Безспорно историята на християнството е минала различни етапи през изтеклите две хилядолетия. Може би няма универсален стандарт за определянето на тези етапи, а и зависи от каква гледна точка ги определяме. Понеже тук свързване нещата с библията, от гледна точка на формирането на новозаветния канон и последвалите интерпретации, подреждане и преподреждане на приоритети, можем условно да разделим християнската история на следните етапи:
1. Най-ранната църква – т.е. църквата от Iв., църквата от времето на Исус и апостолите. Общоприето е мнението, че всички книги от Новия Завет са написани от 50-те до 90-те години, като, разбира се не е възможно да не е имало никакви междинни записки на думите на Исус и събитията около Него, но те са влезли в Евангелията и Посланията – спомнете си как започва Евангелието от Лука – “мнозина предприеха да съчинят повест…изследвах подробно всичко от начало…за да познаеш достоверността на нещата…” Този период е определящ за всичко, което по-късно ще бъде наричано “християнско”. Това е една от двете точки, в които се целят враговете на християнството, опитвайки се да “докажат” че още самите апостоли, най вече ап. Павел тотално “променят” и преобразяват автентичните думи на Исус и “създават” съвсем друго учение. Това е времето на първите много сериозни опоненти на вярата – гръцките гностици и юдействащите християни. Християнският гностицизъм се появява почти веднага след християнството и негов център става космополитния град Александрия, където се смесват множество култури, религии и философии. Тази смесица от християнство и гностицизъм продължава своят път през историята, като алтернатива на християнството и се “преражда” в учението на богомилите и катарите, а после и на масоните. Юдействащите християни, които държат на обрязването и пазенето на “дните, месеците и годините”, като условие за спасението, просъществуват до края на Iв. когато Ерусалим е разрушен, а евреите са разпръснати, но тяхното принципно учение, което смесва и “смъква” християнството до нивото на юдаизма и днес се проповядва от легалистични протестантски общности.
2. Църквата от началото на IIв. до 20-те г. на IVв. – времето до първият християнски император Константин Велики. Това е предимно време на гонения и устояване на вярата, но също и време на първите големи християнски богослови, които изграждат самостойни системи от възгледи – Ириней, Терулиан, Ориген и др.
3. Църквата от Времето на Константин до падането на Рим и краят на западната римска империя, и издигането на Византия, т.е. до края на Vв.
Това е другата прицелна точка в която се целят онези, които искат да “опровергаят’ и “изобличат” християнството – тук тезата е, че Константин напълно и безвъзвратно извращава първоначалното християнство и го превръща в инструмент на държавната машина за потискане на инакомислещите. Превръщането на християнството в държавна и задължителна религия наистина много се разминава с първоначалното учение на Исус, но то не променя фундамента на вярата. Това е времето на най-великите богослови и апологети на вярата, времето когато окончателно е определен новозаветния канон от Атанасий Велики (колкото за Константин, за него по-логична и йерархически издържана е била позицията на арианите). Това е времето на първите вселенски събори, които са определиси християнския символ на вярата.
4. После Западът и Изтокът тръгват в различни посоки – Западът се бори за културно и духовно оцеляване сред безкрайните орди от нашествия на варварски племена, които се заселват в западна Европа и образуват свои княжества, а Византия е в своя разцвет като единствена велика християнска сила и империя. Този период продължава до края на VIIв. Когато Карл Велики обединява западът в една християнска “Свещенна Римска Империя”
5. От VIII до XVв. Западът започва все повече да се засилва и консолидира, а Изтокът постепенно да отслабва, вследствие на ислямските нашествия. През 1054г. политическата арогантност на Рим и Константинопол стига до трагичното разделение на църквата, взаимно отлъчване и отчуждаване на християните. Формално поводът е догматичен – учението “филиокве”, но в действителност политическата арогантност желанието за пряка власт над целия християнски свят води то тази т. нар. “велика схизма” След XIIIв. Римските папи се самозабравят в собственото си издигане и стремеж към абсолютна власт (понякога и с чисти мотиви да рефо
рмират корумпираната църква), а Византия се превръща в миниатюрна държавица, дори “братски” прегазена от VI-я кръстоносен поход, а през 1452 заличена напълно от Османската Империя.
