Архивите говорят: п-р Ангел Динов и монополът на комунистическата власт и ДС над СЕПЦ

Статията е част от поредицата на Pastir.org по случай честването на 95г. от началото на Петдесятното движение в България и 200г. от началото на Протестантството по българските земи. Цялата поредица можете да прочетете тук: https://pastir.org/?p=95

Д-р Вениамин Пеев

Когато говорим за грубата намеса на тоталитарната власт в структурата и делата на СЕПЦ, в повечето случаи забелязваме неудачните опити тази тема да бъде прескочена и дори потулена. Такова исторически необосновано отношение обаче не може да бъде оправдано и от морална гледна точка. В своята „История” бившият председател на СЕПЦ п-р Иван Зарев признава в скоби, че скоро след „пасторския процес” (1949 г.) в София се провежда съвещание с цел подготовка за Четиринадесетия „годишен събор”, „за което няма подробности”.[1] На следната 1951 г. се провежда и последният (до 1989 г.) Ямболски събор. И двете важни организационни инициативи – съвещанието в София и съборът в Ямбол – се председателстват от младия п-р Ангел Динов, който бива обявен за пожизнен председател на СЕПЦ в продължение на ок. 25 години. Тази практика – председателят на някакво съвещание в рамките на пастирската колегия или дори само ръководството на СЕПЦ да обявява себе си за председател на Съюза – продължава в следващите десетилетия на тоталитарния режим в страната и управлението на деноминацията[2] до Петнадесетия „годишен събор” на СЕПЦ, проведен отново в Ямбол в края на 1989 г. Този първи „демократичен” събор през най-новата ни история също бе политически обусловен, защото бе свикан скоро след падането на диктатора Тодор Живков от власт и постигна известни положителни резултати пряко опитите за намеса на ДС и Комитета по въпросите на БПЦ и вероизповеданията.

В настоящата статия предстои да разгледаме някои от обстоятелствата, които обуславят внезапното оглавяване на СЕПЦ от п-р Ангел Динов непосредствено след „пасторския процес” през 1949 г. Поставените въпроси и търсените отговори се базират на неизвестни досега документи, които биха могли да осветлят недоумението за почти безизразното четвърт-вековно управление на Динов и да покажат действителната религиозно-политическа посока на СЕПЦ, поддържана от неговите приемници Зарев, Желев и Вирчев. Напълно съзнавам, че темата е остро дискусионна (от което аз не се страхувам!), но пъзелът на историята се попълва с данните, които разкриват неоспорими документи.

