Д-р Вениамин Пеев
В следреформаторската епоха патриарх Кирил І Лукарис е единственият висопоставен представител на Православието, който показва благосклонно отношение към постиженията на реформаторската теология. Въпреки опитите на някои православни фундаменталисти да отхвърлят този неоспорим исторически факт, налице са сигурни свидетелства, подкрепящи тази теза. Тук ще разгледаме две основания, за да смятаме, че цариградският патриарх сериозно е замислял такава реформа на Православието, която по някакъв начин е трябвало да следва модела на европейската Реформация.
Запознаване на калвинистката теология
На първо място трябва да посочим несъмнения интерес на патриарх Кирил І Лукарис към калвинистката теология. Това е обяснимо, защото по време на 5-годишната си мисия в Полша той посещава Женева и се запознава там с някои от водещите калвинистки богослови в Швейцария, с които по-късно води интензивна кореспонденция.[1] По-късно, вече като цариградски патриарх, той изисква чрез холандския посланик Корнелиус ван Хага калвинистка литература и разменя писма с калвинистки и други протестантски богослови в Холандия.[2] Така например, патриарх Кирил І си пише с водача на холандските арминиани Йоханес Уйтенбогерт (1557-1644), който е известен като критик на Калвиновата концепция за предопределението. В тази кореспонденция Лукарис също признава някои погрешни възгледи в православната догматика, които обаче не можели да бъдат отстранени „поради големи затруднения”, имайки вероятно предвид характерната закостенялост на средновековната православна теология. Патриарх Кирил І излага категоричния възглед, че за да се възприемат като правилни, „всички такива практики трябва да бъдат предадени на проверката на Светите Писания и Светия Дух”. Няма съмнение, че цариградският патриарх е имал протестантско схващане за първоизточника на всяка автентична християнска концепция и практика. Тази негова особеност се потвърждава и от мнението на английския посланик в Цариград сър Томас Роу[3], който пише на Кентърберийския архиепископ Джордж Абът (1611-1633) – самият калвинист, че няма никакви съмнения за „калвинистките” възгледи на Кирил І Лукарис.[4] Интересна е и кореспонденцията на самия Лукарис с Кентърберийския архиепископ, благодарение на която се дава възможност на четирима гръцки младежи да учат в престижни английски университети, за да се включат след това в църковната дейност на патриаршията.[5] От кореспонденцията на френския крал Луи ХІІІ с френския посланик в Цариград пък става ясно, че патриархът е политически нежелана фигура, която трябва да бъде премахната, защото във Франция той е смятан за „хугенот”.[6] Същевременно обаче патриархът води оживена кореспонденция с руския патриарх Филарет Романов (1619-1633), в която споделя идентични проблеми в своята патриаршия, което от една страна показва несъстоятелността на тиражираните обвинения за „отстъпление от Православието” и „калвинистка измяна”, но от друга страна подсигурява „доказателства” за неговото „предателство” спрямо султан Мурад ІV и Отоманската империя.[7]
„Мъченици“ (2005), Паскал Ложиер
„Калвинистката” Изповед на вярата на патриарх Кирил І Лукарис
Неоспоримо свидетелство за симпатиите на патриарх Кирил І Лукарис е документът, известен като „Изповед на вярата” (лат. Confessio Fidei).[8] „Изповедта”, състояща се от 18 клаузи, е посветена на приятеля на патриарха Корнелиус ван Хага. Написана на латински език, тя е отпечатана в Женева през месец март 1629 г. Две години по-късно е отпечатана и на гръцки език, като изданието има 4 допълнителни въпроси и отговори. През 1633 г. „Изповедта” е отпечатана в Женева като двуезично издание – на латински и гръцки езици.[9] Близо 4 десетилетия по-късно тя излиза в английски превод.[10] Този документ предизвиква в по-ново време ожесточени дебати, като някои православни представители оспорват неговата автентичност. Възраженията обаче не са единни, защото варират между набеждаване на йезуитите (напр. Диомедес Кириакос) и някои калвинисти (напр. Хризостом Пападопулос, Йоан Кармирис) за автори на „Изповедта”, а не самият Кирил І Лукарис.[11] Такива догадки обаче са несериозни. Двуезичното издание (януари 1631 г.) ясно показва на титулната страница, че Изповедта се свързва с името на „константинополския патриарх Кирил”.[12] Ако се познава добре моралът на калвинистите, то не би следвало те да бъдат обвинявани във „фалшификация”. Същевременно ще подчертаем, че едва ли може да се оспори аргументирано тезата, че патриарх Кирил І Лукарис е останал верен на Православието, като се има предвид неговата анти-униатска дейност и близост с руската патриаршия, но също така не може да се отрече огромното му желание за реформиране на древната Църква предвид ползотворните му контакти с протестантските църкви на Запад.
