РОЖДЕСТВЕНИЯТ ДУХ НА РАЗПОЗНАВАНЕТО

д-р Вениамин Пеев

В навечерието на празниците Рождество Христово и Нова година, които ние, българите, празнуваме ежегодно, обикновено правим равносметка за изтеклата година. Правим финансови, политически, морални, здравни, технически, семейни и лични отчети. Повечето християни правят отчети и за духовното си състояние с надеждата то да се подобри по някакъв начин. В повечето случаи установяваме липсите на духовните си постижения, но понякога не разбираме, че сме пропуснали да придобием и развием най-важните си духовни способности. На липсата на такава една духовна способност в днешното българско християнство са посветени следните размисли. Става дума за липсата на духовно разпознаване и отличаване на правилното и погрешното, на истината и лъжата, на обществено значимото и лично изгодното.

Най-ярката библейска илюстрация според мен за такава липса на качеството духовно разпознаване можем да видим в действията и постъпките на съвременниците на родения Младенец Исус. Най-напред мъжът на Мария Йосиф не можа да разпознае заченатото от Св. Дух божествено Дете (Мат. 1:18-21). Цар Ирод, за когото Йосиф Флавий разказва, че бил много мнителен владетел, който светкавично разпознавал онези, които не му симпатизират, не можа да разпознае истината на донесеното от източните мъдреци известие (Мат. 2:3-8). Също така йерусалимските жители, които копнееха от векове за освобождението си, за да бъдат реабилитирани като Божи народ, не разпознаха настъпването на духовната свобода (Мат. 2:3). Източните мъдреци пък, въпреки своята многоученост и водене от витлеемската звезда, не успяха да разпознаят пъкления план на тиранина, за да не се срещат с него и да не обръщат внимание на неговите разпоредби (Мат. 2:8). Но имаше мнозина съвременници на раждането на Спасителя, които бяха отворили широко сърцата и умовете си за всяко предизвестие свише и тутакси успяха да разпознаят величието и ролята на Младенеца. Девойката Мария, която бе смаяна от божествения избор да стане майка на Спасителя на света, прояви не само майчин инстинкт, но и дълбоко духовно прозрение и преклонение: “Ето Господната слугиня; нека ми бъде според както си казал… Защото Силният извърши за мене велики дела и свято е неговото име” (Лук. 1:38, 49). Витлеемските овчари бързо преодоляха първоначалната си уплаха и решиха с пълна вяра: “Нека отидем тогава до Витлеем и нека видим това, що е станало, което Господ ни изяви” (Лук. 2:15 б). След възторга от раждането на Спасителя някои от хората, които се докоснаха до Младенеца със силата на духовното разпознаване, предвидяха и драмата на бъдещия Му живот. Старецът Симеон възкликна: “Това Детенце е поставено за падане и за ставане на мнозина в Израил и за белег, против който ще се говори” (Лук. 2:34). Нека кажа няколко думи за това неповторимо предсказание. То се отличава дори от реакциите на Мария и овчарите със своята обективност. Симеон не преповтаря възторзите от срещата с Младенеца на майката, мъдреците и овчарите. Той посочва, че Христос ще предизвиква многократни атаки срещу Себе Си. Христос ще бъде осмиваният, руганият, предизвикваният, арестуваният, съденият, разпънатият, мразеният приживе и след възнесението Си. Срещу Него ще въстават фарисеи, садукеи, иродиани, стоици, епикурейци, неоплатоници, марксисти, сталинисти, живковисти. Бих казал, че старецът Симеон е предсказал и обобщението на Ницше за спасението на човечеството, което е симптоматично за всички агностици и безбожници: “Евангелието се превръща в най-презряното несбъднато обещание, в най-безсрамното учение за личното безсмъртие…” (Ницше, Фр. Антихрист. София/Плевен, Евразия-Абагар, 1991. 48).

Но нека направим опит да актуализираме темата за духовното разпознаване в българската християнска действителност. Изминалата 2012 г. показа според мен, че един от най-сериозните недостатъци на българското християнство е видимата липса на тази способност. Достатъчно е да посоча реакциите по агентурния пробем, който е белег за принадлежност към или измяна на Христовото учение. В публичното пространство – не само във форумите на Фейсбук и нестандартни медии като електронното сп. “Свобода за всеки” и Пастир.орг, но и в редица публични форуми – се изявиха поне три групи хора: първата група положи отчаяни усилия да потули проблема; втората група го раздуха до безкрайност, проявявайки явна безпринципност и нехристиянска агресивност; третата група апелираше за публична дискусия, но с настояването това да стане в рамките на разумно проучване на проблема и намирането на справедливи решения. Бих искал да кажа по няколко заключителни думи за инициативите на всяка една от трите групи, защото те са симптоматични за способността духовно разпознаване в българското християнство.