Неизвестни нюанси от дейността на председателя на СЕПЦ п-р А. Динов

Близкият приятел на п-р А. Динов (1912-1976) и негов приемник на председателския пост, п-р Иван Зарев, прави бегла, но твърде интересна характеристика на своя предшественик. Във връзка с това, че Динов поема председателството на СЕПЦ след осъждането на п-р Георги Чернев на доживотен затвор по време на „пасторския процес”, Зарев заключава многозначително: „Това не може да е случайно; времето подбира хората си”.[3] Авторът на петдесетната „История” едва ли е имал предвид избора на Божия промисъл, защото ясно подчертава, че „времето подбира хората си”. Времето обаче не е абстрактна категория, а конкретен исторически период, конкретна политическа ситуация, в която е бил поставен целият български евангелизъм. Това „време” е изпълнено с ясни послания и действия от страна на една антирелигиозна политическа сила – партията на комунистите. Тази безбожна партия не се спира пред нищо. Тя не признава съпротива. Тя мачка и ликвидира твърдите си противници и моделира пластелинените – онези, които проявяват готовност за сътрудничество. Докато български евангелистки водачи като пастирите Васил Зяпков, Янко Иванов, Никола Михайлов, Георги Чернев, Харалан Попов и още неколцина получават тежки присъди за връзките си със и опозиционната си дейност в подкрепа на водещи политически опоненти на комунистите като Никола Петков и Гемето (Г. М. Димитров)[4] и „шпионаж в полза на чужди държави”, пастири като Александър Захариев и Ангел Динов се оказват много меки и податливи на обработка от новата власт. Ето част от отговорите на тези пастири, изпратени от Софийския централен затвор по време на предварителния арест до председателя на Софийския областен съд. Ще започна с методисткия п-р Ал. Захариев, който е най-възрастният обвиняем. След като признава отправените му обвинения и потвърждава показанията си пред Държавна сигурност, Захариев изведнъж изпада в странно умиление при спомена за техните действия: „При настоящето желая да приложа моята голяма и сърдечна благодарност за доброто и отлично държание на органите в Държавната сигурност към мен”.[5] Определението „добро и отлично държание” на следователите от ДС рязко контрастира на описанието на други двама обвиняеми на същия „пасторски процес”. Петдесетният п-р Харалан Попов представя действията на ДС към арестантите така: „жесток, безмилостен бой, глад и мъчения, стигащи до една връхна точка, до кресчендо от ужас, където човек няма собствена воля”.[6] Не по-малко драстично е описанието и на баптисткия п-р Митко Матеев за преживяното в следствения отдел. След отказа му да подпише „пълни самопризнания” той е пребит от бой: „Колко време съм ридал и крещял, не си спомням. Възможно е да съм бил вече в безсъзнание, защото когато дойдох на себе си, се намирах на пода в клозета, където ме заливаха с леденостудена вода”.[7] Тогава на какво се дължи разликата в тона и стила на тримата обвиняеми пастири? Отговора можем да получим от резултата на техните отговори на Обвинителния акт. Присъдите, които издава съдебният състав с председател К. Унджиев, са: п-р Харалан Попов – 15 години „строг тъмничен затвор”, от които излежава 13 г. и 2 мес.; п-р Митко Матеев – 6 г. и 8 мес. „строг тъмничен затвор”, от които излежава 4 г. и половина. Обвиняемият п-р Ал. Захариев обаче е осъден на 1 година условно и е пуснат веднага след произнасянето на Присъдата на 8 март 1949 г.

С едногодишна условна присъда е пуснат веднага и младият петдесетен п-р Ангел Динов, който въпреки скромното си вечерно гимназиално образование[8] и едва 10-годишния си пастирски стаж, изведнъж се оказва на върха на силно разклатения и обезглавен СЕПЦ поради „пасторските процеси”[9]. Извън прегледа на архивите на ДС, следствието и съда това назначение на 36-годишния пастор на малката Подуенска общност е необяснимо при наличието на такива високо просветени служители като Емануил Манолов, Борис Кузманов, Едуард Куриян. Архивите обаче ни насочват към правилното обяснение – ДС, Комитетът и тоталитарната държава вече са сложили тежките си ръце върху СЕПЦ чрез него. Интерес представляват два пасажа в Отговора на обвиняемия А. Динов, които свидетелстват за политическото му „превъзпитание”: „Съзнавам също, че провежданата вътрешна политика на народното правителство за изграждане на социализъма в страната ни, както и външната за вечна дружба с Съветския съюз е единствено правдива, която е от полза за целия народ, а не само за една класа и която ни гарантира  цялостта и независимостта на родината. Ето защо аз се разкайвам за миналата си дейност, осъзнавам я като вредна и противонародна и решително заявявам, че за в бъдеще ще се наредя под редиците за осъществяване на социализъма и комунизъма в страната ни, провеждана от народното ни правителство”.[10] Този петдесетен пастир действително спазва стриктно обещанието си за провеждане политиката на социализма и комунизма в дареното му от властта ведомство. Че п-р А. Динов е подготвян от комунистическите органи за председателското място личи от едно собственоръчно написано писмо-заявление до Софийски областен съд само месец след оправдателната му присъда. Ще цитирам дословно искането на п-р Динов: „Моля нареждането Ви да ми се издаде препис от присъдата по Нак. дело № 248 от 49 год. който ми е нужен за представяне пред Министер. на Външ. работи и вероизповеданията”.[11] Комунистическата власт се стреми да облече всичките си действия в „законосъобразност” и подготвя работното досие на бъдещия председател на СЕПЦ с необходимите документи за политическа благонадеждност. Впрочем, тя се доказва от редица действия в последвалото четвърт-вековно управление на Динов, както и от неговите приемници на поста.

