Петър Гюзелев: Лекарите ми дадоха 4 месеца живот

Николай Москов, в. 24 ЧАСА

Ако сгрешат за диагнозата, ще напиша още два албума до края на годината, казва легендарният китарист на „Щурците“

-Г-н Гюзелев, постоянно обгрижвате някого и помагате на непознати, сякаш това е мисия. Кога станахте добрият човек?

– Когато влязох в църквата и се запознах с посланията. После започнах да се срещам с хора, които имат проблеми. Проблеми имах и аз и хората ми подадоха ръка, защо да не отвърна по същия начин? Прекрасно е да бъдем честни, да подаваме ръка на нуждаещи, вместо да гледаме само личния си интерес. Човек се учи на тази работа. Понякога той е егоист, но е хубаво да се промени и прегърне добродетелите. Аз се промених до голяма степен, защото станах вярващ.

Но има и друго. Когато трябваше да замина в Щатите на лечение, не ми достигаха пари. Оставаха 3 дни да изпратя сумата, а тя не бе малка – към 15 000 долара. И хората ми помогнаха, българският народ ми помогна. Само по „БГ радио“ и в една от църквите се пусна съобщение и парите бяха събрани. За мен това бе много ново чувство към българина, когото в момента много ругаят. Но той не се е променил. Защото и едно време също бе така – българинът, макар и беден и с живот в недоимък, подава ръка за помощ
Възрастна жена бе превела един лев от оскъдната си пенсия и това окончателно издигна българина в очите ми.

– Имате двойствен живот – на големия китарист Пеци Гюзелев от „Щурците“ с хиляди концерти и фенове, и на вярващия добродетелен християнин. Кой ви е по-ценен?

– И двата. С единия създавам музиката, с другия отправям посланието, което трепти в сърцето и разума ми. Едно е само да мечтаеш, друго е да го направиш реалност. Едно е само да свириш с китарата вкъщи, друго е да се качиш на сцената и да отправиш посланието към хората.

– Но навремето известността не ви ли направи горделив, не гледахте ли отвисоко на живота?

– Винаги е така. Особено като бяхме хлапаци. Когато спечелихме „Златният Орфей“ през 1967 г. и станахме за една нощ известни, се прибрах в София и заизлизах с китарата си по бул. „Руски“ и с две мацки. Те вървяха от двете ми страни, а аз дрънках отпред. А сега я слагам в куфар – да не разбере някой какво има вътре. Човек се променя, расте. Ранните ни песни бяха с едни текстове, после в тях започна да има послания, защото самият ти започваш да разглеждаш света около теб, да оценяваш кое харесваш, кое е свързано с правилния подход и кое не е.

– Но днес има песни с много вулгарни послания…

– Да, има най-различни състави. Някои гледат мръсотията, от която могат да спечелят пари. Това никого не ползва и те ще изчезнат. Но истината, нещата, които трептят в сърцата на хората, мечтите им, които проблясват в някаква песен, сякаш виждат пътя, който ще изминат – нелесен, но ги кара да се чувстват щастливи, това осмисля и музиката ти, и теб като човек. Дори с това да помогнеш на ближния си. Аз
често подарявам на някого своя подарък. И съм щастлив от неговата радост. И знам, че той може да направи същото за друг – да протегне ръка. Благодаря на всички, които ми протегнаха ръка в труден момент. Сега той продължава, но аз видях, че има добри хора, и съм щастлив. От това изведнъж главата ми се напълни с толкова много песни, че ми се ще да издам 6 албума един след друг. Първият вече е факт.

– Откъде дойде това вдъхновение, Бог ли просветли разума ви, че за 2-3 години написахте около 150 песни? Толкова нямате за 40 години с „Щурците“?

– Може и негова да е помощта. Но преди с групата правехме по 260 концерта в годината, а сега има време да разработиш идеите си. Някои от много хубавите ми песни се раждат през нощта, ставам в 2 часа и до четири песента е готова. Първо нахвърлям музиката.
– Новият албум сякаш е музикална интерпретация на библейските притчи за доброто, честността, любовта. Това не е ли вид индулгенция, за да се харесате на Бог?
– Не е така. Когато си истински музикант, ти правиш послание, но то не е за твой интерес. Открил си една истина и искаш да я представиш на хората – това е. На теб са ти помогнали за нещо. Защо и ти да не споделиш доброто, красотата, ако щеш – и да помогнеш на някой нуждаещ се, дори и да те затруднява това? Някой път пък правиш весела песничка за радост без послание. Защо пък да не се засмеем?

– Отдавна „Щурците“ не се събирате, а почти всички ви свързват с групата?

