ЖИВ Е

д-р Теол. Доний К. Донев

„понеже си докарвам на памет нелицемерната в тебе вера, която изпърво обитаваше в баба ти Лоида и в майка ти Евникия, а уверен съм че и в тебе.” 2 Тимотей 1:5

Баба ми, Тодорка (Дочка) Миндова, е една от първите неделни учителки в Петдесятния съюз. Успешно преминала курс на обучение в Сливен, проведен от Донка Кинарева и организиран лично от Николай Николов. За баба, вярата беше повече от поучение и проповед. Тя бе живот. Мнозина от българските петдесятни служители могат да свидетелстват за ефективността на нейното служение. А за непрестанния й пост и хилядите отговорени молитви мога да напиша книги.

Но по-интересното за мен като дете бе, че бивайки неделна учителка, баба никога не се опитваше да ми проповядва. Само в най-трудните моменти в живота, тя изповядваше тези думи, които съм запомнил от детството си: „Ние служим на жив Бог”. От повече нямаше и нужда. Баба проповядваше с живота си.

Това знам от опит, защото след като се бе молила за мен в продължение на 16 години, Бог ме доведе за спасение в петдесятната църква в Ямбол без някой да ми проповядва или благовества. Там, на последния ред до стената, Бог спаси безсмъртната ми душа и моят млад живот бе променен изцяло. Не чрез човешки думи или проповеди, а чрез свидетелството на един живот, в който Той бе изявен като жив Бог. Защото онези, които са го познали като жив Бог, проповядват с живота си.

Когато няколко месеца по-късно Бог ме повика на служение в божията църква в Правец, там срещнах хора който познаваха живия Бог като баба. Тяхното лично преживяване, им бе дало сила да устоят гоненията на комунистическия режим и присъдите на жестокия живот. Презвитери, които проповядваха проповедта на разпнатия Бог, без значение дали това би им струвало живота, защото го бяха познали като възкръснал и жив. Майка, която бе предала умиращият си от левкемия син на молитвите на църквата, и живият Бог и го бе подарил обратно изцелен. Семейство което изгуби своя млад син и въпреки това продължи да служи пред Бога. Хора, минали през гоненията на режима и трудностите на живота, за които верността пред Бога не се нуждаеше от много обяснения. Те свидетелстваха с живота си, че Бог е жив и тяхното свидетелство стана причина стотици от учащите младежи в Правец да приемат Христос за свой личен Спасител. Защото чрез свидетелството на живота на едно поколение, Той се открива като жив Бог на следващото в духовно съживление, което променя историята.

Така проповядваха и старовременните: Авраам, Исаак и Яков. И от това тяхно свидетелство сам Исус Христос направи онова велико заключение, което никой смъртен богословски ум не може сам да роди: „Той не е Бог на мъртвите, а на живите” (Марка 12:27). През всичките единайсет години на богословско образование, не съм срещал по-силно тълкувание на библейския текст. До такъв извод не може да достигне никоя херменевтична методология, семантична егзегетика или онтологична парадигма. Така може да интерпретира Словото само Един, който е надживял смъртта. Защото Той не говори за Авраам, Исаак и Яков в последователната хронология на историческото времето, а едновременно, като Един който е независим от времето и като Един който е Животът.

За това и апостолите на ранната църква го наричаха „Бог на бащите ни”, разбирайки, че вярата в живия Бог се предава от поколение на поколение. И не просто вяра, а благовестие което намира своята вечна сила във Възкресението на Сина, за да бъде жива вяра, която ни прави да живеем така както Той живее завинаги. Иначе, какво би ни различавало от другите религии, които служат на ръкотворни идоли и мъртви богове? Не това ли, че Той не може да бъде намерен в смъртта от смъртните, защото жив е.

Ако Той не бе жив Бог и не можеше да възкресява от греха и смъртта, проповедта на ранната църква би била празна, вярата им без основание, надеждата им без причина, жертвата им без покритие, свидетелството им неистино и тяхното очакването на неговото Пришествие безмислено. Но те знаеха. Ако и ние днес да сме забравили, те знаеха. Онези записали думите на евангелската история бяха докоснали отваления камък, видели положените плащеници и чули думите на ангела: „Няма Го тук защото възкръсна”. Ето защо, когато ги предаваха на съд без да са виновни, първите Християни проповядваха, че „Жив е”? И дори убивани по гладиаторските арени, хвърляни на гладните лъвове, изгаряни като живи факли по римските акведукти, обричани на смърт чрез разкъсване, пробождани и обезглавявани, разпъвани с главата надолу на кръстове по продължението на имперските пътища пред очите на един цял грешен свят, те простираха поглед към бъдещия и с живота и смъртта си проповядваха на поколенията, че „Жив е! Жив е! Смъртта Той победи”!

Бог е все още жив в България и днес. Онези които бяха спасение в съживлението преди 20 години го познават като жив Бог. Но дали нашето поколение, познало Го тогава като жив Бог, днес не живее като че ли Бог е мъртъв? Опазихме ли вярата в живия Бог така както я приехме за да можем да я предадем на децата си? И как проповядваме живия Бог? С разпри, разделения и разводи или със силата на своето свидетелството? За да могат да кажат поколенията за нас, че сме проповядвали с живота си. И то не нашия малък, беден и смъртен живот, а Неговият. Вечният живот на живия Бог. Защото „Жив е. Жив е. Смъртта Той победи …”

Сан Франциско, 2009