ПИСМО
Относно греха срещу Святия Дух
До Джон Утенбогърт, най-скъпия и особено възлюбен брат в Христос , Яков Арминий желае здраве и благополучие в Христос
Най-скъпи от всички приятелю,
Тъй като скоро смятате да проповядвате пред членовете на Вашата църква за греха срещу Святия Дух, Вие ме помолихте да споделя с Вас своите размишления относно този предмет, за който и по-рано търсихте моето мнение; но по това време не бях в състояние да отговоря на молба Ви, защото нямах мнение по въпроса, нито пък сега съм достигнал до някакво окончателно и твърдо убеждение. Но аз нито имам някакво желание да Ви откажа своите слаби размишления, нито е мое задължение да не ги споделя с един, който от дълго време има правото да изисква и дори да ми заповядва. Нито пък ще бъда възпрян да Ви се покоря от някакъв фалшив и груб срам, макар да знам, че моите размишления по този въпрос не могат да Ви задоволят, тъй като не са напълно одобрени дори от мен самия. Защото каквито и да са те на практика, аз съм сигурен, че заслужават известно извинение, понеже са относно въпрос, равен по трудност на който трудно би могъл да се намери в цялото Писание, както свидетелствува св. Августин, когато го разглежда (tom. 19, fol. 9) в своето обяснение на Матей 12:31-32. Освен това, аз се надявам и съм напълно уверен, че Вие така ще обработите моите груби бележки, че след това аз ще получа обратно от Вас не само тях с печалба, но и други, които ще бъдат в състояние напълно да отговорят на моите въпроси.
Тук аз няма да представям какво св. Августин казва относно пасажа, когато пише за този грях; нито какво намираме в писанията на други автори – както сред древните, така и от нашето време, за да не бъда твърде многословен и особено, защото Вие сте твърде добре запознат с техните творби и сте в състояние да се обърнете към мненията им. Аз ще Ви предложа собствените си размишления не по начин, който е подходящ за природата на самия предмет (защото как би било възможно за мен да направя това, когато той не е напълно ясен на самия мен ?), но в реда, който мога да видя в хаоса на множество мисли.
На първо място, няма да бъде безполезно, да приложим към това изследване тези пасажи от Писанието, в които е споменат този грях или поне тези, в които изглежда, че той се споменава.
“Затова ви казвам: всеки грях и хула ще се прости на човеците, но хулата против Духа няма да се прости. И ако някой каже дума против Човешкия Син ще му се прости; но ако някой каже дума против Святия Дух, няма да му се прости нито в тоз свят, нито в бъдещия.” (Матей 12:31-32)
“Истина ви казвам, че всички грехове на човешкия род ще бъдат простени и всички хули, с които биха богохулствали; но ако някой похули Святия Дух, за него няма прошка до века, но е виновен за вечен грях.” (Марк 3:28-29)
“И всекиму, който би казал дума против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой похули Святия Дух, няма да му се прости.” (Лука 12:10)
Освен тези, има още два пасажа в посланието към евреите – първият от тях в 6-та глава, а другият в 10-та, които е възможно безопасно да се свържат с този предмет.
“Защото за тези, които веднъж са били просветени и са вкусили от небесния дар, и са станали причастници на Святия Дух, и са вкусили колко е добро Божието слово, още са вкусили и от великите дела, които въвеждат бъдещия век, а са отпаднали, невъзможно е да се обновят пак и доведат до покаяние, като разпъват втори път в себе си Божия Син и Го опозоряват” (Евреи 6:4-6)
“Някой, който е престъпил Мойсеевия закон, умира безпощадно при думата на двама или трима свидетели; тогава колко по тежко наказание мислите, че заслужава оня, който е потъпкал Божия Син, счел е за нищо проляната при завета кръв и е оскърбил Духа на благодатта?” (Евреи 10: 28-29)
Към тези може да бъде добавен и пасажът от първото послание на св. апостол Йоан:
“Ако някой види брат си, че извърши несмъртен грях, нека се моли и Бог ще му даде живот, сиреч на ония, които съгрешават несмъртно. Има смъртен грях; не казвам за него да се помоли.” (1 Йоан 5:16)
Нека да бъде добавен също и следният пасаж от Посланието към евреите, заради обяснението, а не понеже е свързан със същия предмет:
“Защото, ако словото, изговорено чрез ангели, се утвърди и всяко престъпление и непокорство получи справедлива отплата, то как ще избегнем ние, ако пренебрегнем едно толкова велико спасение, което, отначало прогласено от Господа, се потвърди между нас от тия, които бяха го чули, като му свидетелстваше и Бог чрез знамения и чудеса, чрез разни велики дела и чрез раздаване на Святия Дух по волята Си?” (Евреи 2:2-4)
Към тези нека да бъде добавен друг пасаж от Деяния на апостолите:
“Коравовратни и с необрязано сърце и уши! Вие всякога се противите на Святия Дух; както правеха бащите Ви, така правите и вие.” (Деяния 7:51)
Но за същите хора в предишната глава се казва:
“Но не можаха да противостоят на мъдростта и Духа, с който той говореше” (Деяния 6:10)
“И всички, които седяха в синедриона, като се вгледаха в него, видяха лицето му, като че беше лице на ангел” (Деяния 6:15)
Аз свързвам тези пасажи не поради друга причина, а защото така ще бъда в състояние да ги разгледам заедно и да насоча мислите си към тях.
Нека първо да видим имената, които получава грехът, който разглеждаме тук.
Евангелистите Матей, Марк и Лука го наричат “хула против Духа” или “хула срещу Святия Дух.” В 6-та глава на Посланието към евреите той е наречен “отпадане” и в 10-та глава на същото послание “оскърбяване на Духа на благодатта.“ Аз мога да добавя от шестата глава “повторно разпъване на Божия Син” и “считане за просто нещо пролятата при Завета кръв”, освен ако не е възможно те да бъдат отнесени към нещо друго, което ние ще дискутираме по-нататък. В 1 Йоан 5:16 той е наречен “смъртен грях.” Грехът, който е описан в Евреи 2:2-4, е наречен “презиране на спасението, първо прогласено чрез Христос и Неговите апостоли”и потвърдено от Бога с несъмнени свидетелства. В Деяния 7:51 той е наречен “противене на Святия Дух.” Така, след като сме разгледали вида на този грях, ние можем да изследваме самите пасажи.