По същото време започва и се разгръща пред ДС дейността на един продуктивен с донесенията си аг. „Румен”. Запазените и достъпни документи ясно показват, че зад този агентурен псевдоним се крие софийски петдесетен пастир, който заема ръководна роля в СЕПЦ след „пасторския процес”. Още от мес. октомври 1949 г. той предоставя редовни писмени и устни сведения на вербувалия го оперативен работник. Началникът на I-ви отдел на ДС го насочва специално към следене на съпругата на п-р Х. Попов – Рут.[12] Аг. „Румен” обаче предоставя донесения и за други пастирски жени на осъдените: Зяпкова, Михайлова, Иванова, Чернева, Дрянова и др. – къде са изселени, какво работят, получават ли помощ от своите църковни общности.[13] Агентът открито провежда линията на Отечествения фронт и правителството сред своите евангелистки колеги и подведомствени общности на СЕПЦ. Донася кои са склонни да приемат отечествено-фронтовската линия и кои са опозиционери. Като един от главните опозиционери е представян п-р Емануил Манолов, но са злепоставяни и пастирите Кузманов и Куриян. Агентът обикаля из страната, посещава свои колеги от други евангелистки деноминации – конгрешани, методисти, баптисти и тинчевисти – и донася за техните разсъждения, настроения и т.н. Донесенията касаят вътрешната и външната политика на комунистическата власт. Данните са твърде любопитни. Например, критиките на п-р Манолов към О.Ф. като „антихристка” организация и власт стават тутакси известни на ДС. Същевременно още в началото на 1950 г. се афишира сведението, че от канцеларията на СЕПЦ излизат „Окръжни писма”, чрез които „се целѝ да се даде линия на лоялност и сработване с власта, като власт народна и имаща за цел запазване независимостта на страната ни и грижа за всички хора, а не само за една класа”.[14] Този цитат ясно показва, че стилът на прокомунистическата пропаганда успешно е овладян от новото ръководство на СЕПЦ. Аг. „Румен” се интересува също така и от щекотливи вътрешно- и външно-политически дискусии сред евангелистите, като снемане партийното доверие от Трайчо Костов или скъсването на дипломатическите отношения със САЩ и избухналата Корейска война. Наличните донесения на този агент, който е висш представител на СЕПЦ, са несъмнено една малка част от неговото агентурно досие, но и те са достатъчни, за да се очертае рамката на „сработването” на ръководствата на СЕПЦ с комунистическата власт, което се потвърждава по-нататък от данните за поведението на Динов, Зарев, Желев и Вирчев.

Вредни последствия за СЕПЦ от „сработването” на техните председатели с комунистическата власт

Има неоспорими документални данни, че през 80-те години на миналия век в ръководството на СЕПЦ е имало ок. 7 внедрени от ДС агенти.[15] Техните задачи са били да следят за „вражески настроени” пастири и редови вярващи, които да бъдат донасяни и отстранявани от църковните общности с натиска на ДС и Комитета; да налагат активно участие в мероприятията на комунистическата власт; да представят в чужбина невярната картина за „пълната свобода” на религията и „безпрепятственото изпълнение” на богослужения и ритуали. При управлението на Динов и Зарев обаче бяха събаряни молитвени домове и оставяни на улицата цели църковни общности. Свидетел съм на това, което се случи с петдесетните общности в Русе и Бяла. Могат да бъдат посочени и други примери – във Варна, Плевен, Перник и др. места. Ръководството не само не се притичваше на помощ, но съветваше подведомствените си служители да се „ограничават” в църковната си дейност. Същевременно п-р Динов хвалеше в чужбина „пълната свобода” на религиозната дейност в комунистическа България, угаждайки на атеистичната власт в ущърб на църквата.[16]

