ВЕРОВОТО ОПРЕДЕЛЕНИЕ ОТ ХАЛКЕДОН
Четвърти Вселенски Събор 451 г. сл.Хр.
Следвайки светите отци, ние съединяваме в поучението всички хора да изповядат единия и единствен Син, нашият Господ Исус Христос. Същият той е съвършен и по божественост, и по човечество /човешка същност/ ; той също е истински Бог и истински човек, с разумна /човешка/ душа и тяло. Той е от същото естество /същност/ като Бог, ставайки въпрос за неговата божественост и от същото естество /същност/ като нас, ставайки въпрос за човешкото му естество; така подобен на нас във всичко, освен в греха. Преди да започнат времената, той бе роден от Отца по отношение на неговата божественост, а сега в тези “последни дни” , за нас и заради нашето спасение, той същият бе роден от девицата Мария, която е Богородица /носеща Бог в утробата си/, по отношение на неговото човечество.
Ние също поучаваме, че приемаме /разбираме/ този един и единствен Христос – Син, Господ, единороден – в две природи /естества/ без смесване на природите /естествата/, без преминаване на едната природа /естество/ в друга, без да ги разделяме на две различни категории, без да ги противопоставяме една на друга в дадена област или функция. Отделеността на всяка една от природите /естествата/ не се унищожава от съединението им. Характеристиките на всяка една от природите /естествата/ са запазени, и двете природи /естества/ съществуват паралелно в една личност и в една същност /ипостас/. Те не са разделени или откъснати в две личности, но те двете са единия, единствен и единороден Божие Слово /Логос/, Господ Исус Христос.
Така свидетелстваха старовремските пророци; така самият Господ Исус Христос ни учи; така символът на вярата /Никейското вероопределение/ ни беше предаден.
/поради невъзможността да се преведе абсолютно точно смисъла на автентичния текст, поставените в скоби думи доизясняват значението на тези, които са били най-близки по смисъл до оригинала. В тези документи яснотата и точността на текста са от изключително важно значение, за да не се даде повод за изопачено тълкуване/
Ако Никео-Константинополския символ на вярата, разкриващ триединния Бог и основите на християнската вяра, е фундаментът на който е изградена християнската теология, то Халкедонския символ за личността на Исус Христос е центъра, сърцето на християнската вяра. Тази доктрина, наречена христология е най-ясната разграничителна линия между християнството и всички други възможни религии, философии, идеологии и схващания. Съединяването на Бог и човека в една личност, без това да води до размиване или обезличаване както на Божието, така и на човешкото естество, това е най-интимната тайна от Божието откровение, воля и действие спрямо нас – хората. Другите монотеистични религии, Юдаизъм и Ислям, изповядват, че има един Бог – творец и законодател, но за тях е кощунство Той да се съедини хората и да придобие човешко естество. Древните езически вярвания и някои източни религии говорят за богове, станали хора, но тези божества, най-често създадени от някой друг, са се превърнали в хора за да демонстрират неща отвъд човешките възможности. Те не са станали истински хора, приемайки нашето естество в себе си и давайки тяхното, божественото, на нас. Бездната между човечеството и Бога винаги е разделяла битието, същността и посоките на двете страни. Бог винаги е бил “там горе”, безкраен, абсолютен, съвършен. Човекът след грехопадението е останал “там долу” в калта на земната природа и греха, ограничен, слаб, смъртен, покварен. Езичниците са слугували на демоните посредством суеверието си. Източните религии предлагат чрез самовглъбяване човек да намери себе си, да реализира своя духовен потенциал, не разбирайки, че грехът ще го отведе при духовния свят на демоните. Юдаизмът и Ислямът стигат до там да признаят съвършения и вечен Бог, да издигнат Божия закон /бил той истинен от Мойсеевия закон или изопачен от Корана и Шериата/ като стандарт за поведение и да го налагат над хората, въпреки съпротивата на грешното ни