Както посочват други коментатори на тази „Изповед на вярата”, тя действително издава силно калвинистки дух (Лукас Вишер, Дейвид Купър).[13] Акцентът върху Св. Писание като единствения Източник на вярата е несъмнено протестантски, а в частност – калвинистки. Клауза ІІ гласи: „Ние вярваме, че Св. Писание е дадено от Бога, че няма друг автор освен Св. Дух. Него трябва несъмнено да вярваме, защото е писано: „Освен това имаме по-достоверно нещо – пророческото слово, на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място” [ІІ Петр. 1:19 – СИ]. Ние вярваме в авторитета на Св. Писание, който е над авторитета на Църквата. Да бъдем поучавани от Св. Дух е далеч по-различно нещо от това, да ни учи човек; защото човек може да сгреши поради невежество, да измами и да бъде измамен, но Словото Божие нито мами, нито бива мамено, нито може да греши и е непогрешимо и има вечна власт”. Така изразена, концепцията за непогрешимото Божие Слово, което превъзхожда авторитета на човека, т.е. на съборите и частните мнения на църковните отци, може дори да бъде определена като „модернистична”! В по-ново време един от недолюбваните от мнозина православни люде протойерей проф. Сергий Булгаков (1971-1944) изразява сходна позиция. В спора с него по повод Булгаковата софиологическа система архиеп. Серафим Соболев посочва, че за традиционното Православие „учението на св. отци на Църквата е […] източник и критерий на истината”.[14]Като православен екзегет, Булгаков не отхвърля почитта към патристичната традиция, но той я възприема в нейната динамика, не в нейната закостенялост и непокътнатост. Според Булгаков е крайно погрешно на теологическите мнения на църковните отци да се приписва „непогрешимост на съжденията”, каквато Църквата е приела за канона на Св. Писания. Патристичното наследство би било „живо предание” само тогава, когато се позволява развитие и допълване в областта на екзегетиката и догматиката.[15] Големият руски философ Николай Бердяев (1874-1948) застава в защита на Булгаковото критично отношение към „авторитета” на човешките мнения в Църквата: „Патриарси, папи, митрополити, епископи, синоди и събори са грешили хиляди пъти и техните присъди впоследствие са били оспорвани”.[16] Следователно становището на патриарх Кирил І Лукарис за „непогрешимостта” единствено на Св. Писание не е изолирано, частно и погрешно мнение. Напротив, то е прогресивна концепция, която изпреварва епохата си с няколко века.
В някои от клаузите на „Изповедта на вярата” на Лукарис действително има по-силен калвинистки акцент. Така например, в Приложението към гръцкото издание авторът подчертава необходимостта от по-широко разпространение на Библията сред вярващите, защото тя дава ясно изразени истините на вярата, но изключва значението на девтеро-каноничните книги. Също така е изразено неодобрение към поклонението на изображения. В клауза ХІІ е изразен възгледът, че „Църквата на земята се освещава и поучава от Св. Дух”. Същевременно се подчертава, че „е вярно и сигурно, че Църквата на земята може да сгреши, избирайки лъжата вместо истината”, което е в противоречие с абстрактната доктрина за „непогрешимата Църква” преди едхатологичния момент. Силно подчертан е калвинисткият възглед в клауза ІІІ, че „всемилостивият Бог е предопределил Своите избрани за слава преди началото на света”. Причина за този избор не са „добрите дела” на вярващите, а „само добрата воля и милост Божия”. Клауза ХІV ясно показва слабостта и несигурността на човешката воля: „Вярваме, че свободната воля е мъртва в неновородените, защото те не могат да вършат нищо добро”. Само „благодатта Божия” може да пренасочи човешката природа към стойностен и богоугоден живот. Видима е логическата връзка между мъртвата воля и малоценността на делата.
