Декларация против измения и допълнения на Закона за вероизповеданията

ДО

Г-Н БОЙКО БОРИСОВ

МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО

Г-ЖА ЦВЕТА КАРАЯНЧЕВА

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА 44-ТО НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО

ПРЕДСЕДАТЕЛИТЕ НА ПАРЛАМЕНТАРНИ ГРУПИ

В 44-ТО НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО

КОМИСИЯТА ПО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА В 44-ТО НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

от участниците в Национален митинг – шествие, проведен на 25.11.2018 г. на пл. Народно събрание, София, представлявани от долуподписаните лица (трети поред митинг в София; няколко пъти досега се проведоха подобни митинги в Русе, Добрич, Силистра, Варна, Бургас, Пловдив)

относно: противоконституционните текстове на Общ законопроект за измение и допълнение на Закона за вероизповеданията, внесен в Народното събрание на Република България с вх. № 853-14-10 от 19.10.2018 г., противоправното и неоправдано ограничаване на правото на вероизповедание в България, и защита на правата на вярващите.

Изказваме      дълбокото      си      възмущение      от      противоконституционните, рестриктивни   и   дискриминационни   текстове  на   Общ   законопроект   за   измение   и допълнение   на   Закона   за   вероизповеданията,   внесен   в   Народното   събрание   на Република    България    с    вх.    №    853-14-10    от    19.10.2018    г.    Категорично    се противопоставяме   тези   текстове   да   бъдат   приети   като   закон   от   Народното събрание.

Този     законопроект     нарушава     следните     основни     човешки     права     и конституционни принципи:

–   свобода   на   вероизповедание   и   правно   призната   възможност   за   свободното   му практикуване (чл. 37  от Конституцията и чл.  5, чл. 6,  ал. 1,  т. 1  и 6,  и чл. 7,  ал. 3  от Закона за вероизповеданията);

– свобода на сдружаване, включително на верска основа – чрез създаване на религиозни институции (чл. 44, ал. 1 от Конституцията, чл. 6, ал. 1, т. 1 и чл. 7, ал. 3 от ЗВ);

–  равенство  пред  закона  и  недопустимост  на  ограничения  на  права  или  привилегии, основани на религия (чл. 6, ал. 1 от Конституцията);

–  ползването  на  майчин  език,  респективно  на  небългарски  език  при  извършване  на богослуженията (чл. 36, ал. 2 от Конституцията и чл. 6, ал. 1, т. 6 и чл. 11, ал. 2 от ЗВ);

–  осигуряване  на  право  на  упражняване  на  вероизповедание  на  чужденците,  законно пребиваващи в Република България (чл. 26, ал. 2, във връзка с чл. 6, чл. 37, чл. 12 и чл. 44 от Конституцията).

Законопроектът е по-тоталитарен и от комунистическия Закон за изповеданията от  1949  г.  Недоумяваме как  е възможно  изобщо  да  се внесе такъв  законопроект  след почти  30 години от падането  на Живковия режим,  откакто започнахме в  България да строим правова държава и приехме нова Конституция, която е съобразена с основните и  ратифицирани  от  Народното  събрание  международни  актове  за  защита  правата  на човека (Всеобща декларация за правата на човека, Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, Международен пакт за граждански и политически права). Отделно от това, законопроектът цели да урегулира една от най-деликатните материи – тази,  свързана  с  вярата  на  човека  и  нейното  изразяване,  без  предварително  да  е подложен на широко и задълбочено обществено обсъждане – най-вече с представители и експерти от религиозни институции. В резултат, законопроектът показва непознаване на спецификите и нуждите на регистрираните в България религиозни общности, които добросъвестно  упражняват  правото  си  на  вероизповедание.  Текстовете  са  не  само безбожно  рестриктивни,  но  са  и  неудачни  и  вещаещи  създаване  на  хаос  и  големи затруднения  при  тяхното  евентуално  прилагане.  Предвиждат  държавата  недопустимо да  се  намесва  в  дейността,  както  на  вече  регистрираните  вероизповедания,  така  и  на тези, които ще се учредяват и то още преди да бъдат вписани в Софийски градски съд. Също  така,  от  юридическа  гледна  точка,  има  смислови  противоречия  между  някои текстове и неподходящо юридическо формулиране на правни норми. Всички посочени дотук   констатации   и   съображения   показват,   че   вносителите   са   неподготвени. Недопустимо  е  такова  некачествено  законодателство,  което  да  регламентира  толкова чувствителни и важни обществени отношения, засягащи милиони български граждани и законно пребиваващи в страната ни чужденци. Ето защо е най-добре законопроектът да бъде изцяло оттеглен или да не бъде приет на второ четене. Той с нищо не подобрява сега съществуващия регламент в Закона за вероизповеданията.

