д-р Теол. Доний К. Донев
Този текст е писан преди повече от две години след многократни разговори с пастори и служители представляващи малцинствени групи от различни точки на страната и техните въпроси за ефективността на евангелската доктрина сред етническите групи в България. Всъщност, представеното тук е само част от по-обширното изследване, което ме накара да се върна повече от десет години назад във времето, към един семинарен модул от докторската ни програма по практическо богословие, посветен на зараждащото се нео-апостолско движение, което тъкмо бе обявило официално своята „втора апостолска ера”. Затова и в библиографията на панелния дискурс бе включена и една малка, току що издадена книжка на Питър Вагнер: „Апостоли и пророци: основата на църквата”.
Интересът към това издание идваше от доста дългата поредица от критики, отправена от множество петдесятни богослови с твърдението, че тази „нео-апостолска реформация” представлява сериозно отклонение не само от класическата петдесятна доктрина, но и от самото нео-харизматично богословие. Съвсем оправдано, бяха задавани въпроси за това кой може да бъде апостол, какви са квалификациите и авторитета на едно такова служение и не на последно място, има ли апостоли в постмодерната църква.
Позовавайки се на думите на ап. Павел “Не съм ли апостол? Не видях ли Исуса, нашия Господ?” (1Кор.9:1), ранната църква разпознава за апостоли само онези, които действително „са видели” Христос в една реална и физическа среща с Него. Така, трите задължителни квалификации, които Библията дава за апостолско служение включват: (1) очевидец на възкръсналия Христос (Деяния 1:22; 10:39–41; 1 Кор. 9:1; 15:7–8), (2) изпратен лично от Исус Христос (Мк. 3:14; Лк. 6:13; Деяния 1:2, 24; 10:41; Гал. 1:1) и (3) потвърждаване на мисия и послание чрез чудеса и знамение (Мт. 10:1–2; Деяния 1:5–8; 2:43; 4:33; 5:12; 8:14; 2 Кор. 12:12; Евр. 2:3–4). Валидирането на апостолския повик по този критерий е както библейско изискване, така и практика на Ранната църква, която Ориген описва като апостолска приемственост в категориите на харизматичния индивидуализъм.
По това описание, лъжеапостолите са сериозен проблем за Ранната Църква и Ориген безспорно доказва, че не може да има Библейски апостоли в някакъв индивидуалистично формиран, независим от Църквата, затворен кръг в който харизмата действа отделена или непризната от Църквата. Така всеки който твърди, че може да е апостол (гр. изпратен) от Бога, трябва да бъде признат и от Тялото към което Главата Христос изпраща изпратения апостол, в синергично взаимодействие на Неговата воля с приемане и потвърждение от страна на Църквата. Което означава, че всеки който не е признат в целостта на Тялото, не е изпратен от Главата и попада в категорията на лъжеапостол.
Затова свидетелстват и мнозинството от църковни отци, които в различни епохи на Ранната Църква са разглеждали авторитета на апостолското служение спрямо лъжеапостолите. Игнатий в своето „Послание до Магезияните” (1в.), Ириней в Срещу Ересите (2в.), Тертулиян в „Пет книги срещу Маркиан” гл. 21 (3в.), Лактаний в „Божествените институти” гл. 4.21 (4в.), а по-късно Йоан Златоуст, заедно с никейските и пост-никейски отци на Църквата, определят функцията на апостолското служение в контекста на основополагането на Новозаветната църква и завършването на Библейския канон. Затова и никой от Атанасий и Августин Блажени та чак до реформаторите Лютер, Калвин, Уесли или Уитфилд не се осмелява да вземе върху себе си титлата „апостол”. Всъщност Реформаторите нарочно отхвърлят всяка титла, звание или сан и открито критикуват предаването на апостолския авторитет на Симон-Петър върху Папата, като Викарий Христов.
Имайки предвид горното определение на Ориген за апостолска приемственост, едно от основните опасения спрямо нео-апостолизма на Вагнер в началото на 21ви век е сериозната структурна метаморфоза, която стремейки се да го окачестви с църквата в глобален мащаб, все повече му предава характеристиките на една нова църковна деноминация. Това сериозно противоречие в богословие и практика в нео-апостолизма, идва главно от факта, че неговата основа е в критиката срещу номиналните деноминации, с претенциите че се различава от тях като ново духовно движение, а не разновидност на религиозния номинал. Самият Вагнер формулира фразата „нео-апостолска реформация” с твърдението, че това е нов тип взаимоотношения между апостоли и пророци, а не просто нова деноминация.