Подчертано протестантски звучи клауза ХІІІ, която изразява възгледа за „оправданието”. Дали тя е вметната, както предполагат някои противници на тезата за „протестантско влияние” върху този документ, е въпрос на изходна позиция на тълкувателя. Затова нека представим в превод нейното съдържание, което е достатъчно красноречиво самò по себе си: „Вярваме, че човек се оправдава чрез вяра, а не чрез дела. Но когато казваме „чрез вяра”, ние разбираме корелата или обекта на вярата, който е правдата на Христос, която като че ли пряко, вярата възприема и прилага върху нас за нашето спасение. Това казваме без никакво предубеждение спрямо добрите дела, защото самата истина ни учи, че делата не трябва да се пренебрегват, че те са необходимо средство, за да засвидетелстват нашата вяра и да потвърдят нашето призвание. Но че делата са достатъчни за нашето спасение, че те могат да спомогнат човек да се яви пред съда Христов и че по своята заслуга те могат да подсигурят спасение, – човешката слабост свитетелства, че това е лъжливо; но правдата Христова, която се прилага върху каещия се, единствено оправдава и спасява верните”.
Клаузи ХV-ХVІІ посочват като оправдани само две св. тайнства – св. Кръщение и св. Евхаристия, защото „само тези са ни били предадени на нас”, след като са били „постановени” от Господ Исус Христос. Постановяването от Христос е главният аргумент на реформаторите Лутер и Калвин, за да се приемат като „тайнства” дадени църковни ритуали. Без изрично указание в свещения текст на Новия Завет и то – от Богочовека и Спасителя на човечеството – няма основание за увеличаване техния брой. Тази логика обезсмисля въвеждането на другите пет тайнства в християнската традиция през вековете. Както изглежда, патриарх Кирил І Лукарис е бил убеден в автентичността и духовната полза само на двете новозаветни тайнства – кръщението във вода и Господната трапеза.
[1] Schaff, Ph. Creeds of Christendom, with a History and Critical Notes in 3 Vols. Vol. I: The History of Creeds. CCEL, 1876. 78.
[2] Khokhar, A. “The ‘Calvinist Patriarch’ Cyril Lucaris and His Bible Transwlation”. – In: Scriptura 114 (2015:1). 4. В проповедите на патриарха, произнесени през 1610 г., се срещат цитати от Калвиновите „Институти”, които са използвани като аргументи за определени християнски концепции, например, за св. Евхаристия.
[3] Вж. Brown, M. J. Itinerant Ambassador: The Life of Sir Thomas Roe. Lexington: The Univ. Press of Kentucky, 1970. 156 ff.
[4] Сър Томас Роу пише следното: „Що се отнася до самия патриарх, аз не се съмнявам, че в мнението си за религията той е, както го определяме, чист калвинист и затова йезуитите […] го петнят”. Това становище обаче е спорно. Джудит Пинингтън смята, че интересът на архиепископ Абът към делата на цариградската патриаршия е бил предизвикан не от „калвинизма” на патриарха, а по-скоро от публикацията на гръцкия емигрант Христофорос Ангелос, който смятал, че причината за „липсата на цялото съвършенство и знание” в Източната църква се дължало на турския гнет (Pinnington, J. Anglicans and Orthodox: Unity and Subversion 1559-1725. Leominster: Gracewing, 2003. 13).
