Интервю с Пастор Радослав Киряков

Как присъединяването на страната ни към Европейския Съюз ще се отрази в частност на Евангелските църкви? Това ще стане в две направления – външно и вътрешно.

Външно евангелските вярващи ще бъдат по-защитени от посегателства, клевети и дискриминация, поради въвеждането на Европейското законодателство. Смятам, че ще бъде така, тъй като Евангелската църква ще има вече един по-голям авторитет, като европейска, а и ще има едно по-голямо самочувствие, като такава и ще продължава да отстоява правата си , и да прави все по-усилени опити да влияе положително на обществото ни.

А българският народ бавно, но сигурно ще осъзнае, че “Християнство” далеч не значи само и единствено православие. Евангелските църкви в България трябва да използват това, че сме вече пълноправни членове на ЕС и на висок глас да популяризират истината, че Европа съвсем не е достигнала тези икономически, интелектуални и цивилизационни висоти и стандарти благодарение на православното пристиянство. Точно обратното – Европа е постигнала прогреса и стандарта, към който сега ние се стремим, най-вече благодарение на тласъка, който протестантската Реформация и е дала, благодарение на протестантското християнство и ценности, които Евангелските църкви ревностно са проповядвали и наложили още преди векове на нашия континент, а по-късно и в Америка.

Вътрешно църквите ни ще се изправят пред нови предизвикателства и нови цели. Всички знаем, че сега Европа като цяло се отдалечава от християнството и от християнските си корени. Дори все още има голям спор между европейските страни, дали да бъде или да не бъде споменато Името Божие в новата европейска конституция. Последните новини от Европа също не са никак обнадеждаващи. На 30 Септември 2007 г. сутринта по програма “Христо Ботев” на Българското Национално Радио беше официално съобщено, че процентът на посещаващите християнски църкви в Западна Европа продължава застрашително пада. Енориите и църквите се обезлюдяват и все повече молитвени домове се обявяват за продан на пазара за недвижими имоти. От друга страна пък, процентът на хората, които определят себе си като магьосници и вещици непрекъснато нараства. На 7 Октомври 2007 г. пак по същата програма на БНР беше съобщена новината, че депутатите от Европейския парламент са гласували резолюция, в която най-сериозно заявяват, че животът, според тях, нямал Божествен произход, че трябва да се забрани изучаването на креационизма в училищата и да остане само дарвинизмът. Макар тази резолюция да няма задължителен характер, все пак тя е знак за нещо много обезпокояващо, а именно, че Християнството в Европа, за най-голямо съжаление, е на път да бъде напълно отречено и то на най-високо и официално ниво. Надявам се това явление да е само временно, но ми се струва, че нещата може да се обърнат така, че за в бъдеще движението на християнските мисионери и на християнската помощ от всякакво естество, да бъде не от запад на изток, а от изток на запад! Ето защо вярвам, че не е далеч времето, когато духовната роля и влияние на източноевропейските страни ще се засилва все повече и повече. В този контекст българските евангелски църкви трябва да загърбят разприте и различията помежду си и да осъзнаят своята нова мисия и роля в новия ни европейски дом. До голяма степен тази нова мисия на евангелските църкви в България е да запазят чистотата на вярата и простотата на Евангелието. Апостол Павел казва: “Вярата опазих…” Какво значи това? Ами това значи, че той е опазил учението, доктрината, Божието Слово непроменено и неизопачено до края на дните си. Опасното влияние, което идва от Европа, а и от Запада като цяло, е навлизането на фалшиви учения, доктрини и християнски либерализъм. Ето защо, евангелските църкви у нас трябва да се постараят да държат здравото учение. Не случайно в Библията е казано, че Църквата трябва да бъде “Стълб и Подпорка на Истината”.

pastir.org: Колко са евангелските църкви в България днес и кои са главните проблеми, които пречат на българските вярващи да работят заедно?
П-р Р. Киряков: Не зная точно колко са евангелските църкви в България, но знам само, че те вече са много и броят им за щастие продължава да расте. Радващо е, че според официалните статистики отпреди няколко години протестантството в България е единственото, което бележи числен растеж. У всички други вероизповедания се наблюдава спад.

