п-р Людмил АРСОВ
Изминаха три месеца от последният ми материал, но си имам извинителна причина. На 9 февруари 2010 г. ми бе съобщено, че съм „повишен“ в Председател на цяла една деноминация – СЕПЦ (Съюз на евангелските петдесятни църкви). Новината, както и последвалите главоблъсканици, произхождащи от нея, безбройните срещи с юристи, посещения в Съдебната палата, искания, молби, жалби и т.н. ми попречиха да пиша. С радост мога да кажа, че от събота, 15 май, моето „председателстване“ приключи, след като подписах, че няма да обжалвам решението на Софийски градски съд.
И като стана въпрос за Софийски градски съд – последните няколко месеца ми бяха предостатъчни, за да разбера защо ЕС критикува съдебната ни система при всяка възможност. Сигурен съм, че в България работят не малко съвестни и компетентни юристи и магистрати, но определено в рамките на породилия се казус срещнах само двама такива – юристката, която ме консултираше по случая и съдия, чието име обещах да не споменавам.
Ето какъв е случаят накратко. Подаваме документи за регистрация на новото ръководство на църква „Приятели“, а СГС ни регистрира като ново ръководство на цялата деноминация – без устав, без изборна конференция, без да отговаряме на изискванията. Абсолютно нецелесъобразно и всъщност незаконно решение.
За няколко месеца разбрах колко хубаво е, че моята вяра е в Исус Христос, а не е в държавата, деноминацията или просто в даден човек – апостол, пророк или председател.
Казусът можеше да бъде решен по няколко начина. Ръководството на деноминацията реши проблема по най-удобния за него начин – чрез съдебен иск срещу мен и църква „Приятели“. Нищо, че документите бяха окомплектовани в канцеларията на деноминацията. Нищо, че моят подпис не фигурира в заявлението за регистрация. Нищо, че църквата, срещу която се завежда иск всъщност е част от тази деноминация.
Да, да, да. Искът е „фиктивен“, т.е. аз и църквата сме подписали всички документи предварително, защото не желаем да възпрепятстваме процеса. Въпросът, който ще остане е – това ли беше най-добрият начин за решаване на проблема? Отговорът е НЕ. В цялата суматоха и притеснения във връзка с идващия събор (изборна конференция), кой го е грижа, че Люси и църква „Приятели“ ще бъдат съдени без вина! Както бе казал поета: „Какво тук значи някаква си личност… Това е толкоз просто и логично“. Е, според мен не е просто и със сигурност не е логично.
И тук стигам до въпроса за „системният грях“, както го нарече една много умна жена. Системният грях, който кара иначе умни хора да взимат безумни решения. Системният грях, който кара успели хора да не могат да направят нищо успешно, когато се съберат заедно. Системният грях, който се опира на два стълба – човешка слабост (некомпетентност) и заложени слабости в устава на организацията.
И така, понеже наближава изборната конференция на Петдесятния съюз, нека от сега да е ясно какво мисля. Абсолютно и непоклатимо съм убеден, че е нужна промяна.
1. Промяна в посоката на развитие.
Вече не сме във времето на комунизма и няма нужда от организация-майка, която да контролира какво се случва в отделните църкви. Нуждите на църквите и пастирите в 21. век са съвсем различни и новото ръководство на Петдесятния съюз първо трябва да е наясно с това, а след това да адресира тези нужди.
2. Промяна в една напълно сбъркана система на работа.
Като се започне от вземането на решения, организирането на най-обикновени събития, комуникация в деноминацията, печатни издания и т.н., и т.н. – изостанали сме някъде с около 100 години.
3. Нужна е промяна в личностите.
Новото време изисква нов и свеж призив от Бога, нови лица, нов плам за развитието на движението. Ако трябва да го кажа с библейски образ, би звучало така – вече не сме в Египет, вече не сме и в пустинята, има нужда от нов тип ръководене. Има нужда от прозрачност и откритост и най-вече има нужда от изцяло нов подход за развитие на движението.
Време е за промяна, но не козметична. Време е да сверим часовниците си с Божественото време и да започнем да вършим Божията воля по Божия начин, защото, приятели, целта не оправдава средствата. Не и в Божието царство.
Никога не съм бил добър в църковната политика. Сигурно това писмо ме издава, но честно казано не ме интересува. В последните няколко месеца видях достатъчно църковна политика и просто ми писна. Basta!
_____
Basta – от италиански – „достатъчно“