[5] Вж. Laurence, A. “Post-Reformation Britain and Ireland: The Churches of the British Isles 1560-1691”. – In: Wolffe, J. (ed.) Religion in History: Conflict, Conversion and Coexistence. Manchester: Manchester Univ. Press, 2004. 84.
[6] Крал Луи ХІІІ пише: „Вече писах, изисквайки да се опитате да свалите патриарха на Константинопол от неговия пост, защото той е хугенот и заразен с ерес” (Tangelder, J. D. “Cyril Lucaris (1572-1638): The “Calvinist” Patriarch” www.reformedreflections.ca/faith-and-life/Cyril Lucaris.pdf 03.07.2016).
[7] Medin, W. K. and Chr. G. Patrinelis. Renaissance Influences and Religious Reforms in Russia: Western and Post-Byzantine Impacts on Culture and Education (16th-17th centuries). Genève: Librairie Droz, 1971. 39-41.
[8] Вж. “The Confession of Cyril Lucaris” (1629), ed. D. Bratcher http://www.crivoice.org/creedcyril.html 03.07.2016.
[9] Schaff, Ph., op. cit. 79 f.; Khokhar, A., op. cit. 5 f.
[10] Runciman, S. The Great Church in Captivity: A Study of the Patriarchate of Constantinople from the Eve of the Turkish Conquest to the Greek War of Independence. Cambridge: University Press, 1968. 276.
[11] Khokhar, A., op. cit. 5 n. 7; Шмеман, Ал. Историческият път на Православието. С., Фонд. „Покров Богородичен”, 2009. 361 бел. 181.
[12] Schaff, Ph., op. cit. 79 n. 110.
[13] Khokhar, A., op. cit. 5.
[14] Соболев, архиеп. Серафим. Протоиерей С. Н. Булгаков как толкователь Священнаго Писания. С., 1936. 4.
[15] Булгаков, С. „Еще к вопросу о Софии, Премудрости Божией (по поводу определении Архиерейскаго Собора в Карловцах)”. – В: Путь № 50 (1936) 22-3.
[16] Бердяев, Н. „Об авторитете, свободе и человечности”. Ответ В. Лосскому. – В: Путь № 50 (1936) 39.
Д-р Пеев, хубаво е, че обръщате внимание и представяте пред българската публика – на която името на Кирил Лукарис не ѝ говори почти нищо – текстове за този наистина забележителен патриарх. Лошото в случая е, че повтаряте добре познати постановки на западни (предимно) учени – които също приемат безкритично авторството на тази „Изповед на вярата“ – вместо да предприемете, въз основа на изворов материал, собствено изследване по въпроса. Както споменах и преди, огромната част от творчеството на Лукарис остава неиздадено. Как тогава може да се изказва категорично мнение за възгледите му?!
Обръщам внимание на следните два факта (а има и още):
1. Йерусалимският патриарх Доситей II (1641-1707), 40 години след смъртта на Лукарис пише едно полемично съчинение с антикалвинистка насоченост. В него той отхвърля като безпочвена теорията за калвинизма на Лукарис, изтъквайки неговия безукорен нрав и православна вяра, с които бил познат сред православното паство и заради които бил издигнат на толкова важни постове на такава ранна възраст (на 29 г. става патриарх на Александрия – втората по чест патриаршия след Цариградската). В същото съчинение, между другото, Доситей се позовава на намерени от него собственоръчно написани от Кирил чернови на негови (на Лукарис) проповеди, които произнесъл пред народа в Цариград и в които не само няма нищо, което да намирисва на калвинизъм, но и буквално опровергават една по една главите на калвинистката „Изповед на вярата“, която му се приписва. Преди няколко години направих частичен превод на български на въпросното съчинение, ако желаете, мога да Ви го изпратя (преводът още не е публикуван).