Този, срещу когото е извършен греха, е наречен от Матей, Марк и Лука “Святия Дух,” а в Евреи 10 “Духа на благодатта,” като чрез добавянето на определението “на благодатта” към Духа, изглежда се има предвид, че обектът, който се разглежда, не е толкова личността на Святия Дух, колкото Неговото благодатно действие. Същите евангелисти правят разграничение между този грях и греха срещу “Човешкия Син”, докато в Евреи 6 и 10 за него се казва, че води до опозоряването на Божия Син и на Неговата кръв – две изказвания, които по-късно трябва да бъдат приведени в съгласие, защото всяко от тях е вярно.
Хората, които извършват този грях, са описани в Евреи 6 като “тези, които веднъж са били просветени и са вкусили колко са добри небесните дарове, и са станали причастници на Святия Дух, и са опитали колко добро е Божието слово и силата на идещия век”, а в Евреи 2 за тях се казва, че спасението им е било известено и потвърдено с несъмнени свидетелства. В Деяния 6 той се приписва на тези, които “не бяха в състояние да противоречат на мъдростта и Духа, с които говореше Стефан” и се казва, че те са “видели лицето му като лице на ангел.” От тези описания си струва да се замислим, от какво са били движени тези, които са извършили този грях.
По-нататък, Матей, Марк и Лука твърдят, че този грях е непростим и няма да бъде простен, а св. Йоан, че е смъртен. Същото нещо се твърди и в Евреи 6, като на мен ми се струва, че причината за това е, че е невъзможно тези, които така са “отпаднали да се обновят и доведат до покаяние.” Сравнявайки с Евреи 10, за този грях се казва, че заслужава по-сурово наказание от презирането на Мойсеевия закон и в началото на същия пасаж сигурността на наказанието е указана със следните думи: “умира безпощадно,” което изглежда повтаря или обобщава същото нещо. В Евреи 2 за тези, които презират спасението, се казва, че “ще приемат справедлива отплата.”
Освен това, причината, поради която грехът е непростим, смъртен, и поради която човекът, който съгрешава така, не може да бъде обновен и доведен до покаяние, изглежда е описана в Евреи 6 със следните думи: “докато втори път разпъват в себе си Божия Син и Го опозоряват” – тези, “които са потъпкали Божия Син и са счели за нищо пролятата при Завета кръв, с която са били осветени.” Защото не ми изглежда вероятно тези изрази да са паралелни с отпадането и вършене противното на Духа на благодатта, но смятам, че те трябва да бъдат поставени в зависимост един спрямо друг.
Последно, в Евреи 2 и 10 е направено сравнение между този грях и потъпкването на Мойсеевия закон; понеже това по подобен начин заслужава осъждение, ние можем правилно да разберем вида на този грях. От това сравнение се вижда, че грехът, който разглеждат тези пасажи, не е извършен срещу Мойсеевия закон.
От контекста на предходните и следващите неща може да бъде намерена причината, поради която Христос – чрез евангелистите, св. Павел в Посланието към евреите и св. Йоан в своето първо послание, споменава този грях.
Нека сега да изследваме нещата, които открихме относно този грях, следвайки, доколкото е възможно, ръководството на пасажите, които представихме и посочихме в нашата беседа.
Според мен, те могат да бъдат обобщени по следния начин:
(1) разглеждащи рода или вида на този грях;
(2) неговия обект и модус
(3) тези, които извършват този грях;
(4) движещата причина;
(5) резултата от греха;
(6) степента на този грях;
(7) конкретните атрибути на този грях – неговата непростимост или неизвинимост и неговата причина.
Към тези ще бъдат добавени три други въпроса, които Вие споменавате в писмото си:
(1) Може ли този грях да бъде разпознат от човешкото правосъдие и какви са неговите белези?
(2) Могат ли тези, за които се подозира, че са извършили този грях, да бъдат смятани за виновни или не?
(3) Може ли разграничението, което се прави между греха срещу Човешкия Син и този срещу Святия Дух, да помогне за потвърждението на истината относно личността на Святия Дух?
1. По отношение на рода или вида, тъжно е, че разглеждането на този въпрос е свързано с голяма трудност. Защото тя произлиза не от друго, а от твърде голямото изобилие на греха и неговото разграничаване и деление на множество видове. Все пак, на това място не е необходимо да разглеждаме всички деления на греховете; необходимо е да видим само това, което ще ни помогне да определим този грях. За да направим това, трябва да започнем от самото начало.
Грях, следователно, е престъпване на Божия закон, какъвто и да е този закон; защото ние говорим за грях от този вид. Едно престъпване на закона е или конкретно, срещу едно или повече предписания на закона, или е универсално, срещу целия закон, което се нарича отхвърляне и презиране на закона и отклонение от него, и което е толкова срещу това, което е заповядано или забранено в закона, колкото и срещу Този, Който директно го заповядва чрез Неговото презиране.
Този грях в СЗ е означен чрез фразата, да съгрешиш с вдигната или простряна ръка; защото моралният закон се заключава в един предговор изразен със следните думи: “Аз съм Господ твоят Бог, Който те изведох от египетската земя” и т.н. и от едно изброяване на заповедите. Или самият предговор е отхвърлен и Бог е директно презрян, или грехът е извършен срещу заповедите. На практика, нито едно от двете не може да бъде извършено, без да доведе до опозоряване на Божието могъщество и да опозори Бога. Но не всеки грях съдържа презиране на Бога. Давид извършва прелюбодейство, което може да бъде сведено или като следствие да донесе презрение на Бога, или да доведе до този резултат, но той не извършва този грях, защото презира Бога.
Божият закон е двустранен – на делата и на вярата; или заповедите на закона са два вида: някои законови, които правилно са наречени с това име и някои евангелски. Но грехът, който ние разглеждаме, не е от вида, който се извършва срещу Божия закон, независимо, дали той е конкретно или универсално престъпване и отстъпление от закона. Това е очевидно от Евреи 10:28-29, защото тук този грях е сравнен с престъпването или отхвърлянето на Мойсеевия закон като по-голям грях с по-малък. Това също така е очевидно и от Евреи 2:2-4. Този грях също така е наречен “презиране на Духа на благодатта,” Който не е този на закона, но на Христовия Дух и на Неговото евангелие. Лесно е да схванем същото нещо от евангелистите; защото в евангелието на св. Матей Христос казва: “но ако Аз чрез Божия пръст изгонвам бесове, Божието царство е дошло върху вас.” (12:28). Следователно, този грях е извършен срещу Духа, Който свидетелствува за идването на Божието царство и поради тази причина той не е извършен срещу Божия закон, но срещу евангелието на Исус Христос.
