Д-р Петър Стоянович
„Мишо, Пенев, Германски, Симеонов, Ковачев, Владислав” – погледнете колко делнични служебни псевдоними са си избрали владиците ни, за да сътрудничат на Държавна сигурност! Бързам да кажа, че същата скука е и в дипломацията, науката, политиката, културата (Маринов – Стоян Сталев, Йолов – Георги Фотев, Дунав – Жан Виденов, Андрей – Георги Данаилов). Така де, може пък да е търсен ефект при спецификата на службата. Човекът със сивото шлиферче…
Несдържаната радост от огласяването на срамната принадлежност носи вероятно голяма доза историческа справедливост. Безрезултатна, както ще се окаже, басирам се. Гледам и слушам дни наред морални капацитети да притреперват от „неочакваните разкрития в църквата” – като онанисти, които най-сетне са намерили непозната гола снимка на момиче, което и без това от години виждат в банята всяка събота. В яловия обществен тремор от последната седмица изненадващо липсват проповедите на политическите фарисеи от бившата десница. На онези „стратези”, които в далечната 1992 г. опитаха с държавен натиск да разцепят и изнасилят Православната църква, вменявайки си ролята на върховни съдници.
Нужно е обаче да припомним, че за срамния и глупав акт, маскиран като кръстоносен поход, тогавашното правителство на Филип Димитров се съюзи с най-дискредитираните и ретроградни владици, оглавяващи класацията на Живковата политическа полиция: Пимен, Калиник и Панкратий. Питал съм ценения от мен ерудит Филип за логиката на тези действия – дали тогава държавата е подпомогнала едно управление на ДС в битка срещу друго? Но никога не съм получавал отговор.
В моменти на настъпващо междуцарствие и преднамерен хаос мъдрите турци връщат разговора към реализма, припомняйки: „Стар султан – стари бели, нов султан – нови”. Без да смеем да се намесваме в Божиите дела, въпросът за върховното наследие в църквата ни ще излезе на дневен ред след време. Питам се оповестяването на владишките досиета и поддържането на такъв активен медиен огън около тях може ли да е част или съпътстващ сценарий на генералния план?
От общо 15, всички 11 агентурни митрополити отговарят на каноничните условия за избор на патриарх. От останалите 4 без досиета двама не покриват условията (Николай Пловдивски и Амвросий Силистренски), третият е действаща глава на църквата (Максим). Единственият митрополит без досие, който покрива критериите, е Гавриил Ловчански.
Ако след време в църковното ни общество принадлежността към Държавна сигурност се превърне в морална спирачка при избор на патриарх, то не е невъзможно днешният шум около досиетата в някаква степен да е загатнал посоката. Или, ако се избере един компромисен път, да се заложи на йерарха с „най-патриотична” зависимост – на традиционния и последователен Натанаил Неврокопски, който единствен сред колегите си (извън твърде възрастния, болен и скандален Западноевропейски Симеон) е имал връзка само с външното разузнаване, но никога с политическата полиция.
Основната грешка на обществото ни към висшия клир е, че очаква развитие на събитията на своята плоскост, докато то реално се развива на друга. Медии и публично мнение искат финал на американски филм там, където властва столетният канон; очакват сълзите на „Титаник” от една затворена група, едва стигнала до „Радецки”. Когато дойде редът за нов избор в БПЦ, той ще падне отново върху тези, същите митрополити. Сред тях ще изгрее следващият български патриарх.
Няма откъде да внесем други владици, а и „Кореком” не работи от години. Че светиня му най-вероятно ще е бил сътрудник, ясно, поне да изберем смислен компромис с човек, който може да работи за бъдещето. Утехата ни се оформя като някакъв Агент „Фючър”. И да не забравяме, че в края на краищата всичко е относително. Особено тук. В България Господ обича всички, но от никого не е във възторг.