По другия въпрос за разединението, един от главните проблеми, които пречат на българските вярващи да работят заедно вече го посочих по-горе – доктриналните различия. Тези различия ги е имало и преди, но като че ли те са пречили по-малко. Сега обаче навлязоха нови учения и доктрини, което разедини вярващите още повече. Ние трябва да разберем и да се примирим с това, че различията между нас никога няма да бъдат премахнати и ние винаги ще си останем различни. Да не забравяме и това, че в крайна сметка Бог се прославя и в различието, и разнообразието, което Той е създал във вселената. Но не това е проблемът. Проблемът е в това, че ние се концентрираме върху нашите различия, а не върху това, което ни свързва и обединява. Ето защо, мисля, че другият проблем, който ни пречи да работим заедно, е липсата на духовна зрялост. Това, че ние не търсим допирните точки по между си, че нямаме съзнание за общата ни християнска цел, и че не полагаме старание заедно да я постигнем, не говори за нищо друго, освен за липса на духовна зрялост у нас. Друг проблем са пасторите. Много вярващи в България не могат да работят заедно, защото пасторите им не работят заедно.

Докато пасторите не се научат да се събират заедно, да се молят заедно, да разговарят искрено и открито за проблемите, да организират и да правят нещо заедно за Христа и то да правят тези неща най-редовно, то ние не можем да очакваме от вярващите да заработят заедно, някак си ей така от само себе си. Вярващи, разбира се, винаги ще си общуват, ще се събират и ще се опитват да работят заедно за Христа. Но докато пасторите не дадат един добър пример в това отношение, то не можем да очакваме, че явлението “работа заедно” ще се превърне в масово.

pastir.org: Възможно ли е всички евангелски църкви в България да съществуват в една единна действаща организация?
П-р Р. Киряков: Теоретически би трябвало да е възможно, но практически мисля, че това е невъзможно и никога няма да може да се постигне. Съжалявам за този песимизъм, но световната практика го е доказала, а и все пак трябва да бъдем реалисти и да не се залъгваме с излишни фантазии. Обединения и общи организации винаги ще има и евангелските църкви ще продължават да се стремят към обединение в такива организации, но чак пък всички църкви в една единна организация ми се струва малко нереалистично. Такова нещо няма в нито една християнска страна по света, което показва, че различията между нас, като Божии чада, никога няма да бъдат преодолени. А може би и Бог иска да бъде точно така. Ние трябва да си останем различни и многообразни, за да се прослави Бог в крайна сметка. А и все пак “светът ще познае, че сме Негови ученици”, не ако всички станем еднакви, а “ако имаме любов помежду си”! Любовта е най-важното и ние трябва и можем да се обичаме дори и със своите различия! Христос казва в Мт.(5:46) “Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада?…” А ние ще допълним, че “ако обичаме само ония, които са еднакви на нас, каква награда ни се пада?!” В Любовта е тайната на единството, а не в единните организации и структури. Църквата Христова, съставена от всички истински новородени вярващи в световен мащаб, винаги е била една и ще бъде една, независимо от всички деноминации, организации и клонове на Християнството.

pastir.org: Има ли свобода на религията в България?
П-р Р. Киряков: Най-напред по този въпрос трябва да кажем, че нещата, разбира се, вече не са такива, каквито бяха по времето на тоталитаризма. Веднага след падането на Берлинската Стена през 1989г. настъпиха някои религиозни свободи и в България. Тези свободи обаче само няколко години след това бяха грубо потъпкани и ограничени. Ето защо считам, че в България не е имало и все още няма истинска свобода на религията и на вероизповеданията. Дори считам, че това важи най-много за Евангелските църкви. Има много случаи, които доказват това, но тук аз ще си послужа само с един много прост и показателен пример. Запитвали ли сте се някога защо например през всичките тези 17 години след 1990г. по националните и частни медии, като радио и телевизия не е бил излъчван нито един репортаж или филм за Евангелските църкви в България?! Защо в нито един национален или местен вестник не се написа нещо за нас?! Тук имам предвид да се каже, покаже или напише нещо добро, нещо положително и похвално за протестантството в нашата страна. За православни, католици, мюсюлмани, юдеи, дъновисти, кришнари, йоги, екстрасенси и всякакви други е било писано и говорено, и то все хубави неща в духа на толерантността, но когато стане дума за протестанти като че ли “такова животно в България нема”! Спрямо нас се наблюдава упоритото спазване на “интересния” принцип: “За Евангелистите – или само лошо, или нищо”! За нас се говори и пише или само лошо, или когато дойдат християнските празници Рождество Христово и Великден се казва само: “Днес Светата Православна църква празнува еди кой си Християнски празник”. Като че ли в тази страна няма други хора, други (неправославни) християни и други християнски църкви, които също празнуват Рождество Христово и Великден?! Но нищо не се споменава за тези другите – неправославните християни! И затова хората остават с впечатлението, че християнството по принцип представлява единствено и само православие! Това е една умишлена и преднамерена манипулация на общественото мнение! Смея да твърдя това най-отговорно, тъй като преди няколко години се срещнах с една от най-известните телевизионни говорителки в България (няма да споменавам името й по разбираеми причини), и когато я попитах защо в националния ефир не се споменава нищо за нас, евангелските християни, тя ми отговори, че нареждането “отгоре” било да се излъчва и говори единствено и само за Православната църква. Изводите си ги направете сами. Но отговорът на всички тези въпроси и гореспоменати неща е само един и той е, че в България има религиозна свобода и толерантност за всички други вероизповедания, но не и за протестантското вероизповедание! За съжаление това е истината.