Развитието на нео-апостолското движението, обаче, води до постоянно преструктуриране в нови и още по-мащабни организационни модели. Отявленото прегрупиране във фондации, асоциации, кръгли маси, кръгове, мрежи, инициативи и бизнес модели на фирмени структури показва, че растежа налага реорганизация, която надминава дори проформата на вече съществуващите деноминации. Но за да остане едно духовно движение истинско, то трябва да има покритие на богословие и практика. Промяна в един от тези два фактора неминуемо се отразява не само на баланса между двете, а и на самата структура на движението, което отвътре премоделира неговата идентичност. Историята на Църквата многократно показва, че структурата на едно духовно движение обуславя контекста в който практиките на вярата биват преекспонирана, водейки до окончателен дисбаланс в който богословието просто не съвпада с това което се практикува в църква. А това, само по себе си, вече е духовна криза.
Имено това налага и рязката промяна в богословието на нео-апостолското движение и то не къде да е другаде, а в приемането на една крайна, постмилениална есхатология по подобие на движението за Християнска реконструкция. Всъщност, флиртът между ултрахаризматизма и социалното евангелие не е от вчера, въпреки че самите петдесятни корени на харизматичното богословие на практика не позволява изключване на Грабването на Църквата като част от учението за Пълното Евангелие. Затова, дори и Вагнер признава пред Хъфингтън Пост: „Преди вярвах в Грабването, но вече не…”
Явната трансформация на нео-апостолското движение към определени форми на Постмилениална есхатология и Социално Евангелие започва през 2006 и е окончателно постулирана с книгата на Вагнер „Владеене!: Как царството в действие може да промени света” (2008). Но представената богословска позиция значително се различава от класическия реформаторски постмиленианизъм на Джонатан Едуардс. По подобие на Социалното евангелие, се налага смесване на църква и държава, което диктува намеса на църквата в социалната сфера чрез апостолски мандат не само над религиозния живот в страната, но и над политиката, икономиката, образованието и не на последно място… въоръжените сили.
Неслучайно, докато в гл. 4 на „Владеене!” Вагнер говори за откровение от отворен тип (като продължение на Библейски канон), заглавието на гл. 6 е призив за „Нова реалност: Това означава война!” И докато приликите със Социалното евангелие са най-малкото притеснителни, още по-потресаващи са богословските метаморфози с които мнозинството в нео-апостолското движение стигат до чудновати теологически крайности. Като например твърденията, че в момента Църквата преминава през Милениума, който е започнал преди два века в Деня на Петдесятница, и че не е нужно Христос да присъства физически за да има Хилядогодишно Царство на земята.
Нуждата от този богословски (най-меко казано) завой, идва от наложената идеология към дефинирана на управление и правителство в църквата. А те могат да съществуват успешно в едно свободно духовно движение, само ако то е подчинено на строг йерархически модел за управление. Което неминуемо потвърждава, че нео-апостолизма се превръща в нова номинална форма на религиозна йерархия от пирамидален тип. Затова и в книгата си „Борба с алигатори, пророци и богослови” (2010), Вагнер описва преминаването на нео-апостолското движение към един установен модел на деноминационна църква и постулира установяване на църковно управление от правителствен тип. Повечето му книги оттогава апелират за мандат на правителствено управление чрез библейска сила, който е класифициран от мнозинство петдесятни богослови като ескалиране към политическо „социалното евангелие” (Social Gospel) и „богословие на освобождение” (Liberation Theology) по примера на диктаторските режими на латинската Америка. Това потвърждава и испанското издание на общата книга на Питър Вагнер и Синди Джейкъбс (която през 1995 кредитира с пророчество апостолския му авторитет) под заглавието „Либерацион”.
Но промените в нео-апостолизма са не само в богословие и практика, а и в производното от тях мегализиране на личността на лидера в йерархията. Критиците на Вагнер, сравняват издигането му до позицията на „супер апостол” като полета на Супермен. А други, съвсем открито отхвърлят хипер-харизматични практики, като тази на ръкоположения лично от Вагнер член на Апостолския съвет на Международната коалиция на апостолите Марк Чирона (Сингапур, 1999), който предлага на последователите си помазани морави кърпички на цена 200 щатски долара.
