, тъй като това би бил един съвременен реалистичен подход, който изразява отношението на документалност към сюжета на творбата. В графиките на братя Касапян е видимо не само правилното им разбиране на алегоричния жанр изобщо, но преди всичко творческото им прозрение на библейските понятия, концепции и убеждение на Джон Бъниан. Братя Касапян съумяват по уникален начин да достигнат до автентичните възприятия на автора от XVII век за библейските истини и същевременно да апелират адекватно към съвременния читател, чиито естетически вкусове са формирани от жанрове на словесното изкуство като фентъзи. Това се пояснява от самите автори на графиките, че на целия фон от литературно изобилие и духовна алегоричност би съответствало да се представят „изображения с аналогична на повествованието идейна стилистика”. Графиките представляват сами по себе си ясни и категорични послания, каквито са посланията на Бъниан към грешниците на този свят, въпреки че изразните им средства са художествени символи. Художествената символика на графиките е не само прецизно изработена, но като носител на библейски послания е възприемамема дори от непосветения наблюдател. Змеят, великаните, крепостта или котвата са символи, които могат да бъдат адекватно асимилирани от всеки любознателен читател, който малко или повече е запознат със сюжета на „Пътешественикът” на Джон Бъниан. А ние, които сме възпитани духовно чрез шедьоври на християнската литература като тази неувяхваща творба, ще продължаваме да се надяваме, че графиките на братя Крикор и Мъгърдич Касапян ще намерят достойното си място в следващите български издания на „Пътешественикът”.
[1] Wyatt, A. J. History of English Literature (from 1578 AD) (London, 1914) 78 f.
[2] Последното издание на бълг. ез. е: Бъниан, Дж. Пътешественикът от този свят до онзи. Изд. „Нов човек”, 2007.
[3] Вж. Mincoff. M., A History of English Literature, vol. I (Naouka i Izkoustvo, 1970) 590.
[4] „За Божия град” обхваща 22 книги, които са писани в продължение на 13 години.
[5] За Божия град, 1.31.
[6] Пак там, „Предговор”, 1.
[7] Терминът „алегория” произлиза от стгр. и означава „иносказание”. По същество алегоричните образи представят някакво абстрактно понятие или концепция, които се персонифицират.
[8] Лилова, Д. Б. и Б. Вълчев, ред. Енциклопедичен речник на литературните термини, Изд. „Хейзъл”, 2001, стр. 169-170.
[9] По: Mincoff, M., op. cit. 590.
[10] Милтън, Дж. Изгубеният рай. Изд. „Народна култура”, 1981. 333.
[11] Rogers, P., op. cit. 194.
[12] Пътешественикът, 165.
[13] Оригиналите на тези графики бяха изложени в салона на Евангелска съборна църква, ул. „Лейди Странгфорд” № 21 по време на вечерта на Джон Бъниан, която бе част от културната инициатива „Нощ на музеите и галериите в Пловдив”, 11 септември 2015 г.
[14] Това пояснение е дадено лично на автора на статията.