pastir.org: Каква е отговорността, която евангелското движение носи, за съществуване на религиозна толерантност в България?
П-р Р. Киряков: В България, доколкото знам, в миналото е имало религиозна толерантност и търпимост между хората. В Българските градове и села християни и мюсюлмани са съжителствали в мир и разбирателство. Търпението, толерантността, стремежът към мирен начин на живот и разбирателство със съседите е отколешна национална българска черта. Днес, обаче, религиозна толерантност сред българския народ не съществува. В суровата действителност на съвременния бит толерантността, като традиционна българска черта е изчезнала от съзнанието на нашия народ. Или по-право, тя е станала много капризна и избирателна. Към едни неща ние сме толерантни, а към други не. Съвременната българска толерантност почти винаги е обърната в обратната или неправилната посока. В България хората проявяват учудваща търпимост и “завидна” толерантност към всякакъв вид аморалност, зло, корупция, порнография и пошлост, простащина и наглост, несправедливост и неправда. Няма я онази нетърпимост към всички тези неща, която се наблюдава у почти всички европейски народи. Точно обратното – у нас се наблюдава същата тази учудваща нетърпимост и смайваща нетолерантност към всичко и всеки, който е носител на някакво добро, на ценности, на морал, на принципи, на ред, на правда, на справедливост. Всеки, който е носител на тези добродетели, е обект на презрение и подигравки. И така както е тръгнало, май ще се окаже вярно твърдението, че в България всичко е наобратно и наопаки.

Това важи с пълна сила и по въпроса за религиозната толерантност. Тя също е станала крайно капризна и избирателна. Българинът вече не търпи какви да е друговерци около себе си. Много интересен и трудно обясним е фактът, че ако днес някой реши да построи джамия в някой град или село, то той няма да има никакви проблеми да направи това. Дори напротив – ще срещне съдействие, както от общинските власти, така и от населението, което вкупом, заедно с така наречените християни, ще се втурнат да строят рамо до рамо с мюсюлманите въпросната джамия! Но ако някой реши да построи църква и то “не дай Боже” евангелска, то той ще се сблъска с небивала съпротива и всевъзможни пречки и перипетии! Общината ще направи всичко възможно да не разреши подобен строеж, а цялото население ще се вдигне на всеобщ протест, ще има лозунги, ще се организира подписка, ще бъдат извикани медиите и ще се вдигне олелия до небесата, че такова нещо не трябва да става, че “децата ни са в опасност” и че такъв строеж в никакъв случай не бива да се допуска!

В такава една обстановка евангелските християни са отговорни да правят две неща. Първо, да показват един добър пример на добро поведение и толерантност към хората от другите вероизповедания. Господ Исус Христос ни учи в Словото Си: “Никому не връщайте зло за зло; промишлявайте за това, което е добро пред всичките човеци; ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всичките човеци.” Римл.(12:17-18). И второ, да проповядват, да напомнят, да изявяват и да популяризират великата истина сред нашия народ, че никоя друга религия или учение по света, освен християнството, не говори за един Бог, Чието Име е “Любов” и “Княз на Мира”. А евангелските християни вярват и служат на същия този Бог. Нашата страна трябва да остане един остров на разбирателството, толерантността и мира на Балканите и в Европа, но това няма да стане, ако народът ни незабавно и спешно не възприеме уникалните и неповторими в света християнски ценности. Тези ценности, обаче, са проповядвани най-разбираемо, съвременно, прогресивно и близко до народа единствено от протестантския (евангелски) клон на християнството.

pastir.org: Има ли криза за истински лидери в българските църкви?
П-р Р. Киряков: Има криза и е вярно Словото, където се казва, че “жетвата е изобилна, а работниците са малко”. Днес Българската Евангелска църква се нуждае от лидери, които да са истински посветени на Бога и на Божия народ. Лидери, които са скромни и живеят с нуждите на своето паство и се стараят по всякакъв начин да им помагат и да облекчават тежкото им ежедневие в тези трудни времена на преход, в които обикновените и честни хора живеят в крайна бедност и мизерия. Лидери, които да учат вярващите да бъдат верни на Бога, но в същото време и те самите да показват един добър и достоен пример на вярност, честност, святост, скромност, смирение и жертвоготовност. Пример на един наистина Христоподобен живот. Такъв, какъвто и апостолите показаха на вярващите от първи век.