Тактиката на ДС посредством „марионетките на комунистическата власт в църквата”, както справедливо ги определя п-р Харалан Попов[17], се оказва по-успешна от методите на преследването и тормоза. Мнението на председателите на петдесетната деноминация и неколцината внедрени агенти за даден църковен деец – българин или чужденец – е предопределяла до голяма степен действията на службите срещу него. Независимо какви са били мотивите на доносниците – лична обида[18], меркантилност, вражда или приятелски взаимоотношения – тяхното мнение обикновено се вземало под внимание от враговете на църквата. За да подсилят негативното или положително мнение при създаването на оперативни действия спрямо дадена личност, внедрените агенти винаги прибавят политически детайли. Благодарение на тях до голяма степен се формира отрицателното мнение спрямо редица активисти у нас. Така например, великотърновският п-р Георги Тодоров е клеветен, че не спазвал инструкцията на председателските „Окръжни писма” да не се контактува с чужденци и да не се допускат на амвоните проповедници от други населени места.[19] Това са допълнителни черни точки към досието на п-р Тодоров, който бе един от главните обвиняеми на процеса през 1979 г. Въпреки че той и неговият екип вършеха онази просветна дейност, която ръководството на СЕПЦ би трябвало да извоюва от комунистическата власт, внедрените агенти се стремяха всячески да пречат на тази дейност. В края на 70-те години внедреният в ръководството аг. „Горанов” докладва на ДС, че п-р Тодоров е поел ангажимента да приготви за нуждите на петдесетните пастири следните помагала: Омилетика и Посланията на ап. Петър и ап. Яков.[20] В резултат на подобни донесения част от тези проекти не бе реализирана.

П-р Виктор Вирчев е може би най-дълго подготвяният за внедряване агент на ДС в ръководството на СЕПЦ под псевдонима аг. „Николай”. Той е вербуван още като проповедник в Перник. Текстът на вербовъчния рапорт съдържа интересни елементи. Той подсказва за донесения на Вирчев още преди официалната вербовка: „След като ме информира за изпълненото поръчение, поставено му на миналата среща, направих анализ и дадох положителна оценка за досегашната ни съвместна работа и оказаната от него помощ за разкриване някои лица и техните замисли. Поясних му, че за в бъдеще той трябва да помага на органите на ДС още по-активно и целенасочено за по-пълното разкриване дейността и замислите на нелоялно настроените към народната власт религиозни фанатици и техните връзки с подривни задгранични центрове и организации. Вирчев заяви, че е съгласен да сътрудничи на органите на ДС и счита това за свой патриотичен дълг”.[21] Само в първия том от вероятно многотомното досие на аг. „Николай” са включени ок. 40 листа собственоръчно написани от Вирчев донесения за отделни лица, молитвени групи, църковни общности. Предавани са на оперативните работници секретни сведения от заседанията на пернишката ЕПЦ и Съюзното ръководство, с което той е навредил на някои вярващи и своята църква и деноминация.

От друга страна, благодарение на политическите детайли, марионетките създават благоприятна нагласа спрямо други хора, особено чужденци, от които те биха имали някаква изгода. Ще посоча само два примера: Уилям Буркет и Робърт Макиш. За тези двама американски граждани се подава на ДС положителна информация, защото те биха могли да помогнат за раздухване клеветите срещу братя Попови и да трасират пътя за излизането на внедрените агенти в чужбина, където самите те биха могли да продължат клеветническата кампания. Чужденци като Буркет са определяни като „добри хора”, щом се включват в клеветническата кампания срещу братя Попови и се изказват положително за народната власт. За Робърт Макиш постъпват подробни сведения от канцеларията на петдесетниците за неговите възторзи от положителните промени в НР България през последните години, за ниските цени на стоките[22] и благоденствието на гражданите. С особен интерес в ДС ще да са чели и разказания от Макиш случай как суперинтендентът на Асамблеите на Бога в САЩ Томас Цимерман[23] е смъмрил група бунтуващи се руски евангелисти, които опънали в залата за конференции в Далас плакат със следния въпрос: „Какво е състоянието на вярващите в СССР по затворите?”. Цимерман се противопоставил бурно на провокацията с думите: „Не сме се събрали да разискваме по политически въпроси, а по чисто духовни” и наредил надписът да бъде свален.[24] Този принцип за „чистата духовност” като водещ в дейността на петдесетните лидери трудно се вписва в практиката на редовното и целенасочено доносничество пред атеистичната тоталитарна власт и воденето на клеветническа кампания спрямо онези духовни дейци, които са се противопоставяли с всички сили на тази власт. Архивните материали показват по безспорен начин, че председателите на СЕПЦ в периода 1949-1989 г. са изпълнявали сляпо насоките на ДС и директивите на комунистическата власт, което е нанесло тежки идеологически и морални вреди на духовния облик на петдесетната деноминация в България.