Най-интересното е, че този вид критика не идва отвън, а от църковни водачи и проповедници с дългогодишен стаж в харизматичното движение. Още през 80-те години, основоположникът на движението Слово на вяра (РЕМА), Кенет Хегин пише, че апостолското служение не може да бъде универсално или глобално. То е разпознато само в сферата на своето влияние, което според Хегин се състои единствено и само от църквите започнати от дадения апостол. Самият Питър Вагнер пише че ап. Павел не е бил „апостол на цялата Църква навсякъде” и „би отбягвал „сферата на постиженията на друг (2Кор.10:16)“ за да не „гради на чужда основа (Рим.15:20)” („Апостоли и пророци”, 38-39). Което предвид двумилярдното християнско население на земята, минимализира сферата на нео-апостолско влияние до една малка група от ултра-харизматици с все още неустановени, но за това пък постоянно променливи богословие и идентичност.
Така, по логиката на самите харизматичните лидери и нео-апостолски идеолози, апостолското служение не може да представя, представлява или пълномощтва легитимно църковни общества, които не са започнати от него. Същвременно, най-големите проблеми на нео-апостолизма идват имено от служители опитващи се да установят авторитет и влияние върху църкви, които те самите не са основали. Докато истинските служители на апостолското служение остават без почит, без звание и без сан. А такива в България съвсем не само малко.
Основата на Петдесятното движение в България през 1920г. в конгрешанската църква в Бургас, е в приемането на дарът (харизмата) на Святия Дух задължително с белега говорене на езици и петкратното служение на Пълното Евангелие потвърдено чрез деветте дарби на Святия Дух. Преди да замине за Одеса, Иван Воронав започва в България няколко петдесятни общества сред които продължава да работи останалия в България мисионер на Асамблеи на Бога, Дионисий Заплишни. Повечето български петдесятни и харизматични вярващи в България никога дори не са чували имената на ръкоположените от него седем презвитера, които обгрижват първите петдесятни църкви и така изграждат основите на петдесятното движение у нас. Но ако е имало апостоли по българските земи, то сред тях са Стоян Тинчев от Долни Дъбник, който открито се противопоставя на д-р Николай Николов при опита за национална регистрация на петдесятните църкви, Борис Грозданов от Вердикал, божият човек Костадин Томов, евангелизатора Йончо Хинков, който по откровение проповядва Петдесятното послание чак до Аржентина и конгрешанския пастир Иван Брошовски. И колко много други безименно забравени великани на вярата, които основали църкви и бивайки сами стожери на петдесятното учение, никога не са държали на титлата и проформата, а на чистотата на Християнския живот и силата свише, като най-висока форма на божествено разпознаване. За тях си струва да се пише отделно и в едно много по-обширно изследване, посветено на основите на българското Петдесятно движение и истината за нашата идентичност в Христа.
В заключение на горното, е нужно едно ясно обобщение за това кой може да бъде апостол и до къде се простира апостолския авторитет. Следните изводи идват от самите идеолози на нео-апостолското харизматично движение:
1. Апостолът е изпратен от Бог, Който синергично подготвя Църквата да приеме апостола. Твърдението на нещо по-различно би било ерес срещу върховния авторитет и суверенност на Бога.
2. Когато Тялото не приеме даден апостол и неговото реформаторско служение, това е свидетелството на Църквата за лъжеапостолство.
3. Божията цел за изпращането на апостоли е организирането на нови църкви в места където никога преди не е имало такива, а не прегрупиране на стари деноминации или привличане на Християни от други църкви към дадена кауза, пък дори и ако тя е описана като Царството Божие. Историята на петдесятното движение показва, че имено такива случаи са предпоставки за проявата на т.нар. „Месиянски комплекс”.
4. Апостолът има авторитет и влияние единствено и само над църквите, които е започнал лично.
5. Изпратеният (гр. apostolos) никога не е по-голям от Изпратилият го, както и сам Исус Христос свидетелства: „не е слугата по-голям от господаря си, нито изпратеният по-горен от Изпратилия го” (Йоан 13:16).
Браво! Анализът е наистина пълен и изчерпателен.