6. XVI-XVII в. Е времето на Реформацията, Контрареформацията, реформаторските войни, времето на великите реформатори като Лутер, Еразъм Ротердамски, Калвин, Цвингли, Джон Нокс и др., времето когато И. Лоьола създава орденът на Йезуитите, когато в Англия кралят Чарлз е екзекутиран за престъпления срещу страната и библията, а Кромуел реализира протестантския възглед за управление, но крайният радикализъм и жестокост връщат махалото обратно към по-голяма умереност и реставрация на старото, време, когато първите пуритански заселници в северна Америка създават първите колонии като модел за идеалното християнско общество, написват първите конституции като завет между тях и Бог. Това е времето на първите парламентарни републики и граждански общества от модерен тип, изградени от Протестантите в Англия, Холандия и Америка, като се позовават на библията като източник на правото и законодателството. Това е време и на рационализма, на деистите като Декарт, които все още не се наемат да изповядват открит атеизъм.
7. Новото време идва с XVIIIв. Когато Френската революция помита християнството като цяло, когато Просвещението издига човекът на мястото на Бог и образованието на мястото на вярата. Това обаче е и времето на големите духовни съживления, на великите проповедници Уесли и Уитфийлд, които докосват милиони създават съвременните евангелски църкви. XIXв. Не е толкова радикален в отричане на старото, както ‘Просвещенския” XVIII, дори с епохата на романтизма той се завръща към традиционните християнски ценности от рицарските времена, смятан е за най-християнския и хуманен век от цялата ни история, макар, че войните не престават, комунистическите идеи и революции (напр. 1848 в Париж) все повече набират сили като алтернатива на стария буржоазен строй, който всъщност е традиционно християнски като култура и духовност. Това е времето на велики пропведници и богослови като Спърджън, Фини и Мууди, време на огромна мисионерска активност по целия свят, спонсорирана от Британската империя и новосъздадените САЩ.
8. Накрая идва XXв. и нашата съвременност от първите години на XXIв. Време на още по-голяма мисионерска активност и, съживления връщащи ни към свръхествените проявления на Святия Дух от най-ранната църква, но и време на множество съвременни ереси и извращения на историческите доктрини. Време на най-големите и чудовищни войни, I-та и II-та Световни, време на най-големите и разгърнати тиранични режими – на Хитлер, Ленин, Сталин, Мао и много други диктатори, които като последователи на Марксизма и социалния дарвинизъм избиват около 100 000 000 човешки същества, жертвайки живота им в името на идеологиите, които те представляват, време на ядрената надпревара, когато една искра може да унищожи цялото човечество (и то с потенциал много пъти над необходимото). Това е нашето време, времето след студената война, когато ислямският тероризъм и малките тираничните режими по света се сблъскват с единствената суперсила – САЩ, имаща почти имперската амбиция да доминира и контролира целия свят. А той, светът, все повече се глобализира. Разстоянията все повече се скъсяват – преди е било немислимо да “чатиш” по интернет с някого в Америка или Австралия в реално време, да има конферентни връзки и телемостове, реактивни пътнически лайнери, но беше немислимо и да се случи 11.09.2001. Тогава 3000 загинаха в кулите близнаци, но 30 000 деца загиват всеки ден от глад, при условие, че 7-те най развити икономически страни могат с по-малко от 0,1% от своя БВП да предотвратят всички тези жертви на бедността. Това е светът, в който живеем сега, светът в който Бог действа и очаква от нас също да действаме, защото както е казал един от най-великите богослови на XXв. Дитрих Бонхофер:”единствено в действието има свобода”, свобода от робството да гледаш злото на този свят, да искаш той да бъде променен, но да нямаш смелостта да го направиш или поне да опиташ, знаейки неизменната Божия воля.