естество. Истината обаче е, че грешното ни естество е прекалено силно и човешката ни воля не може сама да изпълни целия закон /Римл.8:7-9/. Тук е съвършенството на християнската вяра – Бог сам “прекрачва” бездната, приемайки нашето естество без да обезличава своето, съединявайки се с нас, за да можем да приемем Неговото естество. Бог знае, че колкото и да искаме не можем да изпълним Неговите изисквания /закона/ с грешното си естество, защото законът Му е духовен /Римл.7:14/. Само притежавайки Неговото естество чрез Святия Дух – “новото творение” или “вътрешния човек”, както го нарича ап. Павел, ние сме в състояние да изпълняваме Неговата воля. Това разбиране за Богоуподобяването наречено “теосис”, е силно застъпено в разбирането на източното християнство. Приоритет и смисъл на християнския живот е сливането с Бога, придобиването на все по-голям дял от Святия Дух. Животът на повярвалия се уподобява на изкачването на една стълба, която води към небето. Колкото по-високо е стигнал човек, толкова повече се е слял с Бога, ставайки все повече и повече съучастник на неговото естество /II Петр.1:4/. Всъщност смисъла на вечният живот не е нищо друго, освен сливането с Бога. В Евангелието от Йоан, Исус казва, че вечният живот е познаването на Бога и на изпратения от Него Христос. Както още в Битие, когато Бог съединява Адам и Ева в едно при брака, така и тук израза “познавам Бога” означава съединяване, сливане с Бога. Целият духовен живот на вярващия на земята е едно навлизане и предвкусване на това, което му предстои във вечността. Историята е пълна с примери за светци, които още тук на земята напълно са посветили живота си на единението и сливането с Божието естество. Копнежът на душата по Бога, търсенето на непрекъснато лично общение с Него и отделянето от всякакви земни грижи са били пример за поддръжание по пътя към съвършенството. Понякога това е означавало съзнателно лишаване на тялото от нормалните условия за живот, пълно отделяне от обществения живот, включително и от собствено семейство. Това преакцентиране на вътрешната интензивност, обаче резултатира в по-малка социална активност, в по-слаба ангажираност и пасивност при прилагането на християнството в различните области от земния живот на човечеството.
Освен вътрешно-духовния смисъл, учението за Въплъщението има значение и в обществен аспект. Тук е приносът на западния мироглед, който акцентира на практическото приложение на вярата във всяка област от общественото битие. В Матей 28:28 Исус казва:”Даде ми се всяка власт на небето и на земята”. В Деяния 5:29 и 17:7 виждаме, че християните не са изпълнявали онези заповеди на земните владетели, които са противоречали на Христовите заповеди. На основание, че властта на Исус е над всяка земна власт, те със смирение и чиста съвест са проявявали своето неподчинение по отношение забраната на юдейските властници относно проповядването на благовестието, а по късно и по отношение на задължителното идолопоклоничество, налагано с императорски укази. Това, разбира се, в много случаи им е коствало живота. Все пак, според тях не е било възможно вътрешната духовна вяра да няма адекватна външна изява във видимия свят. Противното би било лицемерие спрямо техния Господ. Езичниците недоумявали какво толкова им пречи на християните да покадят само една-две бучки тамян пред статуята на императора или някой езически бог, а после пак вътрешно да си вярват в техния Исус Христос. /Същите аргументи и обвинения във фанатизъм отправят и съвременните езичници всеки път, когато християните покажат неконформизъм и отстояват своята позиция./ Култът към императора, наричан “доминус”, /господ/ и “божи син” имал не само духовно-религиозен, но и гражданско-политически смисъл за Римската империя. Участието в този култ било клетва за вярност пред императора, който олицетворявал единството на цялата империя. Отказът от участие се възприемал като държавна измяна и бунт срещу императора и християните били преследвани не толкова заради религиозните им убеждения /в империята имало религиозен плурализъм спрямо множеството езически култове на различните народи/, а по-скоро по държавно-политически причини. Прогласяването, че “Исус е Господ на всички”/Рмл.10:12/ включва не само вътрешния духовен свят на хората, а започвайки оттам, то включва всяка една област от човешкото битие – семейство, образование, икономика, право, държавно управление, култура и изкуство и т.