Съживлението в Правец 30 години по-късно

Д-р Теол. Доний К. Донев

Тази история е първо малко дълга, после доста позакъсняла и трето съвсем нелесна за разказване. Но когато опитах да я разкажа преди петнайсетина години, май не й беше времето. На 25 годишния й юбилей през 2016, не се получи кой знае какъв отклик. Тя е и малко несъвместима с едно ново евангелско поколение, което расте днес в България, а и извън нея. Но пък има какво да каже за миналите, за настоящите и за бъдещите. Дано само вече не е съвсем закъсняла…

Божията църква в Правец е обособена със свои богослужения през 80-те години на миналия век. Нейните основатели, брат Стоян и сестра Мария, повярват през 1978г. Брат Тодор Рашев от Правешка Лъкавица ги насочва към Божията църква в Етрополе, която посещават известно време. Там стават свидетели на изцелението на дете от левкемия и така започват богослужения и в Правец по времето, когато е още комунистически бастион. През 1982г., за църквата е ръкоположен е пастор Иван Съботинов, син на пастор Блажо Съботинов от гр. Левски. Съпругата на бр. Иван, сестра Бонка, пък е дъщеря на Тодор Рашев. На дали са си давали сметка, че 40 години по-късно, все още ще пастируват божията църква в Правец. Събранията започват в къщата на брат Стоян току накрая на града, въпреки риска че живеят срещу езиковата гимназия. Така отминава десетилетие на пост, молитва и вярност пред Бога.

През 1989г., в УКТЦ по МТТ е приета ученичка от Елин Пелин, която е вярваща. Приемът е изключително труден с изпити по физика и математика. За едно място се борят 10-15 души и от цяла България, а в училището всяка година влизат едва 130 човека.

Още есента чрез нея повярват две съученички. Заедно отиват да търсят вярващи в православната църква в Ботевград, от където им казват, че има евангелска група в Правец. Започват да посещават домашните богослужения у дядо Стоян и се запознават с някои от младежите, както и вярваща, която работи като възпитателка в УКТЦ. Не след дълго, от управата на училището срещу тях е започната процедура за изключване и уволнение. На среща с ръководството са извикани и родителите. Но в процеса на действия идва 10 ноември 1989, от училището не са сигурни как да постъпят и случаят се разминава.

И преди да продължа с останалата част на историята, наивно питам дали това не е нейната най-съществена част. Дали преврата 1989г., не се е случил именно за да се „размине“ инцидента и да се даде свобода на Божието слово? Дали Онзи, Който държи историята в ръцете Си, не е сторил нужното за да бъдат достигнати с Благата вест над 300 младежи в Правец само за няколко кратки месеца? И дали случилото се не само в там, а в цяла България не е отговор имено на поста и молитвата, които променят историята? Насърчени, вярващите ученици продължават с едномесечен верижен пост и молитва. Припомняйки си историята след повече от 30г., мнозина от нас са имали водителство за пост по същото време.

По време на първата петдесятна конференция „Исус е жив и днес,“ приех кръщението със Св. Дух придружено с белега говорене не езици на 16 август 1990г. Точно когато Ерик Каули се молеше за изцеление на болни и каза: „Правете това, което не сте можели да правите преди,“ аз започнах да говоря на небесни езици и не съм спрял до сега! Само две седмици след това на молитва у нас, Бог ме призова за служение и ми даде първата проповед. Бях само на 16 години и нямах ни най-малка представа с какво се захващам. А лятото бе към своя край и учебната година вече започваше.

Майка познаваше брат Стоян и сестра Мария чрез брат Ховнан от Ямбол. Той често идваше и престрояваше в Правец и Етрополе служейки с дарбата си по църквите. В началото на учебната година, отидохме да се запознаем с тях. Приемайки майка като своя, брат Стоян и сестра Мария й умиха нозете. Тя и до днес казва, че с това си е припомнила години назад от детството, когато служенията и дарбите в Ямбол са били в силата си.

В общежитието започнах да споделям с всички за изпълването със Св. Дух и разбира се за спасението от грехове. Мой съученик, с който и до днес сме близки, пръв отказа да дойде с мен на църква. Но затова пък братовчед му който също ни слушаше реши да дойде и остана.

