Също като при всеки друг библейски въпрос и около този за хилядагодишното царство на Исус Христос описано в книгата Откровение (Откр. 20:1-6) има най-различни възгледи. Обяснението на това хилядагодишно царство е пряко свързано с Второто пришествие като теориите се отнасят за времето на случването на завръщането на Спасителя – дали Той ще се завърне след като хилядагодишното Му царство приключи или преди то да започне. Този въпрос може да изглежда като не особено важен, но всъщност той има централна роля във формирането на възгледа ни за края на света. А именно той ще окаже влияние на всекидневния ни живот и на очакванията, които ще поддържаме. По тази причина е от голямо значение да знаем, в какво ще се изрази хилядагодишното царуване на Исус и кога точно спрямо Пришествието Му ще започне то.
1. Вече, но все още не.
Разбирането на въпроса за хилядагодишното царуване на Христос (или както е познат с неговото латинско название – милениумът) започва с възгледа върху книгата Откровение, който изследователят й ще има, защото само тя описва милениума. Наличието на различни школи в тълкуването й (прочетете статията Книгата Откровение) води и до различни виждания на това, което тя учи за милениума. Така че подходът в тълкуването на Откровение задължително ще окаже влияние и на интерпретирането на хилядагодишното царство на Исус.
Това обаче не е всичко. Голямо значение в разбирането на този въпрос оказва виждането на изследователя за естеството на царуването на Исус след Неговата смърт и възкресение. Писанието е пределно ясно, че след възнесението Си на небето Христос се възцарил и седнал отдясно на престола на Отец (Деян. 5:30, 31; Ефес. 1:20; Кол. 3:1; Евр. 8:1; 10:12; 12:2; 1 Петр. 3:22). Като резултат от Неговото сядане на небесния престол Святият Дух бил излят над апостолската църква и започнало прогласяването на благовестието на Божието царство – и по този начин започнало разрастването на това царство (Деян. 2:32-36). Именно това Негово царуване бива приравнено с милениума от някои тълкуватели, докато други го разграничават от онова, което се случва по време на хилядагодишнината.
В какво точно се изразява царуването на Христос след Неговото възнесение на небето? В какво се изразява Божието царство на земята започнало с прогласяването на евангелието? Тъй като смъртта на Исус отбелязва една категорична победа над Сатана (Йоан 12:31, 32), Неговото последващо царуване и установяването на Божието царство на земята могат много лесно да бъде изтълкувани с абсолютни понятия и по този начин да бъдат приравнени с милениума, който е описан с абсолютни понятия. Щом като Спасителят царува и всичката власт на небето и на земята Му е предадена (Матей 28:18-20), значи злото и Сатана няма да имат голям шанс. Христовото царуване и разрастването на царството Му на земята могат да бъдат видяни като силно ограничаване на влиянието на дявола в делата на църквата и на неговата невъзможност да попречи на растежа на Божието царство чрез проповядването на благовестието. Това ще рече, че всичко случило се в църквата от деня на изливането на Святия Дух на Петдесятница до завръщането на Исус на земята представлява израз на царуването на Христос. Няма значение колко тъмна и обезпокоителна е историята в този период, зад всичко трябва да бъде виждано Христовото царуване и установяването на царството Му на земята. При един такъв възглед няма да е никаква изненада текст като Откр. 20:1-6 да бъде приложен именно за това царуване на Исус. Точно така и станало. С течение на времето царуването на Христос започнало с Неговото възнасяне на небето било приравнено с Неговото царуване по време на милениума. Това виждане обаче станало популярно след IV век, което ще рече, че ранните християни не са гледали по този начин на въпроса.