Законопроектът  е  и  нецелесъобразен,  защото  използваният  чрез  него  подход  – ограничаване  на  свободата  и  правата  на  упражняване  на  вероизповеданията,  за  да  се спре  или  недопусне  за  в  бъдеще  разпространение  на  религиозни  внушения,  насочени срещу националната сигурност или срещу обществения ред и правата на гражданите, е неправилен  и  неефективен.  Известно  е,  че  хора,  които  спекулират  с  правото  си  на вероизповедание, като го използват за постигане на забранени от закона цели, правят това  прикрито  и  не  се  регистрират  официално.  Затова  налагането  на  задължения  за регистриране    на    сгради    за    религиозна    дейност,    за    разрешения    от    Дирекция „Вероизповедания“ на Министерски съвет за участие на чужденци в богослужения,  за предварително  съгласие  от  тази  дирекция  за получаване на дарения  от  чуждестранни лица,   забрана   за   получаване   на   дарения   от   чуждестранни   лица   за   издръжка   на свещенослужители и т. н., няма да постигне желания от вносителите на законопроекта ефект.  А  от  правна  гледна  точка  е  противоконституционно  да  се  ограничават  или отнемат „със закон“ правата на всички, които ги упражняват добросъвестно, с цел да се попречи на малцина, които спекулират с тези права – да ги упражняват, за да постигнат забранена от закона цел. Тъй като българската правна система се основава на римското право, се позоваваме на един от основните принципи на това право: „Злоупотребата не отменя употребата.“

Борбата   против   използването   на   вероизповеданията   по   начини,   опасни   за националната  сигурност,  обществения  ред  и  правата  на  гражданите  следва  да  се осъществява чрез органите на МВР, прокуратурата и съдебната система, въз основа на Закона за противодействие на тероризма, Закона за мерките срещу финансирането на тероризма,  Наказателния  кодекс,  Наказателно-процесуалния  кодекс,  Закона за МВР  и др.,    а    не    от    Дирекция    „Вероизповедания“    на    Министерския    съвет    –    чрез противоконституционни  рестрикции  срещу  добросъвестните  вярващи.  Щом  виждате нужда  от  по-ефективни  мерки  срещу  спекулиране  с  правото  на  вероизповедание, насочено    срещу    националната    сигурност    и    правата    на    гражданите,    тогава усъвършенствайте горепосочените специални закони. Що се отнася до необходимостта правото  на  вероизповедание  да  се  упражнява  добросъвестното,  в  Конституцията  (чл.37, ал. 2) и в Закона за вероизповеданията (чл. 7, ал. 1) вече е записано, че религията не може  да  бъде  насочена  срещу  националната  сигурност,  обществения  ред,  народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Всеки вярващ носи отговорност  да  спазва  тези  разпоредби.  Това  е  напълно  достатъчно  в  сферата  на регламентацията на вероизповеданията.

Поради изложените съображения, ако законопроектът бъде приет като закон, не само че народните представители ще си навлекат справедливия гняв и неодобрение на много българи, които искат да практикуват вярата си мирно и свободно, но и ще станат за  срам  пред  целия  свят,  и  ще  създадат  работа  на  Конституционния  съд  или  на Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

В   следващите   редове   ще   визираме   някои   от   най-скандалните   текстове   в законопроекта.  Въпреки  че  г-н  Цветан  Цветанов  и  г-н  Мустафа  Карадайъ  са  внесли предложение с вх. № 854-04-233 от 16.11.2018 г. повечето от тях да отпаднат, не се знае кой депутат какви предложения ще прави на второ четене и затова ще ги коментираме, а след тях ще отделим внимание и на тези текстове, които г-дата Цветанов и Карадайъ предлагат да останат в законопроекта.

