КОЙ изтри от историческата памет 13 юли 1878

13.07.2020

Как у поробените българи се създаде онова грубо политическо суеверие, русофилството, водещо до национално предателство и погром

„Кажи ми кажи бедний народе
Кой те в таз робска люлка люлее!“
Христо Ботьов

„Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука.“
Захарий Стоянов

„…Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие…“
Георги С. Раковски

Случилото се тази година на националния празник на България 3 март ясно показва, че той обслужва единствено и само шепа неграмотни национални предатели, слуги на най-големия враг на българската свобода и независимост.

Ролята на Русия в българската нова и най-нова история отдавна е или старателно фалшифицирана, или най-малкото превратно представена. Самият термин „българско освобождение“  имплицитно внушава, че сме били роби, които се нуждаят от  Освободител –  и това е единствено и само Русия! Историческата истина е, че става дума за „възстановяване на българската държава, постигнато като договореност между Великите сили на Цариградската посланическа конференция 1876/1877 г. и реално постигнато едва на Берлинския конгрес от 13 юли 1878 г., а не на 03 март 1878 г.

Наскоро на моите студенти поставих следния въпрос:
На коя дата фактически се създава Третата българската  държава?
1. 03 март 1878
2. 13 юли 1878
3. 06 септември 1885
4. 22 септември 1908

В България всеки знае за датата 3 март 1878 г. като дата на „Българското Освобождение“. Студентите се досетиха  в повечето случаи и какво се е случило на 06.09. и 22.09. Но никой не знаеше

 какво се е случило на 13 юли 1878 г. 

Никой не знаеше, че фактически на тази дата, с подписването на Берлинския договор се създава автономното трибутарно българско княжество и се формира другата автономна османска единица в българските земи – Източна Румелия.
Но колко българи знаят и ако бъдат попитани ще отговорят какво се е случило на 13 юли 1878 г.?
Разбира се, причината за това всички я знаем или се досещаме, че я знаем. В българската историческа памет 13 юли 1878 е изтрита като дата, просто защото на нея е сключен Берлинският договор между Великите сили след края на Руско-Османската война. Този договор се смята от българите оттогава до днес за неприемлив и несправедлив, защото отменя договореното между двете воюващи империи прелиминарно споразумение под формата на Сан Стефанския протокол на 3 март 1878 г., на което са очертани съвсем различни граници на бъдещата българска автономна единица.
Едва ли има българин, който да не смята, че на Берлинския конгрес българското етническо пространство е жестоко разцепено на пет части – Княжество България, Източна Румелия, Македония и Одринско остават в Османската империя, Северна Добруджа се предава на Румъния, а цялата Нишко-Моравска област – на Сърбия.
Но защо става така?  Как изобщо се стига до поредната руско-османска война? Възможна ли бе тя без провала на предхождащата я Цариградска посланическа конференция? А какви са причините за тази Конференция? Възможна ли бе тя без Априлското въстание, а Априлското въстание без работата на Левски, Раковски, на църковните дейци и всички възрожденци?
Но да се върнем на по-близък въпрос. Защо в Сан Стефано се ревизират решенията на Цариградската посланическа конференция от 1876/1877 г., които очертават границите на двете автономни български области с преобладаващо българско население? Защото Цариградска България е призната от всички Велики сили, а не само от Руската империя.