Службите в Правец не бяха като в Ямбол. Малко събрание в голямата стая у дядо Стоян с няколко стола и дървени пейки. Петък 21 септември 1990 на служба маше точно 12 човека между които и младежи, общо с нас двамата 14. Молихме се, пяхме, после пак се молихме. Вече отдавана не е така, но тогава все още не знаех, че в Божиите църкви някой става да проповядва само когато Бог даде слово. Ако Бог не говори, няма и проповед! А вътре в мен изгаряше Словото на първата ми проповед. След няколко неуспешни опита и вътрешна борба, която чувствах като безкрайна, най-накрая станах и споделих от Битие 18 глава: „Заради десетте няма да го погубя.“ По-кратко, а и по-ясно на дали съм проповядвал от тогава. След службата се запознахме с младежите. Нямах представа, че всички тези хора като мен са се молили и постили с години за Съживление, нито пък че аз ще бъда част от него. А Съживлението наближаваше бързо и не чакаше никого…

Животът в малката Божия църква се оказа по-динамичен от очакваното. Едно от първите пътувания с групата беше до сватбено тържество на вярващи в Плевен. Последваха други: неколкократно до офиса на Божия църква в София (тогава на ул. Кирил й Методий 45), до ЕПЦ-Пловдив, където бях вече ходил за откриването на църква Емануил на 9 септември 1990г., до Плевен за първата „Арфа на Давид“. До Божия църква – Етрополе, до Ботевград, където за откриването на богослуженията в младежкия дом проповядва Марк Уилиямс, по-късно председател на Божията църква в Америка. И всичко това само през първия семестър.

С младежите се събирахме редовно и не само на младежки. По препоръка на кмета, помагахме на възрастни хора из града, които имаха нужда от помощ, а понякога им носихме и храна. Изучавахме библейски уроци, които ни изпращаха по пощата от Велико Търново – тогава други нямаше. Често имахме верижен пост, а нощните бдения в домовете на различни вярващи бяха почти всяка седмица. Разделяхме се за молитва на две групи, момичетата в едната стая – момчетата в друга. Понякога спяхме по два часа, докато те се молеха в другата стая, и после застъпвахме в молитва следващите два. Когато нямаше къде да се събирахме, правихме верижни молитви по 24 часа, като всеки се молеше от стаята си в общежитието на своя си час. Не знайно защо, на мен все се падаше молитвата в 4 сутринта. И така си остана до днес…

Някъде по това време, повярва друг мой съученик от съседната стая. С него дискутирахме Библията постоянно. Една вечер, когато пак бяха спрели тока (а проповядвахме и на свещи), говорихме до много късно за вярата. Накрая му казах така: „Ти знаеш какво трябва да направиш!“ Той започна да посещава богослуженията с нас още същата седмица.

Към края на 1990г., бе решено да направим Рождествен концерт в големия киносалон на Правец – първа публична изява на малката Божия църквата. Пътувахме до Етрополе, където ни помогнаха да разучим „Тиха нощ“ на гласове. Някои от нас свиреха на музикални инструменти. Имам спомен, че последните репетиции правихме в малката зала на младежкия дом, въпреки че неговата роля дойде по-късно през пролетта на 1991г. В последния момент, на помощ се притече група за хваление и от София. Като цяло, и концертът и проповедта след него бяха кратки, но явно са били впечатляващи и бяха посрещнати добре в малкия град.

В началото на 1991г. след зимната ваканция, младежките богослужения продължиха у домовете на различни вярващи. С няколко младежи подготвихме серия от проповеди за молитвата. Скоро, богослуженията ни се преместиха под наем в клуб на ОФ. По стените му все още стояха всякакви лозунги от „онова време,“ а таблото за компартийни новини и „успехи“ бе застинало в историята непокътнато от промените. Дори масата на която бе поставена катедрата-амвон, бе покрита с характерната за режима алено-червена покривка от плюш и така си остана докрай. Ала Духът се изливаше свободно и независимо от всичко това. На всяко богослужение имаше нови посетители, предимно ученици, които се спасяваха и приемаха Св. Дух. На няколко пъти дойде и брат Стефко от Казанлък, който имаше дарба тълкуване на езици, каквато имаше и съпругата на нашия пастор. Новоповярвалите ставаха все повече и се наложи да преместим амвона в ъгъла и пренаредим столовете така че да се събират повече хора.

