Свети Бернард от Клерво
Свети Бернард, един от най-прославените християнски учители и представители на монашеството през средните векове е роден във Фонтане, близо до Дижон, Бургундия, в 1091 г. Син на рицар васал на херцога на Бургундия, който загива в първия кръстоносен поход, Бернард може и да е имал слабост към военната служба, но неговата набожна майка и собствената му склонност към живот на размисъл и изучаване го завеждат в манастир. Още в младостта му за него вече се говори, че е “чудно разсъждаващ” и възвишеността на неговия ум и характер скоро стават явни. През 1113 г., на 22 години, той влиза в малък манастир край Цито. Ефектът от неговото посвещение и красноречив eнтусиазъм бил такъв, че той повел след себе си не само своите двама по-млади братя, но и двамата по-възрастни от него – Гуидо и Жерар, които били взети войници според обичая. Най-големият от братята бил женен и имал деца. Говори се, че ефектът от неговото проповядване бил такъв, че “майките криели синовете си, жените – техните съпрузи, приятелките – своите приятели” да не би да бъдат “отвлечени” от неговата настойчива убедителност.
Манастирът на Цито привлича Свети Бернард не само със своята близост (само на няколко километра от Дижон), но и с прословутия си аскетизъм. Монасите били малко на брой и много бедни. Те били водени от един англичанин – Стивън Хардинг, произхождащ от Дорестшир, чийто стремеж бил да върне Бенедиктинското правило към неговата първоначална простота и да даде нов тласък на монашеското движение. В Бернард, Хардинг открива сроден дух. Никакво самодисциплиниране не можело да надхвърли неговата амбиция. Той се стремял да преодолее напълно своите телесни възприятия и да живее напълно обзет от религиозен размисъл. Съня считал за загуба и за подобен на смъртта. Храната била само начин да не изгуби съзнание. Най-черната слугинска работа била неговата наслада, търсейки в нея възможно най-низкото занимание. За щастие той обичал природата и намирал постоянна утеха в нейните скали и гори. “Довери се на един, който го е изпитал”, пише той в едно от своите послания, “ще намериш повече в горите, отколкото в книгите. От дърветата и камъните ще научиш повече отколкото от учители” (Основно кредо: aliquid amplius invenies in silvis quam in libris; ligna et lapides docebunt te quod magistris audire non posis” Посл.106).
Пламенният характер скоро намерил поле за изява. Бедното и никому неизвестно монашеско общество от Цито започнало да привлича внимание със своето нарастване. Славата на тяхното самоотричане разпространила извън страната и от тяхната скромност и себеотрицание произлезли естествено признание и успех. Малкият манастир бил неспособен да побере новопостъпилите послушници и започнал да изпраща колонии в различни посоки. Св. Бернард бил две години послушник и прозорливото око на абата открило под неговото цялостно духовно посвещение гений с рядка мощ, които би могъл да помогне особено много в неговите мерки за реформа в монашеството. В съответствие с това виждане, той бил избран да води група от посветени, които напуснали Цито в 1115 г. в търсене на нов дом. Групата начело с Бернард поела на север и достигнала място в епархията на Лангре – долина, покрита с гъсти гори, диво и мрачно място, през което течал бистър поток. Тук те се установили и положили основите на прочутото абатство на Клерво, с което името на Св. Бернард е останало свързано в историята. Трудностите, с които се сблъскали монасите на това ново място били толкова големи, че ги довели почти до отчаяние. Техният водач се разболял много сериозно и бил спасен от това, което изглеждало сигурна смърт само поради любезното принуждение на неговия приятел Уилям от Шампо, великия лекар на своето време, който търсел и получавал насока за Бернард в продължение на една година от неговия наставник в Цито. Благодарение на своя загрижен приятел, абатът на Клерво, бил принуден да изостави грижите за новото установяване и в уединение и здравословен начин на живот да възстанови здравето си. Резултатът бил всичко което можело да се желае. За няколко години Бернард не само възстановил силите си, но и започнал удивително издигане в литературна и църковна дейност, непрекъсната кореспонденция и проповядване, което го направило най-уважавания и влиятелен човек на своето време.