Днес лидери и кандидат-лидери в Българските църкви има много. Големият дефицит, недостиг и криза, обаче е за истински лидери. Както и ап. Павел казва в 1Кор.(4:15) “Защото, ако бихме имали десетки хиляди наставници в Христа, пак мнозина бащи нямате.” Какво значи истински духовни бащи и лидери? Това значи много неща, но тук ще спомена само някои от тях. Истинският лидер, например, “не пасе себе си, а пасе стадото”, което Бог му е поверил. “И Господното слово дойде към мене и рече: Сине човешки, пророкувай против Израилевите пастири, пророкувай и речи им: Така казва Господ Иеова на пастирите: Горко на Израилевите пастири, които пасат себе си! Не трябва ли пастирите да пасат стадата? Вие ядете тлъстината, обличате се с вълната, и колите угоените, но не пасете стадата.” Ез.(34:1-3). Истинският лидер е грижовен към стадото. Той милее и се грижи за отрудените и обременените, а не гледа само как да ги дои и използва. “Не подкрепихте немощната, нито изцелихте болната, не превързахте ранената, не докарахте заблудилата се, нито потърсихте изгубената.” (ст. 4а). Истинският библейски лидер не господарува над хората си – “но с насилие и строгост властвувахте над тях” (ст.4б). Не описват ли горните стихове същата “картинка”, която много често виждаме днес и в България?! Дошло е вече времето, когато всички лидери в нашата страна трябва да се замислим, да погледнем по-критично към себе си с молитвен дух и дух на смирение, и там, където виждаме, че Святият Дух ни изобличава в различните области на нашия живот, да се покаем и да покажем един истински пример на Христоподобен живот!

И не на последно място трябва да кажем, че истинският библейски лидер е лидерът, който прави ученици. Нека всеки лидер, който чете сега тези редове, да си отговори честно на следния въпрос: Колко ученици съм имал аз през миналата или през тази година?! Не колко нови хора са дошли през този период в нашата църква; не колко хора са повярвали при нашите публични проповеди или евангелизации; не колко хора са били посетени или нахранени чрез нашите социални проекти; не на колко семинари и конференции сме ходили тази година, а колко ученици сме имали през същия този период?! Имали ли сме наши лични ученици и уединявали ли сме се с тях, както това правеше Христос със Своите дванадесет?! И с колко такива сме се занимавали отделно, за да ги обучаваме, да им помогнем да израстнат духовно и да им предадем не само знанията си, но да им влеем духовен живот и да им предадем и “своите души”, както казва ап. Павел в 1Сол.(2:8)?! Правенето на ученици не е нещо, което можем да предадем на друг в нашата църква да го върши, а трябва самите ние да го вършим! Ние, пасторите много често гледаме да ангажираме вярващите да не са бездейни, а да вършат нещо за Господа и затова им възлагаме доста неща. Това, разбира се, не е лошо и не е неправилно! Дори напротив – пасторът в една църква не трябва да върши цялата работа и не е библейско да се очаква, че той ще върши всичко! Само че едно от нещата, които пасторът не може да възложи на друг, а трябва да го върши редом с всички останали вярващи е правенето на ученици! То е като създаването на деца. Ако искаш да бъдат твои, ти самият трябва да ги създадеш и изградиш! Ако възложиш тази дейност на друг, то те просто няма да бъдат твои деца. Ученичеството е една отговорност на всеки ученик на Христос и особено на онези, които се считат за лидери в Тялото Христово – без изключение!