Явно когато става дума за Христовото царуване, могат да се появят различни виждания, които да предадат съвсем различно обяснение на естеството му. За разбирането на този въпрос е нужно да се схване концепцията „вече, но все още не“. За какво става дума тук? Естеството на царуването на Исус след възнесението Му на небето може да бъде разбрано най-добре от начина, по който книгата Откровение го описва. Христос в символа на Агнец се появява пред небесния престол и получава цялата власт на небето и земята (Откр. 5:1-12). Това е развнозначно на сядане на престола на всемира и самият Христос потвърждава, че е седнал на този престол (Откр. 3:21). Никъде обаче това сядане не бива описано като действие, което се случва. Едва в представянето на събитията идващи след края на всичко, когато злото е вече окончателно сразено, едва тогава Откровението говори за Исус като седнал на престола (Откр. 22:1, 3). Сякаш Той вече е седнал на престола, обаче все още не е, докато не дойде самия край. Зад всичко това стои идеята, че макар и Христос да се е възцарил и да седи на престола на Вселената притежавайки цялата власт, царството, което Той установява на земята, е изцяло от духовно естество и над злото няма поставено ограничение. Събитията от земната история ще продължават да се случват по начина, по който са се случвали преди, в някои отношения дори по-интензивно отпреди, но вече на земята има установено едно духовно царство, което пръска светлина по целия свят. На друго място в Новия завет тази концепция е изразена така:
„Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да състрадава с нас в нашите слабости, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак е без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага в подходящото време“ (Евр. 4:15, 16).
Христос е наш Първосвещеник, Който може да ни съчувства в слабостите ни. Но Той също така седи и на престол, който е наречен „престола на благодатта“. Именно към този престол сме призовани да отиваме, за да намерим милостта и благодатта, от които се нуждаем. Това всъщност е престола, на Който Исус е седнал след възнесението Си на небето. Но щом като престолът Му е такъв на благодат, не би ли трябвало и царството, което Той управлява от този престол, да е същото? Естествено. Настоящото царство на Христос, което било установено на Петдесятница и оттогава насам се разраства по света чрез проповядването на благовестието, е царство на благодат. То няма да доведе до фундаментални промени в земните царства и нации и да засегне начина, по който се развиват събитията на земята, защото е духовно царство, което „не е от този свят“ (Йоан 18:36) и се отнася за връзката на отделната личност с Бога. Истинската промяна в хода на историята и в случващото се на земята ще се осъществи едва при завръщането на Исус. Тогава за Него се казва, че ще „седне на славния Си престол“ (Матей 25:31). Престолът на Спасителя вече не е такъв на благодатта, а престол на славата. Затова и Неговото царство, което следва оттук нататък, е едно славно царство, което ще изкорени греха и злото завинаги. Но то ще започне със сядането на Христос на Неговия славен престол при Пришествието, не по-рано.
Начинът, по който Откровението описва Христовото сядане на престола, ни дава представа и за естеството на Неговото царуване. Той вече царува, но не в абсолютния смисъл. Вече, но все още не. Така че когато стигнем до текста за милениума, който съвсем ясно описва събития различни от случващото се на земята в настоящето (Откр. 20:1-6), трябва да имаме предвид, че става дума за царството на славата установено при Пришествието, а не за това на благодатта, в което ние живеем. От това, как разбираме този въпрос, ще зависи и как разбираме милениума. За съжаление, и тук е налично объркване и текстът за хилядагодишното царство бива разглеждан като един от най-трудните в Писанието, въпреки че не би трябвало. С течение на времето са се оформили цели три възгледа, които имат малко трудни за произнасяне названия – амилениализъм, постмилениализъм и премилениализъм. Всеки от тях е сложен сам по себе си и съдържа различни възможни интерпретации, което прави почти невъзможно прецизното им обобщаване. Все пак тук ще се опитаме да дадем една най-обща представа за всеки от тях.
2. Амилениализъм.