Що  за  ограничение  е  това!  В  горепосоченото  предложение  няма  юридически резон. Как е възможно спортни, културни, научни, бизнес мероприятия да могат да се осъществяват на открито и в различни зали, а гражданите да не могат да се събират по същия  начин  и  да  практикуват  своята  вяра  добросъвестно!  Предложението  нарушава чл.  6  от  Конституцията,  защото  създава  неравнопоставеност  между  различни  групи хора в това отношение, както и чл. 37, чл. 39, ал. 1 от Конституцията, както и чл. 5 и чл.7, ал. 3 от Закона за вероизповеданията.

Участието на едно лице в горепосочените ръководни органи само по себе си не представлява  използване  на  религиозна  институция  за  политическа  цел.  Дейностите, упражнявани  от  религиозната  институция  нямат  нищо  общо  с  политиката.  Това  са: молитви, хваление и поклонение на Бога чрез музика и пеене, проповядване на духовни теми,  обучаване  за  изграждане  на  добродетели,  подпомагане  на  хора  в  нужда.  Един добросъвестен  човек  може  да  бъде  полезен  и  в  двете  области  (политика  и  религия), щом  има  нужните  качества,  без  да  ги  смесва.  Достатъчно  е  да  бъде  отговорен  и добросъвестен.  В  случай  че  започне  да  използва  вероизповеданието  за  политически цели,  тогава  ще  понесе  своята  отговорност.  И  отново:  „Злоупотребата  не  отменя употребата.“  Това  предложение  в  законопроекта  нарушава  свободата  и  ограничава правото на личността  законно да изповядва своята вяра, част от която е убеждението човек  да  бъде  активен  и  полезен.  И  ако  това  означава  да  участва  в  ръководство  на религиозна институция, за да може да изпълни служението си, това право не трябва да му се отнема само защото има някаква потенциална опасност.

Това  предложение  е  неудачно.  Има  много  български  граждани  от  различни етноси,  които  не  разбират  напълно  български  език.  Вярата  е  нещо  лично  и  затова трябва  да  може  да  се  обяснява,  изгражда,  утвърждава  чрез  проповеди  на  „майчиния език“.  Противното  не  е  в  унисон  с  чл.  6,  ал.  1,  т.  6  от  ЗВ,  според  който  правото  на вероизповедание  включва  и  право  да  се  дава  и  получава  религиозно  образование  на език по свой избор, както и с чл. 36, ал. 2 от Конст.: „Гражданите, за които българският език не е майчин, имат право наред със задължителното изучаване на българския език да изучават  и  п олзват  своя език“. Самото проповядване на чужд език не може да бъде нарушение на закона. Такова е използването на свободата на вероизповеданието срещу националната  сигурност,  обществения  ред,  народното  здраве  и  морала  или  срещу правата   и   свободите   на   други   граждани,   независимо   дали   това   ще   става   чрез проповядване на български или на турски, или на ромски, или на друг език (чл. 37, ал. 2 от Конституцията). Известно Ви е, че има български християнски църкви (православни или  евангелски)  в  много  чужди  страни.  Включително  има  евангелско-протестантски църкви  в  Одрин  и  в  други  градове  в  Турция,  където  свободно  се  проповядва  на български език? Как ще се чувстват тези българи, ако Турция забрани със закон да им се  проповядва  на  майчиния  език,  а  ги  задължи  да  слушат  проповеди  само  на  турски език, защото да се проповядва на български език в Турция  „е опасно за националната сигурност“?!

4.  Български  граждани,  които  са  завършили  религиозното  си  образование  в чужбина,  да  участват  в  богослужение  и  да  извършват  богослужебни  практики  само след  признаване  на  резултатите  от  ученето  по  Закона  за  предучилищно  и  училищно образование, или на издадената диплома – по реда на Закона за висшето образование (Вариант ІІ, § 4, т. 4 от законопроекта).

