Архивите говорят: „Прощалното писмо” на п-р Георги Чернев до ръководството на СЕПЦ

Д-р Вениамин Пеев

С п-р Георги Чернев станахме близки през последните няколко години от неговия живот. Това се случи, мисля, по Божи промисъл. В края на мес. юни 1979 г. отидох в канцеларията на ръководството на СЕПЦ на ул. „Бачо Киро” № 21. Бях млад човек, току-що дипломирал се богослов. С цялата си наивност имах намерението да покажа своята диплома и да почерпя ръководителите на петдесетното движение, към което принадлежах. Имах примамливи предложения за академична кариера в Православната духовна академия (сегашният Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски”), но аз исках да стана проповедник. За моя неприятна изненада, след като изяде своята бонбона, председателят п-р Иван Зарев ми обяви, че „в Петдесетния съюз висшисти не се приемат за служители”. Затова ми предложи да си потърся „друга работа”. Този отказ бе направен в присъствието на касиера на Съюза п-р Диньо Желев и почетния председател п-р Георги Чернев. Опитах се да възразя, защото по същото време имаше назначени като проповедници лица с висше образование. Но Зарев остана непреклонен. Когато си тръгнах разочарован, заедно с мен напусна канцеларията п-р Георги Чернев. Предложи ми да отидем някъде „на спокойно място” и след като намерихме такова, той ми обясни някои неща за действителното състояние на Съюзното ръководство. Каза ми, че нещата там не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Сподели, че там „гори чужд огън”. Тогава ми бе трудно да разбера напълно какво значи това, но през следващите години и особено след отварянето на архивите на ДС нещата започнаха да се изясняват. Съюзното ръководство бе попаднало доброволно в плен на противника на Бога и Христовото дело. То се ръководеше през близо половин вековната си нова история не от християнското учение, а от партийните повели и политиката на ДС и Комитета по религиозните въпроси. П-р Георги Чернев ми предложи да се включа в работата на едно друго поприще, което той нарече „тихия фронт”. Оттогава до неговата смърт му помагах в някои неща, едно от които бе несполучливият опит да съставим „История на петдесетното движение в България” далече преди Заревата „История”.

Драматичният живот на третия председател на СЕПЦ – п-р Георги Чернев

Двете стандартни „Истории” на Петдесетния съюз в България – на пастирите Йончо Дрянов[1] и Иван Зарев[2] – отреждат място за някои биографични данни за п-р Георги Чернев (1902-1986). Те обаче не се базират на документи и в една или друга степен представляват само личните впечатления и оценки на авторите за него. Затова по-долу ще посоча само данни за живота на п-р Чернев, които са отразени в документи, заслужаващи доверие и имащи историографска стойност. При арестуването на 15-те евангелистки пастири, които стават подсъдими в шумния „пасторски процес” през февруари-март 1949 г., всеки един от тях е трябвало да попълни специална Декларация-образец № 10 Г. Ето какво е попълнил собственоръчно в своята Декларация п-р Г. Чернев.[3] Роден е през 1902 г. в гр. Ямбол. Като главно свое занятие той е посочил, че е бил „пастир на СЕПЦ”. Интересно е допълнението „други професии”, където е записано, че той е бил „журналист”. Това се доказва от факта, че е бил член на Дружеството на периодичния печат в София (1938-1948). П-р Чернев е един от малката група подсъдими, които  не само че не са членували в някоя от популярните тогава политически партии, но и не бързат да се похвалят с привързаността си към „всенародната организация” Отечествен фронт.[4] Едва по-късно, когато вече излежава ефективната си присъда за „предателство и шпионаж”, се изяснява, че п-р Чернев е помогнал в някаква степен на антифашистката борба преди 1944 г. и той разполага с документ, „издаден му от Бойците против фашизма”, който видимо е бил пренебрегнат от следствените и съдебни органи.[5] Като председател на СЕПЦ, той е влизал в състава на Евангелското дружество (1936-1947), ангажирано с издаването на християнска книжнина и просветна дейност.