pastir.org: Има ли евангелското движение в България политическа роля?
П-р Р. Киряков: Отговорът на този въпрос, за съжаление, е едно голямо “НЕ”. Една от причините за това е, че ние все още сме малцинство. Протестантите в България едва ли надхвърлят и един процент от населението на страната ни. Но това в никакъв случай не трябва да ни отказва от идеята и желанието да имаме политическо влияние и роля в обществото ни. Това не е нещо лошо. Даже напротив – аз мисля, че евангелското движение в България трябва да има политическа роля. Вярвам, че Бог призовава хора от църквите ни да бъдат и политици. И какво по-хубаво от това, политиците ни да бъдат вярващи християни и богобоязливи хора. Такъв политик ще бъде честен, скромен, принципен, морален, неподкупен и ще работи като за пред Бога за благото на народа. Точно такива политици са нужни сега на България и Евангелската църква може и трябва да изгради и излъчи такива хора в обществото ни. Как иначе ние ще сме “светлина” и “сол”?! А ние трябва да бъдем такива във всички нива и области на обществото. Ето защо църквата ни трябва да осъзнае важността не само на духовното служение, но и на политическото служение. Не трябва да забравяме, че Святият Дух е дал дарби на помагания, на даване, на щедрост, но и на управлявания. Църквата трябва да е чувствителна и да разпознава такива дарби и да насърчава хората, които ги имат да ги развиват, за да служат за доброто на нацията ни. След това да лансира тези хора в обществото и да издигне техния авторитет. Проблемът, обаче, е, че самата Евангелска църква в България няма все още изграден обществен авторитет, а да не говорим за политически такъв. Църквата трябва да бъде чувствителна към обществените нагласи и процеси и да се включва активно и дейно във всички тях, за да си изгради едно име на стълб, подпорка и защитничка на правдата в този свят, а не имидж на затворена и прекалено заета със себе си, и отделена напълно от този свят. Тя е част от този свят, тя е във този свят и тя трябва да променя по всякакъв начин този свят.

pastir.org: Коя е най-голямата трудност на църквата, в която вие сте пастор?
П-р Р. Киряков: Най-трудно е да се привлекат нови хора, тъй като днес нашият народ не е отворен за благовестието и няма желание да слуша за вярата, за Библията и за Исус Христос. Народът ни, обаче, е отворен и е склонен да слуша всякакви глупости за източни религии, за йоги, за екстрасенси, за нумерология, за зодии, за суеверия, за бели и черни магии и всякакви подобни неща, и всичко друго, но не и за истинската християнска вяра, за Бога и за Библията. Това е голям духовен проблем на цялата ни нация, която все още се намира в огромен духовен вакуум, в една огромна духовна тъмнина и невежество, от които не намира правилния начин и път да се измъкне. Хората в България не търсят църквата, християнските духовни водачи и християнските духовни ценности, записани в Библията за съвет, водителство и подкрепа. Те търсят екстрасенсите и врачките за тази цел. Една статистика на “Галъп Интернешънъл” от 2004 г., направена за списание “Жената днес” е установила, че 60% от всички българи вярват в уроки, и че младите са по-суеверни от възрастните. Същата тази статистика е установила още, че тежките суеверия са по-разпространени от невинните; че всеки трети българин вярва в истинността на хороскопите, а всеки втори българин е поне донякъде сигурен, че сънищата предричат бъдещето. Ето затова хората не идват в църквата. Виждам, че това е една голяма трудност не само за църквата, на която аз съм пастор, но и за всички църкви в страната. Ние вече се чудим как да привлечем хората и да ги убедим да се доверяват и вярват единствено на Бога на Библията, а не на врачки, гледачки и хороскопи. С моя дългогодишен приятел, брат във вярата и колега в служението пастор Симеон Кръстев от Бургас се събирахме дълго време, за да се молим, Бог да ни даде мъдрост и водителство за това как да умножим църквите си с нови хора. Тъй като отдавна никакви евангелизации и подобни мероприятия не помагаха. И отговорът на Бога бе: Личната работа с всеки отделен човек и правенето на ученици. Точно така, както Христос правеше и както Той ни заповяда да правим. Бог ни помогна да осъзнаем, че ученичеството е най-потенциалният и най-ефикасният метод за умножаване на църквата Христова и за растеж на Царството Му. Този метод, обаче, е много пренебрегнат от църквата. Тя не го прилага много често, защото неговият потенциал е скрит и не се вижда през първите години на използването му. За да се види какъв огромен скрит потенциал и сила има в правенето на ученици, предлагам на вашето внимание по-долу една табличка с няколко прости изчисления, сравняващи един “супер” евангелизатор, който печели всеки ден по една душа за Господа и един обикновен вярващ (ученик на Христа), който, обаче е верен на Великото Поръчение „бъдете Мои ученици” и прави по един ученик на година. Ето какво се получава:

