Доний К. Донев
Написването на Новия Завет на старогръцки език осигуряват редица лингвистични условия, които обуславят широкото му разпространение в древния свят. За съжаление, дори като книжовен език, използван за научна и философска литература, гръцкият съвсем не е общоприет в Римската империя. В западните й части се използва предимно латински, а в източните смесица от сирийски и арамейски диалекти. Езикът в провинцията Египет е коптски, а по границите на римската империя се говори арменски, етиопски, готски и славянски.
В някой части на империята остава традицията, Писанията да се четат на гръцки, без значение дали слушателите разбират или не. По-често, обаче, части на Новия Завет са превеждани, за да бъдат четени и разбирани на всеослушание. Днес тези преводи се наричат „версии”. Първите версии са преведени в края на 2 в., а до края на 4 в. те са вече широко разпространени на сирийски, коптски и арменски. По-късно се появяват ранни латински и славянски преводи.
Процесите и динамиките при превеждането на дадена версия създават трудности при проследяването на използваните оригинални текстове, които в повечето случаи са повече от един и използвани частично. Ето защо, до преди около век, модерният текстов критицизъм буквално игнорира познатите версии и преводи. Например, когато през 1831 Лахман публикува своя ревизия на гръцкия Нов Завет, той използва само латинската Вулгата и три ранни латински версии, за да обори Текстус Рецептус, без да взима предвид сирийски и коптски версии, поради непознаване на езиците.
В средата на 20 в. се правят опити за групиране на версиите в съответствие със семействата на ранните ръкописи. Така например, бохаирските версии се явяват свидетели на александрийския текст, раннолатинските за различни форми на западния текст, древно сирийските за източния и арменските за кесарския текст.
Проследяването на направата на дадена версия е изключително трудно, а в повечето случаи дори невъзможно. Това е така заради сложността на преводаческия процес, който в различните случаи използва различни методологии според нуждите и целите на превода. Версиите са създавани от един преводач или група от преводачи с различни нива на познаване на езика на източника. В повечето случаи са използвани различни текстови източници, части от които намират място в новопреведената версия по набор от правила, различен за всеки метод на превод. Самият процес на превеждане варира от буквалистичен до литературно интерпретативен, като в повечето случаи това променя оригиналния словоред, рода на думите, позиция на глагола в изречението и редица други лингвистични елементи, които са характерни за езика на източника, но на практика остават без динамичен еквивалент в езика на новата версия.
Често оригиналният текст просто не може да бъде преведен, тъй като езикът на превода не притежава лингвистичната гъвкавост на оригиналния език. Буквалните преводи не винаги са най-верният метод. Добре познат е случаят с грешките на Септуагинтата, където в резултат на буквалистичен превод Словото Божие идва „чрез ръката” на Илия и пророкът седи „в” потока, докато враните му носят храна. Правилото на Раби Йехуда важи и за днес: „Който превежда Писанията твърде много буквално, е лъжец, а който прибавя към текста, е богохулец”.
След периода на ранни ръкописни преписи на Новия завет следва друг, не по-малко интересен период, в който започва превеждане на Библейските текстове на различни говорими езици с цел евангелизация на даден народ или етническа общност. Интересно е да се отбележи, че исторически превод на Библията се прави на езика на даден народ преди този народ да е евангелизиран, т.е. преводът на Библията е в основата на всяка религиозна промяна и приобщаване на даден етнос към християнската култура. Така самият текст на Библията става инициализатор и катализатор на процесите и динамиките на християнизиране на дадена етническа общност. Такъв е случаят със славянския превод на библейските текстове, който заема почетно място в плеядата древни преводи на Библията, достигнали до наши дни.
Преди да се говори за отделните преводи и езици на Библията е редно да се направи кратък преглед на ранните преводачески версии. В библейския контекст този преглед започва с вероятно най-използвания библейски превод Септуагинтата или Преводът на седемдесетте, превели еврейския Стар завет на гръцки език около 282 г. пр. Хр. Това е Библията на първите християни, четена от апостолите и използвана за цитатите на Христос в Евангелията. Това оформя следния списък на древни библейски преводи:
282 г. пр. Хр – Превод на Стария Завет от еврейски на гръцки – Септуагинта (LXX)
1 в. – Сириакски превод на Библията, по-късно наречен Пешита (зн. „опростен”). За превода са използвани прото-мазоретски текстове, Арамейския Таргум, а на места и Септуагинтата.
2-4 в. Сириакси, старолатински, коптски и готски преводи
390-405 г. – Латинска Вулгата. През 382г. папа Дамас I наема монаха Йероним да преведе цялата Библия на латински, за да замести множеството съществуващи нискокачествени старолатински преводи. Йероним завършва работата си във Витлеем. Около хиляда години по-късно латинската Вулгата става първата отпечатана книга в пресата на Гутенберг.
ранен 5 в. – Арменски превод, правен от гръцки или Сириак
5 в. – Диордийски превод, правен от арменски или Сириак
5-10 в. – Еврейската Библия е систематизиран текст от еврейски равини в авторитетния мазоретски текст на Еврейската Библия
8 в. – Древноарабски преводи
8 в. – части от латинската Вулгата са преведени на немски и англо-саксонски
9 в. – (Българо-)славянски преводи
12 в. – Библията е преведена на френски и унгарски
13 в. – Италиански, испански, датски, полски и бохемски (чешки) преводи на библейските текстове