Същото нещо е очевидно от Евреи 6, където апостолът разглежда отпадането от даровете, които са изброени там и които са дарове на евангелието на Христос. За Христос също така се казва, че е “разпъван втори път и опозоряван” чрез това “отпадане” и в Евреи 20 за Него се казва, че е “потъпкан” и “кръвта на Завета е счетена за просто нещо.” Всички тези са грехове извършени не срещу закона, но срещу евангелието на Христос.
От тези наблюдения става очевидно, че хората, които твърдят, че този грях се състои в презиране на познатата истина относно Бога и Неговата воля и дела не разглеждат предмета достатъчно внимателно; те трябва да добавят и “срещу истината на евангелието.” Но заповедите на евангелието са две – за вяра в Христос и за обръщение към Бога. Тази свързана с вярата е ясна. Нека да изследваме тази, която е свързана с обръщението. Тъй като отвръщането от Бога е предизвикано от греха, законът осъжда този, който се отвръща или обръща и го осъжда, и проклина, без надежда за прощение; но евангелието изисква обръщение и обещава прощение. Следователно, обръщението към Бога е евангелска заповед, а не законова. Но непокаяността е противоположното на обръщението към Бога; и това е, което накрая осъжда човека чрез непроменим декрет на Бога, т.е това, което е евангелско. Тази окончателна непокаяност все пак не може да бъде наречена “грях срещу Святия Дух,” който е обектът на нашето разглеждане. Защото:
(1) Окончателната непокяност е обща за всички, които ще бъдат осъдени; докато този грях срещу Святия Дух се отнася до определени хора или по-скоро до много малък брой.
(2) (Грехът на) окончателната непокаяност не е извършен, освен със завършването на живота; но този грях е извършван, когато човекът все още е жив. Това е очевидно от 1 Йоан 5:16: “Има и смъртен грях; не казвам за него да се моли.”
(3) Относно тези, които извършват смъртен грях, е казано: “невъзможно е да се обновят и отново да се доведат до покаяние”, но това би било безполезно изказване относно един, който е починал непокаян, защото е добре известно, че всяка надежда за прощение свършва заедно с късия път на нашия настоящ живот.
(4) Относно греха срещу Святия Дух се твърди, че “няма да бъде простен нито в този свят, нито в идния”, т.е. никога няма да бъде простен. Но не е необходимо да правим подобно твърдение за крайното непокаяние.
Този грях, следователно, е престъпване на заповедта, която изисква вяра в Исус Христос. Но тъй като учението за вяра в Исус Христос не само представлява единно цяло, но по подобен начин се състои от определени части, от това може да се предположи разлика в прегрешението, т.е., че едното е универсално, а другото конкретно. Универсално е това, чрез което Христос просто е отречен и отхвърлен и което може да приеме общото име “безверие” или “неверие”. Конкретното е това, чрез което Христос не е отхвърлен общо, но просто не е приет така, както е изявен в словото Си; и това се нарича “ерес” – дума, която се използва относно тези, които, след като са изповядали вяра в Христос, не са опазили Неговото учение цялостно и неопетнено, но са го покварили. Но грехът, който ние разглеждаме, не се състои в конкретното прегрешение. Следователно, то принадлежи на универсалното престъпване на заповедта за вяра в Христос, което е безверие или неверие. Не всичко е неверие и неверието има различни видове.
(1) Неверието на тези, които не са чули нищо за Христос; но такъв човек не извършва грях срещу Святия Дух.
(2) Неверието на тези, които са чули за Христос, но не са разбрали (Матей 13:19). Към тях също не можем да отнесем греха срещу Святия Дух.
(3) Неверието на тези, които са разбрали, но не са били напълно убедени в своята съвест по отношение на нещата, които са разбрали. Тези хора не са виновни в греха срещу Святия Дух.
(4) Това [неверие] на тези хората, които, макар че са убедени в съвестта си, че Исус е Христос, все пак Го отблъскват чрез неверие. По мое мнение към тази група хора принадлежи грехът срещу Святия Дух, за който сега говорим. Следователно, неговият вид или клас е едно отблъскване и отхвърляне на Христос в опозиция на съвестта. Това не е просто отказване или отричане; защото то принадлежи на този, който преди това е направил изповед. Това не е враждебност или нападане; защото това принадлежи на по-нататъшния напредък (в греха), както ще видим след малко. Заслужава да се отбележи, че на практика едно и също нещо е да се каже “отхвърляне на Христос” и “отхвърляне на истината за Христос”, ако разбираме едно универсално отхвърляне, а не конкретно отхвърляне на една или повече доктрини.
2. Нека сега да преминем към обекта. Казва ни се, че обектът на този грях е личността, срещу която той е извършен, независимо дали това е Бог, самият смъртен или неговият ближен. Но ние трябва да вземем под внимание не само обекта, но и неговия модус, който схоластиците наричат “формална причина.” Когато този модус е добавен към обекта, той прави последния точен, адекватен и подходящ. Една повърхност може да представлява обект, който се вижда, но ние виждаме цвета й. Една обида може да е нанесена срещу Бога чрез неблагодарност, но тя е срещу Него като заслужаващ по-добро отношение. Ние също така съгрешаваме срещу Бога чрез непокорство и действайки с презрение срещу Неговите заповеди, забрани, обещания, заплахи, очистване, поправяне и т.н. Отстъплението е извършено срещу Бога, но то е срещу Него, когато Той е схващан като Бог, на Чиято божественост и Име този, който отпада, се е обрекъл по-рано. Но на това място, обекта на греха, за който ние говорим, е непосредствено Исус Христос. Причината, поради която аз добавих думата “непосредствено”, е тази, че този, който отхвърля Сина, отхвърля също така и Отца. Модусът на формалната причина е изявен и разкрит (във връзка с човека, който извършва този грях) като Месията и Изкупителят на света. Това е очевидно от Евреи 6:6, където за тези, които така “отпадат”, се казва, че “отново разпъват в себе си Божия Син и го опозоряват”. Това е видно също и от Евреи 10:29, където за тези хора, се казва, че са “потъпкали Божия Син и са счели за просто нещо пролятата при Завета кръв.” Това е дори още по-очевидно от думите на фарисеите, които казват: “Той изгонва демони чрез Веелзевул, господаря на демоните”, които са ни предадени от св. Марк по следния начин: “Но те казаха, Той има нечист дух”, независимо дали чрез тези думи те извършват този грях или не; защото те съдържат повода, поради който Христос започва да говори за греха срещу Святия Дух. Но понеже този модус съвпада с обекта чрез някакъв благодатен акт, който произхожда принципно и непосредствено от Святия Дух или от “Духа на благодатта”, то обидата е извършена срещу това действие на Святия Дух