И аз съм съгласен с това , че
“ Апостолът има авторитет и влияние единствено и само над църквите, които е започнал лично.“ също и , че
„. Когато Тялото не приеме даден апостол и неговото реформаторско служение, това е свидетелството на Църквата за лъжеапостолство.“
Писна ни от хора които искат да им се покланяме като на богове и да им почитаме властта която не им е дадена от Бог , хора които осакатяват и ограбват души , създават интриги между църквите ,хора които ги мързи да отидат да послужат в дома на болните души и си правят интернет служения на топличко че така е по лесно , вълци грабители алчни за пари.
въпреки че е написаното е в академичен стил и някои неща не всеки би ги разбрал статията ми харесва. Браво !
Първите апостоли:Андрей,Петър,Йоан и Яков са били рибари.Исус казва на Симон:
„Не бой се,отсега хора ще ловиш“(Лука5:10).
Съвременните- „нашенски“,първо станаха апостоли и във създалата се „мътна вода“започнаха да ловят риба.Риба,ама в халите т.е.,наготово…
Та това движение,за чиста църква -(„стартирало“от някои лидери)да не се окаже БРАКОНЕРСКА ИНВАЗИЯ?…
Дони, нещо си изперкал доктринално. Голям срам за толкова години учене да говориш врели не кипели, които нямат в себе си нищо библейско. Вземи си ревизирай живота с Господа и му позволи да ти отвори очите, щото многото учене ти, стои като планина между теб и Господа и не си го познал със сърцето си нито му позволяваш да ти се открие. Кух многознайко си в момента. Доно да е останало поне малко копнеж и ревност в сърцето ти да го познаеш
Много добра статия. Напълно съм съгласен, че именно това отговаря на Библейското описание на апостолското служение. От Питър Вагнер получих доста книги през 2003, докато бяхме мисионери в Джебел, и мога да кажа, че той много искрено се опитва да насочи нещата, макар че винаги има хора, които да ги изкривят в своя полза.
В България, НЯМАМЕ истински апостоли. Според критериите на Библията поне. А, и също като белег за апостолство е необходимо да има и възкресени мъртви, и понасяне на гонения и изключителни трудности. Такива нямаме в България. Освен онези, които се бият в гърдите, но нямат силата и кабинета на апостола описан в Новият Завет. Това много добре и Хеген го описва за кабинета на апостола.
Това накратко е от мен 🙂 и – не си изперкал от учене, явно примера на ап. Павел не струва нищо в очите на нежелаещите да се учат християни – той беше доктор по Стар Завет, и на него бе поверено да напише почти половината от Новият Завет, а не на някой друг, просто защото беше ПОДГОТВЕН вече от Бога.
Аман от простотия по Църквите. Вземете се образовайте, защото ще ви разбият на публичен дебат, примерно добре подготвен мюсюлманин, които знае как да дебатира въз основа на Библията срещу християни, просто защото е подготвен. Санитарната среда в Църквата няма да помогне за евангелизирането на света. Един истински християнин няма да си позволи публично да обижда друг и да се държи толкова невъзпитано. Това не е добър пример за никого.
Георги Георгиев,ако твърдиш че Доний е взел тази изперкала доктрина от Корана,напиши ти твоята библейска доктрина за апостолското служение !
„От Питър Вагнер получих доста книги през 2003, докато бяхме мисионери в Джебел, и мога да кажа, че той много искрено се опитва да насочи нещата, макар че винаги има хора, които да ги изкривят в своя полза.“
Taki,
Не знам кои от книгите на Peter Wagner си чел до момента, но определено Peter Wagner много „искрено“ се опитва да заблуди християните чрез своите книги.
Много от неговите книжки представляват една компилация от историйки (събрани от тук и от там), които „апостол“ Wagner интерпретира, както си иска.
Въз основа на тези историйки и скалъпените си интерпретации Peter Wagner изгражда своята теология и вяра. (Като пример бих посочил схващанията му по отношение на Spiritual Warfare Evangelism-а)
От 1971 г. до 2001 г. Peter Wagner работи като професор в Fuller Theological Seminary’s School of World Missions. Реално той няма никакъв реален опит като действащ служител (с изключение на времето когато е бил мисионер в Боливия в периода от 1956 до 1971.
Въпреки това P.Wagner е автор на повече от 70 книги!?
От къде P.Wagner черпи своите идеи и по какъв начин се е формирала неговата теология?!
Главно от контактите му с други „служители“.