Това предложение  неправилно  ограничава правото  на вероизповедание.  Вече  е регламентирано   (както   бе   посочено   по-горе)   в   Конституцията   и   в   Закона   за вероизповеданията,    че    вероизповеданието    не    може    да    бъде    насочено    срещу националната   сигурност,   обществения   ред   и   правата   на   гражданите.   Всеки   носи отговорност да спазва този регламент и това е достатъчно.

5. Участие на чужденци в проповядване или набиране на средства да става само след предварително съгласуване с Дирекция „Вероизповедания“ на МС (Вариант ІІ, § 4, т. 4 от законопроекта).

Според   чл.   26,   ал.   2   от   Конституцията,   чужденците,   които   пребивават   в Република   България,    и мат    всички    права    и    з адължения    по    тази    Конституция    с изключение  на  правата  и  задълженията,  за  които  Конституцията  и  законите  изискват българско  гражданство.  Това  означава,  че  чужденците  имат  и  задълженията  да  не използват   вероизповеданието   срещу   националната   сигурност,   обществения   ред   и правата на гражданите. Това е достатъчно и повече рестрикции не са необходими.

Същият коментар като по предходната точка. В допълнение, по силата на чл. 6 във връзка с чл. 26 от Конституцията не може да се налагат ограничения на чужденец за  законно  пребиваване  и  осъществяване  на  конституционни  права  в  България  по признак „религия“, защото тогава го дискриминираме спрямо чужденец, който идва в България за туризъм. Да посещава България, поради верските си убеждения, или като турист – е еднакво позволено от закона. Затова трябва да третираме такива чужденци еднакво,  а  всеки  от  тях  е  задължен  при  упражняването  на  своето  право  да  спазва Конституцията и законите на Република България (чл. 26, ал. 2 от Конституцията).

Сам по себе си този текст е неясно написан. Не може да се разбере задължително ли  е  според  предлаганата  норма  на  чл.  7а,  ал.  1,  проповедниците  да  завършат  висше религиозно  образование,  за да  могат  да  проповядват  или не.  Но  ако  се изисква  такъв ценз,  такъв  регламент  налага  противоконституционно  ограничение.  Всеки  може  да практикува  вярата  си  свободно,  според  основния  ни  закон.  Една  от  формите  на упражняване  на  вероизповеданието  е,  когато  човек  проповядва  на  другите.  Не   е позволено държавата със закон да регламентира, че за да проповядва, човек трябва да е завършил  висше  религиозно  образование.  Това  противоречи  на  основните  принципи, визирани в чл. 2, 4, 5, 6 и 7, ал. 3 от ЗВ и е недопустимо ограничаване на права според международните актове ВДПЧ, КЗПЧОС, МПГПП, които НС е ратифицирало.

Това  е  нелепо  и  дискриминационно  ограничение.  То  се  налага  единствено  на хора,  които  извършват  религиозна  дейност  извън  сградите  си  за  богослужения.  Няма такава  рестрикция  обаче  за  спортни,  културни  и  др.  мероприятия.  По  този  начин  се налага  противоконституционно  ограничение  на  права  (дискриминация  на  религиозен признак),  според  чл.  6 от  Конституцията.  Предложението  противоречи  и на чл.  39  от Конституцията, както и на основните принципи, визирани в чл. 2, 3, ал. 1, чл. 5 и 7, ал. 3 от ЗВ.

9.  Статут  на  юридическо  лице  да  се  дава  само  на  религиозна  общност  с  300 души, изповядващи съответната религия (а в последващо предложение с вх. № 854-04- 233  от  16.11.2018  г.  от  г-н  Цветан  Цветанов  и  г-н  Мустафа  Карадайъ  вече  числото  е „3000“),  и  то  само  ако  рели ги озн о то   съд ър жан и е   н а   учр едяван ото   вероизповедани е   е различно   от   това   на   останалите   вече   р еги ст ри ран и ,  което  се рец ен ява   от   Дирекция Вероизповедания“  на МС; в ръководството да се включват само пълнолетни български граждани ; за преценка дали горепосочените условия са налице,  вед н ъж  документите се подават  в  Дирекция  „Вероизповедания“  на  МС,  и  ако  има  издадено  положително експертно  заключение в  срок, същите документи   се подават  втори път   в  Софийски градски съд (§ 10, 11 и 12 от законопроекта).

