Изследвания убедително доказват, че теорията за вродената хомосексуалност е погрешна.
В медиите, в обществото, в медицината, в социалните мрежи – навсякъде все повече се застъпва идеята за генетичния характер на хомосексуалната ориентация. Такива твърдения се смятат за мощен аргумент в обосновката на непобедимостта на хомосексуализма поради неговата нормалност и естественост, което от своя страна е повод да бъде изисквано специално отношение към хората с подобна сексуална ориентация. Авторите на многобройни статии убеждават аудиторията, че склонността към хомосексуалност е вродено качество, чиито носители непременно израстват като гейове или лесбийки, и че обратната смяна на сексуалната ориентация е невъзможна. Въпреки това единични изследвания убедително доказват, че теорията за вродената хомосексуалност е погрешна. От изследвания на еднояйчни близнаци става ясно, че 100% съвпадение между близнаците може да има само в областта на физиологичните функции, като цвета на кожата и очите например. Във всяко друго отношение те могат „да не се подчиняват” както на своите гени, така и на своите родители. Както се оказва, хомосексуалността не се отличава от други особености на поведението, като например склонността към насилие или неспособността на даден човек да спаси брака си.
За всички тях може да съществува определена генетична предразположеност, но нито една от тези особености на поведението не може да се счита за „генетично програмирана”. Науката доказва, че гените не програмират нашето поведение. Ние можем да следваме или да се съпротивляваме на нашите генетични наклонности. Да ги развиваме или да ги потискаме. Ако постоянно развиваме своята генетична наклонност (дори само чрез хомоеротични фантазии), изненадващо ли е тогава, че в бъдеще ще бъде все по-трудно тя да бъде променена?