Думата „амилениализъм“ означава отрицание на милениума – твърдение, че той не съществува. Това не значи, че поддръжниците на този възглед отричат автентичността на текста в Откровението, който говори за него (Откр. 20:1-6). Те просто приемат, че милениумът се случва в момента, но не е това, което обикновено се смята за него – той не е някаква земна реалност и не може да се види, няма ясно видимо различие от обикновеното протичане на нещата в света и затова той сякаш не съществува. Милениумът представлява едно символично изразяване на периода между първото и второто идване на Христос, в който благовестието бива прогласявано, докато Исус царува на небето. Спасителят победил Сатана на кръста и тогава на практика го е вързал. Това го ограничило в измамливата му дейност, макар и не напълно. С други думи, дяволът не е престанал да съществува, но връзването му има отношение към влиянието му върху църквата – той не може да предотврати установяването на земята на Божието царство чрез проповядването на благовестието, в достигането на което до хората бива измерван милениума. Някои от текстовете, които могат да бъдат ползвани в защита на тази теория, са Матей 12:29; Лука 10:17, 18 и Йоан 12:31, 32.
Хилядагодишното царство е описано като започващо с едно възкресение – т.нар. „първо възкресение“ (Откр. 20:4-6). Този момент бива обяснен от някои амиленистите като символ на новорождението на приелите Христос за Спасител и последващото им царуване с Него чрез църквата през християнската ера. Текстовете, които биват цитирани тук, са Йоан 5:25 и Ефес. 2:5, 6. Други виждат в това събитие възкресяване на душите на светиите, които са били вече мъртви към момента на Христовото разпятие, и от този момент царуват с Исус в небето. Според този възглед милениумът се осъществява на небето, където Христос царува с възкресените души на светии, които са в едно междинно състояние като безтелесни същества и в края на периода тези светии ще получат телесно възкресение. Този възглед допуска възможността състоянието на земята през това време да се влошава, докато стигне до най-ниската си точка, но в същото време благовестието ще бъде разпространено навсякъде и ще достигне най-високата си точка. В момента на застъпване на тези най-ниска и най-висока точка Христос ще се завърне и ще даде тела на душите, с които е царувал през милениума.
Въпреки че между тях има и претеристи, повече амилениалисти са идеалисти в подхода им към книгата Откровение. Те вярват, че апокалиптичният й стил изисква символите й да се приемат просто като поетично описание на реалностите, които се случват, докато църквата очаква случването на Пришествието. Тези символични картини не са пророчество в обичайния смисъл на думата и не се отнасят за предсказване на бъдещето, а просто представят някакви вечни истини. Ако трябва да се говори за тях с термините на пророчеството, книгата просто дава идея за вида неща, които ще се случат, но не предсказва конкретни събития, които ще се случат. С други думи, тя предсказва всичко най-общо и нищо конкретно. Целта й е да насърчи читателите, че Господ е победителя.
Амилениализмът бива наречен така в началото на XX век. Преди това е бил наричан постмилениализъм – това е същия термин касаещ втория възглед, който разглеждаме по-надолу. Всъщност някои изследователи разглеждат амилениализма като подкатегория на постмилениализма. Сходствата между двата са наистина големи и открояването им като два различни е повече техническо.
Както може да се предположи, зад този възглед могат да застанат само църкви, които са имали или още имат влияние в политическия живот на нации и държави и служи като удобно оправдание за ползване на светската власт в услуга на църквата и нейната мисия. Това са Католическата, Православната и някои калвинистки протестантски църкви. Въпросното виждане на милениума било прието и поддържано почти универсално след Августин (354-430 г.), който предложил този възглед за църквата и нейното място в света.
3. Постмилениализъм.