В качеството си на един от водещите евангелистки пастири през трудния период на Втората световна война, п-р Г. Чернев не остава встрани от социалната ангажираност на евангелистките водачи. Но той отстъпва в това отношение на някои свои колеги като конгрешанския водач п-р Васил Зяпков или методисткия водач п-р Янко Иванов. П-р Й. Дрянов е напълно прав, когато описва Чернев като „по нрав скромен и непретенциозен”.[6] Прави впечатление, че п-р Г. Чернев почти не участва в някои социални форуми и инициативи на ОЕЦ тогава. Така например, в изключително важния документ,  свързан с подготовката за участие на български евангелистки представител в Парижката мирна конференция през 1946 г., който е адресиран до евангелистките църкви в САЩ, п-р Чернев не се е подписал. В този документ, осъждащ военните действия и пораженията, оставени след безумията на войната, са сложили своите подписи наред с активни представители на другите три евангелистки деноминации и петдесетните пастири Харалан Попов и Йончо Дрянов.[7] Ето защо обвиненията на Прокуратурата на „пасторския процес” срещу п-р Георги Чернев, който е един от най-аполитичните евангелистки водачи в България, за „разузнавателна и подривна против Народната власт дейност”[8] са напълно безпочвени. Самият му характер, нивото на неговото образование[9] и личните му концепции и интереси не подкрепят хипотезата за активен и креативен политически деец срещу зараждащата се комунистическа система у нас. Пребиваването му в чужбина не му е помогнало да усвои на високо ниво чужди езици, защото както сам признава в Декларация-образец № 10 Г, владее „отчасти руски и английски езици”.[10]

П-р Георги Чернев е един от главните обвиняеми на „пасторския процес” през 1949 г. В собственоръчно написания от него анализ на този фарсов съдебен процес той пише: „Всичко е било вършено и ставало по предварителен план, по нареждане и настояване от Москва. От сигурен източник по-късно се разбрало, че комунистите решили около 600 души евангелисти да бъдат задържани от милицията и съдени, едни на смърт, други на затвор, трети на лагер и едни заточени. Така и станало”.[11] За съжаление, няма как да узнаем кой е този „сигурен източник”, но днес има неоспорими документи, които разкриват действията на дългата ръка на Сталин във всички християнски съдебни процеси в България. П-р Г. Чернев излежава ефективна присъда от 13 години в различни български затвори. Освободен е чрез амнистия с Указ № 60/10.ІІ.1962 г. на Президиума на Народното събрание.[12] По време на дългото му отсъствие семейството му преживява особено мъчително ориста на близки на „осъден от народния съд”. То е интернирано и по-малкият син Виктор е подложен на непоносим психически натиск от страна на училищни управи и партийни функционери. Темата за политическото минало на п-р Чернев в собствения му дом се превръща в табу – толкова силен е страхът от отмъстителността на тоталитарната власт. Ще си позволя само забележката,  че за такива издевателства над невинни хора, независимо от каква политическа система произлизат, не трябва в никакъв случай да се мълчи. Мълчанието предизвиква редица въпроси, които не са в интерес на пострадалите. Превърнато в църковна политика, мълчанието за грозни обществени явления като „пасторския процес” и „агентурната дейност” в редиците на българския евангелизъм показва не само драстично скудоумие, но и робско асоциално мислене. А това противоречи не само на човешката ни същност, но и на богословското ни призвание да бъдем „свободни Божи синове и дъщери” и „настойници на тази земя”, на която Бог ни е призовал да живеем.

Прощалното писмо на п-р Георги Чернев до ръководството на СЕПЦ

След пенсионирането си от ръководството на Бургаската ЕПЦ, п-р Г. Чернев бива избран за „почетен председател” на ръководството на СЕПЦ. Разбира се, това не става без надлежното съгласуване с Комитета по религиозните въпроси и знанието на органите на ДС. Постепенно обаче между ръководството начело с председателя п-р Иван Зарев и „почетния председател” п-р Георги Чернев се разраства непреодолим конфликт, който предизвиква в крайна сметка написването на „Изложение” от страна на п-р Чернев, в което той обявява напускането на заседанията на ръководството. Това „Изложение”, което наричам „Прощалното писмо на п-р Георги Чернев”, ми бе предадено лично от него в началото на 80-те години, когато той дойде в гр. Русе с идеята да подготвим автентична „История” на СЕПЦ. Тогава п-р Чернев ми връчи и кратко описание на „Пастирския процес в България”, написано на син пилюр и обхващащо 4 машинописни страници. П-р Чернев собственоръчно е нанесъл там свои допълнения и поправки. „Прощалното писмо” е написано на бяла хартия и обхваща 3 машинописни страници. На неговото съдържание ще се спра по-долу.