или чрез презиране на действието, или третирайки го като унизително. Но това действие на Духа е също така и актът на свидетелствуване за Христос и за идването на Неговото царство – едно действие не само достатъчно да покаже, че Исус е Христос, но също така и ефективно и сигурно убеждаващо ума и съвестта на този, на когото свидетелството относно Христос е дадено; резултатът от което в ума на човека е сигурно знание и убеждение в истината, че “Исус е Христос Божия Син”. Но Святият Дух не е обектът на този грях, защото той не е насочен срещу Неговата личност. Това е очевидно от края на свидетелството и обекта. Краят на това свидетелство е Христос. Обектът на този грях, извършен срещу свидетелството и самият обект са един и същ. И краят на свидетелството не е Святият Дух, но Исус да бъде признат и приет за Божий Син и за Божия Помазаник. Това е изявено от Христос в следните думи: “Но ако аз чрез Божия пръст изгонвам бесове, то Божето царство е дошло върху вас.” За същата цел допринася и това, че не Духът без Христос, но самият Христос и чрез Духа извършва чудесата. От това става ясно, че извършването на чудеса служи за доказване истинността на проповядването на Христос относно Неговата личност. Аз мисля, че от тези забележки ние лесно можем да решим трудността, която лежи в думите на Христос, Който разграничава този “грях срещу Святия Дух” от “греха срещу Човешкия Син” и Който казва, че първият е непростим, но вторият може да бъде простен. Защото грехът срещу Човешкия Син без това свидетелство на Духа е простен на много хора; и от целостта на тази дискусия става ясно, че не става въпрос толкова за личността, срещу която е извършен грехът, колкото за действието на свидетелство, произлизащо от Святия Дух, срещу Когото е извършен грехът. Следователно, по отношение на действието се казва, че то е извършено срещу Святия Дух, а не срещу Човешкия Син, но по отношение на обекта то е срещу Човешкия Син, Който обаче е изявен чрез действието на свидетелството. Тогава, тъй като отношението е по-скоро към действието отколкото към обекта, в това отношение грехът е наречен “греха срещу Святия Дух” и е разграничен от греха, който е извършен срещу Христос без никакво разглеждане на модуса и формалната причина. Аз зная, че сред отците има такива, които смятат, че изразът “Човешкият Син” чрез удвояване или отражение означава Исус като Човешкият Син, а епитетът “Божият Син” означава Исус като Божий Син. Те също така вземат под внимание, че когато един грях е извършен срещу Христос като Човешки Син, обидата е различна и по-малка от тази, когато се съгрешава срещу Божия Син. Но подобно разграничение тук няма място; защото свидетелството на Духа води до следния край – този, който понякога е наричан Човешки Син и понякога Божий Син, трябва да бъде приет като истинският и единствен Месия. Все пак, ако някой пожелае да отнесе това разграничение към някои от древните Отци, по отношение на дискусията той ще бъде в състояние да каже, че грехът е извършен срещу Човешкия Син, когато Исус не е разпознат като Божий Син, но е срещу Божия Син, когато Той е бил вече доказан чрез неоспорими свидетелства, че е Божий Син. Изразът на евангелиста “Всяка дума срещу Човешкия Син ще се прости” говори в полза на това мнение, както и тези от посланието към Евреите: “разпъвайки Божия Син” и тези които са “потъпкали Божия Син”, т.е. Исус, Който чрез “просвещението” на Святия Дух те преди това са познали като “Божий Син”. Защото от Писанията е явно, че Той е бил Христос, Божият Син, Спасителят и Изкупителят на света, и т.н.; и понеже между обекта и действието относно Него има взаимна връзка, така както от правилния обект ние можем да съдим за действието и от действието ние можем да направим заключение за правилния обект, за нас става възможно да заключим от действието, което апостолът споменава в Евреи 6 и 10, че тези, които така съгрешават срещу Исус, не само Го признават за Божий Син, но също така и съгрешават срещу Него като срещу Божий Син, Който те разпознават. Защото за никой не може да се каже, че “отново разпъва Божия Син” и че Го “потъпква”, освен за този, който Го разпознава за Божий Син и който така съгрешава срещу Него.
Например, за американските индианци не може да се каже, че са “потъпкали евангелието на Христос”, когато стъкват с краката си и хвърлят в огъня джобното издание на четирите евангелия, показано им от един испанец, който се хвали и го представя като истинското евангелие.
3. Нека сега да продължим с описанието на тези, които извършват този грях, така както те са представени в Писанията. Те са тези, които чрез свидетелството на Святия Дух са били убедени в своите умове и съвести в истината, че Исус, синът на Мария, е Христос, Божият Син. Все пак, тези хора могат да се различават помежду си и на практика се различават, защото, след като са били убедени в тази истина, те или веднага отхвърлят Христос, без да пожелаят техните имена да бъдат включени сред тези на Неговите последователи, или след като за известно време са приели Христос, се отдръпват от Него и отпадат. Към първия клас спадат фарисеите, ако по времето, когато казват, че “Христос изгонва демони чрез Веелзевул”, са били убедени в своите съвсти, че това изгонване на демоните е дело на Святия Дух, както Христос изказва Своя аргумент: “Ако аз чрез Божия Ду изгонвам демони, чрез кого ги изгонват Вашите синове?” Към втория клас спадат тези, които са споменати в Евреи 6 и 10. Защото тези, които приемат Христос дори с временна вяра, правят това чрез просветлението на Святия Дух, понеже: “Никой не може да нарече Исус Господ освен чрез Святия Дух.” (1 Кор. 12:3)
На тези хора е било дадено да “вкусят от небесния дар, колко е добро Божието слово и от силата на бъдещия век”. Защото свидетелството на Святия Дух относно Исус Христос, Божия Син, когато е съединено с пълното убеждение на ума, не може да бъде последвано от друг резултат, освен от радост и задоволство в сърцето на този, който изповядва Христос, както казва самият Христос в Матей 13:20 “А посятото на канаристи места е онзи, който като чуе словото, веднага с радост го приема” и както казва също в Йоан 5:35 относно тези, които “за малко време са се радвали на светенето на Йоан Кръстител”. Но за този предмет виж Институтите на Калвин (Lib. 3, cap. 2, sec. 11). По отношение на това, което е добавено в Евреи 6:5, че същите хора са “направени причастници на Святия Дух”, това може да бъде разбирано като отнасящо се до тези необикновени дарове на Святия Дух, които през този период са разцъфтявали в църквата. Това по подобен начин е заявено в Евреи 2:4: “като му свидетелстваше Бог чрез знамения и чудеса, чрез разни велики дела и чрез раздаване Святия Дух по волята Си”.