Посмилениализмът приема, че Второто пришествие ще се случи след милениума. Затова е наречен „пост-милениализъм“ („след милениума“). Хилядагодишното царуване на Христос преставлява един постоянен прогрес случващ се на земята и след достигането на определена точка, когато всички нации на земята бъдат успешно евангелизирани и се обърнат към Исус, Той ще се завърне на тази подобрена земя. Това бил царуващият възглед сред повечето протестанти през XIX век, които вярвали, че светът ще се развива в мир и благополучие чрез осъществяването на социални и образователни реформи, национален прогрес и лично усъвършенстване. Обикновено се смятало, че този период ще обхване дълъг период от време, който ще започне в определен момент и чието начало може да е дълго след възнесението на Исус на небето. През XIX век се смятало, че този хилядагодишен период на царуване е започнал от сравнително скоро, което пък означавало, че завръщането на Христос било отложено в далечното бъдеще. Фокусът на църквата трябвал да бъде усъвършенстването на обществото, а не да мисли за Пришествието, което нямало как да се случи скоро. Това била средата, в която са съществували и служили милеристите и адвентните пионери, което обяснява враждебността на протестантските църкви спрямо вестта за упадъка на света и скорошността на Второто пришествие, която милеристите и адвентните пионери проповядвали.
С началото на Първата световна война постмилениализмът започнал да губи влияние, защото ужасите на тази глобална война били в директно противоречие с разбирането на постмилениалистите и всички оптимистични очаквания били сломени. Този възглед останал в сянка за десетилетия, но не се изгубил напълно и благодарение на влиятелни калвинисти днес отново е в полезрението на църквата. Разбира се, той преминал през една трансформация и вече се възприема като един неопределен период започващ с възкресението на Исус, в който благовестието ще бъде прогласявано по света според Великата поръчка дадена на църквата от Спасителя (Матей 28:18-20) и тази поръчка ще бъде осъществена успешно в смисъл, че целият свят ще бъде обърнат към християнството. Така с течение на времето възцаряването на Христос става все по-пълно и все повече от Неговите врагове (каквито и да са те) биват подчинени под властта Му. Тук обикновено се цитират Пс. 110:1, 2 и 1 Кор. 15:25, за да се опише очакването за увеличаването на Христовата власт във времето и подчиняването на враговете Му, докато се стигне до Пришествието, когато Исус ще възкреси светиите и лично ще се справи с последния враг – смъртта. Всичко това обаче не се случва в права линия – има възходи и падения, но все пак ще се стигне до обещаното пълно възцаряване на Христос над всички Негови врагове.
Подходът на постмилениалистите към Откровението е претеризма. Те вярват, че по-голямата част от книгата (Откр. 1:1-20:6) се е изпълнила до 70 г.сл.Хр., когато храмът в Ерусалим бил разрушен и еврейската нация била наказана. В момента ние живеем в хилядагодишното царство (Откр. 20:6) и всичко, което идва след този текст, е все още в бъдещето. За да могат да поддържат този възглед, очевидно постмилениалистите приемат, че Откровението е написано преди разрушаването на храма и го разполагат така, че на практика повечето от пророчествата на книгата са се случили в рамките на няколко години.
Също така при този възглед прави впечатление, че за царуването на Христос се ползват старозаветни картини, които не биват разглеждани през призмата на Новия завет, а сякаш трябва да се очаква да се изпълнят точно така, както са дадени, без да се имат предвид промените в осъществяването на Божия план, които настъпват в новозаветно време и ролята на християнската църква.
При сравняването на постмилениализма с амилениализма може да се установи, че те са много сходни, защото на практика и двете теории виждат Второто пришествие като случващо се след милениума. Затова и някои изследователи разглеждат амилениализма като подкатегория на постмилениализма. Разликите между двете теории са само в природата на милениума, а не в разположението му спрямо Пришествието.