2. Хризостом Пападопулос, когото споменавате – който освен Атински архиепископ е бил виден църковен историк и член на Атинската академия на науките (академик), също противник на теорията за „патриарха-калвинист“, публикува през 1905 г. в една своя книжка т.нар. „Апология на Кирил Лукарис“, намерена в Женева и вероятно написана от самия патриарх (във всеки случай, Хризостом твърди, че автентичността ѝ е вън от всякакво съмнение). Става дума за едно писмо, написано от Лукарис до негови приятели в Малорусия (дн. Украйна) и носещо дата 1634 г. В него той категорично отхвърля обвиненията „в калвинизъм и ерес“, с които неговите врагове се опитват да го дискредитират. Заявява своята православност и вярност към учението на св. отци (някои от тях споменава поименно) и седемте Вселенски събора. Накрая, предава на анатема всеки, който дръзне да въведе ново учение в Църквата Христова.
Залогът е наистина голям, защото по онова време йезуитите шестват необезпокоявано по цяла Гърция, а борбата (буквално!) за собствеността на православните светини в Палестина е в своята най-остра фаза. Както е известно, тези светини от памтивека принадлежат на Източната (Православната) църква – Йерусалимската патриаршия, която обаче поради тежкото финансово състояние, в което се намира, не може да осигурява редовно средства за поддръжката им. От това, естествено, се възползват римокатолиците, за които да притежават свои места за поклонение в Светите земи е не само въпрос на престиж, но и източник на средства от многобройните западни поклонници. Конкретно през 1634-37 г. църквата, посветена на Рождество Христово във Витлеем, е сменяла няколко пъти притежанието си – всеки път, когато православните събирали пари от дарения, успявали да откупят църквата от османските власти. Като Цариградски патриарх, Кирил Лукарис също е бил пряко ангажиран в тази борба и йезуитите са имали много причини да желаят дискредитирането и физическото му премахване.
Отново ще обърна внимание на факта – и това никак не е без значение – че теорията за „патриарха-калвинист“ се поддържа предимно от западни учени, докато православните в болшинството си я отхвърлят (освен ако не приемат безкритично тази теория). И това не се дължи на някакъв „православен фундаментализъм“, както пишете. Истинската причина е друга и Вие, д-р Пеев, като завършил православна духовна академия, вярвам, ще ме разберете. В Православната Църква, както добре знаете – за разлика от повечето протестантски изповедания – богослужението е тясно свързано с вероучението. Нашите църковни химни изобилстват от догматика! Та как точно си представяте един свещенослужител, патриарх при това, от една страна да чете молитви за реалното присъствие на Христос в евхаристийните хляб и вино (които там се наричат постоянно „тяло и кръв Христови“), а от друга страна – да отрича това в своята „Изповед“? Или молитвено да търси застъпничеството на св. Богородица и светиите, а сетне да го отхвърля и – забележете! – да продължава да бъде патриарх и да служи по все същия начин? Мога да продължа с примерите, но ще спра дотук. Е, не е ли това чудовищна шизофрения от страна на човек, когото при това смятате за „прогресивен“, „инициатор на велико дело“ и т.н.? И голямата грешка на повечето западни изследователи (пред чийто интелект по други въпроси и аз се прекланям) е, че чисто и просто не могат да „влязат в обувките“ на обекта на своето научно изследване – да си представят „на живо“ живота му, такъв, какъвто го описват.
В случая, ни повече, ни по-малко е приложимо и това, което някога са казали по отношение на божествените претенции на Иисус – или е Божий Син, или е умопобъркан човек. Средно положение няма!
С уважение,
АС
Уважаеми г-н Алексей Стамболов!
Моля да ме извините за закъснението на моя постинг, което е по причина на моето отсъствие и невъзможност да Ви дам отговор като на достоен опонент, когото харесвам. Напълно разбирам ревността Ви на православен представител, който иска на всяка цена да защити „православното реноме“ на достойния патриарх Кирил І Лукарис от „вируса“ на протестантизма. Знам, че се готвите за научен работник и оценявам високо това. За съжаление обаче, не мога да се съглася с някои неща, които изразявате по горната тема. Несериозно е да се припява фундаменталистичната хипотеза на псевдоучените, които посочвате и с която хипотеза съм запознат, а именно, че ЗАПАДНИТЕ ИЗСЛЕДОВАТЕЛИ НА КАЗУСА ЛУКАРИС били сгрешили до един, когато доказват калвинистките пристрастия на този патриарх. Твърде претенциозно е да се отричат научните достойнства на западните изследователи само защото не са православни!
