Християните на последното време

(Йоана 15:16,17)Това е Словото, което Господ преди повече от 7 години сложи в сърцето ми. Когато пасторът работи с хората в църквата и иска да изгради хората там, да ги мотивира и да им помогне да вървят, а те просто гледат наляво и надясно, или Словото влиза през едното им ухо и излиза през другото, тогава пасторът започва да търси Господа. Точно в един такъв момент Бог насочи вниманието ми към това Слово.

Ако има нещо основно, което трябва да разберем от тия стихове, то е, че Бог избра нас, а не ние Него. Това е първият урок, който трябва да научим. Божият избор е паднал върху нас, не защото ние сме решили да вярваме в Господа и да Го следваме, но защото Бог е избрал нашия живот и нашите сърца. Ако можем да оценим това, ние ще навлезем по-надълбоко и ще отидем много по-далече с Господа. А нашата основна цел като християни е да отидем далече с Бога, не да стоим в плитките неща. Много от нас казват: „О, аз съм вярващ, аз ходя на църква, защото Бог ми прощава и ме изцелява“. Повечето вярващи ходят при Господ раздвижва нещата. Всички ние минаваме през разтърсване в различни области. И това се случва за да може да бъде изпитана вярата ни Бога точно заради това – защото Бог снабдява нуждите им и ги изцелява, защото Бог прави някои неща във физическия и душевния им живот. Но Бог не ни е призвал за това. Той каза: „Аз ви избрах. Моите очи видяха сърцето ви, видяха нещо, което имате.“ И ние трябва да оценим този Божий избор, който е паднал върху нас. С пълната сериозност и отговорност, с която изследвам Словото на Бога вече 15 години като проповедник, съм намерил само едно – и то е, че трябва да бъдем вярващи, които споделяме с хората любовта на Исус и Благата вест. Това е единственото ни предназначение.
Аз не отхвърлям пророческите кабинети и хората, които се развиват в учителското служение, но искам да наблегна на основното нещо, за което Бог ни избра и ни призова – да бъдем свидетели за Него. Божието определение не е да стоим в църквата, а да направим нещо друго, много по-важно – да излезем, да отидем в света и да принесем плод и то траен плод.

Къде е Святият Дух?
Продължавам да вярвам, че Господ издига една армия от хора, които са избрани от Него, които носят Неговия призив и тежестта на Евангелието, които са готови да споделят Благата вест с тоя свят и да принесат плод, който да бъде изобилен. Моята вяра, моето очакване е, че все още работата на Господа в България не е свършила. Бог е приготвил една изобилна жътва, за която ние сега правим стъпки. Когато чух за този чудесен проект – детската версия на филма „Исус“, възкликнах с цялото си естество и казах: Боже, това е нещото, което трябва да се случва в тоя народ. Боже, аз искам да бъда част от изливането, което Ти си приготвил за тоя народ.
Господ започна това изливане в началото на 90-те години, но Той още не го е завършил. Някои хора обявиха преди години, че Святият Дух се е вдигнал от България и е отишъл някъде другаде. Това е лъжа. Святият Дух никога не се вдига и не отива където и да е. Святият Дух е там, където има отворени сърца за Господ. Когато има такива жертвоготовни сърца, Святият Дух изпълва живота им и утолява жаждата им да бъдат участници в Божията Слава.

Година на пресяване
Няма за забравя словото, което Кенет Хегин освободи по време на една евангелизация. Това беше последното слово, което той изговори към Тялото Христово преди да отиде при Господ. Той говореше за 2004, 2005 и 2006 година и това ме впечатли. Кенет Хегин беше пророчески глас. Господ го употребяваше мощно и не случайно го наричаха „бащата на вярата“. Той е човекът, който за първи път започна да говори вяра за изцеление и вяра за освобождение. И той каза тогава, че 2004- та ще е година на пробив в личния ни живот – много ще се строи, много църкви ще се изградят, много хора лично ще закупуват имоти, ще направят неща. Нищо духовно в това нали? Казах си: може да стане, може и да не стане. След това той каза, че 2005- та ще е година на съд, когато Бог ще дойде и ще разтърси дома на Яков. Защото съдът започва най-напред от Божието домочадие – нещата, които се клатят ще паднат, а тези които са здраво основани ще останат.
И тогава каза нещо, което никога няма да забравя. Каза: 2006-та и замълча за малко, 2006-та ще е небето на земята.
Тук някой ще каже – сега го хванахме този Божий човек, я да видим дали ще стане. Ако ние сме с това отношение нищо няма да се случи и през 2006-та. Дори няма да вярваме, че това е година на пресяване. Но ако стоим във вяра и имаме това очакване, Господ раздвижва нещата. Всички ние минаваме през разтърсване в различни области и сфери. И това се случва за да може да бъде изпитана вярата ни, за да бъдем проверени, защото Бог не може да даде Славата Си на съдове, които все още държат неща, които се клатят. Когато идват различни трусове и проблеми в живота ни, това е само с една цел – да разклатят нещата, които не са угодни на Бога и да останат само здраво укрепените, истинските неща на Господа в нашия живот. И тогава Славата на Бога ще се излее в тия съдове и те ще бъдат употребени за събирането на последната жътва на Господа.