– Да, но нещата около нас се пормениха. Най-напред в „Щурците“ бяхме приятели, после станахме колеги, сега сме самопознати. Защото всеки започна свой живот без групата. Като се събрахме в началото искахме поне 60% от музиката да е обща, за да сме състав. Останалите проценти от песните можеха да са лични и по-различни. Лошото е, когато някой реши да води цялата група и да му се подчиняват. Такива моменти има. Затова и посланието ми към младите състави е да виждат кое е добро за всички. Защото публиката гледа групата, а не кой е написал текста и кой музиката. Много по-късно вече започва да се интересува от отделните музиканти.

– От „Щурците“ помогнаха ли ви, когато събирахте пари за лечение в САЩ?

– Да, направихме заедно два концерта, за да мога да замина. Всички от групата ми дадоха хонорарите си След концерта в Ямбол се прибрах в 4 ч сутринта вкъщи и в 6 бях на летището. В Лос Анджелис живях в църква, в която имаше пиано и китара, и аз свирех и пеех на богослуженията. Така и по време на лечението не се отказах от музиката.

– Три години по-късно какво ви е състоянието?

– На 21 ноември получих замайване на главата, светът стана малко нереален. Отидох във Военно-медицинската академия, два дни ме изследваха и казаха, че ми дават само 4 месеца живот, т.е. някъде до края на февруари. Туморът в главата отново започнал да нараства, а в момента съвременната медицина няма адекватно лечение.

– Не си ли казахте: „Имам 4 месеца, какво трябва да свърша?“

– Да. Не ме е страх от това. Като разбрах как стоят нещата, се заех да си определя задачите – семейно с децата, в професията си, с наследството. Казах си, че трябва да запиша първия от готовите 6 албума. Така че отново музиката и посланието в нея бяха водещи – „Бъди такъв, какъвто си“, „Да пламтя, не да тлея“. Дори в последните минути се срещам с хора с проблеми, за да им кажа да не се страхуват, а да подадат ръка на други. Аз имам проблем, може и да си отида. Но се срещам с хора, които имат нужда да ги ободря. Защото човек изпада в тежки моменти. Такива задачи си поставям. Моята е ясна – отивам си. Оттук нататък приключвам с този въпрос.

– И в оставащите месеци не вас успокояват, а вие давате кураж на хората.

– Да. Смъртта не е радостно събитие, но трябва да я приемем като нещо нормално. Успокой семейството, което се тревожи, дай пътя, по който близките ти да продължат. А не да гледаш себе си и да оставиш хаос след теб. Сега махам личните си вещи за да не пречат – стари списания за китари, които ще дам на вторични суровини, и т.н. Трябва да погледнем важните, истинските неща – да се срещнеш с децата си, с приятелите, които ще продължат този живот, и да им кажеш: „Не се тревожете. Учете се да бъдете честни. Аз поне се опитах да живея последните 18 години така, след като повярвах истински в Бог. Направете живота по-добър, включете се в промяната на света, не гледайте само личните си интереси, подайте ръка на нуждаещи се.

– Кога се променихте?

– Всичко започна много отдавна, през 80-те години на миналия век. Връщах се с влак от Берлин. Слязох в Будапеща да си взема сандвич и като се върнах в купето, ми бяха откраднали всичко – китарата, документите, куфара, пътната чанта, парите. Слязох и тръгнах да ги търся из гарата, да говоря със служителите, а влакът потегли. Беше нощ, вдигнах очи нагоре и казах. „Никога през живота си не съм вярвал, от дете са ме учили, че не съществуваш, и въпреки това от баба си съм чувал, че те има. Затова, ако съществуваш дори и една милиардна част, Боже, моля те, искам само две неща – да си намеря китарата и да се прибера вкъщи.“ И зачаках. Но нищо не стана. Викам си: няма ли поне едно рамо да ми удари? Ясно, казах си, няма Бог. И легнах на пейките в чакалнята. Сутринта двама полицаи ме побутнаха да стана, спането било забранено. Изведнъж се сетих къде съм, какво бе станало и направо се ужасих. Бе август, бях само по риза с къс ръкав и панталон – без пукната монета, без документи, без нищо. И в този момент, както се протегнах, в левия джоб на ризата усетих, че има нещо. Бръкнах и извадих една пачка с унгарски пари от моя малък джоб. Нито бях слизал преди това в Унгария, нито бях обменял форинти. С тези пари първо отидох в бръснарницата, после с такси до посолството и там ме изпратиха да се снимам за временен документ. Взех друго такси до гарата, купих си билет до София. Останаха ми точно пари за два сандвича и нито грам повече. След два часа дойде влакът. Немски влак да закъснее, не се е случвало. Закъсня с 2 минути. Тъкмо се зададе, отсреща гледам един железничар носи китарата към полицаите. Хукнах пред локомотива, взех си китарата и се качих на влака. Двете неща, за които бях помолил Бог, бяха изпълнени – прибрах се вкъщи с китарата си. И сега свиря на този „Фендер“.