С тези хора, които отричат или отхвърлят Христос, се случва това, което в Евреи 6 се нарича “отпадане” т.е. от истината, която те са приели и от изповядване на името на Христос, което те са направили. За това отричане Христос говори общо в Лука 12:9, подчинявайки на този пасаж специалния модус в конкретните дела, които сега разглеждаме и казва: “Всяка дума срещу Човешкия Син ще се прости, но хулата срещу Святия Дух няма да се прости.” Към този род на отричане принадлежи делото на Петър; но то е особено и се различава много от този вид, както ще стане много явно от следващата точка, която ще разгледаме. Следователно, грехът срещу Святия Дух е разграничен според модуса на ефективните причини, които ние вече разграничихме.
4. Сега следва да изследваме причината за този грях.
Причината за всеки грях, представена най-общо, е или невежество, или неустойчивост или злоба. Невежество, не в отрицателния смисъл, но противоположно на знанието, което трябва да бъде в него, и следователно, невежество относно закона. Неустойчивост, когато човек е твърде слаб да се противопостави на силните страсти и изкушения, и на съблазните, които го скланят към грях. Злоба, чрез която някой съзнателно и доброволно бива съблазнен от някакво изкушение, което може лесно да отхвърли чрез волята и което волята е способна да преодолее. Макар невежеството и неустойчивостта да не са директни причини за греха, все пак те са причини посредством модуса на позволяващата липса – невежество, чрез модуса на липсата на правилно знание и разсъждение, които биха могли да възпрат човека от съгрешаване чрез инструктиране на волята, а неустойчивостта чрез модуса на липса на сила и способност, която би могла да възпре от съгрешаване като подсили и укрепи волята. Следователно, ако желаем внимателно да изследваме предмета, волята е точната, подходящата и непосредствената причина за греха, съдържаща два мотива или модуса да извърши греха – единият вътрешен, другият външен. Вътрешният, който лежи в самия човек, е любовта към самия него и конкуписценцията или похотта към временните неща, или към видимите благословения. Външният мотив е един обект, движещ апетита или желанието; такива обекти са честта, богатството, удоволствията, животът, здравето, приятелите, страната и подобни неща, противоположностите, на които човека мрази и ненавижда, и се страхува от тях, представяйки си, че му се случват. Но тези мотиви не движат волята така ефективно, че тя по необходимост да бъде движена; защото в този случай, волята би била оправдана за греха; но те я движат чрез модуса на убеждението и изкушението. Но когато чрез любовта към себе си и желанието за някакво видимо добро (в което е включено избягването или омразата към видимо зло), човек е привлечен или склонен към някакво действие, което наистина е забранено, но което той не знае, че е грешно, тогава за волята, следваща желателната погрешна причина, се казва че съгрешава чрез невежество. Но когато чрез същите мотиви човек е изкушен да действа, когато знае, че това е грях, тогава волята, следвайки апетита, съгрешава съзнателно; но дали този грях е извършен поради неустойчивост или поради злоба, трябва да се прецени най-вече от необходимостта на това добро, което човека преследва и от дълбокото отвращение към злото, което избягва. Когато се опитваме да решим, дали това е добро, законно и заповядано или е зло, беззаконно и забранено, трябва да вземем предвид силата на апетита или страстта, както и склонността на човека, който желае да възпре извършването на желаното (обстоятелство, което не се случва винаги, но което аз поради определени причини смятам, че следва да бъде добавено на това място), за да определим модуса, чрез който той се опитва да възпре това действие.
Нека сега да приложим тези забележки към нашата цел. Павел преследваше църквата на Христос, но направи това поради невежество, бивайки възпламенен от твърде голяма страст и ревност за закона, както и мнозина от евреите, които разпънаха Христос, бяха невежи относно това, че Той е Господа на Славата; иначе те биха се въздържали от такова нечестиво престъпление. Тези хора, следователно, не са извършили греха, за който говори. Петър се отрича от Христос, Своя Господ, за Когото знаее, че е истинският Месия и Божият Помазаник, като знанието му за това беше получено чрез едно непосредствено откровение от Отца. Но неговото поведение произлиза от желание за живот и страх от смъртта – чувства, които могат да нападнат даже най – смелия човек. Следователно, той прави това поради неустойчивост. Поради страх от изгонване, преследване, заточение в мините или доживотен затвор някои хора се отказват от изповядване името на Христос; и на тях трябва да се гледа като на съгрешили поради неустойчивост. За да запазят своето положение, което императорът е заплашил да им отнеме, освен ако не се отрекат от Христос, някои от ранните християни запазили всичките си почести с цената на отричането на Христос; все пак, дори за тези следва да се каже, че са съгрешили поради неустойчивост. Някои, бивайки свирепо изтезавани, измъчвани, наранявани и лишавани от имущество от християнските владетели или от християните, са избухвали в хули срещу Бога и Христос; все пак на тях трябва да се гледа като на извършили това поради гняв и ужасно смущение на духа. Но ако хората от предишните случаи са добавили към този техен грях омраза срещу самия Христос и Неговото учение по мое мнение те не биха били далеч от извършването на греха срещу Святия Дух. Да изразим и обобщим всичко с една дума: аз твърдя, че грехът срещу Святия Дух е извършен поради злоба. Под това аз разбирам злоба от два вида: Първата, при която не е оказана никаква съпротива на конкуписценцията и желанията, когато това лесно би могло да бъде направено без много трудност; другата, чрез която самият Христос е мразен, или защото Той се опитва чрез Своите заповеди да възпре изпълнението на някакво беззаконно желание, или защото насладата от това забранено желание не е позволена поради Неговото име.
И двата вида злоба са се намирали в евреите, с които Христос си е имал работа, което е описано в Матей 12. Но по това време те не изглежда да са били напълно убедени в своите съвести, че Исус е бил Христос и обещаният Месия. Нека, следователно, да добавим към другите части на дефиницията на този грях, че той е извършен чрез омраза и злоба срещу Христос или чрез омраза и злоба към Христос и към истината за Него. Аз смятам, че тази омраза е включена в думите, използвани от апостола в Евреи 6 и 10; защото за тези хора там се казва, че “разпъват втори път Христос и го опозоряват, потъпкват Божия Син, считат за просто нещо пролятата при завета кръв и оскърбяват Духа на благодатта.” Аз предполагам, че тези думи показват не резултата, който се случва с тези, които неочаквано отпадат или се отричат от Христос чрез своите грехове, но тези действия, които от себе си и чрез тяхната собствена природа са присъединени към техния грях и които имат афинитет към и са следствие от същия грях, не без определена цел на тези, чрез които той е извършен.