Самсон изгуби силата си, когато съгреши
Аз приготвям себе си и искам да ви мотивирам и да ви кажа – приготвяйте сърцето си, търсете Бога с чистотата на живота си, защото Бог иска посветени съдове в тия последни дни, които да носят последната Му Слава. Колкото повече минаваме през различни неща, толкова повече смиряваме живота си, отваряме се за благодатта на Господа и ставаме проводници на тази благодат.

Пълни съдове
Когато преди години Бог говори директно в сърцето ми върху стиховете – „Аз избрах вас, и ви определих да излезете в света и да принасяте плод и плодът ви да бъде траен“ – размишлявах, че всичките тези думи сме ги пропускали и сме чели само следващите: „та каквото и да поискате от Отца в Мое име, да ви даде“. Днес много хора четат тия думи. Знаеш ли какво пише в Словото, казват те, каквото и да поискаш от Господа, Той ще ти го даде. Каквото и да поискаш!
Аз се изправих веднъж в едно много малко събрание, някъде около 20-30 човека, възрастни хора. Там имаше няколко жени, които бяха жадни да слушат. И ги попитах от колко години са църква. И те отговориха: от 30-та година тук има църква. А защо сте толкова малко? А те казват: не щат бе брат, казваме им, ама не щат да вярват… Тогава ги запитах – вярвате ли, че каквото искате от Господа, Той ще ви даде. А те – щом е за даване, вярваме го, щом има нещо да ни се дава, каквото и да е – взимаме го.
Много християни вярват по този начин днес. Много християни отиват при Господ точно за това – да вземат от Него. Боже, оправи семейството ми, Боже оправи децата ми, Боже намери ми съпруг, Боже това искам, Боже онова искам, тая нужда да ми бъде снабдена, онова да получа… Ние отиваме при Господа като едни просяци и само викаме – дай, дай, дай! Не сме разбрали ключа за да получим. Ако искаме да получим всичко, което попросим от Господа, е необходимо най-напред да излезем в света. А не можем да отидем там, ако нямаме екипировката на Словото, ако не сме преминали през различните трудности и изпитания.
Това което Бог иска от нас, е да бъдем облечени в силата Му, да бъдем зрящи християни, виждащи в Духа и да бъдем свободни. Свободни от всяка една примка на Сатана, от всяка една връзка, с която той ни е завързал към света.
И още нещо, Бог иска да бъдем активни за Него, да свидетелстваме за Него, там където сме и с това, което можем и имаме. Не да очакваме някакви велики неща, които трябва да дойдат, някакви велики дарове, които да се изсипят върху живота ни, за да можем да направим тази крачка.
В Тялото Христово, както в нашата страна, така и по целия свят, има движение, което иска да убие радостта. Все по-често виждаме християни, които не се радват. Те отиват на църква, но не са радостни, а са угрижени. Все повече в църквите идват християни, които са пълни. Има хора, които са пълни със знания, други са пълни с грижи. Но Бог иска да бъдем празни съдове, готови да се изпълват. За да може изпълненият съд да излезе в света и да излее онова, което Бог му е дал.