Границите на Цариградска България

обхващат всички признати чисто български територии.  В Цариградска България влизат Северна Добруджа и цялата Нишко-Моравската област, които в Сан Стефано са предадени на Сърбия и Румъния. Следователно решенията, взети в Цариград са много по-справедливи и много повече в български интерес, отколкото решенията на прелиминарния мирен протокол, подписан само между двете воюващи империи в Сан Стефано (по случай рождения ден на руския император)!
Малко предистория.
Границите на разпространение на българската народност не са нещо веднъж и завинаги дадено. Те не са само политически или държавни граници, които ясно разделят народите. В границите на империите, още повече в границите на Османската империя, живеят десетки народи. В европейската част на империята те са така размесени, че народите и етносите много трудно може да бъдат отграничени и разделени. Процесът на формиране на българска нация се натъква и на тази трудност. Все пак е безспорно, че българите живеят основно най-вече в трите исторически области – Мизия, Тракия и Македония. Само че населението в тези области, особено в Североизточна Мизия и Добруджа, по Черноморското и Беломорско крайбрежие, в Южна Тракия, в Родопите, в Южна и Западна Македония, както и в Нишко-Моравската област е смесено. Българите са размесени и живеят заедно с турци, гърци, албанци, власи, евреи, сърби, цигани, арменци, цинцари, власи, татари и други заселени в нашите земи етноси. Освен това процесът на национално самоизграждане и самоосъзнаване на българите като отделна нация в сравнение с други народи, най-вече гърци, сърби и румънци е закъснял, а и много по-сложен и труден. И точно в граничните зони със смесено население този процес е заплашен да не се осъществи. Точно там българите най-късно се отделят от рум-миллета, тяхното национално самоосъзнаване за дълго остава флуидно, колебливо и неясно. Българското население освен това е разделено и по верски принцип. Всъщност създаването на Българската екзархия чрез референдум е първата предпоставка за истинско отграничаване на българите от гърците, които заедно са били под духовната власт на Вселенската патриаршия. И точно по това време Вселенската патриаршия вече е подвластна на гръцкия етнофилетизъм и скрито провежда политика и на елинизация на българите, особено на тези, живеещи в зоните със смесено българско, турско и гръцко население – в Тракия и Македония.
Затова борбата за независима българска църква е едновременно с това е и

борба за формиране на българската нация

И когато това става, въпреки огромната съпротива на Вселенската патриаршия – българите имат основание да празнуват!  Фактически на 27 февруари 1870 г. чрез Екзархията българският народ възкръсва като субект на международната арена. Първата българска легитимна национална институция, която представлява българския народ пред света, е Българската екзархия. След дълги борби, включващи изпращането на някои от българските църковни първенци в изгнание, султанът приема да даде на българите това, което днес бихме нарекли културно-просветна автономия. Веднага следва да припомним каква е ролята на Руската империя в този процес. Руската империя подкрепя Патриаршията и гърците, а не българските борби. Това произтича от руския имперски интерес. Още от времето на Екатерина Велика империята се стреми да възстанови Византия, разбира се под свой контрол, но заедно с гърците. А „славяните“, населяващи Османската империя, като православни, смята да остави подчинени духовно на Вселенската патриаршия, а политически – на бъдещия владетел на Константинопол – Руската империя.
„За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер.“- описва руската тактика граф Игнатиев в своите „Записки“. Това е подчинено на основната руска стратегия: „завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия“. („Записки“, изд. Отечествен фронт, София, 1986 г.)

Създаването на Българската екзархия

Създаването и разширението на Българската екзархия в земите, в които българите са мнозинство от населението се вижда на тази карта (вляво).
На нея ясно се очертани три зони – първоначално признатите от султана граници на Българската екзархия в 1870 г., зоните на присъединени към Екзархията епархии в следващите 30 години и зоните , в които българското християнско население признава Екзархията, но е размесено с гърци и българи-патриаршисти. Благодарение на политиката на Стефан Стамболов след възстановяването на Българското княжество и Съединението с Източна Румелия към Екзархията се присъединяват постепенно Скопска, Охридска, Дебърска, Полянинска (Дойранско-Кукушка), Струмишка, Пелагонийска (Битолска) и Неврокопска епархии. Други епархии с преобладаващо българско население като Воденската, Мъгленската, Ахъчелебийската каза от Ксантийската епархия и Мелнишката епархия остават официално извън диоцеза на Екзархията.
Следващ етап от формиране на границите на българската нация са решенията на Цариградската посланическа конференция. Тя се проваля поради това, че младият султан Абдул Хамид отхвърля предложението на Великите сили за създаване на двете големи български автономни вилаети – Източна и Западна България, за което по-късно горчиво съжалява. Както пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“, след Съединението, когато съветниците му настоявали за военна намеса, той казал: „В 1876 г. с такива съображения ме заставиха да воювам, а що излезе? Не жънем ли и досега горчивите плодове на това необмислено решение? Но сега не съм вече чоджук (дете), както бях в 1876 г.“
Много по-късно Любомир Владикин изразява мнението на повечето свои съвременници в България в книгата си „История на Търновската конституция“ от 1936 г.:
„Ако решенията на Цариградската конференция бяха приети, българският национален въпрос щеше да се разреши основно и справедливо. На Балканския полуостров щеше да царува правдата и петте последващи войни щяха да бъдат безпредметни.”
Но Кой се противопоставя на решенията на Цариградската конференция и

защо България е разделена на Източен и Западен вилает?

В „Записките“ на граф Игнатиев четем, че движението за църковна независимост в България застрашава силно руските интереси. За Русия е важно рум-милета в Османската империя да е подчинен на Вселенската патриаршия, за да бъде присъединен като цяло към Руската империя. Освен това граф Игнатиев е имал изключително влияние върху Великия везир и Високата порта. Не случайно са го наричали „вицесултан“, защото каквото е казвал е ставало. Достатъчно е да напомним как той доволно докладва на министъра си, че турците са послушали неговите съвети за „решение на Софийското съзаклятие“ – т.е. за обесването на Васил Левски. Преди това граф Игнатиев настоява пред турските власти да изпратят на заточение петимата български епископи, „колкото се може по-далече“.
Все пак Игнатиев не успява да блокира издаването от султана на фермана за учредяване на Българска екзархия. С този акт Високата порта защитава своите интереси да внесе разцепление между гърци и българи и така нанася удар върху руските имперски стремления за хегемония и влияние. Но с това султанът спомага и за утвърждаването на българската национална идентичност.
От записките на граф Игнатиев се вижда, че той е враг на българското революционно движение. Руската империя не е заинтересувана от създаването на силна и независима българска държава. Графът успява чрез влиянието си над организацията на богатите български търговци в Одеса, наречена „Добродетелната дружина“, много от които са или руски поданици или руски агенти да спре да подпомага революционното движение, което се стреми да постигне освобождение на България и да създаде независима българска държава. С парите на българите от Одеса са закупени оръжията за четата на Филип Тотю, но след намесата на графа помощите секват. За тези свои задкулисни маневри Игнатиев откровено разказва в записките си, като определено смята, че е изпълнявал своя дълг.
След Априлското въстание граф Игнатиев е особено активен. Едва ли е учудващо, че той подкрепя всякак действието за разправа на турските власти с въстаналите българи, но лицемерно изразява възмущение от изстъпленията на башибозука. Игнатиев признава в записките си, че тъкмо българите са причината за поредицата от събития, довели до английската инициатива за свикване на Цариградската посланическа конференция и до самата война след нейния провал.
Всъщност очертаната от всички Велики сили Цариградска България обхваща безспорното българското национално землище. То включва Северна Добруджа и Нишката област, която Руската империя след войната взема първо за себе си, после я разменя за Румънска Бесарабия, а подарява на Сърбия българската Моравска област с център град Ниш. В Сан Стефано за компенсация на българите се дават и територии, които са населени предимно с гърци, турци и албанци.
Дейността на граф Игнатиев по време на преговорите след приключването на Руско-турската война 1877-1878 г. и при очертаването границите на Сан Стефанска България. Тук ролята на руския дипломат е особено коварна с оглед българския национален интерес.
Преди началото на войната Русия в лицето на княз Александър Горчаков – канцлер на Руската империя – подписва с другите велики сили три последователни договора – Райхщадски, Будапещенски и Лондонски, с които Русия се задължава, ако тръгне на война с Турция,

да не създава „голяма славянска държава“,

а руската окупационна зона да е от Дунав до билото на Стара планина. Въпреки тези споразумения в предварителния мирен протокол граф Игнатиев начертава границите на Сан Стефанска България, които покриват не само безспорното българско национално землище (без Северна Добруджа и Нишко-моравската област), но и територии, към които останалите Велики сили и нашите съседи са твърде чувствителни – Беломорието на Егейска Македония и части от Източна Албания.
Естествено, това предизвиква бурен протест сред останалите велики сили, които предлагат свикването на нов конгрес в Берлин, на който да се разгледат противоречията между договорената в Константинопол България и картата на Сан Стефанска България.  Любопитно е, че в Берлин руската делегация не полага никакви усилия да защити Сан Стефанска България. Нещо повече, Игнатиев не допуска българска делегация да присъства на преговорите. Свидетелства архиепископ Методий Кусев :
„Бях уморен и разнебитен. Десетина пъти ходих в Цариград да убеждавам Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация в Берлин. Да изповядаме истината… Тогава беше Екзарх Негово Блаженство г-н Иосиф. Когато се решаваше съдбата на българския народ, той си седеше на катедрата спокоен и индиферентен… Вицегубернаторът Иванов, добър българин, ни посъветва да не мърдаме, за да не отидем в Сибир…. Махнах с ръка и рекох: тоя инак добър народ, със своето сляпо доверие и овчедушие, има много да страда, докато се прероди и си отвори очите. И днес, подир погрома, от овчедушието на сляпо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме. Овчедушието царува в България…“
А сега помислете какво означава този текст от прелиминарния протокол за мир, подписан в Сан Стефано на 19.02./03.03.1878:
“Окончателните граници на княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска.”
Румелия е всъщност Тракия и Македония. В Македония няма нито един руски войник. Тракия е окупирана частично. Значи под България се разбира Мизия, където ще остане руска войска и след подписването на окончателния мирен договор, а в Румелия ще си останат османските войски! Представяте ли си “велика” Сан-Стефанска България с на север руски войски, на юг от Балкана с османски войски! Биха ли поискали в този случай българите да се изтегли руската войска оттам? Затова  според проф. Пламен Цветков

в Сан-Стефано Русия подписва договор за БЕЗСРОЧНА ОКУПАЦИЯ на България

„В член 8 от Сан Стефанския предварителен мирен протокол пише, че става дума за руска ”ОКУПАЦИЯ” на част от българските земи (останалата част е подарена на Сърбия и Румъния и направо върната на победена Османска империя).  Там пише и за формиране на ОКУПАЦИОНЕН корпус, който ще се издържа за сметка на ”ОКУПИРАНАТА” българска земя.  (”Принос към дипломатическата история на България”, 1878-1925г., София, 1925г. от д-р Богдан Кесяков с предговор на проф. Стефан Баламезов, страница 310.)
Това е един много нелюбим и естествено силно пренебрегван текст от казионната ”българска” историография, която вече 141 години не е обяснила на българския народ:
1. Защо една чужда ”окупация” на България при това без точен срок на времетраене от ”приблизително 2 години” означава ”освобождение” ?
2. Как формираният във връзка с тази ”окупация” от Русия дълг, признат в чл. 22 от Берлинския договор, но наложен по-късно с конвенцията от 16.06.1883г. от руските генерали в размер на 10 618 250 рубли и 43 копейки е ”окупационен”, а не например ”освободителен” ?
Отговор на тези въпроси от официозната русофилска антибългарска историография, разбира се, няма да получим. Напротив – те честват измамника граф Николай Игнатиев, известен още и като Лъжко паша. Лъжко, защото мами наивните българи дори след смъртта си.
Руският план за подчинение и унищожение на България, записан от руския историк и дипломат Сергей Татишчев в неговата книга ”Из прошлого русской дипломатии” от 1890г. предполага:
”Да постъпим с България като с Полша – да я разчленим, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята.” (Сергей Татишчев, „Из прошлого русской дипломатии”,1890г., с. 503)
В дневника на граф Владимир Ламсдорф с дата 27 февруари 1891 г. е записана беседа с други двама руски дипломати – Иван Зиновиев – директор на Азиатския департамент на МВнР на Русия и Александър Влангали.
В хода на тази беседа са формулирани основните вечни принципи в руската имперска политика на Балканите и спрямо България, които се заключават в две точки:
1. На Балканите трябва да има малки държавици, достатъчно слаби, за да се нуждаят от руско покровителство и не се допуска създаване на голяма и независима държава.
2. Руските интереси изискват СИЛНИ Сърбия и Гърция и доколкото е възможно СЛАБА България.
Българските патриоти около Стамболов ясно  разбират антибългарската същност на Сан Стефанския мит. Но това разбират и българските социалисти, преди да се превърнат в пета колона на съветските имперски интереси. Известно е как създателят на българския социализъм Димитър Благоев определя русофилството:
„Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите“.
Друг виден български социалист Кръстьо Раковски пише:
„Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение“. Той се позовава на руския дипломат  Татишчев, който обяснява, че  “свикването на Берлинския конгрес е решено най-малко един месец преди включването на Св. Стефанския договор”.
„При това, продължава Раковски,  Русия откъсна от България, създадена на Цариградската конференция целия Тулчански санджак и го взе за себе си. После го даде на румъните като им грабна Бесарабия. Също по Цариградската конференция Ниш влизаше в България, а по Св. Стефанския договор той оставаше на Сърбия“.
„Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък – те не четат руските вестници. . . действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея…  Наопаки – една слаба и разпокъсана България – ето идеала на руската дипломация”. (Раковски, Кръстю, Русия на Изток, Фототипно издание, Глобус 91, (оригинал, Варна 1898, изд. книжарница К. Евстатиев) с. 179.)
Раковски разсейва и друг дълбоко вкоренен мит и до днес – че стремежът на Русия към Цариград е в интерес на България:
“Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт. . . ако русите влезат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи. В разбирането на тази политика е спасението на България и рано или късно тази политика ще бъде политиката на голямото мнозинство на българския народ. Колкото повече ний напредваме в политическото си развитие и се проникваме с духа на независимостта и свободата, толкова повече у самия народ ще се усилва желанието да се освободим от всяко покровителство, било то руско или друго”. (в „Русия на изток, с.179).

Руска карта от 1878 г. на „Българското княжество, Сърбия и Черна гора и „руска Добруджа”. Ясно се вижда, че България, Сърбия, Черна гора и Русия са с (почти) еднакъв цвят.

В Берлин делегациите на Сърбия, Гърция и Румъния са широко представени. Решението на Берлинския конгрес за разкъсването на България на пет части всъщност не е такъв удар за Русия, защото е ясно, че никой не би допуснал тя да има войски на 2 часа път от Цариград, на километър от Солун и Одрин и на Беломорския бряг. Русия има интерес от „голяма България“ само ако е под неин пряк контрол, но не и от голяма независима българска държава, която закрива пътя им към Константинопол. Но много по-важно е това, че у българите се създава впечатление, че Русия иска да ни освободи цялостно, но Западните сили са против Велика България и я разкъсват на пет части.
Всичко това е заслуга и на Игнатиев. През цялата си дипломатическа кариера той е защитавал руските имперски интереси и активно се е противопоставял на опитите за придобиване на независимост на българската църква, пречел е на българското революционно движение за самостоятелно освобождение на България и блестящо е обслужил руските интереси, които сериозно са се разминавали с българските национални интереси.

Карта на двете Българии по Цариградската конференция

Карта на двете Българии по Цариградската конференция (вляво). Границите им съвпадат: а) с етническите граници на териториите, населени предимно с българи, признати от всички велики сили; б) с диоцеза на Българската екзархия (плюс невключените в нея и населени по това време повече с гърци черноморски градове –  Варна, Месембрия, Анхиало, Созопол;) в) извън границите остават  части от т.нар. „българско землище” – най-вече Беломорието, Източна Албания и Косово и Днешна Североизточна Сърбия – Тимошко. От тези територии за чисто български са  районите на Странджа, Родопите и земите на север и запад от Солун по поречието на Вардар. Но и тогава, както и днес в западните райони на „българското землище” живеят предимно албанци, в тимошко – власи, българи и сърби, а по беломорското крайбрежие, Серско и Одринско – гърци, българи и турци.
Според проф. Пламен Цветков Берлинският договор всъщност спасява страната от безсрочна руска окупация. Той спасява българите от руско владичество с цената на разпокъсването на нацията, но същевременно дава международна гаранция за възникващата българска държава.”

Захарий Стоянов обобщава:
„И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление!“

Заключение: Измамата 3-ти март накратко – Русия подписва на 3 март 1878 предварителен протокол за мир с Османската империя, в него са поставени невъзможни граници на окупираната и неокупирана още „Балканската област“, въпреки че преди това се е договорила с Англия и Австро-Унгария, че “голяма славянска държава няма да има”, а руската окупационна зона (България) ще е от Дунав до Стара планина! И всичко това с цел да се създаде у поробените българи онова “грубо политическо суеверие”, каквото е русофилството , “водещо до национално предателство и погром” (Димитър Благоев)
По ирония на историята датите 19 февруари/03 март по стар и нов стил си приличат по своя трагизъм. На едната русофилите „честват“ обесването на Левски, а на другата „безсрочната руска окупация на България“. Цената на изтеглянето на руската армия от България е разпокъсването на българските земи. Не би се случило, ако Русия просто бе изпълнила решенията на Цариградската посланическа конференция. Тогава никой не би имал право да протестира.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.