Твърденията на архиеп. Хризостом по този въпрос са твърде несериозни (няма значение какви постове заема в сферата на Православието). Не знам дали сте обърнал внимание на неговото изявление за „западния мит“, в което той не посочва нито едно съвременно западно изследване. Той не показва да е запознат с кореспонденцията на Лукарис с английския архиепископ и английския посланик, както и кореспонденцията му с холандците. А тези архиви са изследвани сериозно от сериозни западни изследователи. Твърдението, че йерусалимският патр. Доситей ІІ бил „опровергал“ калвинистките пристрастия на своя константинополски колега въз основа на негови проповеди, също е несериозно и ненаучно. За този представител на православния фундаментализъм ще кажа нещо повече по-долу. Проповедите на Лукарис само доказват подкрепената от мен теза в горната статия, че патр. Кирил І Лукарис СИ ОСТАВА ПРАВОСЛАВЕН, но прави опит да реформира средновековната му закостенялост, която искрено се надявам Вие да не споделяте!… Прочее, нека признаем, че патр. Кирил І Лукарис не се е занимавал само с писане на проповеди – нали в двете статии посочвам, че е писал и организирал много други неща!
Ако патр. Кирил І Лукарис беше православен йерарх от типа, който би се харесал на традиционалисти като патр. Доситей ІІ или архиеп. Хризостом, тогава как бихте обяснили следните неоспорими исторически факти:
1) Константинополският синод АНАТЕМОСВА посмъртно два пъти Лукарис заради неговата „Изповед на вярата“, която е оторизирал със своето име (през 1638 г. и през 1842 г.);
2) Яшкият синод също анатемосва Лукарис по същата причина (през 1642 г.);
3) Йерусалимският патр. Доситей ІІ Нотариус, за когото никой не би си спомнял по друг повод поради неговата посредственост като църковен писател, също отправя анатема през 1672 г. срещу „калвинистите“, имайки предвид Лукарис и неговите симпатизанти. Не знам дали знаете, но съборът на йерусалимската патриаршия се сравнява от сериозни изследователи по нивото на своята ненавист към другомислещите с Тридентския антилутерански събор. Така че делото на Доситей ІІ Нотариус не внася престиж по темата.
4) Много странно впечатление прави фактът, че патр. Кирил І Лукарис е канонизиран само от Александрийската патриаршия, но не и от Цариградската, въпреки че този достоен йерарх е бил Вселенски патриарх и е дал своя принос за Православието.
С тези мисли в никакъв случай не искам да подценявам стойността на Православието изобщо. Но когато говорим за научен подход към историята на своето богословие, трябва да бъдем и малко критични, за да звучим обективно. Мисля, че самият аз давам тон в тази посока, когато пиша за лутеранството, цвинглианството, калвинизма или анабаптизма, въпреки че се смятам за протестант. Полезно е да бъдем критични и да не идеализираме конфесията си, защото ИДЕАЛЕН е само Триединният Бог.
С най-братски чувства – В. Пеев
Здравейте, д-р Пеев!
Аз също уважавам мнението Ви по различни теми, макар и невинаги да съм съгласен с него.