Изложението на п-р Г. Чернев се състои от 2 части.[13] В първата част той прави анализ на трагичното състояние на поведението и взаимоотношенията на членовете на ръководството на СЕПЦ след съдебния процес през 1979 г. Във втората част той поставя 41 въпроса, на които търси отговорите в библейски пасажи. Пред мен п-р Чернев определи своето Прощално писмо като анализ на „кризата в петдесетното движение” и настоя двата документа – за „пастирския процес в България” и „Изложението” – да влязат в съдържанието на една бъдеща „История на СЕПЦ”. Това досега не бе възможно главно по политически причини и нежеланието на духовните приемници на п-р Чернев да дадат гласност на тези документи.

В първата част на „Прощалното писмо” могат да бъдат откроени три основни момента: оценка на състоянието на ръководството в началото на 80-те години на миналия век, огорчение от пренебрежителното отношение на ръководството към него като „почетен председател” и предупреждение към ръководството за негативните духовни последици. Оценката за поведението и дейността на членовете на ръководството на СЕПЦ е негативна: „В ръководството няма никаква принципност, няма и никаква последователност, даже няма и никаква искреност и никаква честност. Едно се говори, а се върши на дело съвсем друго, едно се обещава, но никога не се изпълнява. Делата си противоречат в много неща с думите”.[14] По-нататък п-р Чернев укорява членовете на ръководството в „надпреварване за слава и власт”. Той изрежда цяла поредица от негативни прояви, които несъмнено са осъдими в самото Свещено Писание: „Гордостта, славолюбието, властолюбието, егоизма, отмъщението, злобата, клюките, клеветите, съденето и други такива са завладели някои от нас. Един говори против другиго, след това отива при трети и двамата говорят и заговорничат против трети. На първо място се поставят личните интереси, желания и стремежи, а Христос и интересите на църквата се оставят настрана” (срв. Марк 7:22; І Петр. 2:1; Римл. 1:29; Кол. 3:8 и мн. др.). Тази тъжна картина в атмосферата на взаимоотношенията и постъпките на членовете на ръководството на СЕПЦ в началото на 80-те години се доказва от наличните документи на архивите на ДС. Агентите „Горанов”, „Вихър”, „Гено” и тям подобни „обработени” от службите внедрени агенти в деноминационното ръководство се дебнат едни други и доносничат верноподанически пред оперативните работници, които ехидно потриват ръце, стигайки до извода, че са „нанесли съкрушителен удар” върху цялата деноминация.

Очевидно е, че п-р Георги Чернев е обръщал неведнъж внимание за моралната криза в състава на съюзното ръководство, но срещу неговите думи са се противопоставяли. Затова той, подобно ап. Павел, е принуден да защитава правото си да бъде духовен наставник и изобличител: „Това не е мое хрумване или пък някое мое настроение, или чувстване, а е самата действителност и истина на нещата, и състоянието на нашето ръководство. Очите още виждат добре, ушите ми също чуват добре, а от дългогодишната практика и опитност в Божието дело, мога също добре да познавам и разбирам хората и нещата. Затова мога правилно да преценя, да анализирам и добре и правилно да съпоставям думите и делата, и отношенията на някои и (да правя – бел. м.) заключения”. Тази самозащита на „почетния председател” предполага, че неговите забележки не са били посрещани с нужната сериозност. Възможно е дори да му е било натяквано, че „така му се струва”, защото е „възрастен човек”. Правотата на критиката на п-р Чернев обаче се доказва от наличните документи в държавните архиви.