– И повярвахте?

– Мина много време, преди да повярвам истински. Тогава Библията не се продаваше и нямах представа какво представлява. Милицията не позволяваше да се влиза в черква, особено по празници. И когато започнаха да се печатат и внасят библии в началото на 90-те години, разбрах, че това не е една книга, а няколко. Бъдещата ми съпруга бе вярваща протестантка. Вместо отговори на мои въпроси ми каза: „Ела да видиш и сам да разбереш какво е.“ Отидох. На проповедта четоха една от най-хубавите книги в Библията – „Послание към римляните на апостол Павел“. Бе изключително нещо. Имам огромна библиотека и много чета. Но просто не можех да повярвам на каква висота на словото е написана Библията. Бижу! Започнах да ходя на църква, завърших богословие, слушах, внимавах, задавах въпроси, получавах отговори, докато дойде откровението и си казах: „Да, това е истината, която ще следвам цял живот – прави добро, не прави зло.“ Не три неща, няма средно положение – или си добър, или си лош Или си нарушител на закона, или си примерен гражданин. И избираш дали си за истината, или за лъжата.

– И днес не изпитвате омраза въобще?

– Единствено към мръсотията, която ни залива в музиката. Мръсотията, която някои вкарват в песента, за да си изкарат хляба. Нея никой няма да я помни, чистотата ще се помни. Идеята на музиката е и да възпита, особено важна е как ще се изградят децата, които започват да слушат музика. Прати им истинското послание, за да могат твоите деца да получат чистота, не мръсотия.

– Но и вие изтървахте вашето момче като малко и улицата му подхвърли наркотиците. И си знаете през какъв огън сте минали, за да го измъкнете.

– И на мен ми е тежко, и на него, който се бори, и на децата му, които мечтаят да е с тях, и на първата му съпруга, и на втората… Ето, говорим как една малка грешка на един може да се отрази върху много хора и да провали два брака. Нека да внимаваме. Посланията са в книгите, а напоследък децата ни са само пред компютрите, не четат. И не могат да разсъждават

Затова казвам: Деца, четете тези книги, те не са писани случайно. Вижте реалността и живейте истински честен живот, за да може и вашите деца да живеят такъв. За мен е много важно държавата да се въздигне и върви напред, а в нея да живеят децата ни.

– Какво може да помогне за вървежа?

– Вярата. Но след комунизма, когато църквата бе вече свободна, хората тръгнаха да гледат какво се прави в нея. И мнозина останаха разочаровани. Те смятаха, че църквата изпълнява 101 желания. Влизат в храма като в банка – да искат от Бог пари, апартамент, кола и т.н. И като нищо не става, казват: „Ега ти, това ли е вярата!“ Вярата не е в това да искаш материално, духовното е важно да учиш. Останалото, за да посрещнеш нуждите, само ще дойде. И по-важно ли е да имаш скъпа кола и да превърнеш парите в цел и те да са само темата вкъщи, отколкото да си здрав, да имаш прекрасно семейство, да излизате прегърнати с жена си, да мечтаете, да имате приятели. Аз имах много приятели, ама много. Сега почти не се срещаме, всеки се занимава с бизнес. И всички станахме едни… Всички имат големи къщи, но празни…

– Не си ли казвате: Ето, вярвам в Бог, защо не ме излекува?

– Понякога сме изправени пред изпитание. Да, би трябвало Бог да ме изцели, щом вярвам в него. Но заедно с това със сигурност съм направил стотина глупости, дори и като вярващ, които не е трябвало да правя. Не съм подал ръка на някого, а съм гледал личния си интерес. Дори и един трамваен билет да не продупчиш, е нарушение и води до наказание. И трябва да понесеш последиците. Не можеш да прикриеш дори един свой грях, всичко се вижда.

– Говорите като проповедник.

– Хората разбират Библията по най-различен начин, но тя учи. Когато аз повярвах за пръв път, мислех, че трябва да зарежа всичко. И спрях да свиря, да правя албуми. Мислех си, че сигурно Господ иска такава жертва от мен. Никъде не е казано, че той иска да си зарежеш приятелите и професията. Просто е казано – помагай на нуждаещите се, както те ти подават ръка. Не лъжи, не кради, не прелюбодействай.

– А „Щурците“ прелюбодействаха ли навремето?

– Ух, имаше гаджета във всеки град. Всяка банда тръгва така в началото.

– Но „Сигнал“ си запазиха семействата, а в „Щурците“ всички си сменихте жените.