5. На тази причина ние основно подчиняваме края; защото в повечето част те кореспондират и в определена степен са в съгласие една с друга. Следователно, краят е двустранен: Единият е получаването и наслаждението на едно явно добро, което е било желано; другият е резултатът от омразата и отхвърлянето на Христос и Неговата призната истина, който Калвин изразява със следните думи: “с цел, те да могат да отхвърлят”. Чрез самото това обстоятелство се показва омразата на хората, които съгрешават по подобен начин, които не се задоволяват с получаването на определено добро чрез самия акт на съгрешаване, а се наслаждават дори на самия акт на греха като край или намерение. Това е сигурен знак, че волята на тези хора не е била подтикната чрез скланяне или страст да извърши това престъпление, но свободно следва склонността и от самата себе си добавя и омраза срещу Христос, за която омраза може да се каже, че е изцяло доброволна и, следователно, произлиза от злоба. Защото както апетитът или желанието бива приписвано на комкуписценцията, неустойчивостта на раздразнителността и невежеството на разума или ума, така и злобата се приписва на волята.
От тези неща, разгледани така, изглежда, че грехът срещу Святия Дух може да бъде дефиниран по следния начин: “Грехът срещу Святия Дух е отхвърлянето и отричането на Исус Христос чрез избрана злоба срещу Христос, Който чрез убеждението на Святия Дух е бил сигурно разпознат като Божий Син (или което е същото нещо, отхвърлянето и отричането на известната универсална истина на евангелието) срещу съвестта и извършен с тази цел – за да може грешникът да задоволи и изпълни своето желание за определено добро, което по никакъв начин не е необходимо; и да може да отхвърли Христос.”
6. Нека да обединим тези наблюдения относно извършващите този грях.
Струва ми се възможно да изложим по следния начин следните степени на греха: Първата е отхвърлянето и отричането на признатия Христос, или на познатата истина на евангелието. Тази степен е универсална и основна; и тя остава при всякакви обстоятелства – независимо, дали този, който отхвърля и отрича Христос, е изповядвал за известно време, че е последовател на Христос или не – нещо, което ние вече дискутирахме в точка трета. Втората степен е богохулство срещу Христос, Божия Син и срещу признатата истина на евангелието.
Третата е преследването и гоненето на Христос – или в Неговия Собствен образ, или в този на неговите членове, или унищожението на призната истина. Може да бъде добавена и една четвърта степен, произлизаща от разликата между обекта и действието, чрез което този обект е изявен и представен; и това е богохулството срещу самия Святи Дух или срещу действието на Святия Дух. Защото този, който нарича Христос “винопиец”, “приятел на бирници и грешници”, “изкусител и лъжлив пророк”, докато Самият Той е (или знае че е) Божий Син, съгрешава в различна степен от този, който казва, че тези чудни действия на Святия Дух са били извършени от Веелзевул и са дяволски.
7. Сега достигане до седмото разграничение, което се отнася до приложението или атрибутите, свойствени на този грях, т.е. непростим или неизвиним, и до неговата причина, поради която е невъзможно той да бъде простен.
Този грях е наречен “смъртен грях” не в смисъла, в който всички грехове заслужават вечна смърт и които са несъмнено простени на много хора, тъй като те са повярвали в Христос и са се обърнали към Бога, но защото никой, който е извършил този грях срещу Святия Дух или ще го извърши в бъдеще, има, нито пък някога ще има, възможност да избегне вечната смърт. Той е наречен “непростим” в смисъл различен от този, в който неверието или окончателното непокаяние са непростими чрез следния декрет на Бога “Който не вярва в Божия Син, е осъден” и “Ако не повярвате и не се покаете, така ще загинете” и т.н., защото това са условията, при които грехът е простен на човека. Но той е наречен “непростим” в смисъл, че когато бъде веднъж извършен, грешникът никога не получава прощение от Бога и никога не може да го получи чрез определения и имащ власт статут и декрет на Бога, дори и извършителят да живее много векове след това. Но непосредствената и конкретната причина този грях да бъде непростим, според мен се сдържа в тези думи на апостола в Посланието към евреите: “Невъзможно е за тези, които веднъж са отпаднали, отново да се обновят до покаяние.” Ефикасността на тази причина произлиза от вечния и непроменим декрет на Бога относно непростимостта на греховете без покаяние. Но умът не може да почине тук, той опитва по-нататък: “Защо е невъзможно за тези, които така са съгрешили, да бъдат отново доведени до покаяние?” Струва ми се, че отговорът на този въпрос трябва да бъде търсен отчасти в причините за това “отново да се обновят до покаяние” и отчасти в отвратителността на този грях, както е обяснено от апостола в Евреи 6 и 10. От връзката на тези пасажи става ясно, защо този, който съгрешава така, “не може да бъде обновен до покаяние”.
(1) Нека отново да разгледаме причините за това обновяване. Обновяването отново до покаяние изглежда произлиза от милостта или благодатта на Бога в Христос чрез действието на Святия Дух или на Духа на благодатта. Но тази милост на Бога, ходатайството на Христос и действието на Святия Дух не са безкрайни, т.е. те не действат според безкрайното всемогъщество на Бога и на Неговия Дух; но те са вместени в определен модус на справедливостта и волята на Бога, на Христос и на Божия Дух. Това е очевидно от определени пасажи от Писанието. Относно милостта на Бога: “Бог ще покаже милост към когото ще покаже и ще помилва когото ще помилва.” Относно застъпничеството на Христос: “Не се моля за света.” Относно действието на Святия Дух: “Когото света не може да приеме.”