Конкретно за Кирил Лукарис- запазвам резервите си относно авторството на „Изповеданието“, което му се приписва. Надявам се скоро да имам възможност да направя собствено проучване на живота и делото му, въз основа на събраната до този момент библиография (която никак не е малка и изисква достатъчно дълго време за обработването ѝ), както и – дай, Боже – въз основа на негови ръкописи, на които съм попадал и които не са издадени до момента. Тогава, надявам се, ще мога да отговоря на въпросите, които поставяте. Предполагам, и двамата сме съгласни, че много по-важен от въпроса за формалното авторство на „Изповеданието“ е въпросът за неговото „духовно авторство“, т.е. дали Лукарис наистина е споделял учението, изложено в този документ. Или в случая имаме, ако не фалшификация, то най-общо казано – висше проявление на „дипломатичен език“ с цел спечелване симпатиите на реформаторите в борбата на Патриаршията срещу йезуитите.
Затова сега ще отговоря само на последния Ви въпрос – защо Лукарис е канонизиран от Александрийската патриаршия. Първо, това, че Вселенската патриаршия не го е канонизирала, в никакъв случай не означава, че не го признава за светец. Не мога да съм сигурен какви са причините за канонизацията му от Александрия, мога само да предполагам. Според мен отново става дума за дипломатичност – нека не забравяме, все пак, че е бил убит от турците. Някак си не върви резидиращата в Истанбул Вселенска патриаршия да извърши канонизацията на човек, екзекутиран като враг на Османската империя. По същия начин, канонизацията на митр. Хризостом Смирненски, загинал по време на Малоазийската катастрофа (1922 г.), е извършена отново не от Вселенската патриаршия, в чийто диоцез е Смирна (дн. Измир) и чийто клирик Хризостом винаги е бил – а от Еладската православна църква (през 1992 г.). Това в никакъв случай не означава, че Фенер не го признава за светец, напротив, означава само, че там са усвоили най-добрите традиции на византийската дипломация. 🙂
За Ваше сведение изпращам линк към житието, иконата и службата на „свещеномъченик Кирил Лукарис, чиято памет се чества на 27 юни“. Линкът, както виждате, е от официалната страница на Родоската св. митрополия към Вселенската патриаршия: .
Лично аз смятам, че Лукарис си е напълно православен, но това в никакъв случай не го прави „фундаменталист“, „тесногръд“ и пр. епитети, каквито използвате. Апропо, именно тази „закостенялост“ на Православната Църква за мен е най-убедителният аргумент за нейната истинност. Защото закостеняло е нещо непроменящо се, статично, а тъкмо такава трябва да бъде вярата ни, „веднъж завинаги предадена на светиите“ (Юда 1:3). Вярата, която сме наследили от бащите и дедите си, за да я предадем същата на децата и внуците си – чиста и непроменена от разни и нови учения, които всеки ден заливат църковния кораб, опитвайки се да го преобърнат и които преминават по-бързо от цвят на трева, за да отстъпят мястото си на нови, още по-странни и отдалечени от Истината. Защото и двамата добре знаем, д-р Пеев, че това, което днес е модерно и актуално, след 50-100 г. вече ще бъде остаряло и отживяло и следователно, за да не бъде обявено за „закостеняло“, то обезателно трябва да се промени, за да бъде отново в синхрон с новите светски повеи. И така до безкрай или по-точно – до Второто пришествие. Такава ли е Вашата визия за Църквата, д-р Пеев? И какъв е критерият за „закостенялост“ и „съвременност“ – Вашата логика, духът на този свят или словото Божие, което въпреки всичко остава непроменено, „фундаментално“ и „закостеняло“?
И понеже имам някакъв поглед върху протестантските общности в България, се замислих, пишейки тези редове, че съвсем малко членове имат най-старите и „традиционни“ евангелски църкви – Лутеранската и Реформаторската (калвинистката), малко повече са конгрешаните и методистите, след това са баптистите и адвентистите, още повече са „класическите“ петдесятни от СЕПЦ, но най-многобройни (по моя преценка) и с най-много млади хора са новите църкви, представляващи т.нар. „неопетдесятно движение“ – от типа на „Ново поколение“ и разните „апостолски“ и „християнски центрове“, в които се проповядват доктрините за просперитета, „свещения смях“, „почиването в Духа“, „творческата“ сила на мисълта и т.н. Не е ли това прекрасен пример, че традиционните протестантски общности, доктрини и ценности вече не са така популярни, а се смятат за „консервативни“, „фундаменталистки“ и „закостенели“? Съдейки по това, по всичко личи, че сегашната „нова вълна“ в протестантизма след 1-2 поколения ще бъде смятана за безнадеждно остаряла. Не ми се мисли какво ще е следващото „ново поколение“ в евангелските църкви у нас!