– При 260 концерта за 365 дни в годината е трудно да задържиш и сплотиш брака. Животът е пълен с грешки.

– Четиримата от „Щурците“ бяхте наградени с орден „Кирил и Методий първа степен с огърлие“. Предложението за такъв орден на Йордан Караджов от „Сигнал“ обаче първо бе върнато от президента, смятал, че втора степен му била по мярка.

– Това е мнение на президента, той е млад човек и има време да се научи на много неща и най-вече на култура. А ние сме от 50 години на сцената. Създали сме тази музика, изградихме я и независимо че „Сигнал“ се появиха 10 години след нас, наравно участваха в процеса. И много днешни политици са израснали с тази музика. Тя стана здрава, монолитна и истинска основа на днешната и нея нищо не може да я заличи.

– Записвате албума в студиото на барабаниста от „Сигнал“.

– Влади Захариев е вярващ от моята църква. С него имаме еднакво послание към хората. Ако прогнозите на лекарите излязат грешни и съм жив и здрав, ще направя още два албума до края на годината – първия с послание, втория – с як жив рок. И догодина още три.

– Опитвали ли сте в „Щурците“ дрога?

– Никога не съм пушил в живота си цигари, камо ли да опитвам дрога. Кирчо Маричков също не пуши. Помогна ни това, че всички бяхме от добри семейства. Баща ми Иван бе цигулар, но работеше в друга област, дори бе зам.-министър по енергетика.

– Родителите ви бяха ли партийци?

– Да, но в годините самите партийци започнаха да се разочароват. Като млади са мечтаели промяна на властта и справедливост, но виждат, че всичко е блян. Като пораснах, често спорех с родителите си. Попитах защо вярват на тези лозунги. Отговориха ми: „Трябваше да стоим зад гърба ти, за да можеш да свириш. Иначе нямаше да пуснат групата ви да свири никъде в чужбина.“ Те също се бяха разочаровали от властта.

– Вярно ли е, че сте първият сноубордист в България?

– Да, донесох дъската си от Швейцария и тук по планините ме гледаха с почуда. Основахме федерацията по сноуборд, 6 години бях неин зам.-председател. Спортът много ми липсва. От дете плувах редовно. Един-единствен път съм бил в болница – като дете със скарлатина. После ми казаха да спортувам. И почнах да плувам, после ски, сноуборд.

– Като дете сте били цигулар, как така китарата ви омая?

– Бяхме на лятна бригада да берем домати. Спяхме по селски къщи. Паднах се с момче, което си носеше китарата. Взех я, оказа се, че струните са точно обратно на цигулката. А аз от 6-годишен учех цигулка. В почивката потренирах малко и за лагерния огън вече имах 2-3 готови песни. Свалих на бърза ръка три гаджета. Тогава песните се учеха лесно, бяха с по 2-3 акорда. Като се върнах в София, хванах китарата, като използвах нотите за цигулка. После вуйчо ми донесе от Чехия истинска китара.

– Как минава един ваш ден?

– Изпивам си лекарството, което чичо доктор ми е дал, закусвам и се отдавам на пълна почивка. Всеки ден след обяд свиря на китара. Бях си дал една седмица пълна почивка, но вече работя по втория албум, който е наполовина готов. И Софийският общински съвет отново започва работа, така че и като общински съветник имам дела. Харесва ми, че София кандидатства за красива столица, че става все по-хубава. Искам да помоля столичани да спазват принципите на чистота, на ред. Няма смисъл едни да градят, други да рушат, едни да чистят, други да цапат.

– Вие сте общински съветник и редовно ходите на заседания. Какво мислите, като видите парламента празен, а шепа депутати приемат закон?

– За мен присъствието е важно, за да подкрепя доброто мнение и да спра недобрата идея. Аз съм съветник в сферата на изкуството и искам площад „Независимост“ да се разшири и да обхване мястото на бившия мавзолей, където да се монтира сцена за културни прояви. През лятото може да се правят двудневни или седмични концерти и в Южния парк между хотел „Хилтън“ и басейн „Спартак“. Там може да се побере половин София.

– Следвали сте математика. Имате ли математическо уравнение за житейския успех?

– Формулата на живота е посланието в 10-те Божи заповеди. Ако сбъркаш тази формула, нарушаваш закон и това може да е понякога с крайно лоши последици.

– Какво очаквате да чуете на следващия преглед?

– Могат да ми кажат три неща. Първо, остават ти само 2-3 дни. Отивам при Бог и това е. Вторият вариант е, ако болестта се задържи на някакво положение и не се развива. Тогава гледам в дните, които ми остават, какво да дооправя в живота си и да дам съвет на децата какъв да е техният път. Третият вариант е най-мечтаният – да ми кажат, че туморът в главата вече го няма.