[1] Зарев, И. История на евангелските петдесятни църкви в България. 1920-1989. С., 1993. 137.

[2] Като “председатели на СЕПЦ” се самообявиха пред пастирската колегия Ив. Зарев и Д. Желев, което оспорва тяхната легитимност.

[3] Зарев, И. Цит. съч. 115.

[4] Вж. свидетелските показания, описани във в. „Работническо дело”, бр. 51 (3 март 1949 г.), 5. Всъщност това е една героична инициатива, която съвсем неоправдано се отрича от някои днес.

[5] „Отговор на връченият ми обвинителен акт по наказателно дело № 248 от 1949 г. подаден от Александър Г. Захариев” (АКРДОПБГДСРСБНА, II Съд. – 837. Т. I, 63).

[6] Попов, Х. Изтезаван заради вярата си. 33.

[7] Матеев, М. На Словото ти уповавах. ОРА-България, 1993. 54.

[8] „Карта за обвиняемото лице А. Г. Динев” (АКРДОПБГДСРСБНА, II Съд. – 837. Т. II, 42).

[9] В следващите по-малки процеси има и други обвиняеми пастири.

[10] Отговор от Ангел Георгиев Динов от София, обвинен по Н. О. Х. дело № 248/49 г. на Соф. Обл. Съд – I колегия” (АКРДОПБГДСРСБНА, II Съд. – 837. Т. I, 62). Правописът в този Отговор на Динов е запазен.

[11] „Заявление от Ангел Георгиев Динов за препис от присъдата по нак. дело № 248 от 49 г.” (АКРДОПБГДСРСБНА, II Съд. – 837. Т. I, 259). Правописът в това заявление на Динов е запазен.

[12] „Рапорт-заключение за откриване ОНД на лицето РУТ ПОЛ ПЕТЕРСЕН /п-р ХАРАЛАН ПОПОВА/” (АКРДОПБГДСРСБНА, III раз. 1262. 4).

[13] Пак там, 54-5.

[14] Пак там, 65.

[15] По същото време в деноминациите на конгрешаните, методистите и баптистите се водят на отчет общо 8 агенти на ДС (конгрешани – 4; методисти – 3; баптисти – 1).

[16] През 1971 г. п-р А. Динов заявява пред австралийски религиозни представители, че „в България имало свобода на изповеданията” (АМВнР, ф. 10, oп. 12, а. е. 4; Методиев, М. „Уникален ли е българският опит?” – В:  Годишник на ВЕБИ, т. 4-5. 2011/2012. 46 бел. 7).

[17] Попов, Х. Цит. съч. 71.

[18] П-р А. Динов негодувал пред ДС, че Харалан Попов е писал за него, „че е поставен от властта и целият Върховен съвет бил от хора на властта” (АКРДОПБГДСРСБНА, т. VI, 22).

[19] Писмо до ОУ на КДС-Ямбол по сведение на аг. „Спасов” (АКРДОПБГДСРСБНА, т. VII, 22). В „Братско осведомление № 13” и „Братско писмо № 15”, където са спуснати директиви за „пълно подчинение” на комунистическата власт, не се пропуска възможността за остра критика срещу братя Попови като „клеветници” на тази власт.

[20]  „Сведение на аг. Горанов относно: Решение на Съюзното ръководство на петдесетната секта, 27 март 1979 г.” (АКРДОПБГДСРСБНА, т. VI, 133-4).

[21] „Рапорт за вербовка на В. Вирчев, 24 февруари 1983 г.”  (АКРДОПБГДСРСБНА, т. IА-34645).

[22] Сравнението, което прави Макиш обаче, е популистко, защото сравнява цените в Австрия и Югославия.

[23] Томас Флетчър Цимерман (1912-1991) изпълнява длъжността суперинтендент на Асамблеите на Бога (САЩ) за периода 1959-1985 г. Известен е със своята незаинтересованост от съдбата на гонените християни в комунистическия лагер.

[24] «Докладна записка от подп. А. Желев за проведена среща с аг. „Вихър” (АКРДОПБГДСРСБНА, т. III, 26-7).