п-р Людмил АРСОВ
Изминаха три месеца от последният ми материал, но си имам извинителна причина. На 9 февруари 2010 г. ми бе съобщено, че съм „повишен“ в Председател на цяла една деноминация – СЕПЦ (Съюз на евангелските петдесятни църкви). Новината, както и последвалите главоблъсканици, произхождащи от нея, безбройните срещи с юристи, посещения в Съдебната палата, искания, молби, жалби и т.н. ми попречиха да пиша. С радост мога да кажа, че от събота, 15 май, моето „председателстване“ приключи, след като подписах, че няма да обжалвам решението на Софийски градски съд.
И като стана въпрос за Софийски градски съд – последните няколко месеца ми бяха предостатъчни, за да разбера защо ЕС критикува съдебната ни система при всяка възможност. Сигурен съм, че в България работят не малко съвестни и компетентни юристи и магистрати, но определено в рамките на породилия се казус срещнах само двама такива – юристката, която ме консултираше по случая и съдия, чието име обещах да не споменавам.
Ето какъв е случаят накратко. Подаваме документи за регистрация на новото ръководство на църква „Приятели“, а СГС ни регистрира като ново ръководство на цялата деноминация – без устав, без изборна конференция, без да отговаряме на изискванията. Абсолютно нецелесъобразно и всъщност незаконно решение.
За няколко месеца разбрах колко хубаво е, че моята вяра е в Исус Христос, а не е в държавата, деноминацията или просто в даден човек – апостол, пророк или председател.
Казусът можеше да бъде решен по няколко начина. Ръководството на деноминацията реши проблема по най-удобния за него начин – чрез съдебен иск срещу мен и църква „Приятели“. Нищо, че документите бяха окомплектовани в канцеларията на деноминацията. Нищо, че моят подпис не фигурира в заявлението за регистрация. Нищо, че църквата, срещу която се завежда иск всъщност е част от тази деноминация.
Да, да, да. Искът е „фиктивен“, т.е. аз и църквата сме подписали всички документи предварително, защото не желаем да възпрепятстваме процеса. Въпросът, който ще остане е – това ли беше най-добрият начин за решаване на проблема? Отговорът е НЕ. В цялата суматоха и притеснения във връзка с идващия събор (изборна конференция), кой го е грижа, че Люси и църква „Приятели“ ще бъдат съдени без вина! Както бе казал поета: „Какво тук значи някаква си личност… Това е толкоз просто и логично“. Е, според мен не е просто и със сигурност не е логично.
И тук стигам до въпроса за „системният грях“, както го нарече една много умна жена. Системният грях, който кара иначе умни хора да взимат безумни решения. Системният грях, който кара успели хора да не могат да направят нищо успешно, когато се съберат заедно. Системният грях, който се опира на два стълба – човешка слабост (некомпетентност) и заложени слабости в устава на организацията.
И така, понеже наближава изборната конференция на Петдесятния съюз, нека от сега да е ясно какво мисля. Абсолютно и непоклатимо съм убеден, че е нужна промяна.
1. Промяна в посоката на развитие.
Вече не сме във времето на комунизма и няма нужда от организация-майка, която да контролира какво се случва в отделните църкви. Нуждите на църквите и пастирите в 21. век са съвсем различни и новото ръководство на Петдесятния съюз първо трябва да е наясно с това, а след това да адресира тези нужди.
2. Промяна в една напълно сбъркана система на работа.
Като се започне от вземането на решения, организирането на най-обикновени събития, комуникация в деноминацията, печатни издания и т.н., и т.н. – изостанали сме някъде с около 100 години.
3. Нужна е промяна в личностите.
Новото време изисква нов и свеж призив от Бога, нови лица, нов плам за развитието на движението. Ако трябва да го кажа с библейски образ, би звучало така – вече не сме в Египет, вече не сме и в пустинята, има нужда от нов тип ръководене. Има нужда от прозрачност и откритост и най-вече има нужда от изцяло нов подход за развитие на движението.
Време е за промяна, но не козметична. Време е да сверим часовниците си с Божественото време и да започнем да вършим Божията воля по Божия начин, защото, приятели, целта не оправдава средствата. Не и в Божието царство.
Никога не съм бил добър в църковната политика. Сигурно това писмо ме издава, но честно казано не ме интересува. В последните няколко месеца видях достатъчно църковна политика и просто ми писна. Basta!
_____
Basta – от италиански – „достатъчно“
Съгласен съм с мнението, че ситуацията, в която се намира СЕПЦ, е по-скоро отражение на системната неефективност и несъответствия в организацията, отколкото на индивидуалните недостатъци на определени участници. Както казва известният социолог Р. Дуркхайм: ‘Социалните факти следва да се разглеждат като нещо обективно и извън индивидите’. В контекста на предложената реформа в деноминацията, необходимо е да се идентифицират основните системни проблеми и да се формулират адекватни стратегии за тяхното преодоляване. Задълбоченият анализ на текущата структура и функциониране на църквата е от съществено значение за предотвратяване на подобни правни абсурди в бъдеще. Важно е новото ръководство да осъзнае нуждата от иновации и адаптация към променящите се условия и нужди на вярващите през 21-ви век. Както отбелязва специалистът по организационно развитие А. Котър: ‘Промяната трябва да бъде интегрирана в културата на организацията’. Системната грешка, посочена от вас, е ясна индикация за необходимостта от дълбока трансформация не само в управленските практики, но и в основните принципи, които ръководят дейността на деноминацията.