(2) Нека сега да разгледаме ужасността на този грях от описанието на апостола, който казва: “отново разпъват в себе си Божия Син и Го опозоряват; потъпкал е Божия Син, счел е за нищо проляната при Завета кръв и е оскърбил Духа на благодатта”. Аз намирам, че тези действия са толкова черни и дяволски, че ние трябва да кажем, че милостта на Бога в Христос не е ограничена от никакви граници въобще, че застъпничеството на Христос е без граници и Духът на благодатта не може да бъде засегнат от никаква злоба, ако Бог не отказва Своята милост на такива хора, ако Христос ходатайства за тях и ако Духът на благодатта не им е отказан, така че да не извършва в тях своята благодатна ефективност. Вземете под внимание разликата в греха, извършен срещу Божия закон и този срещу евангелието и благодатта на Бога в Христос, и размислете, колко по-ужасно е да отхвърлиш лекарството за болестта отколкото да се разболееш от самата болест! За да премахне отчаянието за прошка, получаване на прошка, св. Петър, след като е обвинил своите слушатели за греха, който те са извършили спрямо Христос, им казва: “Сега, братя, аз зная, че вие сторихте това в незнание.” (Деян. 3:17). Св. Павел казва на коринтяните: “Защото ако бяха го опознали, не биха разпнали Господа на славата.” (1 Кор. 2:8). Той също така казва за себе си: ”Но придобих милост по тази причина, че сторих това в неверие.” (1 Тимотей 1:13). Христос, когато виси на кръста и както Писанието изразява това в Исая 53:12, докато ходатайства за престъпниците, казва: “Отче прости им, не знаят какво правят.” (Лука 23:34). Писанието казва, че е възможно Святият Дух да бъде оскърбен (Ефесяни 4:30, Исая 63:10) и угасен (1 Солунци 5:19). Които и да са хората, които отговарят на това описание и разпъват Христос, Когото познават от много време като Божий Син и тези, които потъпкват кръвта, чрез която Христос е изкупил за Себе Си църквата, която е цената на изкуплението, от която нищо не е по скъпоценно и чрез която единствено благодатният завет между Бога и човека е потвърден и установен – които срещу своята съвест се отнасят по най-презрителен и позорен начин със Святия Дух и съгрешават толкова тежко срещу Него, че никой грях не може да бъде подобно ужасен; то на тези, които спадат към тази група, справедливо и подходящо им е отказано да бъдат обновени до покаяние, освен ако изцяло не лишим Бога от справедливост и Му отречем свободната воля да определя Божията Си милост. Когато направим това и припишем раздаването на спасението за вечността единствено на Божията милост или благодат, самите основи на религията са подкопани и по такъв начин вечният живот е даден на всички хора универсално и дори на дяволите.
Ако някой предполага, че твърденията, направени в Евреи 6 и 10, се отнасят единствено за тези, които след своето открито изповядване на християнството пак са се върнали и са отпаднали, нека да му бъде известно, че оскърблението и укора са излени върху “Духа на благодатта” от тези, които никога не са изповядвали християнството, че думите “да бъдат отново обновени до покаяние” и “кръвта чрез която е бил осветен” изглежда подходящо се отнасят до тези, които не са направили изповед и че останалата част от описанието изцяло отговаря на тези, които съгрешават срещу Святия Дух.
Разгледали предходното по този бърз и повърхностен начин нека сега продължим да изследваме следните три въпроса, които Вие предлагате.
1. По отношение на първия аз смятам, че хората могат да знаят кога някой е извършил този грях; защото ако това беше невъзможно, Йоан нямаше да ни забранява да се молим за този човек. Защото ние трябва да се молим за тези, на които дори с най малка вероятност милостта на Бога е изявена, за които застъпничеството на Христос е било подготвено и на които благодатта на Святия Дух не е била отказана.
Древната църква произнася подобна присъда, когато тя не само че сметнала за неподходящо да се моли за отстъпника Юлиян, но всъщност се е молела срещу него. По моето мнение, един знак за разпознаването на този грях, са действията на този, които го извършва. Първото действие е изповядване името на Христос, което не е нито насилствено, нито принудено, но доброволно; второто е отричането на Христос и изоставянето на всяка изповед. Ако към тези две действия бъде добавено и богохулство, противопоставяне и т.н., присъдата за извършването на този грях е дори още по-очевидна. От тези бележки е ясно, че човешка присъда може да бъде направена единствено относно тези хора, които по едно или друго време открито са изповядали християнството и след това се е отрекли и са отпаднали. Защото за нас е невъзможно да знаем освен чрез (едно действие на) Божествено откровение какви резултати е произвело вкусването на Святия Дух в умовете на тези, които отхвърлят Христос, преди те открито да са изповядали Него и Неговата религия. Това изглежда е намекнато от св. Йоан, когато той казва: “Ако някой види, че брат му”, т.е. този, който е направил открита изповед на вяра в Христос, “извърши несмъртен грях, нека да се помоли и ще му се даде живот”, като това веднага е последвано от основния принцип: “Има и смъртен грях”, който, ако братът извърши, аз не казвам да се моли за него. Нека да бъде взета под внимание цялата история относно Юлиян отстъпник и ще стане очевидно, че присъдата на църквата в тази епоха е била основана на двете действия, които споменахме – първото, публичното изповядване на християнството и второто – на отричане, богохулство и преследване.
2. Вторият въпрос е – “Дали Каин, Саул, Юда, Юлиян, Франсис Спира и т.н. са извършили това престъпление?” По отношение на това, аз казвам, без всякакъв предразсъдък относно мнението на тези, които държат различно и може би по-правилно виждано по въпроса, че на мен ми се струва, че Каин не е извършил това престъпление. За това смятам, че може да бъде изтъкната вероятна причина: Защото той не е съгрешил срещу благодатта, като я намразил, но извършва братоубийствено престъпление поради извратено желание за благодат и поради завист към своя брат, защото Авел е приел тази благодат, която на него му е била отказана. Относно отчаянието, което му се приписва, ние знаем, че тълкувателите се различават в своите мнения; и макар че той може да се е отчаял, че ще получи Божията милост, все пак от това не може да се заключи, че е извършил греха, за който говорим; защото отчаянието е също така следствие и от други грехове, и аз смятам, че не може винаги да бъде приписано на този грях.
Грехът на Саул е бил срещу Давид като тип на Христос, който той преследва, противопоставяйки се на своята съвест. Той прави това с определено намерение – за да може след това сигурно и изцяло да задържи царството за себе си и за своите наследници. Но понеже има разлика между това да съгрешиш срещу типа на Христос и срещу самия Христос (защото Саул е бил по всяка вероятност в неведение, че Давид е такъв тип), и понеже той не се е отрекъл напълно от юдейската религия, за мен остава вероятността Саул да не е извършил греха срещу Святия Дух.