Ако някой иска да придобие ясна представа относно лицата и събитията, които са формирали неговите теологически разбирания, то нека си направи труда да се запознае с книгата му –
Wrestling with Alligators, Prophets and Theologians: Lessons from a Lifetime in the Church- A Memoir.
http://www.amazon.com/Wrestling-Alligators-Prophets-Theologians-Lifetime/dp/0830755314
Taki, съветът ми към теб е да продължаваш да се образоваш. Не позволявай на „апостоли“ и „учители“ като P.Wagner да те „водят за носа“. 🙂
Максим Максимов
г-н Георги Георгиев, най-добрите неща Бог е запазил за зрелите! Незрелия човек не предполага ,че ги има и не може да ги види, защото е сляп за тях. Въобще, апостолските привърженици се оказаха доста боси в дискусията. Апостол Павел защитаваше апостолския авторитет пред царе и първосвещеници. А нашенските лъже-апостоли не могат две думи да обелят по богословие. Познанието идва имено от духовност и близост с Бога. Няма друг източник на знание и мъдрост. Или може би си мислите, че образованието произлиза от държавата и нейните училища? Много, ама много трябва да внимават лъжеапостолите и лъжеучителите в България, защото вървят по тънката линия на ерес и богохулство като отричат Божията всевърховност и суверинитет.
Вагнер не знам точно от къде черпи идеи, но в Ю Туб има поредица негови „пророчества“, които са обект на голям глобален бъзик. Пълни глупости и измишльотини. След като човек дръзва да изговори толкова глупости публично, значи нещо му куца теологията.
Освен това, Вагнер е доста повлиян от метафизични култове от 19 век, възродени от Кениън и преписани от Хейгън. И ти Таки имаш изказ сроден с нео-метафизиците. Внимавай брате, образовай се но внимавай и кой ти е учител.
Нашето момче апостолче пък има уникален принос към световната теология като черпи идеи от филми и игри в мрежа. То бяха проповеди основани на изказвания на Рамбо, Роки, Батман и Спайдърмен. После гледа исторически саги и тръгна да поучава нещастните преломци като ги питат какво работят да викат три пъти Уаааааааа, уааааааааааа, уааааааааа.
През послредните години говореше само за ключове, отключвания, достигане на нива, въоръжения и прочие и се чудехме откъде лелките у прелома говорят като че ли са геймърки. Ама то било от диаблото, човекът бумка по цели нощи диабло и после кара проповеди по диаблото, че няма време да се наспи и да напише нещо. Ето брадърс енд систърс от 10 минута натам става весело, енджой докато не са го изтрили.
http://www.ustream.tv/recorded/21188160
Видеото от линка на Борис Георгиев е потресаващо! Боже Господи, какви са тези варварски простотии и каква е тази истерия?! Бакалов, вдъхновен от филма „300“, пита църквата: „Преломци, какво работите?“, а хората трябва да отговорят с крясъци и вдигнати юмруци: „УАААА, УАААА, УАААА!“. Колко вдъхновяваща проповед от апостола! Точно така си представям и първите апостоли на Христос! Но от всичко най-много се чудя на следното – как все още има хора, които му се връзват?
Викането го има навсякъде. По-потресаващото в случая е символиката със спартанските войници от филма 300, които са влизали в заветни хомосексуални връзки с партньорите си по време на война за да засвидетелстват доверието си един към друг. И докато това е било присъщо на повечето армии по онова време, притеснително е че точно този аналог предизвиква възхищение в лидерите на АРЦ Прелом. А мнозина неприкрито пишат във фейсбук че са експериментирали с такива. Може би трябва да отбележим и факта, че винаги когато има гей-парад, писмата се подписват от Курдоманов, а не лично от обединяващия апостол. Защо ли?