Въпреки че постмилениализмът отдавна няма влиянието, което е имал преди, не е невъзможно да има едно голямо възвръщане към него и то в точно определен момент от бъдещето. Настоящето предполага интерес към премилениализма и по-специално – диспенсационния премилениализъм, който разглеждаме по-надолу, защото увеличаващият се секуларизъм и враждебност към християнстовото предполагат възможност за подлагане на гонение дори и на християните в западните държави, което е в хармония с премилениализма. Но с промяната на парадигмата, победата над секуларизма и възвръщането на религиозното мислене, които можем да очакваме да се случат (прочетете статиите Белези на последното време – VI и Седемте тръби от Откровението – II), премилениалистичното виждане може да започне да губи влияние и на негово място да се издигне постмилениализма. Това ще е един свят, който ще прилича много повече на времето на милеристите и адвентните пионери, отколкото на този, в който ние живеем, така че няма да е изобщо изненадващо, ако и популярният през XIX век посмилениализъм се завърне, за да послужи за утвърждаването на новия световен ред.
4. Премилениализъм.
Както името му подсказва, премилениализмът приема, че Второто пришествие трябва да се случи преди милениума („пре-милениализъм“ – „преди милениума“). Именно този възглед бива потвърден от естествения прочит на текста. Темата за милениума се среща само в Откр. 20 гл., а тя стои в точна последователност спрямо предните глави от есхатологичните серии на Откровението (Откр. 15-22 гл.). Есхатологичната част на книгата започва с приключването на благодатното време на човечеството и изливането на седемте последни язви (Откр. 15 и 16 гл.), които сме разгледали в статията Седемте последни язви. Следва по-обстойно представяне на съда над Вавилон (Откр. 17 и 18 гл.), на който обръщаме внимание в статията Падението и краят на Вавилон. Тогава идва ред на Второто пришествие (Откр. 19 гл.) и едва след него се появява в разказа темата за милениума (Откр. 20 гл.), както сме разгледали в статията Второто пришествие и милениумът. Хилядагодишното царство на Христос е част от видението за второто Му идване на земята и се случва след него. Така че не може да има някаква голяма мистерия по въпроса. Наличието на три различни теории в тази връзка е наистина странно. Не е никаква изненада, че като цяло християните от първите векове (от I век до III век) са били премилениалисти. Едва през IV век под влиянието на Августин премилениализмът бил заместен с амилениализъм, който останал доминиращ през по-голямата част от християнската епоха.
Премилениалистите са съгласни, че милениумът се случва след завръщането на Христос, но между тях има различия. Съществуват три главни възгледа на премилениализма – исторически, диспенсационен и адвентен. Историческият (или класическият) премилениализъм е възгледът на ранните църковни отци и приема, че християнската църква е заместила Израил в осъществяването на Божиите планове на земята и че ще има една голяма скръб преди случването на Второто пришествие.
Най-разпространеният премилениалистичен възглед е този на диспенсационалистите. Той приема едно силно разделение на църквата и Израил. И това може да се види в разбирането на диспенсационалистите за времето на последната криза. Те вярват, че ще бъдат избавени от нея преди още да се случи, а товарът по време на кризата ще падне върху евреите. След завръщането на Христос в края на кризата Той ще царува за хиляда години на земята от Ерусалим, при което царуване евреите ще имат специално място. Тогава ще се изпълнят старозаветните пророчества за просперитета и възвеличаването на Израил, а дяволът ще бъде изцяло ограничен да прави каквото и да на земята. Но голямата криза и Второто пришествие ще бъдат преживени и от неспасени хора, които ще съществуват и ще се размножават и по време на милениума, но под царуването на Христос. В края на хилядата години именно те ще бъдат измамените от Сатана.
Диспенсационалистите следват футуристкото разбиране на Откровението, според което всичко описано от Откр. 4:1 до края на книгата предстои да се случи в бъдещето.
Адвентният възглед за милениума е повече или по-малко в хармония с историческия. Той приема, че царуването на Христос през хилядата години ще се случи на небето с възкресените светии, в който период земята ще бъде ненаселена, защото всичко неспасени ще са мъртви, а Сатана ще бъде ограничен от обстоятелствата. В края на милениума Исус ще се завърне на земята, ще възкреси неспасените и ще осъществи екзекутивния съд над тях и дявола. Този възглед е представен по-обстойно в статията Второто пришествие и милениумът.
5. Сравнение на възгледите.