изразяване   на   верск о   убежд ени ,   създава е   или   участие   в   религиозна   общн ост ,

ор ган и зир ан е   н а   и н ст ит уц и и   н а   об щн ост та ,  осъществяване  на  верско  обучение  и възпитание   чрез   разпространяване   на   съответното   убеждение   устно,   печатно,   с

помощта на електронни медии, под формата на лектории, семинари, курсове, програми и други.

(3)  Верското  убеждение  се  изразява  частно,  когато  то  се  осъществява  от  член или  членове  на  религиозната  общност  (забележете,  че  няма  посочен  минимум колко души) в присъствието само на лица, принадлежащи към нея, а публично – когато изразяването му може да стане достъпно и за хора, непринадлежащи към съответната религиозна общност.

1.  да  се  създават  и  поддържат  религиозни  общности  и  институции  със структура  и  начин  на  представителство, убеждение на членовете им …“ които са подходящи. Налагането на бариера за регистрацията на вероизповедание – да има минимум 300 / 3000 души е дискриминация и създаване на пречки за развитие и практикуване на вярата от български граждани и техни религиозни общности, тъй като създаването на юридическо лице – вероизповедание, подпомага упражняването на вероизповеданието от  гражданите.  Така  е,  защото  юридическото  лице  може  да  има  свое  имущество, банкова сметка, да сключва сделки за наем/покупка на имот за богослужебна дейност и т.  н.  Рестрикцията  да  се  регистрира  само  вероизповедание  с  300  /  3000  души  е неоправдана, ненужна и противоконституционна. Тя противоречи и на международните нормативни актове ВДПЧ, КЗПЧОС, МПГПП, ратифицирани от НС, според които  не се допускат неоправдани ограничения на основните човешки свободи.  В  т ози смисъл задълженията за България  чл.   9,   т . 2 от Конвенцията за защита правата на   човек а   и   основните свободи,   гласи :    „Свободата да се изповядва религия подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност  за защита на обществения ред, здраве и морал, или за защита правата и свободите на другите: затова според  т .  3  от  Ре шен и е  №  5  от  11.06.1992  г.  п о  к .  д .  №  11/1992  г.  на Конституционния съд: Правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин, освен в случаите на  чл.  13,  ал.  4  и  чл.  37,  ал.  2  от  Конституцията, а именно, когато религиозните общности и институции се използват за политически цели или когато свободата на съвестта или веризповеданието е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала, или срещу правата и свободите на други граждани.

Посочените ограничителни основания са подробно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване.  Чрез   закон  могат  да бъдат определяни само конкретните механизми за тяхното осъществяване. “ .

Изискването   религиозното   съдържание   да   е   различно   от   това   на   вече регистрираните      вероизповедания      също      създава      нелепа,      необоснована      и дискриминационна  пречка  за  упражняване  на  правото  на  вероизповедание.  ЗЮЛНЦ изисква  ли  учредители  на  сдружение  или  на  фондация,  които  заявяват  вписване  на организацията като юридическо лице, да докажат, че целите и предметът на дейност са различни от този на всички вече регистрирани? Не. А Търговският закон задължава ли лица,  които  искат  да  учредят  фирма,  да  докажат,  че  предметът  на  дейност  ще  бъде различен  от  този  на  всички  останали  вписани  търговци?  Не.  Тогава  защо  такова изискване има спрямо учредители на вероизповедание? Хората искат да се самоопредят и да се сдружат, за да задоволят свои интереси. Член 12, ал. 1 от Конституцията гласи, че сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси. Според чл. 13, ал. 1 от Конст., вероизповеданията са свободни, а според чл. 44, ал. 1 от Конст., гражданите могат свободно да се сдружават. Защо държавата ще ги „натири“ да стават членове на някое вече съществуващо вероизповедание? Не постановява ли чл. 4, ал.  1  и  2  от  ЗВ,  че  религиозните  институции  са  отделени  от  държавата,  и  че  е недопустима държавна намеса във вътрешната организация на религиозните общности и религиозните институции, а чл. 5 и 6, ал. 1, т. 1 от ЗВ не урежда ли, че правото на вероизповедание  се  упражнява  чрез  формиране  и  изразяване  на  верско  убеждение, създаване   или   участие   в   религиозна   общност,   организиране   на   институции   на общността. Духът на закона показва, че трябва да се осигури свобода  на гражданите да практикуват добросъвестно своето вероизповедание както те пожелаят. Някои може да вярват  например,  че  има  само  10  богоизбрани  души,  и  те  искат  да  си  направят вероизповедание.  Какъв  е  проблемът  да  имат  такова,  ако  практикуването  на  тяхната вяра не е насочена срещу националната сигурност, здравето, морала, обещствения ред или  правата  на  другите  граждани?!  Очевидно  държавата  не  трябва  да  се  меси  в  тази чувствителна  сфера  и  да  налага  определени  схващания  на  хората,  тъй  като  такава намеса   е   противоконституционна   и   е   присъща   на   тоталитарен   режим,   а   не   на демократично,    характерно    за    правовата    държава     управление,    което    зачита ОСНОВНИТЕ човешки права и свободи.