П-р Георги Чернев ясно е съзнавал ролята си на духовен баща, който страда заради погазването на християнските принципи от водачите на СЕПЦ. Затова той им обръща внимание на възгледа, че всеки вярващ ще отговаря за делата си пред всемирния Съдия в деня на Страшния съд (вж. Мат. 25:31 и сл.; ІІ Сол. 1:3-5; Евр. 10:26-27). Думите на доайена на харизматичното движение в България целят събуждане и възраждане на прегорелите съвести: „Това го казвам пред Бога и ви моля да обърнете сериозно внимание на тези мои думи. Ако сега не обърнете внимание и не коригирате отношенията и държането си един към друг и работата си пред Господа и Неговото дело, един ден това ще ви го каже Сам Бог и тогава ще бъде много късно, защото няма да има място нито за апелация, нито (за – бел. м.) касация”. Съмнявам се дали тези напомняния на п-р Чернев са били взети под внимание, защото през 80-те години на миналия век в СЕПЦ се разиграваше драма на властолюбие, която видимо бе инспирирана от външни за църквата фактори. „Съкрушителният удар” върху деноминацията, който фарсовият съдебен процес през 1979 г. не можа да реализира, трябваше да постигне планираните резултати чрез обсебване на членовете на тогавашното ръководство. Жаждата за власт и влияние посредством „подсигуряване на гърба” извън църковната сфера бе едно от най-грозните явления в близката история на българския евангелизъм като цяло и на СЕПЦ в частност. Днес трябва да се поучим от вредните последствия на това антихристиянско явление.

В началото на мес. юли 1986 г. тленните останки на п-р Георги Чернев бяха съпроводени до гроба му в Малашевци от малка групичка негови близки и най-верни приятели. Присъствахме и ние с моята съпруга. Чувството, което ни изпълни тогава, бе на ужас от измъчения вид на покойника. Погребалната церемония бе вяла, изкуствена. По нищо не личеше, че изпращаме един от най-знаменателните представители на българския харизматизъм – пионера, председателя, „почетния председател” на СЕПЦ. Още тогава ми бе ясно, че критиката на п-р Чернев към ръководството не само не бе постигнала нужния ефект, но негативните чувства към него бяха се разраснали. Може би финалната забележка на п-р Зарев в очерка за п-р Георги Чернев крие голяма доза горчива истина: „Ние всички оставаме длъжници на Георги Чернев”.[15] Въпросът обаче е дали наистина, както продължава разсъжденията си Зарев, „всеки един от нас съхранява в себе си частица от неговото предано служение на Господа, на Божието дело в страната, на петдесятното християнско братство”. За кого от нас това е така предстои да бъде доказано!

[1] Дрянов, Й. История на Евангелските петдесятни църкви в България 1920-1976. С., ВЕБИ, 2015. 69-71.

[2] Зарев, Ив. История на Евангелските петдесятни църкви в България 1920-1989. С., 1993. 113-115.

[3] „Декларация-образец № 10 Г на Георги Николов Чернев, 7.ХІ.1948 г.” (АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ сл. д. а.е. 2276 „М”, т. І, 6-7).

[4] Вж. „Отговор на Георги Николов Чернев, обвиняем по Н. Д. 248/1949 г. – І колегия” (пак там, ІІ съд. – 827 „М”, т. І, 46-7).

[5] „Молба от Надежда Георгиева Чернева, 25.VІІІ.1954 г.” (пак там, ІІ съд. – 827 „М”, т. ІІІ, 43).

[6] Дрянов, Й. Цит. съч., 69.

[7] „A Letter to the Evangelical Friends in the United States of America and the United Kingdom”, Sofia, 5^th June, 1946 (пак там, ІІ сл. д. а.е. 2276 „М”, т. ХХVІІ, 21-2).

[8] Вж. „Обвинителен акт на гл. прокурор Д. Георгиев” (пак там, ІІ съд – 837 „М”, т. І, 2-17).

[9] П-р Г. Чернев е среднист и видимо се е затруднявал при обучението си в Данциг и Лондон, където е бил за периода 1929-31 г.

[10] „Декларация-образец № 10 Г, 7.ХІ.1948” (пос. м.).

[11] Чернев, Г. „Пастирският процес в България” (машинопис).

[12] Министерство на правосъдието, съд. адм. отдел, Изх. № 993/19.ІІ.1962 г. (АКРДОПБГДСРСБНА, ІІ съд – 837 „М”, т. ІІ, 84).

[13] „Изложение на п-р Г. Чернев до ръководството на СЕПЦ” (машинопис).

[14] В цитатите правописът и пунктуацията са поправени от мен – В. П.

[15] Зарев, Ив. Цит. съч. 115.