Съществува основателно недоволство към написаното от п-р Людмил Арсов, тъй като изложените твърдения не само, че са в противоречие с установените юридически принципи, но също така демонстрират и дълбоко неразбиране на спецификата на правния ред в България. Неправомерното регистриране на ръководство, без спазване на уставните изисквания и процедурата за изборна конференция, поставя под съмнение не само легитимността на действията на Съдебната система, но и моралните устои на самата деноминация. Както подчертава ресурсът harta.bg/news: ‘Правният ред е основополагаещ за функционирането на всяка демократична институция.’ Възниква въпросът: какво означава да се игнорират основни принципи при управлението на религиозна общност? Неприемливо е да се обозначава подобна практика като ‘системен грях’, без да се вземе предвид сложността и отговорността, която носи всеки участник в процеса. Тази концепция за ‘системен грях’ изглежда като опит за прехвърляне на вината от индивидуалната отговорност към абстрактната идея за система, което не само подкопава правосъдието, но и поставя под въпрос самата стойност на лидерството в църквата.
С изключителен интерес прочетох написаното от п-р Людмил Арсов, което изобилства с многозначителни размисли относно състоянието на нашата деноминация. В контекста на съвременната християнска практика и съдебната система в България, можем да забележим парадоксалното положение, в което се намират „съвестните и компетентни юристи и магистрати“. Както посочва Бойко Борисов, „парадоксът е враг на логиката“ и именно той обуславя множеството неадекватни решения, довели до описания казус.
Трябва да се запитаме как така църква „Приятели“, която уж е част от цялата деноминация, бива обект на „фиктивен иск“, без необходимостта от документи, удостоверяващи волята за регистрация?
Това провокативно повдига въпроса за системния грях в управлението на религиозните институции и най–вече в локалната ц-ва в лицето на автора пастер. Този термин е обсъждан от редица теолози и социолози и определя механизмите на несъзнателното саморазрушение на структури, които би трябвало да служат на духовните нужди на обществото. За мен, предложението за промяна следва да бъде не само привидно козметично, а дълбочинно преобразуващо; необходима е нова парадигма в ръководството на Петдесятния съюз – не само визия за бъдещето, но и адекватна стратегия за действителност.
Текстът, представен от п-р Людмил Арсов, е пример за дълбокото неразбиране на сложността на правната система и църковната администрация в България. Изказванията относно ‘системния грях’ и необходимостта от промяна демонстрират повърхностно възприятие на многоаспектните проблеми, пред които е изправена нашата деноминация. Както посочва Bojidarmarinov.com, ‘промените не са самоцелни; те трябва да се основават на задълбочен анализ и обективна оценка на реалността.’ Съществуването на ‘съвестни и компетентни юристи’ не отменя факта, че в ръководството е налице структурна несъстоятелност, която пречи на ефективното управление.
Арсов изглежда игнорира необходимостта от систематичен подход при решаването на конфликти, вместо да се впуска в полемика за ‘нови лица’ и ‘ново ръководене’, което само по себе си представлява повърхностна промяна без необходимата реформа в съществуващите структури.
Важно е да се отбележи, че църковната политика не може да бъде сведена до лични пристрастия или моментни неудовлетворения; тя изисква дългосрочно планиране и стратегическо мислене. Този подход би могъл да ни изведе от цикъла на безкрайни конфликти и негативизъм.
Коментарът на п-р Людмил Арсов отразява сложността на актуалната ситуация в религиозната система в България, особено в контекста на правния статус и управлението на църквите. Както е посочено на сайта bojidarmarinov.com/bgrecon/, „правото на свобода на съвестта и религията е основно човешко право, което трябва да бъде защитавано с особена сериозност“. Именно в светлината на този принцип можем да анализираме действията на Софийския градски съд и решенията, взети от ръководството на деноминацията. Изключително важно е да се отбележи, че правният ред не трябва да бъде инструмент за угнетяване, а средство за защита на индивидуалните права и интереси. Както п-р Арсов правилно подчертава, „системният грях“ представлява сериозен проблем, който подкопава основите не само на църковното управление, но и доверието към правосъдната система. Според християнската етика, „целта не оправдава средствата“, което предполага необходимост от радикални промени в начина, по който функционира Петдесятният съюз. Необходимо е ново лидерство с визия и способност за адаптиране към динамиката на съвременното общество. Важно е новото ръководство да разбере нуждите както на общността, така и на индивидуалните вярващи – аспект, който очевидно е игнориран досега.