БЛАГОВЕСТИТЕЛСКИЯТ ПОТЕНЦИАЛ НА УЧЕНИЧЕСТВОТО
Година Евангелизатор Ученик правещ ученици
(1 Душа/Ден) (1 Ученик/Година)
1 365 2
2 730 4
3 1095 8
4 1460 16
5 1825 32
10 3650 1024
20 7300 1,048,576
30 10950 1,073,741,824
33 12045 8,589,924,592

Виждаме, че до петата година резултатите на ученика в сравнение с евангелизатора са отчайващи. На десетата година обаче, ученикът, който прави ученици започва да настига евангелизатора, а на двадесетата година, той вече значително го е надминал. И така до тридесет и третата година, когато евангелизаторът има 12045 човека, спечелени за Христа, а ученикът има над осем милиарда и половина. Това показва, че за 33 години служение един “супер” евангелизатор може да създаде само една мега църква от дванадесет хиляди човека, а ученикът, който прави ученици, може да достигне народите и да изпълни Великото Поръчение в своето поколение! Ето защо, ние призоваваме всички пастори и обикновени вярващи да започнат час по-скоро да правят ученици. Далеч сме от мисълта, че ще можем да достигнем осем милиарда, но поне само половината български народ да достигнем, пак ще бъде невероятен успех. И за насърчение на всички бих искал да ви кажа, че ние с пастор Симеон Кръстев вече започнахме да правим ученици. Сега той се занимава със своя трети или четвърти ученик, а аз сега имам двама ученика. За всеки, който иска да разбере нещо повече за основаването на Ученическо Движение в България и да прочете нашите материали, свързани с Ученичеството, може да отвори сайта за проповеди и поучения на п-р Симеон Кръстев www.propovedi.org и да кликне на линка “Материали за ученичество”, поставен точно под формулировката на нашата Мисия.

Един друг проблем на църквата ни е липсата на църковна сграда. Това също е проблем на много други църкви в България. Нашият народ е с православно, ортодоксално и консервативно мислене по отношение на християнската религия и понятия, свързани с нея като “църква”, “храм”, “свещеник” и т.н. Ето защо, ние трябва да бъдем малко и народопсихолози, и да разберем, че българинът, докато не види класическата църковна сграда, докато не чуе камбанения звън, докато не види християнския кръст, докато не види духовното лице, облечено в поне някаква подобаваща свещеническа одежда (а не с костюм и вратовръзка, като някой бизнесмен или като някой депутат, или мормон), то е много трудно да го убедиш, че видите ли, ей там, онези хора, които се събират всяка неделя в онзи клуб или в онази зала, или още по-зле, в онзи апартамент са “църква”, а онзи, дето стои пред тях и им говори, с костюма и вратовръзката е техния “духовен водач”. Още по-трудно е да убедиш българина да влезе в някакво обществено помещение като театрална или концертна зала, партиен или пенсионерски клуб, или спортна зала и да си “внушава”, че стои в храм и се моли на Бога. Крайно време е вече евангелските църкви в България да започнат да мислят най-сериозно по въпроса за строителството на неправославни, протестантски храмове, тъй като ползването на чужди обществени и непригодени за нашите духовни цели помещения и зали не може да продължава вечно. Трябва да осъзнаем, че “ерата на наемите” един ден ще свърши и този ден може да дойде много по-скоро отколкото си мислим. И тогава къде ще отидем като нямаме наши собствени молитвени домове? Не е нормално, например в нашия град Бургас, за всичките тези 17 години след падането на тоталитаризма, да са построени десетки хотели, ресторанти, кафенета, барове, дискотеки и десетки жилищни кооперации, а само една евангелска църква! А и нека да си зададем въпроса, какво ще оставим в наследство на следващото поколение евангелски християни, на тези, които идват след нас?! Разбира се, далеч съм от мисълта, че трябва да им оставим само материална база и църковни сгради без хора в тях! Но и другото е вярно: Че без църковни сгради, никога авторитетът на Евангелската църква сред ортодоксално мислещия ни народ няма да бъде достатъчно привдигнат!

pastir.org: Как се изгражда една здрава местна църква?
П-р Р. Киряков: Има много неща, който способстват за изграждането на една здрава местна църква, но тук ще спомена само три от най-важните условия за съществуването на една здрава църква. Това са както условия, за да бъде една църква здрава, така и много важни белези, по които вярващите могат да разпознаят дали дадена църква е не само здрава, но и дали тя е истинска християнска църква.

На първо място това е проповядването на здравото Слово Божие. “Дръж образеца на здравите думи, които си чул от мене, във вярата и любовта, която е в Христа Исуса.”