н. – всичко онова, което се нарича човешка цивилизация. Вторият Адам, който е от небето, започна своето служение като мина повторно по пътя на първия, земния, като в пустинята поправи всички грешки, които пъвия беше допуснал с трите основни изкушения в Райската градина. Първият Адам съгреши и превърна райската градина в пустиня, носейки проклятие за цялото човечество с греха си, а вторият устоя на същите изкушения, давайки възможност на хората да превърнат пустинята на живота си в градина, започвайки от душата, носейки живот, милост и благодат. Човекът Исус Христос дойде за да възстанови падналото творение, грешното човечество, и да върне човека при Бога. Исус не само възстанови човека до позицията и състоянието, което бе имал преди грехопадението, но давайки ни Святия Дух да живее в нас, ние бяхме осиновени от Бога и направени негови деца, съучастници на Неговото естество. Това, което имаме в Исус е много повече от това, което е имал Адам /Римл. 5:15, 17/. Августин Блажени казва, че Бог никога не би допуснал злото, ако не можеше да го използва за създаването на нещо още по-добро от първоначалното творение. Това възстановяване започва от човешките души, обхваща цялостната личност /дух, душа и тяло/, преобръща коренно човешките схващания, философия, идеали и ценности, резултатира в променени дела /вече дела на вяра, а не мъртви дела/, променени /изкупени/ институции и така стигайки до пределите на цялото човешко битие. Няма област от човешкото битие – нито личните и семейните отношения, нито икономиката или правото, нито изкуството или образованието, нито дори политиката и държавното управление, която да стои извън обхвата на изкуплението. Християнството предлага алтернатива на всички светски начини на използване на творението. Нещо повече – тази алтернатива не е ответна реакция на светските начини, а напротив, тя е връщане към първоначалния, оригинален Божи замисъл за употребата на всяко нещо. Новият Адам показа на човечеството какъв е трябвало да бъде животът, ако първият Адам не беше съгрешил, тъй както Бог още при сътворението го е планирал. Новият Адам е мерилото, стандартът по който всеки човек може да прецени себе си и да разбере в каква насока да се променя. Знаем, разбра се, че не всичко от човечеството на стария Адам ще бъде изкупено. Неспасените, тези, които отхвърлят Исус са определени за вечен съд и наказание заедно със Сатана и неговите демони, като бунтовници и престъпници на Божият вечен и свят закон. Подобно на цар, който съди изменниците и престъпниците, завръщайки се в своето царство след дълго отсъствие, “Царят на царете” ще съди цялата вселена като законен Господар, притежаващ всичката власт. Никой човек няма да може да се оправдае, че Христос бидейки Бог налага на хората невъзможни и непосилни изисквания, тъй като самият Исус е точно толкова човек, колкото е и Бог. Човекът Исус изпълни всички изисквания на Божият стандарт /закон/ и показа как човек може с помощта Святия Дух да прави същото, вървейки по пътя към Неговото съвършенство. Светите отци от Халкедонския събор неслучайно са наблегнали именно на това съчетание от двете естества, без те да се смесват, обезличават или променят, без да се раздвоява личността на Исус. Законът е неизпълним за старото, грешно естество. Пътят за изпълнение на закона е само чрез новото естество. Колкото по-духовен е един човек, колкото повече Христос се е изобразил в него, толкова повече Христос ще изпълнява собствения Си закон в него и чрез него. Новото естество е духовно и то желае да върши духовния закон, вместо да му се противи, както плътското.