А  всъщност   вносителите  на  законопроекта  помислиха  ли   как  на  практика учредителите   на   ново   вероизповедание   ще   проверят   и   установят   какво   точно   е религиозното    съдържание    на    вече    вписаните,    за    да    преценят    дали    това    на новоучредяващата    се    религиозна    институция    е    различно    от    тези    на    вече регистрираните? Трябва да изчетат всички устави ли? Как ще ги намерят? Колко време ще   им   отнеме?   Кому   е   нужно   всичко   това!?   Виждате   ли   колко   е   глупаво   и нереалистично! Също  така,  според  предложението  чиновници от  Дирекция  „Вероизповедания“ ще  преценяват   дали   наистина  религиозното   съдържание   на  новоучредяващото   се вероизповедание е различно от тези на вече регистрираните. Тази държавна намеса и контрол   е   недопустима   и   тоталитарна!   Според   законопроекта   мълчаливият   отказ подлежи на обжалване, но не е посочено дали изричният може да се обжалва! А съдът как  ще  преценява  дали  религиозното  съдържание  на  жалбоподателите  е  различно  от това на вече  вписаните  вероизповедания  –  чрез  съдебна  експертиза  ли?  Вещото  лице какъв  специалист  ще  бъде  –  „глобален  религиозен  експерт“,  разбиращ  от  всички съществуващи  религии?  Или  съдията  ще  изиска  уставите  на  всички  вече  вписани вероизповедания,  за  да  ги  чете  и  сравнява?  Толкова  нелепа  и  юридически  „слаба“ регламентация!

Изискването  в  ръководството  на новоучредяваща  се религиозна институция  да се включат само пълнолетни български граждани също е недопустимо ограничаване и е дискриминационно,   защото   според   чл.   26,   ал.   2   от   Конституцията   чужденците, пребиваващи   в   България,   имат   всички   права   и   задълженията,   които   им   дават Конституцията  и  законите,  и  няма  основание  правото  на  чужденец  да  участва  в ръководство на вероизповедание, регистрирано в България, да се ограничава (за да не се създават условия за хипотетична спекулация с права!…). Също така, според чл. 5 от ЗЮЛНЦ, учредители на юридическо лице с нестопанска цел могат да бъдат български и  чуждестранни  юридически  и  дееспособни  физически  лица.  Съгласно  чл.  63  от Търговския  закон,  търговско  дружество  в  България  също  може  да  бъде  създадено:  а) само от чужденци; или б) от чужденци и българи; или в) само от българи. Излиза, че хората, които създават ЮЛНЦ или ТД, са по-свободни от тези, които искат да създадат вероизповедание!    Какъв    парадокс!    А    точно    по    отношение    на    правото    на вероизповедание Законът за вероизповеданията толкова набляга на СВОБОДАТА – два пъти в преамбюла; два пъти в чл. 2; два пъти в чл. 4; особен о  в  ч л.  6, ал.  1,  т .  1  и  чл.  7, ал.  3  от  т ози  закон.