За кратък период през пролетта на 1991, младежките ни събрания се провеждаха и в голямата зала на младежкия дом. Онази, украсена с огромни картини и дърворезба по стените и тавана, и столове от масивно дърво в стила на 80те години. Там, като по-централно място в града, посещаваха много наши съученици. Започна да идва и една малка група за които знаехме, че експериментират с наркотици. От начало, уж на шега, но на богослужение в София по време на молитва, Бог ги повали на земята без да могат да стана в следващите 10-15 минути. В последствие свидетелстваха, че са освободени от пристрастяването, а такива свидетелства не оставаха тайна в малкия град.

Едно богослужение в клуба на ОФ от пролетта на 1991г. се е запечатало завинаги в спомените ми. Вървяхме по улицата от УКТЦ за богослужение, когато над града изведнъж се появи дъга, а дори не бе валяло. Мисля, че единственият път който видях дъга в Правец за петте ми години там. По пътя разговаряхме, че е знак от Бога. Като пристигнахме, клубът на ОФ вече бе препълнен. Всеки бе поканил някой нов. Нея вечер се покаяха 26 човека и Бог кръсти всички със Св. Дух. Молихме се простичко: „Господи, няма да си тръгнем докато не кръстиш всички.“ Да, но стана 22ч. и вечерния ученически час наближаваше, а след 25 кръстени едно момче от Самоков все още нямаше Св. Дух. Накрая, той реши да върви нагоре към православната църква и да се моли сам. Върна се след десетина минути пълен с Духа и говорещ небесни езици.

На Цветница 1991, станах пряк свидетел и на първото църковно сътресение. В онези години напрежение в църква имаше от какво ли не – как се обличали младежите, какви песни пеели, да се проповядва повече от Новия завет отколкото от Стария и какво ли не още. Този случай, обаче бе малко по-различен.

Съботата 31 март, 1991 щяха да сменят времето с пролетно. На следващия ден в Ботевград имаше гости от Америка след което  планувахме да пътуваме през София за Ямбол. С няколко младежи от църквата имахме идея за мисионерско пътуване след Великден. Нарамили пътните чанти вървяхме към града. Точно на ъгъла на MTV клуба и Балканбанк срещнахме друг вярващ. Разменихме няколко думи за великденските празници и предстоящото пътуване след което продължих към града сам. Не знам какво се случи в Правец в следващите няколко дни, но след това нещата в групата се промениха.

Великден 1991 беше на 7 април. На богослужението в НДК гост – проповедник беше Флойд Лахан. След службата, поехме към Ямбол с Диана експрес. Един от съучениците ни наскоро откри старателно пазени вече 30 години, подробни бележки от това наше първо мисионерско пътуване, които публикувам в резюме:

„Младежко турне от (неделя до неделя) 7.04 до 14.04.1991г. по маршрут: Правец, София, Ямбол, Димитровград, Хасково, Кърджали, Карлово, Правец.

7.04   София – НДК

8.04   Ямбол

9.04   Богослужение в ЕПЦ

10.04 Богослужение в Кабиле

11.04  Димитровград

11.04  Хасково – богослужение в ЕПЦ

12.04 Кърджали – богослужение в Божия църква

13.04  Евангелизация в Карлово

14.04 Богослужение в ЕПЦ – Карлово, 9 кръстени със Св. Дух. Обратно към Правец през София.“

В Правец, свидетелството за мисионерското пътуване беше повече от екзалтиращо. Да имаш млади хора повикани за служение след години на молитва и чакане, не е малка работа за която й да е църква. За мнозина, това бе знак че съживлението е започнало. Затова и подновихме утринните молитви на връх Моновец над града. Всеки ден в 7 сутринта, поне дузина ученици от УТКЦ и езиковата се качвахме на хълма от който се вижда целия Правец за да се молим за църквата и хората там. В отговор, някой пусна слуха, че сме били нов култ който посреща изгрева, но и тази съпротива не успя. Защото на Моновец се срещахме в единство с Бога.

Завършихме учебната година с двудневна евангелизация в центъра на Правец. Не помня да е имала фрапиращи резултати на момента, но самото излизане на църквата за евангелизиране бе знак на започналото съживление. По-късно разбрахме, че наши снимки от евангелизацията са поместени в една позитивна статия в местния вестни Имам и ясен спомен, че последното богослужение проведохме в малката зала на младежкия дом.  Един по един свидетелствахме, че заедно с успеха на църквата завършваме и с добри оценки – не малък знак за доброто влияние на вярата ни. На път за Ямбол, спрях отново при младежите в  Карлово за няколко дни. Следваше лятната ваканция и първото ми посещение на младежки лагер „Карандила“ през 1991. /следва/