2 Тим.(1:13). Макар че по принцип християнските църкви се различават по някои свои второстепенни богословски схващания и по чистотата на доктрините, то всяка една здрава и истинска църква се изгражда върху здравите основи на най-важните и неотменими постулати на християнската вяра. Ако една църква не проповядва и отхвърля неща като Божествеността на Христос, Неговото въплъщение, смърт и възкресение, Троицата, оправданието чрез вяра, умилостивението или други подобни жизненоважни доктрини за спасението, то такава църква не е нито здрава, нито истинска християнска църква, а е просто една секта, култ, лъжеучение или само една обикновена либерална, отстъпила от истинската вяра църква, според пророкуваното от ап.Павел в 1Тим.(4:1) “А Духът изрично казва, че в послешните времена някои ще отстъпят от вярата и ще слушат измамителни духове и бесовски учения.” И, “Защото ще дойде време, когато няма да търпят здравото учение; но, понеже ги сърбят ушите, ще си насъберат учители по своите страсти.” 2Тим.(4:3) Всеки истински християнин не трябва да ходи и да посещава такава “църква”, колкото и красива и привлекателна да е тя с разни други неща. Нека да не забравяме и факта, че протестантската Реформация не е била битка за някакви маловажни или дребни богословски подробности, а битка за жизненоважни и основоположни за спасението на човешката душа доктрини и истини! Така че, една истинска и здрава християнска църква се изгражда най-напред върху основата на здравото Христово Слово, както и ап. Павел казва: “Според дадената ми Божия благодат, като изкусен строител аз положих основа; а друг гради на нея. Но всеки нека внимава как гради на нея! Защото никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Исус Христос.” 1Кор.(3:11).

Второто условие за изграждането на една здрава местна църква и разпознаването й като истинска християнска църква, колкото и странно да звучи, е правилното отслужване на Тайнствата. Задълбоченото изследване на християнската история през вековете е показало и доказало колко значимо и важно е това второ условие. Две са основните тайнства в Църквата Христова и те са Водното Кръщение и Господната Трапеза. Това са и единствените тайнства, които Господ Исус Христос постанови в Своето Слово. Ето защо, много важно е тези тайнства да се отслужват правилно, според това, както са заповядани в Божието Слово, а също така с пълна сериозност и отговорност пред Бога. Какво имам предвид? Ами например, съзнателното предлагане на тайнствата в една църква, било то Водно Кръщение или Господна Вечеря, на хора, които открито се признават за невярващи, автоматически изважда същата тази църква от групата на здравите и истински църкви. “Затова, който яде хляба или пие Господната чаша недостойно, ще бъде виновен за грях против тялото и кръвта на Господа.” 1Кор.(11:27).

И третото условие за изграждане на здрава църква е практикуването на църковна дисциплина. Ето какво са записали Уестминстърските богослови в Реформаторската Изповед на Християнската Вяра от 1647 г. относно църковната дисциплина и църковните санкции в глава 30, точки 3 и 4:

“3. Църковните санкции са необходими за поправяне и спечелване отново на съгрешили братя, за възпиране на други от подобни провинения, за пречистване на онзи квас, който може да зарази цялото тесто, за възстановяване на Христовата чест и святото изповядване на благовестието, както и за предотвратяване на Божия гняв, който може справедливо да се стовари върху Църквата, ако тя допусне Неговият Завет и средствата за запечатване чрез Него да бъдат опорочавани от всеизвестни и закоравели престъпници.

4. За по-ефективното постигане на тези цели църковните служители трябва да прибягват към наставления, отстраняване за известно време от тайнството Господна Вечеря и отлъчване от Църквата – в зависимост от естеството на провинението и наказанието на човека.”

Вижте също и 1Кор.(5гл.), Юда (23), 1Тим.(1:20 и 5:20), 2Сол.(3:6,14-15), Мт.(18:17).