Влиянието на характера на Св. Бернард започнало да се разпростира извън манастира. Неговото приятелство с Уилям от Шампо и други придавало тежест на мнението му и от неговото уединение чрез глас и писмо произлязла власт, пред която мнозина се преклонили – не само в неговия орден, но и в цялата църква. Това влияние се проявило забележимо след смъртта на Папа Онорий II в 1130 г. Двама конкуренти започнали борба за папския трон, всеки подкрепян от част от кардиналите. Християнството се разделило на две относно избора между Анаклетий II и Инокентий II. Анаклетий бил подкрепен от силна италианска партия и успял да прогони конкурента си от Рим, дори от Италия. Инокентий намерил убежище във Франция. Крал Луи Дебелия прегърнал неговата кауза и свиквайки съвет от архиепископи и епископи, изпратил заповед до абата на Клерво да присъства и да изкаже мнението си. С нежелание Бернард се покорил на призива и от дълбините на своето усамотение хвърлен в големия спор на християнския свят. Кралят и неговите високопоставени църковни служители поискали мнението му като на арбитър. След като размислил внимателно, той отсъдил в полза на Инокентий и не само това, но от този момент нататък той се впуснал със забележителен жар и усилие в каузата, която обявил. Не само Франция, но и Англия, Испания и Германия били спечелени в подкрепа на Инокентий, който прогонен от Рим, по думите на Св. Бернард бил “приет от света”. Той пътувал от място на място с могъщия абат до себе си, който го приел и в скромната си килия в Клерво. Очевидно примитивните условия на живот и оскъдната храна (една дребна птица било всичко, което можели да предложат на Папата) не оставили никакво желание в Папата и неговата свита да продължат престоя си в Клерво. Той намирал по изискан на всяко място, но никъде такъв могъщ приятел. Поради убеждаването на Бернард, императорът се застъпил за Инокентий и Анаклетий бил принуден да се затвори в непристъпния замък на Св. Анджело, където и починал. Неговата смърт отворила перспектива за обединение на християнството. Друг Папа бил избран, но след няколко месеца се оттеглил, както се говори – благодарение на влиянието на Св. Бернард. Не без борба, бил постигнат голям триумф. Абатът на Клерво станал господар на положението в църквата. Нямало по издигнато име в християнския свят.
Главните събития в неговия по нататъшен живот свидетелстват за размера на неговото влияние. Такъв бил и спорът му с прочутия Абелар и неговото проповядване на Втория кръстоносен поход.
Питър Абелар бил с дванадесет години по-възрастен от Бернард, имал голям авторитет още преди Бернард да постъпи в манастира на Цито. Неговата първа интелектуална “битка” била с по-възрастния приятел на Бернард, Уилям от Шампо, когото успял да свали от схоластичния трон в Париж чрез превъзходството на неговата диалектика. В последвалата кариера, неговата нещастна любов към Елойс /французойка, абат, ученичка на Абелар, в последствие тайно сключила брак с него. бел. прев./, неговия лош късмет, неговото интелектуално безпокойство и дързост, неговите проповядвания, отхвърляни като ереси донесли лоша слава на името му. През 1140 г. в Санс бил свикан съвет, на който присъствали френският крал, неговите благородници и всички висши духовници в страната. Абелар предизвикал своите противници да оборят неговите тези. Св. Бернард бил сред най-разтревожените от ученията на Абелар се стараел да убеди Папата, принцове и епископи да вземат мерки против него. Бернард не бил подготвен да поеме ръкавицата, хвърлена от великия учител. Той твърдял за себе си, че е “младеж, твърде неопитен, за да срещне такъв гигант, усъвършенстван във всякакъв дебат.” Но всички “дошли подготвени за представлението” и той бил принуден да излезе на сцената. За голямо учудване на всички, когато противниците се срещнали и всичко всички били настроени за интелектуална битка, Абелар отказал да продължи защитата си. след прочитането на няколко пасажа от неговите книги, считани за еретични, той не отговорил, а изненадващо апелирал към Рим и напуснал събранието. Вероятно той видял в събранието доста различна аудитория от тази, която бил привикнал да манипулира със своята ловкост и красноречие и използвал тази хитрост за да спечели време и да обърка противниците си. Бернард отговорил на неговата атака с писмо до Папата обвиняващо Абелар като еретик. Папата го осъдил и той бил принуден да замлъкне. Скоро след това, Абелар намерил убежище в Клуни при добродушния абат преподобния Питър, който постигнал някакво помирение между Абелар и Бернард, но последния никога не обявил гласно, че прощава на еретика. Той бил твърде ревностен служител на Църквата, за да не вижда опастноста в духа, който носел Абелар и последствията, до които може да доведе.
