„Благословен Бог наш…“
О, мой Боже, правий Боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, Боже –
мен в сърцето и в душата…
Не ти, комуто се кланят
калугери и попове
и комуто свещи палят
православните скотове;
не ти, който си направил
от кал мъжът и жената,
а човекът си оставил
роб да бъде на земята;
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси;
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само със надежди голи;
не ти, Боже на лъжците,
на безчестните тирани,
не ти, идол на глупците,
на човешките душмани!
А ти, Боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Вдъхни секиму, о, Боже!
любов жива за свобода –
да се бори кой как може
с душманите на народа.
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина,
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…
НЕ РАЗБИРАМ, ТАЗИ БОГОХУЛНА МОЛИТВА, ЗАЩО Е ПОМЕСТЕНА ТУК?
На Петдесятница нямаше нечули и неразбрали, нямаше нечули благовестието, както е писано в Деяния 2:6 „защото всеки един от тях чуваше ги да говорят неговият език.” А това бе така, защото на Петдесятница нямаше неразбрали вярващи. Нямаше вярващи, кръстени в Духа, без да знаят или без да са разбрали. А днес все нещо някой някъде не разбира. Все някой нещо не е чул и не е разбрал. Някой все намира най-подходящите извинения, някой все нещо някъде важничи. Някой все нещо иска да му се обясни специално и да му се обърне специално внимание…