С разбирането, че Исус Христос е единствения човек, който притежава всичката власт “и на земята”, християнството винаги е ограничавало или се е противопоставяло на опитите през историята един властник да узурпира всичката възможна власт и така да наложи абсолютизъм и тоталитаризъм в управлението. Християнството винаги е споделяло схващането, че земните управници получават властта си от Бог, и че духовната власт на Църквата не произтича от земната власт, а също идва директно от Бога. Така църквата, особено западната, винаги е била коректив на светската власт през историята. Светските управници е трябвало да помнят, че властта им не е безгранична и за всяко своеволие те ще дават отчет пред Божия Син, притежаващ всичката възможна власт. Това разбиране е било показвано през всички периоди на 20 вековната християнска история. През IV в. Амброзий, епископ на Милано (и учител на Августин), забранява на римския император Теодосий да участва в Господната трапеза /причастие/, заради жестокостта му при потушаването на бунт срещу него в Солун. Божият служител изискал от императора да се покае. Повярвайте, че дори и в залеза на римската империя, не е било лесно нещо да заставиш императора да се поправи, налагайки му публично църковно наказание. Бих казал, префразирайки Евреи 11:6, че без смелост не може да се изпълни Божията воля за поведението на един вярващ в обществото. През цялото средновековие църквата е отстоявала своята позиция в обществото, стремейки се да я съгласува с царете и императорите. Реформацията възстава срещу извращенията в католицизма, защото в по-късното средновековие църквата от коректив на светската власт и христов посланик на земята, се изражда в огромна централизирана институция, репресираща всяко мислене и действие, противни на нейните собствени възгледи. Папите са започнали да виждат себе си, като упражняващи цялата власт на Исус на земята, като земни заместници на самият Господ, раздаващи “правосъдие” и на земята вместо Негово. Гражданското общество появило се в следствие на Реформацията издига тезата, че отделните институции, били те светски или религиозни, получават властта си от Бог и е недопустимо един човек, бил той папата или светски монарх, да застане на върха на пирамидата на властта, без да има някакъв коректив на властта му, с който да се съобразява. Идеята за абсолютната монархия, като земно отражение на небесната йерархия е отречена и от самата Библия, както в структурата на властта в Мойсеевия закон, така и в по-лошият вариант при царете, когато свещениците и пророците си остават пряко подотчетни за своите правомощия само на Бог и, разбира се, най-вече в структурата на новозаветната църква и Христовото разбиране за властта като служене на другите. В най-новата история християните са продължавали да се се противопоставят на тираничните фашистки и комунистически режими, покорявайки се на Бог, прогласявайки Неговата воля. Един от последните примери за такова противопоставяне и то не пред диктаторски режим, а в най-демократичната страна, бе речта на покойната вече Майка Тереза пред най-висши представители на американската общественост през 1996г. В присъствието на президента Клинтън, вицепрезидента Ал Гор и съпругите им, тя със смирение и твърдост заяви, че абортът е възможно най-отвратителното престъпление, отнемащо невинен човешки живот (нека си припомним, че узаконяването на абортите бе едно от предизборните обещания, с които Клинтън спечели изборите). След тези смели думи цялата зала става на крака в бурни овации, с изключение само на четирима души, познайте кои.
Властта на Христос изисква от нас подчинение на Неговата воля, дори когато тя драстично се разминава с волята на земните управници и сме реално застрашени от тяхната реакция. Обещанието, че “всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса ще бъдат гонени” /II Тим. 3:12/ ясно показва конфликта между небесните и светските разбирания за живота. Христос днес седи на небесния трон, но това, което е направил при първото си пришествие има пряко отношение към земната действителност. Нашето пълно подчинение към Него не е въпрос на бъдещето, когато дойде Второто пришествие и останем без опозиция, а на настоящето, поради това, което Той е направил при Първото си пришествие. Христос е човекът, притежаващ всичката земна власт, макар и физически Той да се намира на небето при Своя Отец. Единението с Божия Син е немислимо без покорството ни към Него. Зачитането на Неговата безгранична власт показва доколко сериозно и реално приемаме самият Него.
Зачитането на властта Му е следствие на вярата ни в Него, “….а като дойде човешкият Син, ще намери ли вяра на земята?”