Първата група бяха любителите на прикриването. Те се провалиха! Няма да цитирам текстове от Св. Писания, въпреки че те изобилстват с такива. Библейското учение за истината е, че християните трябва винаги да постъпват като граждани на “град, поставен на хълм”, от който “нищо не може да се укрие” (Мат. 5:14 б). Не може да се укрие нито доброто, нито злото, нито правдата, нито грехът. Инфантилните подмятания на някои председатели на евангелски деноминации, че трябвало да се мълчи по агентурния проблем, защото като едно “голямо семейство” не трябвало да си издаваме погрешките и недостатъците публично, бяха посрещнати с усмивка от трезвомислещите вярващи. “Мълчанието е добро нещо”, както съветва архиепископ Франсоа Фенелон (1651-1715), но само тогава, когато трябва да говорим по-тихо, “за да можем да чуем Божия глас”. Иначе мълчанието, прикриващо греха – особено когато е тъй широкоразпространен в днешното пост-комунистическо християнство – е лъжа и двоен грях. Ако Христос бе мълчал и не бе изобличавал заслужено юдейските религиозни първенци, ако ап. Павел бе мълчал и не бе укорявал галатийските лъжебратя, ако Лутер, Меланхтон, Цвингли, Калвин бяха демонстрирали задоволство от папското безсрамие, ако всички християнски дейци през вековете си бяха “подвивали опашките” пред измамници, кариеристи и предатели на Божието дело, нас днес нямаше да ни има! На онези църковни агенти, служили на атеистичната комунистическа власт, които си вярват, че “са се скрили”, ще припомня думите на блаж. Августин: “Истински срам е да бъдеш безсрамен”.

Втората група бяха кинжалите на осъждането без дискусия. Те също се провалиха! Неколцина самозвани пасторчета и недоучени студентчета, които са били в детските ясли, когато агентурният проблем е разяждал тялото Христово в България, яхнаха вълната на проблема. Те се нахвърлиха безцеремонно върху хора, които са по-възрастни от тях и погазвайки елементарната етика, за която ни предупреждава Новият Завет, засипаха интернет пространството със своите мутиращи гласчета и неукротими крясъци. Произведоха безкрайни писания, клипове, конференции (да не говорим пък за изречените неща във Фейсбук). Станаха барабанчици без оркестър и писатели без читателска аудитория. Изявиха се като майстори в писането на доноси и клевети, в отправянето на персонални заплахи. Подобно на самозваните медуими, с които е претъпкано пост-комунистическото ни общество, започнаха да се вживяват в ролята си на “психоаналитици”. Връх на тяхното безумие бе анонсът за написване на книга по агентурния проблем, сякаш това е все едно да напишеш литературно интерпретативно съчинение в VІІІ клас. Ако такива люде не претендираха за принадлежност към евангелското християнство, щях да кажа, че са просто поредните издънки на бързо извисилото се дърво на пошлостта в днешното ни общество. Но тъкмо защото претендират за евангелска принадлежност, съм принуден да им казвам всеки път в лицето: “Вие сте лъжебратя!” Една поговорка гласи за такива самозвани критици: “Който хвърля кал по другите, скоро губи почва под краката си!” Едно е да бъдеш критичен, но съвсем друго е да си злоезичен.

Духът на християнското разпознаване изисква притежаването на тънък усет за истината и справедлив и коректен начин на нейното формулиране. Християните трябва да посочват с пръст лъжата и греха, но това трябва да става с готов вариант за излизане от тежката ситуация. Ницшеанската критика на християнството е породена от пъклена злоба към него, въпреки че Ницше е син и внук на евангелски пастори. Сталинизмът изби без съд и присъда десетки хиляди прекрасни църковни водачи и редови християни, въпреки че Сталин е бил семинарист. Претенциите за “принадлежност към християнството” не правят критиците християнски представители. Правят ги такива техните методи, средства и предложени решения на проблема. Според мен не са новозаветни представители на християнството нито принадлежащите към първата група, нито активистите на втората група. Моделът на истинското християнско поведение към негативните неща е даден в Св. Писания на християните: Бог ненавижда греха, но чрез Своята благодат е протегнал на човечеството ръка и е изпратил “Спасител, Който е Христос Господ” (Лук. 2:11 б). В епохата на благодатта няма вече Содом и Гомор, няма вавилонски плен или сриване на Йерусалим и опожаряване на храма като “справедливо наказание” над грешниците. Изобличението остава като средство за корекции, но милостта надделява. Съвременният американски социолог и теолог проф. д-р Антъни Камполо смята основателно, че всяка добронамерена критика, дори и отправената от противниците на християнството, трябва да бъде приветствана, стига тя да е градивна: “Всяка религиозна група съзрява и се подобрява, когато се поправят нейните недостатъци и обикновено противниците на тази група могат да й помогнат да види тези недостатъци дори по-добре от своите приятели” (Campolo, A. We Have Met the Enemy, and They Are Partly Right. London: Word Books, 1985. 9). Едва ли е нужен коментар на тази разпознаваща духовете позиция!

ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО!