Бердяев за Царството на Духа и царството на кесаря

07.12.2016

Д-р Вениамин Пеев

Когато бяхме студенти в ДА “Св. Кл. Охридски” (сегашния богословски факултет на СУ), съчиненията на Николай Бердяев (1874-1948) бяха нашата апокрифна, но насъщна философско-теологична книжнина. Четяхме го на руски език – странно обстоятелство не само защото този прекрасен религиозен философ не бе преведен на български, а защото моето поколение бе обучавано доста старателно на руски език, за да възприема по-лесно ленинско-сталинско-брежневската идеология.

Парадоксът в случая бе, че руският език ни служеше за четене на един от най-силните противници на болшевишката идеология. Чекистите, които правят обиск в дома на философа скоро след избухването на Октомврийската революция, записват в протокола: “Бердяев заяви, че е противник на болшевизма, защото е християнин” (Съчинения в 6 т., 6, 732). Именно принадлежността на големия християнски мислител към вярата в Христос изключва всяка възможност за одобрение на болшевишката идеология! В своята творба “Новото средновековие” Бердяев заявява недвусмислено за тази революция: “Руската революция е огромно нещастие… Руската революция е отвратителна” (Съчинения в 6 т., 2, 551). Като истински пророк, той предвижда възможността някои псевдоисторици да й прикачат определението “велика”, но Бердяев е убеден, че руската революция “е лишена от нравствен ореол”. Моралът на Духа изобщо отсъства от всеки идеологически и псевдокултурен напън на болшевизма.

В настоящата кратка статия бих искал да очертая онези философско-теологични параметри, които Бердяев ни представя като предпоставки за неизбежния сблъсък между всеки вид християнска и тоталитарна идеология и какъв е начинът християните да съхранят своята идентичност. Статията не претендира за крайна дълбочина и изчерпателност. В тази посока може да се отиде чрез коментарите, които се надявам да последват. Предизвикателството на големия философ Николай Бердяев към нас е голямо, защото българските християни все още имат нужда от правилна идеологическа оценка на заобикалящата ги социално-политическа действителност. Звярът на тоталитаризма все още не е укротен и смълчан. Враждебността към Църквата Христова като различно духовно и социално измерение в земния ни живот все още ръмжи заплашително. Затова смятам, че едно докосване до океана на Бердяевата мисъл би ни предизвикало към впускане на размисли, които имат социално и морално значение в постмодерната ни епоха.

Царството на Духа и царството на кесаря
Бердяев разграничава рязко двете царства в своето философско-теологично съчинение “Царството на Духа и царството на кесаря” (1949). Тази тема обаче ангажира вниманието му и в някои по-ранни философски творби: “Философия на неравенството” (1923), “Новото Средновековие” (1924), “Предназначението на човека” (1931), “Дух и реалност. Основи на богочовешката духовност” (1937) и “За робството и свободата на човека” (1939). Като мислител, който е посветил голяма част от живота си на изследването на проблема за “двете царства”, Бердяев е убеден, че повечето теолози и религиозни философи през вековете интерпретират погрешно категориите “Божие царство” и “царство на кесаря”. А някои и неправомерно ги сливат. В областта на християнското богословие този погрешен и вреден подход води до създаването на нехристиянски тип еклезиология (Съчинения в 6 т., 2, 278-91). За нас е особено важен упрекът на Бердяев, насочен към богословските системи на източното християнство, в чийто духовен и културен контекст се намираме ние, защото според руския философ Източната църква през своята двухилядолетна история не е съумяла да изгради “собствен идеал за общество и държава” (Царството на Духа и царството на кесаря, 55). А това означава, че Източната църква не е откроила себе си и не се е отдалечила от властната сянка на държавата – независимо дали тази държава е монархия или болшевишки тоталитаризъм. Тъжният извод на руския философ е, че в цялостното си историческо съществуване Източната църква е зависела от кесаревата, а не от евангелската концепция за държавата и нейното управление. Така на Изток се утвърждава през вековете явлението “цезаропапизъм”, което от времето на императорите Константин Велики и Теодосий I показва пряката намеса и ръководство на държавата в духовните и материални дела на Христовото тяло – Църквата.

В съчинението си “Новото средновековие” Бердяев излага тезата за философско-теологични сходства между агресивността на “цезаризма”, т.е. политическите домогвания на определени сили в Средновековната и Модерната епоха, независимо дали те се кичат с определенията монархичност или демократичност. Общата нагласа в цезаристкия тип политика е противопоставянето й на “принципите на Духа”. Както и на други места, руският мислител разграничава по дълбинната им същност двете сфери на влияние, но изходът от многовековния им сблъсък е оптимистичен според Бердяев, защото “Духът има предимство над политиката” (Съчинения в 6 т., 2, 563).

Разделение и противопоставяне на двете царства
В съчинението си “Царството на Духа и царството на кесаря” Бердяев се спира на два фундаментални новозаветни пасажа, в които се изразяват в нормативен вид отношенията между Христос и Неговите последователи и земната власт (Царството на Духа и царството на кесаря, 54-5). Първият случай е свързан с дискусията между Исус и иродианите за плащането на данък на римския император (Мат. 22:16; Марк 3:6; 12:13). Тъй като иродианите като религиозно-политическа партия били известни със сервилната си идеология, защото се подмазвали на всички представители на властта – юдейски и римски, те са удачен негативен пример за колаборационизъм от типа на агентурното сервилничене на някои клирици пред бившата комунистическа власт. Иродианите смятали, че върховната власт била предоставена от Бога на далечния римски император, срещу когото правоверните юдеи не трябвало да се противопоставят по никакъв начин. Затова иродианите били едновременно противници на революционната идеология на зелотите и учението на Христос за “Божието царство”.

След като иродианите – тези цезаропаписти в онази епоха – задават коварния си въпрос на Христос, дали “е позволено” да се дава данък на кесаря, Исус им отвръща с прочутите думи: “отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу” (Мат. 22:21; вж. Марк. 12:17 – според синодалното издание на Новия Завет). Тук трябва да уточним, че граматически аористната форма “аподоте” на глагола “аподидоми” е по-правилно предадена на бълг. ез. в синодалния превод, отколкото в ревизираното издание, защото преводът трябва да бъде в свършения вид на глагола: “отдайте”, а не: “отдавайте”. Смисълът на този глагол обаче по-скоро подсказва за връщане на нещо, което е било дадено на някого временно. Следователно правилният превод би трябвало да бъде: “върнете, прочее, това, което е на кесаря – на кесаря и Божието – на Бога”.

Бердяев е категоричен, че между царството на Духа и царството на кесаря зее огромна и непреодолима онтологична бездна. Тази теза е представена и в съчинението “Философия на неравенството”, но тук “Божието царство” е разгледано като “абсолютно духовно царство” в есхатологичен аспект, т.е то още не е настъпило. То се визира като “цел” и “завършък на историята” (Съчинения в 6 т., 2, 278). Между двете царства няма мост и подобие. Следователно човек не може да принадлежи едновременно на двете територии. Човек е или Божие притежание, или кесарево.

Това непреодолимо различие има философско-теологичен характер. То произтича от различното понятие за Истината. Бердяев пише: “По отношение на Истината се извършва разделяне на “Божие” и “кесарево”, на Дух и свят” (Царството на Духа и царството на кесаря, 12). Така формулирана, Бердяевата концепция подчертава усийното (дълбинно същностното) разделение и сблъсък между двете територии. Това е разграничението и противопоставянето на “дух” и “материя”, на “абсолютно” и “относително”, на “свобода” и “необходимост”. Всеки опит двете царства да бъдат обединени води далеч извън сферата на християнството, каквото ни е завещано от Христос, апостолите и по-късните църковни отци и дейци. Ако се обединят двете царства, те ще станат подвластни или на пантеистична идеология, манихейски дуализъм или марксистко управление (пак там, 105-6, 113). Единствено правилната позиция според Бердяев, подкрепяна от Св. Писание на християните и религиозната философия и теологията, е безкомпромисното разграничаване на двете царства. Такова разграничение има между “светлината” и “мрака”, между Бога и сатана, между рая и ада. Всеки опит за сливането им в обща концепция и форма на управление води към изопачаване, размиване, катастрофално примиряване на двата полюса, подмяна на Истината с лъжата.

Тази онтологическа бездна е предпоставка за постоянен и непримирим конфликт. Още в творбата си “За робството и свободата на човека” (1939) Бердяев излага дълбокото си убеждение: “Конфликтът между царството Божие и царството на кесаря на философски език означава конфликт между субекта и обекта, свободата и необходимостта, духа и обективираната природа” (За робството и свободата на човека, 153). В реалната историческа сфера Бердяев вижда главната причина за появата и налагането на болшевишката идеология в своята родина не поради външно-механични фактори, а като “вътрешно-духовен проблем”. Следователно конфликтът в политически смисъл между Христовата Църква и която и да било тоталитарна политическа система (абсолютна монархия, фашизъм, комунизъм) е неизбежен и всеки опит за “примиряването” му е безумен и неефективен. По своята същност такива тендеции са Юдов тип предателство спрямо Христа.

Павловата декларация в Pимляни 13 гл.
Бердяев по никакъв начин не одобрява тенденцията на онези християнски мислители и водачи, които проповядват “послушание към кесаря”. Затова той се спира и на известната декларация на ап. Павел: “Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени” (Римл. 13:1 – синодално издание на НЗ). Бердяев предупреждава, че християнските тълкуватели през вековете и особено в модерната епоха са интерпретирали стиха по начин, който се е оказал пагубен за отделните вярващи и цялата Църква – особено на Изток. Тези тълкувания “под път и над път са се превръщали в сервилност и опортюнизъм по отношение на държавната власт, в сакрализация на формите на властта, нямащи нищо общо с християнството” (Царството на Духа и царството на кесаря, 54). По-нататък Бердяев цитира драстични случаи, които са известни на всеки просветен християнин, свързани с имената на византийски царе и римски папи, които пряко са се намесвали при формирането на религиозни учения и практики поради позицията си на властимащи. Следователно проблемът на “цезаропапизма” и “папоцезаризма” е дамгосал с робска зависимост както Източната, така и Западната църква. В исторически план “християнството е проявило вече предостатъчна сервилност по отношение царството на кесаря” (пак там, 55). Ако Бердяев беше свидетел на позорното явление “агентурна обвързаност” на църковните водачи в бившия социалистически лагер, то той със сигурност би коментирал отрицателно това отстъпление от безкомпромисната лоялност към Христос “до смърт”, каквато са проявявали раннохристиянските мъченици по времете на десетте гонения, инициирани от римската власт.

Бердяев припомня, че по времето на имп. Домициан (81-96 г.), когато бушувало едно от най-страшните гонения срещу християните, “държавната власт е оприличавана на звяр, връхлетял от бездната” (пак там, 55). С този период на гонения, както свидетелства еп. Евсевий Кесарийски, било свързано и заточването на ев. Йоан на о. Патмос (Църковна история, III.18). Впоследствие обаче, укрепвайки своите позиции като институция в обществото и държавата, Църквата се превърнала в палач на всяка инициатива, която носи свежест и корекции на кривините в духовния и социален живот. Опивайки се от добитата власт, Църквата измъчва и изпраща в затворите и на кладата много честни и ревностни християнски представители, копирайки в жестокостта си римските императори гонители. “При това обикновено е ставало така – коментира Бердяев. – Всяка промяна – революционна или реформаторска – в царството на кесаря отначало е предизвикала съпротива от страна на Църквата, осъждане на новото като духовна проява на антихриста. Но когато се е стабилизирала и крепнела новата власт на кесаря, Църквата изведнъж забелязвала, че и тази власт също е от Бога и я санкционирала” (Царството на Духа и царството на кесаря, 55). С други думи, придобивайки светска власт, Църквата започнала да се самоотъждествява с кесаревото царство. Техните територии се препокрили. Техните същности се слели и превърнали в неразделима сплав, като бронза, но с моного лошо духовно качество. Така идентичността на Духа като същностен противник на кесаря и неговата власт се подменяла неведнъж.

Каво е необходимо да се прави, за да не се губи идентичността на Духа и Божието царство дори и в най-суровите условия на кесаревата власт? Поучен от горчивия опит на своето съвремие, Бердяев заявява: “Днешното време е преди всичко време за дела, подобни на делата на Августин Блажени. Нужни са ни вяра и идея” (Съчинения в 6 т., 2, 565). Миналото не се повтаря, колкото и романтично-привлекателно да изглежда на някои. Спасението на загиващите днес общества ще зависи от търсенето на нови идеологически и морални форми, които обаче не бива в никакъв случай да противоречат на християнската вяра и практика, завещани ни от Христос и Неговите верни последователи.

Tags:

8 Responses to Бердяев за Царството на Духа и царството на кесаря

  1. Иван Георгиев on 12.09.2013 at 22:39

    Това вече е интересно и ме заинтригува. Д-р Пеев показва че е останал малко мозък в българския евангелизъм. Как деноминациите го използват за собствения си подем и прогрес обаче е една съвсем друга тема за тъмната Индия, като нямам предвид мисионерството разбира се. Много навреме и много точно написано във връзка с политическите призиви за християнска партия които обсъдихме и как тя трябва да застъпи тезата за свободата като библейска даденост на човечеството. Благодаря!
    Умолявам също така администрацията от христова страна да не допуска намесата на отдавна отстранени чрез общо гласуване порочни елементи които само внасят диспут в дискусията без да допринасят нищо. Като Петков който накрая се оказа че дори не бил пастор. Нека се наблюдава кои псевдоапологети се включват само за да отклонят хубавите теми.

  2. Veniamin Peev on 14.09.2013 at 6:13

    Г-н Ив. Георгиев, Вие знаете отлично, че народ, религиозно братство или последователи на каквато и да е идеология трябва да си изберат правилните учители! Един от сериозните проблеми според мен на водачите на българския евангелизъм – все енергични и амбициозни хора! – е, че не познават нито историята на християнството, нито собствената си българска история. Да не говорим пък за познаването на мислители от сродни нам култури. Защото ако те познаваха и прилагаха идеите и заветите на по-духовните, по-умните и прозорливи учители от нас, щяха да изведат християнската общност на „тучните пасбища“, към които да се устреми и цялото българско общество…

    Зубренето на стихове от Библията и изстрелването им напосоки от амвони, в книжнина и в публичното пространство не говори за творческо и адекватно мислене. Бердяев много точно го е казал, че винаги имаме нужда от „вяра и идея“ – особено сега! Нашите водачи имат „вяра“, но са бедни откъм „идеи“ – това е много сериозен проблем…

  3. Страхил Иванов on 14.09.2013 at 20:13

    Поздравления за статията, д-р Пеев! Мога само да съжалявам,че досега не съм попадал на творби на Бердяев и ми е непознато неговото творчество! За съжаление е непознато и на мнозинството мои връстници!
    Доста години ни беше втълпявано, че философия е мръсна дума и трябва да държим „простичката вяра“. В резултат от това се получи „простичко общество“ -лесно за манипулиране и отворено за всяка вносна лъжа!
    „Вяра и идея“ ли?
    Толкова много водачи днес нямат нито истинската Вяра нито идея!

  4. Veniamin Peev on 15.09.2013 at 20:58

    Е, бр. Страхил, ти знаеш, че в България сме склонни поради балканския си манталитет да объркваме понятия от рода на: „простота“ и „простотия“, „свобода“ и „слободия“, „послушание“ и „робуване“ и т.н. Ако християнското учение и християнската култура бяха останали на ниво „простотия“ и „робуване“ на кесаря, нямаше да ги има ап. Павел, Тертулиан, Климент Александрийски, Ориген … Лутер, Цвингли,Калвин… Бердяев, Барт, Бонхьофер, Молтман, Мирослав Волф… теб и мен…

    А що се отнася до трактовката на философското мислене като „мръсна“ дейност, нека си припомним Езоповата басня за лисицата, на която й се дояло грозде. Гроздето обаче – зряло, сочно и примамливо – се оказало на височко място и Кума Лиса след като подскачала многократно и не успяла да го стигне, понеже била свикнала на лесния достъп до храната, заключила по нефилософски начин, че гроздето просто … е кисело… Тя прикачила на гроздето етикета „кисело“, ама си отишла в крайна сметка гладна…

    Ако искаме да узреем дотолкова, че да наричаме без страх „лъжа“ онова, което други наричат „истина“, трябва да бъдем и смели, и любознателни, и умни. А това се постига с много, много духовен и интелектуален труд!

  5. Иван Георгиев on 17.09.2013 at 21:15

    Брат Страхиле ти ли правеше разлика между богословие и теология или те бъркам с п-р Петков? Как така никога да не си чел Бердяев пък се хвърляш да коментираш богословски теми? Та той е любим автор на Игнатов в много от проповедите му. Виктор Вирчев пък като духовен академик, университетски езиковед и съвременник на д-р Пеев сигурно също го е чел немалко. Интересно, коя е тази църква на брат Страхил която не го е запознала с Бердяев. Въобще, за какво толкова се говори в евангелските църкви ако не се е споменувал един от най-важни православни дисиденти?

  6. Veniamin Peev on 17.09.2013 at 21:53

    Само една библиографска вметка: 6-томникът на Бердяев, включващ 18 от най-известните му философско-теологични съчинения, бе дело на изд. „Захарий Стоянов“ и излезе за периода 2002-7 г. Томовете са скъпички, но все още се намират у нас и всеки, който иска да разбере наистина що значи дисидентско светоусещане, както много точно подчертава г-н Ив. Георгиев, може да се запознае с Бердяевото творчество. Иначе отделни негови творби са излизали и по-рано на бълг. език – в началото на 90-те години.

    Макар и православен дисидент обаче, Бердяев е критичен към протестантския индивидуализъм и римокатолическата авторитарност. Негов идеал е т.нар. „Йоанова църква“, която е „църквата на любовта“ и творческото „общение в Св. Дух“. Харизматично настроените евангелисти биха открили възможности за духовно обогатяване за себе си, ако се запознаят с Бердяевата еклезиология. Като харизматик, лично аз съм благодарен за много от богословските концепции на Бердяев. Може би тъкмо това се е сторило привлекателно и на п-р Павел Игнатов.

  7. Страхил Иванов on 18.09.2013 at 10:25

    бр. Иван Георгиев, когато повярвах през 1985г, в ЕПЦ-Плевен беше пастор Христо Андреев. След това пастор стана Младен Маринов, а когато дойдох в София,бях в ОБЦ „Дом на радост“ с пастор Милчо Тотев!
    Никога не съм чувал някога някой от изброените вече братя да спомене Бердяев.
    А за богословието и теологията, някой тук във форума ме обвини,че не правя разлика между тях!
    Между другото свалих от нета и прочетох „Царство Божие и царство кесаря“! Това,което ми хареса е,че Бердяев доста точно очертава непрекъснато местещата се граница между двете царства и дори успява да посочи докъде е евангелието и откъде започва социалното евангелие.До къде е нашето участие в обществото и откъде нататък не е…
    Честно казано до много от нещата, за които Бердяев пише съм достигнал и сам, но с цената на много „блъскане на главата в стената“, разочарования, падания и ставания, а те (нещата) са си били формулирани толкова отдавна!
    Почти всички книги на Бердяев са качени в нета и могат да се свалят и четат свободно, но на руски!

  8. Иван Георгиев on 18.09.2013 at 12:55

    Е то не може да си двайсе неща братко. Или си дисидент или ДеСе-дент няма среден път.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Абонирай се за всички ЕВАНГЕЛСКИ НОВИНИ
ЗАПИШИ