Протестанти и католици укоряват кмета заради гей парада
http://www.blitz.bg/news/article/54938
пастор Румен Борджиев – зам. председател на УС на ОЕЦ в България
епископ Васил Еленков – пълномощник на Национален Алианс ОБЦ
пастор Калоян Курдоманов – пълномощник на Апостолска Реформирана Църква
Статията да д-р теол. Доний Донев е много сериозен опит за представяне на историко-теологичните аргументи против „нео-апостолството“. Радвам се, че темата за богословската нелегитимност на лидерите на АРЦ включва и академични аргументи. Това е много важно, защото посочва един неоспорим факт – идеологията и дейността на АРЦ в България е просто една ВЪЗДУШНА КУЛА ОТ КАРТОН. АРЦ няма историческо минало – нито новозаветно, нито богословско, нито българско. АРЦ няма и бъдеще в българския евангелизъм. И както става винаги с картонените замъци, АРЦ рухва, защото няма основи, поради което никой няма да плаче за купчината картонени отломки…
Доктор Пеев, още ли поучавате липсата на боговдъхновеност на Битие от 1-ва до 11-та глава 😉
Г-н г-н Петков и Павлов, придържайте се по темата моля ви. Българските апостоли сами се назоваха преди време „нежеланите деца на българския евангелизъм” и в момента се изживяват като еничари на одържавената църква. За съжаление, на тези нови религиозни структури липсва не само евангелски корен и история, но и духовно бащинство. Най-голямата травестиция е хора, които никога не са имали духовни бащи във вярата или са се отрекли от тях, да се опитват да практикуват духовно бащинство върху младото поколение. Дефакто, кои се наричат апостоли в България днес? Колко са, от кои църкви и кой ги е ръкоположил? Можем ли тук да съставим пълен списък с имената им?
Наблюдението на г-н Георги Грозев напълно отговаря на историческата истина!
Тъй като статията на д-р теол. Д. Донев е академична, ще цитирам откъс от смятания за един от най-старите църковни документи -„Учение на Дванадесетте апостоли“, съставен непосредствено след новозаветната апостолската епоха:
„Всеки апостол, който дойде при вас, приемете го като Господа. Той обаче няма да остане повече от един ден, а ако е нужно и втори ден; обаче три дни ако остане, лъжепророк е“ (ХІ, 4-5).
Този автентичен документ ясно посочва, че „апостолът“ не е църковен водач. Той няма постоянно пребиваване. Следователно „апостолът“ е с мисионерско служение. Той е пътуващ благовестител, който НЕ ОСНОВАВА НЕПРЕМЕННО ЦЪРКВИ и НЕ УПРАВЛЯВА ЦЪРКВИ. Той е мисионер, който е добре дошъл в дадена църква, но трябва да помни – ДА НЕ СЕ ЗАСЕДЯВА ТАМ! Апостолът в Ранната църква е бил богоугоден „един ден“; на „втория ден“ започвал да създава леко напрежение; а на „третия ден“ вече бил смятан за „лъжепророк“. Бакаловщината омръзна на българския евангелизъм, защото „се заседя“ тук повече от три дни…
Абе аз ли съм единственият човек тук който чете и не разбира? Тия апостолчета наистина ли вярват, че в момента живеем в Милениума? Каква по-голяма ерес от това бе хора? Каква нова апостолска ера и какви 5 лева?
Велизаре, по твоята логика Църквата до средата на ХІХ век е била еретична – защото чак тогава се появяват тези фантасмагории за антихристи, зверове, чипове и прочие…
г-н Павлов, вие сериозно ли? Направете си труда да прочетете малко от есхатологията на Реформацията ако наистина искате да научите от къде идват учениятa за антихрист, звяра и 666. Дайте наистина малко по-грамотно моля! Като сте от провинцията не бива да ядете всичко по форумите без да го проверявате, нали така? Вие да не би да вярвате и в хобити. Мога ли да ви наричам вече Билбо Павлов?
Наистина, едно от най-адекватните определения на апостолско служение писано за българската ни реалност. Има доста изписано по въпроса все от външни фактори и авторитети. От българските апостолски представители, главните отдавна ги няма – взеха милионите и духнаха по света, а у нас се показват само от време на време за ваканция или вапсване на поостарелите им имиджи. Че вече и пропаднали такива, Господ да ги прощава. От новичките апостолчета и апостолки един не става за в работа. Да не говорим, че повечето са апостолирани все в чужбина, а у нас никой дори не ги познава, а камо ли да ги припознава въобще като някакви служители ма Светото Евангелие. Съвсем преднамерено, ОЕЦ и другия алианц до момента не са излизали дори с едно бегло определени по апостолските въпроси в България. А такова е нужно, та поне пасомската им маса да е наясно какво е богословското становище на ръководствата им. Дали защото ръководствата им се ръководят все от заслужили люде, които едва са изказвали ПУЦ-а на ВБИ?