Църковната дисциплина е нещо много важно, за да бъде църквата здрава. Ранната църква е практикувала тази дисциплина и затова е била силна и здрава. Както виждаме и от по-горните стихове, Христос, а след това и апостолите са насърчавали ранните християни да не се страхуват да практикуват църковната дисциплина. Християните наистина трябва да бъдат безкомпромисни към греха. Днес, обаче, съвременната църква се е превърнала в църква на всевъзможни компромиси, на ненужна толерантност към най-различни грехове; в църква на какви ли не уговорки, че видите ли това или онова в действителност не е истински грях. Именно либерализирането на църквата днес е може би главната причина тя да не е здрава и силна. Точно затова тя няма нужното влияние в обществото, не е светлината и солта, стълбът и подпорката на истината. Въпреки че понякога упражняването на църковната дисциплина се отклонява в посока както към прекомерна суровост, така и понякога към прекалена търпимост и толерантност – т.е. никога не трябва да се допуска тя да се изопачи в такива мащаби, че да престане да бъде признавана като законно средство на църквата за изкореняване на греха. А да не забравяме много вярното заглавие на една християнска книга, “Дисциплина = Любов”. Така че, според мен, това са трите основни стълба за изграждането на една здрава местна църква – здравата основа (здравото Слово Божие), правилното и отговорно отслужване на Тайнствата и задължителното практикуване на църковната дисциплина.

Ако някой все пак търси и четвърти стълб, то такъв стълб има и това е (с риск да се повторя) правенето на ученици според великото Поръчение в Мт.(28:19-20). Ако фокусът на служението на една църква не е обърнат към самата нея и тя не е прекалено заета със своите вътрешни програми и мероприятия, а с това непрекъснато да търси, намира и изгражда все нови и нови ученици на Христа, то тогава тази църква ще бъде наистина здрава и силна. Тя ще бъде такава, защото ще е изградена от зрели християни, научени “да пазят всичко, което Христос ни е заповядал”.

pastir.org: Кои са водещите служения във вашата църква?
П-р Р. Киряков: Ние сме малка църква и затова нямаме много служения все още. Така че водещите служения в нашата църква са само няколко. Най-напред ще спомена, разбира се пастирско-лидерското служение. След това е служението на неделното училище, което води съпругата ми. Имаме още и служение за посещение на болни братя и сестри, а също така и музикално служение за хвалението. Отскоро в църквата ни има едно ново служение, което, както посочих, е много важно за всяка една църква, а в България е доста пренебрегвано и позабравено. Това е служението за правене на ученици, заповядано от нашия Господ в Мт.(28:19-20).

pastir.org: Какви медийни технологии използвате в служението си?
П-р Р. Киряков: Компютър и mp3-Player. Имаме голяма нужда от мултимедиен проектор в църквата, но за съжаление все още нямаме.

pastir.org: Кое е най-важното, което искате да оставите на хората като пастор?
П-р Р. Киряков: На хората искам да оставя любовта си към Бога и към все по-дълбокото Му познаване. Любовта си към Неговото вечно и неповторимо Слово – Библията. Да Го четат и изучават, да Го живеят и да сравняват всичко в живота си с Него. Пс.(119:105), “Твоето слово е светилник на нозете ми и виделина на пътеката ми.” И също, “Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти.” Пр.(3:6).

Искам да им оставя това послание – да се обичат едни други с Христовата любов. “По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.” Йн.(13:35). Тогава чрез тази любов те ще могат да не си завиждат, да не се клеветят и да не говорят зад гърба на другия. Все неща, които са много разпространени в нашите български църкви, за съжаление. С тази същата Христова любов бих искал хората от църквите ни да бъдат по-чувствителни към нуждите на братята и сестрите си и да си помагат един друг. Кой с каквото може, а Бог е дал на всекиго по нещо, нали?!

Искам да оставя на хората и това – да обичат, подкрепят и ценят труда на своите духовни наставници и пастири. 1Тим.(5:17) “Презвитер, който управлява добре, нека се удостоява с двойна почит, особено ония, които се трудят в Словото и поучението”, и , “Помнете ония, които са ви били наставници, които са ви говорили Божието Слово. И като се взирате в сетнината на техния начин на живеене, подражавайте вярата им.” Евр.(13:7).

Искам да им оставя и това – да не допускат компромиси в живота и служението си. Да държат, както на децата и партньора си, така и на духовното си семейство – Църквата. Да бъдат сплотени, единомислени и подкрепящи се един друг. “И тъй, аз, затворник за Господа, моля ви да се обхождате достойно на званието, към което бяхте призовани, със съвършено смирение и кротост, с дълготърпение, като си претърпявате един друг с любов и се стараете в свръзката на мира да опазите единството в Духа.” Еф.(4:1).

И най-накрая бих искал да им оставя това – никога да не забравят великото Поръчение на нашия Господ Исус Христос от Мт.(28:19-20) и никога да не престават да правят ученици, така както ап. Павел заръча на своя млад ученик Тимотей с думите: “И каквото си чул от мене при много свидетели, това предай на верни човеци, които да са способни и други да научат.” 2Тим.(2:2).