Смятам с това да приключа участието си (засега) по темата, но ще очаквам с интерес Вашия отговор на въпросите от предишните два абзаца.
С любов в Христа,
АС
„Апропо, именно тази „закостенялост“ на Православната Църква за мен е най-убедителният аргумент за нейната истинност. Защото закостеняло е нещо непроменящо се, статично, а тъкмо такава трябва да бъде вярата ни, „веднъж завинаги предадена на светиите“ (Юда 1:3). Вярата, която сме наследили от бащите и дедите си, за да я предадем същата на децата и внуците си – чиста и непроменена от разни и нови учения, които всеки ден заливат църковния кораб, опитвайки се да го преобърнат и които преминават по-бързо от цвят на трева, за да отстъпят мястото си на нови, още по-странни и отдалечени от Истината. Защото и двамата добре знаем, д-р Пеев, че това, което днес е модерно и актуално, след 50-100 г. вече ще бъде остаряло и отживяло и следователно, за да не бъде обявено за „закостеняло“, то обезателно трябва да се промени, за да бъде отново в синхрон с новите светски повеи. И така до безкрай или по-точно – до Второто пришествие. Такава ли е Вашата визия за Църквата, д-р Пеев? И какъв е критерият за „закостенялост“ и „съвременност“ – Вашата логика, духът на този свят или словото Божие, което въпреки всичко остава непроменено, „фундаментално“ и „закостеняло“?“
Уважаеми г-н Алексей Стамболов!
Простете, но според мен Вашия най-убедителен аргумент за истиността на Православието, а именно нейната непромененост и статичност, „веднъж завинаги предадена на светиите“ противоречи на самото развитие на Православието и на историческите факти дори. Православната Църква, макар и бавно се е променяла и развивала в своето богословие и традиция.
Ще Ви е много трудно да обясните появата на иконопочитането, кръщаването на новородени, иконостаса в сегашния му вид, архитектурата на храмовете, богуслужебния език, преводите на Бибилията на различните езици и безброй много други примери, които може да дадем, за промени и нововъведения, които са настъпили в Православието в определените исторически моменти. „Непроменяемостта“ на Църквата е един съвременен мит, една опорна точка в спора на „непроменящите се“ – православни и всички останали. Особено с евангелистите.
Аз лично се съмнявам, че православен човек и то патриарх на православната църква би се заинтересувал от разни протестантски еретически лъжеучения, каквото е безспорно калвинисткото. Но знае ли човек, дори и мъдрият човек може да се подхлъзне по наклона. Никой не е застрахован от съблазън и никой не може да избегне козните на лукавия. Аз лично вярвам, че Кирил Лукарис е осъзнал какво безбожно и антихристиянско учение е протестантството и е поискал прошка от Бог за това, че се е заблудил с нечестивите учения на Калвин и Цвингли.
В православието има нещо наречено: „Консенсус патрум“ от лат. – „Съгласие между отците“. Тоест, ако нещо в св. Предания противоречи на св. Писания, то се изследва пост фактум, като се конкретизира чрез аргументи, фактология и тълкуване на Писанието и след това отците са взимали решения, кое предание е истинно и кое не е. Библията е част от Божиите откровения, но не е единственото Божие откровение, а само една малка част от Божиите разкрития за християнина и следва да вярваме, че Писанието и Преданието не могат да съществуват едно от друго.
А що се касае до патриарх Кирил I Лукарис, то той е бил осъден , като еретик на Йерусалимския събор от 17 век и отлъчен от Църквата. Може и да е бил добър изследовател на латинското богословие, но е нарушил каноните на Църквата, изпадайки в ерес.