Долапно християнство
Ние, християните на последното време, трябва да поддържаме радостта си в Господ. Знаем че грехът е този, който отнема радостта. Когато Давид съгреши с Уриевата жена, радостта си отиде. И тогава неговата молитва беше: върни ми радостта, защото когато нямам радост аз не съм силен. Ако погледнем на Самсон ще видим, че всичко това се беше изпълнило в живота му. Бог му беше дал сила. Обаче той я изгуби. Как стана това? Когато той не внимаваше с живота си. Ако ние като християни не внимаваме с живота си, без значение на коя конференция сме ходили, без значение кой пастор ни е проповядвал, без значение какви книги сме чели, без значение колко много знаем – ако не пазим живота си чист пред Господа, не можем да имаме радостта и силата на Бога.
На второ място, ние трябва да виждаме в Духа. Духовно виждащите хора могат да видят нуждата на тоя свят. Хората, които са зрящи, могат да видят проблемите, могат да влязат в проблематиката. За жалост обаче Църквата, в световен мащаб, все още не вижда. След като Църквата узаконява хомосексуални бракове и е допуснала на амвоните проповедници хомосексуалисти, след като прави непрекъснати компромиси, значи тя все още не е зряща, не е прогледнала в Духа. Ние не можем да бъдем толерантни към това, което се случва, не можем да искаме да бъдем като този свят. Ние трябва да държим чистотата на Господ.
Това, което се случи със Самсон стана, защото той изгуби силата, когато съгреши. След това той изгуби и зрението си, извадиха му очите. А когато изгуби зрението си, тогава стана още нещо – той беше вързан в окови. И тогава беше сложен на една воденица, да вади вода. Аз го оприличавам на днешните християни. Християни, които са изгубили радостта, изгубили са силата и са изгубили духовното зрение, за да виждат в Духа жътвата и работата, за която Господ ги е предназначил. Те са християни, които са вързани в оковите на религията. Знаем какво е да въртиш като кон на долап. Точно такава приказка имаме ние, българите. Това означава в сряда – служба, в неделя – служба, в събота – младежко, следващата седмица същото и т.н. И нищо не се случва. Въртим като кон на долап. И се молим за съживление, молим се нещо да се случи, нещо да се раздвижи… Когато продължава нищо да не се случва, тогава изричаме най-лесното пророчество – Святият Дух си тръгна от България и отиде в Индия. Хайде сега да се стягаме, да отиваме и ние в Индия, защото Святият Дух е там. Ние сме изгубили силата, престанали сме да виждаме в Духа, оставили сме се да бъдем вързани в робството на религията и обикаляме като кон на долап. Долапно християнство! Можем да го видим навсякъде, във всяка една църква, във всеки един град. Навсякъде по света могат да се видят християни, които ходят в неделя сутрин на църква и искат да чуят някакво нравствено послание, но не искат да чуят абсолютно нищо, което говори Духът на Господ.

Отново на платформата
А след като дяволът ограби силата и зрението на Самсон, той го извади на показ за да му се подиграят. Днес Църквата е изгубила силата си, изкарана е на показ и светът й се смее. Като че ли дяволът е натикал Църквата в ъгъла и тя няма позицията си. Но аз вярвам, че Бог издига славна Църква в това последно време, Църква, която ще стъпи на своята позиция, ще стъпи на платформата, която й се полага, Църква, която ще бъде душеспасителна и ще влияе на този свят. Ние живеем точно в това време, когато ще се издигне Църквата на Бога от чисти и посветени съдове, които ще променят света.
Аз вярвам, че Бог ще направи велики неща. Кампанията с филма „Исус“ ще бъде невероятно успешна. Моето усещане е, че Господ ще разтърси страната тотално. Вярвам, че ще има в много градове палаткови служения, където хората ще ходят и ще се проповядва Божието Слово.
Делото се нуждае от пастири, които да мотивират хората. Не само да ги пасат, не само да ги надзирават и наблюдават, но да ги мотивират, за да могат хората да бъдат успешни, за да могат наистина да се запалят и да извършат работата на Господа.

Пастор Иван Несторов ръководи Обединена Божия църква 1 – Пловдив от около 16 години. В служението си се стреми да допринася за достигане на недостигнатите. Днес църквата му наброява около 300 вярващи и има собствена сграда. От 1990г. църквата развива ежегодна активна мисионерска дейност на територията на страната, преимуществено в Източните Родопи. Това довежда до установяването на постоянни събрания и нови църкви в различни населени места – градовете Пазарджик и Раковски, както и в селата Загражден, Мало Крушево, Труд, Царацово и Ягодово.