Моето мнение е различно по отношение на Юда Искариотски; аз смятам, че той е съгрешил срещу Святия Дух поради двете причини, които ние по-рано изложихме. Защото след като е живял цели три години в близко общение с Христос, слушайки Неговите проповеди, виждайки Неговите чудеса, сам е бил изпратен заедно с Неговите последователи да проповядва евангелието и дотолкова е бил просветен от Святия Дух, че е бил способен да изпълнява тази длъжност и в действителност е изпълнявал нейните задължения, изгонвайки демони, изцелявайки болни и възкресявайки мъртви в името на Христос, не може да остане място за съмнение, че той със сигурност и несъмнено е познавал своя Учител, Исус Христос, като истинския Месия и Божий Син. Все пак, той не само се отказва от Този, Който е познал като такъв, но също така и Го предава на враговете Му, вземайки пари, за да Го предаде на смърт; и той прави това не поради слабостта на някаква извинителна необходимост, но единствено поради злоба и чиста омраза към Христос. Това е очевидно от историята на евангелистите, които свързват момента, когато “скъпоценното миро” е било изляно на главата на Христос с факта, че Юда се оттегля и отива при главните свещеници и се пазари с тях относно възнаграждението за своето предателство, поведение, което без съмнение е било възприето от него с цел да компенсира себе си за загубата на 300 пеняза, за които мирото е можело да бъде продадено и които са били отнети от него с позволението на Христос. Към това може да бъде добавено, че Писанието го причислява към тези, срещу които Давид, тип на Христос, преди това отправя същата петиция като тази, която св. Петър споменава в следния пасаж: (Деяния 1:20), като изпълнила се в Юда.
Аз имам подобно мнение относно Юлиян отстъпник, за който аз смятам, че е изпълнил всяка част от този грях, посредством злоба и най – горчива омраза срещу Христос. Защото той изоставя християнството, излива безкрайни оскърбления срещу Христос и преследва Христовите хора и християнската истина по различни пътища, не, по всеки начин, който му е било възможно да употреби. Той също така приписва чудесата на Христос по-скоро на дявола, отколкото на Божия Син, поради която причина църквата в тези ранни дни се моли срещу него и нейните молитви са били чути от Бога и отговорени.
По отношение н Франсис Спира много бих се колебал да го призная за виновен за греха срещу Святия Дух. Напротив, относно него аз клоня към обратното мнение, следвайки някои учени мъже от настоящото време, които не само го намират невинен по обвинение в този грях, но дори не изключват прощенито на неговите грехове.
Защото:
(1) Той не отрича самия Христос, но отказва да направи такава изповед за Христос, каквато папистите не биха одобрили.
2) Той не отказва тази протестантска изповед поради злоба и омраза към истината, която му е била позната, но поради слабост и твърде голямо желание за едно добро, което му се е струвало в определена степен необходимо; защото той се е страхувал от насилствено отнемане и загуба на своите блага, без които му се е струвало невъзможно да препитава себе си и семейството си.
(3) В агонията на своето отчаяние той често и с почит споменава не само Христос, но по подобен начин и Неговата истина, която изповядва.
(4) Бивайки запитан от хората около него, дали желае Христос да му даде прощение за тази съпротива и да вложи убеждение за това в ума му, той отговаря, че няма нищо, което да желае повече, не че той би желал да закупи това, дори с цената на най големите страдания. Все пак, той знае, че закупването на това е невъзможно – защото никой не може да предполага, че чрез това свое желание той нанася укор върху кръвта на Христос.
(5) Той внимателно и сериозно съветва тези, които го посещават, да предават себе си на умъртвяването на плътта, да се отричат от добрите неща в този живот, както и да презират самия живот, ако Христос и истината изискват това, отколкото, следвайки неговият пример, да се хвърлят в същата бездна на отчаянието и проклятието. Всички тези неща (в неговия случай) служат за причина, много хора (във Венитайнските щати) да се отдръпнат от папската църква и да обединят себе си с евангелската или реформираната църква; и за някои от тези, които са влезли в това обединение, те служат като причина да постоянстват в своята изповед.
3. По отношение на третия въпрос аз отговарям, че този грях не е извършен директно срещу Святия Дух но той е основно, точно и непосредствено извършен срещу Неговото благодатно действие. Все пак това така допринася за опозоряването и оскърбяването на самия Святия Дух, че за него се казва, че е богохулство и че Духът е опозорен чрез този грях, и то не случайно, но perse, от себе си. Смятам, че от това може да бъде извлечено като подходящо следствие, че Святият Дух е не само свойство, добродетел или сила в Бога – неща обикновено разглеждани от нас като качества – но, че е Нещо живо, разумно, желаещо и действащо различно от Отца и Сина; което хората са склони да наричат “личност.”
Струва ми се, че това може да бъде доказано чрез множество аргументи:
(1) Защото Той е разграничаван в опозиция на Сина, което не трябва да се прави, ако Той е добродетел или сила, която не съществува самостоятелно, давана на Сина от Отца, чрез която Той е в състояние да извършва чудеса, като принцип, чрез който Той има власт и сила на Своето Собствено действие, а не чрез принцип, който сам притежава такава власт и сила.
(2) Понеже е казано, че човекът, който съгрешава срещу Святия Дух, богохулства изцяло срещу Духа и че Той (Духът) е презрян. Струва ми се, че тези фрази не представят Святият Дух в Отец и Христос, но показват съществуването на Святия Дух; особено тъй като този грях е разграничен от греха срещу Човешкия Син, което не трябва да се прави, ако е бил извършен срещу едно действие на силата, която съществува в Христос и е използвана от Него, а не срещу действието на самия могъщ и действащ Святи Дух; защото ако има действия, които са приписани на личност (макар че те действат чрез някаква естествена способност на тях самите), то по същия начин и страстите принадлежат на личности. Ако някой човек отхвърли благодатната покана на Бога за покаяние, за това действие се казва, че е извършено срещу милостта на Бога и за този, който съгрешава така, се казва че съгрешава срещу милостта на Бога. Но чрез самото това действие грехът е реално извършен срещу Бога, Който сам е авторът на тази благодатна покана според Собствената си благодатна милост. Нито пък за този, който така съгрешава срещу милостта на Бога, може да се каже, че не съгрешава срещу Бога, но срещу Неговата милост. По подобен начин за този, който съгрешава срещу благодатното действие на Святия Дух, се казва (в Мт. 12:31-32), че съгрешава не срещу Божия Син, но срещу Святия Дух.
4. Към тези три въпроса може да бъде добавен и четвърти: “Може ли самата мисъл за извършване на този грях и сериозното съмнение за неговото извършване да дойде поради влиянието на самия грях и да приеме подобно наименование по същия начин, по който е наречен убиец този, който се гневи на брат си и за този, който с пожелание гледа жената на ближния си се казва че е прелюбодеец?“ Аз отговарям, че ми се струва, че това не е самият грях, защото докато това колебание продължава, дотогава продължава и действието на Святия Дух за възпирането му, докато накрая човек окончателно вземе решение относно извършването на греха, отхвърляйки и презирайки възпирането предложено му от Святия Дух. Това решение за отхвърлянето и презирането на Христос е последвано в същия този момент от греха; но това не е така по отношение на другите неща, които човек предизвиква според собствената си възможности, дори ако неговата злоба и омраза към Христос не престават да го тласкат в тази посока.
Амстердам, 3 Март 1599