Не само че едно много точно обобщение на всяка от теориите е трудно начинание поради различните вариации съществуващи във всеки от възгледите, но и самите те имат сериозни различия един от друг. Затова ще се опитаме да ги сравним нагледно в следната графика позовавайки се на най-важните им характеристики:
Естествено, първият момент в разбирането на въпроса за милениума и различните му интерпретации е, кога ще се случи Второто пришествие – преди или след милениума. Подредбата на съответните видения в книгата Откровение изискват да се приеме, че то ще се случи преди милениума, което означава, че единствено премилениализмът има адекватния поглед.
Другият от важните моменти е мястото на случването на хилядагодишното царство – дали ще се изпълни на земята или на небето. Сцената на милениума съдържа престоли, а седящите на тях съдят и царуват (Откр. 20:4). Картината на престоли в контекста на божествените действия в Откровението винаги се случва на небето. Така че тук само амилениализмът и адвентният премилениализъм се доближават до представеното.
Следващият много важен въпрос е, дали Божият народ и човечеството като цяло ще трябва да преминат през някаква голяма криза преди да се случи Второто пришествие. С оглед на този въпрос различните възгледи могат да се определят като оптимистични или песимистични. Тези понятия обаче трябва да се ползват много внимателно, защото лесно могат да бъдат отнесени за вижданията на теориите до събитията случващи се до самата вечност и това може да създаде погрешни представи. Оптимистичен или песимистичен е даден възглед по отношение на наличието на голяма криза преди Пришествието, не за случващото се след него. Всички възгледи са оптимистични за случващото се след завръщането на Христос.
И така, във връзка с очакване на криза в самия край като най-оптимистичен се очертава постмилениализма, който приема, че нещата ще се подобряват както за Божия народ, така и за човечеството като цяло. Диспенсационният премилениализъм е оптимистичен по отношение на църквата, защото приема, че тя ще бъде грабната точно преди започването на голямата криза причинена от Антихриста, въпреки че не изключва наличието на гонения преди това. Песимизмът му е само спрямо останалото на земята човечество, което ще мине през големи страдания. Амилениализмът се движи като цяло в разбиранията на диспенсационния премилениализъм, макар и да дава по-различно обяснение на събитията. Най-песимистичен е адвентния премилениализъм, защото вижда случването на една неописуема по мащаби криза както за църквата, така и за човечеството като цяло преди Христос да се завърне на земята.
Последният въпрос за сравнение между различните възгледи е самия подход в тълкуването на Откровението. Както посочваме в статията Книгата Откровение, най-естественият прочит на апокалиптиката е този на историческата школа, който бива поддържан днес само от представителите на адвентния премилениализъм. Това не винаги е било така. В миналото много амилениалистите и постмиленаилистите са следвали историческия метод, но той е вече отдавна загърбен от тях. Подобна е ситуацията и с футуристите, предшествениците на които също са ползвали историческия метод, докато не бил заместен от футуризма преди няколко десетилетия. Обезпокоителен е фактът, че в миналото използваният нашироко метод от представителите на различните възгледи е бил историческия, а сега той е почти изцяло отхвърлен. Въпреки че съществуват много възможности за спекулиране чрез ползването му, самата апокалиптика посочва именно него като метод за следване.
Познаването на различните виждания относно милениума е много по-важно, отколкото може да се предположи, защото на тези виждания се гради и цялата есхатология на въпросните възгледи. А именно тя ще окаже влияние на това, как вярващите ще живеят днес, какви ще са техните приоритети и как ще се подготвят за края. Затова следването на правилния възглед за милениума е от голямо значение и той трябва да може да бъде разграничен от всички конкуриращи се.
Въпросът за милениума в книгата Откровение бива разглеждан по различен начин от амилениалистите, постмилениалистите и премилениалистите. Най-последователно е виждането на премилениализма приемащо, че Второто пришествие ще се случи преди милениума.