Във всичко Бернард бил страстно посветен на Църквата и този ентусиазим довел най-голямата грешка в неговата кариера. Лоши новини достигнали Франция за настъпление на Турска армия от изток. Превземането на Едеса в 1144 г. станало повод за тревога и възмущение в християнска Европа. Френският крал бил принуден да изпрати нова армия, за да отнеме свещените земи от настъпващите езичници. Папата одобрил доброто дело, упълномощавайки Св. Бернард да проповядва новия кръстоносен поход. Уморен от годините и грижите абатът на Клерво започнал да го прави с неохота, но в последствие се хвърлил в делото с всички сили и чудното му красноречие запалило отново кръстоносната лудост в цяла Германия и Франция. Не само френският крал Луи VII, но и немският император Конрад III застанали начело на голяма армия и се насочили на изток към Константинопол. Задържана там твърде дълго от двуличието на гърците, с нарастващи разногласия, християнската армия срещнала ужасяващи трудности. Накрая била разпръсната и победена. Пълно унищожение и мизерия последвало големия ентусиазъм. Бернард се превърнал в обект на хули поради участието си в раждането на този поход, завършил толкова драматично. Бернард в смирение написал извинително писмо до Папата, в което както обикновено, обяснил Божието осъждение като резултат на човешката лудост. Тази, както и други тревоги натежали дори и на един толкова жизнерадостен дух. Разрухата в чужбина и ересите у дома не му давали покой. Тялото му било изхабено и заприличало на сянка от неговото постене и работа. Това било, както той казвал “сезон на бедствия”. До последно, с отслабваща сила, в безсъние, с подути и немощни крака, неговият дух бил непобедим. “Когато и да го призовеше някоя голяма нужда” казва неговия биограф Годфри “неговият ум продоляваше цялата му телесна слабост и той получавал такава сила, че удивлявал всички, които го виждали. Той можел да надмине дори здрав човек в своята неуморност.” Той продължил погълнат от обществени дела, допълнителни грижи и съветване, както в тривиалните така и в най-важните. Накрая смъртта на неговите близки и приятели го лишили от желанието за живот. Той предпочитал да “замине и да бъде с Христос”. На своите скърбящи монаси, чийто пламенни молитви трябвало да помогнат на неговото частично възстановяване, когато бил към края си той казал: “Защо задържате по този начин един жалък човек? Пожалете ме, пожалете ме и ме оставете да си отида.” Той умира на 20 Август 1153, скоро след своя ученик папа Евгений III.
Видно е от това кратко описание, че е имал характер на благороден ентусиаст, без никакъв егоизъм, отдаващ всичко от себе си, защото църквата е станала част от самия него. Пламенен в своите симпатии и приятелства, неотстъпчив в преследването на своите цели, страшен в негодуванието си. Той не пестял оскърбленията и заклеймявал това, което считал за поквара в Папата, така открито, както би го направил за един от своите монаси. Неговите писания са многобройни. Те съдържат послания, проповеди и теологични трактати. Най-доброто издание на неговите трудове е това на Отец Мабилон, отпечатано в Париж в 1690 г. в 2 тома и многократно след това – последно в 1854 г. Неговият живот, описан от Годфри – ученик и приятел, също е включен в тези издания.